РОДЕНА ОТ ГРЕХА – Se7en sinners #1 Част 24

Глава 23

Кожата ми гори.
Толкова ми е горещо, че усещам как кръвта кипи във вените ми. Удрям, търся облекчение, но в крайна сметка се сблъсквам само с по-поразителна топлина. Толкова трудно, но гладко и привлекателно. Обгръщам го с ръце, опитвайки се да го задържа върху нежните си гърди. Мачкам и драскам, като искам да се слея с разтопения му огън.
– Спокойно, нестинарко – груб шепот гъделичка ухото ми. Устните му галят деликатния участък от кожата, където се срещат ушите и челюстта ми.
– Ммммм – мъркам аз. – Още.
– Още? – Той прокарва върхове на пръстите си по рамото ми, поставяйки бледата ми коса на
една страна. Усещам как той прокарва линия надолу по врата ми с върха на носа си, душейки горящата ми кожа.
– Това е толкова хубаво – ахвам, докато убождания от игли се разпръскват по ръката ми. Още, още, още, моля те мислено. Той възнаграждава неизречената ми молба, като плъзга ръцете си надолу по ръката ми и преплита пръстите ни. Докосването му е като звезден блясък във вените ми. Аз съм дива и пристрастена към тази крещяща красота, искряща като натрошени диаманти на слънцето.
Лежим в тъмното, лице в лице, краката ни оплетени като усукани лози под чаршафите. Моите са голи, подобно на останалата част от мен, с изключение на бикините и сутиена ми. Гърдите на Легион са голи, но панталоните покриват долната част на тялото му. Поглеждам надолу към покритите ми с дантела гърди, чудейки се къде са отишли дрехите ми, но съм благодарна за отсъствието им от парещата ми кожа.
– Ти ги разкъса – казва Легион, отговаряйки на лекото намръщеното ми изражение. – И моята блуза също. Щеше да накъсаш и бельото, ако не те бях спрял.
– Защо? – Гукам, сгушвайки се по-близо до голите му гърди.
– Защото си мислиш, че искаш само това, което е отдолу.
– Не мисля, че го искам. Знам го. – Промъквам ръката си между нас и дърпам токата на колана му. Той стиска ръцете ми в една от своите, спирайки напредването ми.
– Не, не го прави, Идън. Това са ефектите на магията. Може да направи хората ненаситни, ирационални. Скоро ще изчезне. Просто се опитай да си починеш.
– Моля те – умолявам аз, опитвайки се да освободя ръцете си. – Искам те толкова много, че чак боли. – Стискам бедрата си, опитвайки се да угася огъня, кипящ в сърцето ми. Само бушува по-горещо, по-ярко.
– Не искам да те нараня. – Гласът му е нежен, дъхът му минава през косата ми, която пада на челото ми.
– Тогава недей. – Дори не разпознавам собствения си глас. Прекалено нетърпелив звучи, прекалено наситен от нуждата ми. – Накарай го да спре, моля те. Направи, така че горенето в мен да спре.
– Не мога. – Собственият му груб тон е пронизан с нотка на отчаяние. – Не и както имаш нужда.
– Моля те. Просто направи нещо, каквото и да е.
– Добре. – Той поема дъх, засилвайки решителността си. – Но… ръцете си ги дръж върху себе си.
– Как? – Дланите ми горят от нуждата да го докосна. Те горят, но някак си потискам пламъка, крещящ под кожата ми.
– Просто опитай. Ако искаш да ти помогна, трябва да правиш точно това, което ти казвам.
– Добре – хленча аз, готова да се разплача. – Просто го махни, угаси огъня в мен.
Той нежно ме бута, докато лягам по гръб, и отмества чаршафа. Рефлексивно разтварям краката си по-широко, приветствайки го в топящото ми се ядро.
– Внимавай – предупреждава той, коленичил между отворените ми бедра. Искам да ги увия около него и да го придърпам по-близо, но той ме спира, като ме хваща за коленете. – Говоря сериозно, нестинарко. Опитай се да останеш неподвижна.
– Но какво ще стане, ако не мога?
– Тогава не мога да те докосна. А ти искаш да те докосвам, нали?
– Да – отговарям твърде бързо. – Ще остана неподвижна, до колкото ми е възможно.
Лунната светлина разряза сребърна сянка върху лицето и гърдите му, докато той гледаше надолу към мен, с хиляди ослепителни емоции в очите му, а те сякаш светят, докато той бавно плъзга дланите си от коленете ми до външната страна на бедрата ми. Пъшкам, отмятайки глава назад. Тези мазолести пръсти треперят над дантела, безмълвно ги моля да се разпаднат на пепел само от триенето на изпепеляващото му докосване. Той прокарва пръсти по ребрата ми, като гали всяко едно, преди да си проправи път до средата на корема ми. Натискът се засилва около пъпа ми, твърд, пулсиращ възел, който изкарва дъха от дробовете ми. Той свети в утробата ми, биещ със собственото си хедонистично сърцебиене. По-бързо, по-трудно, по-дълбоко в мен, докато ахвам от възбуда. Тежестта му ме приковава към леглото, докато се давя в проливен порой от удоволствие. Тогава изведнъж възелът се спуква на милиони назъбени фрагменти от оргазма ми, всяко парченце пронизва свръхчувствителните ми нервни окончания, докато ги заболи от екстаз.
Хващам се за леглото, движенията ми, сякаш вече не са мои и крещя. Ръцете му стискат кръста ми, притискайки възела в мен, докато не изгони всяка капка агонизиращо блаженство.
– Дишай дълбоко – инструктира ме Легион. – Остави го да мине през теб.
Гръбнакът ми е втвърден и изправен като греда, но крайниците ми са, като желе. Само ръцете му ме държат тук и сега, сърцевината ми е срещу токата на колана му. Студеният метал сякаш хапе свръх чувствителното местенце между бедрата ми, добавяйки още един слой усещане.
– Ка…кво … какво ми направи? – Заеквам, думите ми са неясни.
– Погрижих се за теб. Както виждам, много добре. По дяволите, подгизнала си – мърмори той, гледайки надолу към лентата черна дантела между бедрата ми, без съмнение напоена със соковете от моето освобождаване. Дори при слабо осветление го виждам как облизва устните си.
– Вкуси го – прошепвам през задъхани вдишвания.
– Спри! – Светещите очи примигват към моите.
– Направи го, няма да те докосвам. Дори не е нужно да ми сваляш бикините.
– Не знаеш какво искаш.
– Знам точно какво искам – искам това, ти също го искаш.
В заплашителния му поглед се води вътрешна война, която изглежда сякаш продължава цяла вечност. След това, твърде бързо за човешките ми очи, той се навежда, за да срещне най-съкровеното ми местенце, и слага коленете ми върху раменете си. Ако знаех, че ще се разпадна така втори път само от прокарването на горещия му език по кожата ми, щях да се стегна. Но преди дори да успея да си поема дълбоко дъх, пъшкам без да мога да се спра, крещя името му, докато той лиже нежната кожа между сърцевината ми и най-чувствителната част на бедрото ми. Ниско ръмжене бучи в гърлото му, докато вкусва, наслаждавайки се на всяка капка, която е избягала от бикините ми. Искам да го моля да ги откъсне, но не мога. Звукът от него, който се отдава на вкуса ми, усещането за този дебел, твърд език, който облизва и смуче и – о, мамка му – зъби… захапване… не мога да свържа думите. Знам само мокро и горещо, познавам само това всепоглъщащо удоволствие, което кара кръвта ми да блести със сребърна звездна светлина и златен огън.
Той облекчава ненаситното ми тяло отново и ме гледа застанал до леглото. Устата му все още блести от останките от моето освобождаване. Взираме се един в друг, всеки от нас се нуждае от повече, за да потуши копнежа, който бучи във вените ни.
– Целуни ме. – Гласът ми е дрезгав от стенания и писъци.
– Идън…
– Моля те, ако не мога да вкуся друга част от теб, поне ми позволи да опитам устните ти.
– Ще забравиш това. – Затваря очи, оставяйки брадичката ми да докосне гърдите му. – Ще забравиш, че ме искаш толкова силно, колкото аз те искам – мамка му, толкова силно, колкото те исках по-дълго, отколкото си живяла. Ще забравиш какво си почувствала тази вечер, докато твоят вкус ще бъде завинаги запечатан на езика ми. Утре ще се събудиш, без да си спомняш как те накарах да се разтърсиш само от моето докосване, докато все още аз ще те подушвам по кожата си. – Когато вдига глава, в брилянтните му дълбини се вихри перлена скръб. – Така че, ако трябва да забравиш – а аз знам, че ще го направиш – не искам да те целувам, не сега. Искам да запазя това парче от нас за време, когато ще си спомняш, за време, когато ще искаш да го помниш. И искам да докосваш устните си дни след това и да се усмихваш на спомена. Няма да ти отнема свободната воля. Не мога да открадна това от теб.
– Легион… – Не знам какво мога да кажа, за да го уверя, че това е всичко, което искам от толкова, толкова време. Дори когато не го познавах. Дори когато не мислех, че има някой там в тази огромна, самотна за мен вселена.
– Иска ми се да не се налага да правя това. – Той ме изтласква назад, като прекарва палец по долната ми устна.
Когато той поднася този палец, за да погали собствените си устни, аз се спускам в море от мрак, изпъстрено с петънца от сребърен звезден прах.

*

Рязко се събуждам под одеялото от топла слънчева светлина, която струи през тежките позлатени завеси. Паниката изпълва дробовете ми и задушавам вик, когато осъзнавам две основни неща:
Едно: почти гола съм, само по сутиена и бикини.
Второ: Легион спи дълбоко до мен.
Тялото ми се чувства… различно. Не е лошо – изобщо не – но различно. Отдолу има нежност, от типа, който отеква с остатъци от дълбоко пулсиране. Стискам бедрата си, извиквайки спомен за влага и топлина, и въздишам, наслаждавайки се на шепот от фантомно удоволствие. Знам, че не сме спали заедно – това е очевидно. Последното нещо, което си спомням, е, че Тъмният крал хвърли заклинание, за да забави Призоваването след това…нищо. Все пак не вярвам, че Легион би ме изнасилил в съня ми, не и когато е имал повече от достатъчно място и възможност да го направи по време на моя плен. И като се има предвид, че той е целомъдрен, защо да застрашава обетите си за загубена кауза с изкривен морал и тъмна съдба? Можеше да избере всяка жена в света – свръхестествена или не. Аз съм нищо, не и в сравнение с всичко, за което вече съм наясно през последната седмица.
Преглъщам възел от нелогична скръб и се преобръщам към спящата му фигура. Лицето му изглежда толкова спокойно в съня, уязвим дори. Толкова различен от обичайния му намръщен поглед. Дори с неговия дразнещ нрав и отчужденост, той щеше да бъде човекът, по който бих могла да си падна. Подобно призовава за харесване и може би моите демони биха могли да намерят утеха в онези изгубени души, които сякаш се въртят в дълбочината на очите му. Но това никога нямаше да се случи, дори и да не бях обречена. Дори ако аз бях обикновено момиче, а той беше просто обикновен човек. В този момент съм твърде загубена, за да бъда намерена, дори и от него.
Без да мисля за последствията, без да разбирам мотивите си зад тях, посягам да го погаля по челюстта. Чувствам я толкова силна и твърда под върховете на пръстите ми, както и изглежда, а късата къдрица, която пада на лицето му от бузата до брадичката, е мека като пух. Мимолетно си представям какво би било косата му да милва лицето, гърдите, вътрешната част на бедрата ми.
След това идеята я изхвърлям от главата си, мислите ми са опасни, дори и тези, които не причиняват вреда.
С необходимостта да облекча пикочния си мехур, тръгвам към банята с омекнали крака.
Крайниците ми се чувстват отпуснати, сякаш са били опъвани часове наред и пускани. Ефектът от магията, казвам си аз, това е единственото обяснение. Топъл душ звучи настина хубаво, а след вчера може да използвам всяка капка гореща вода в целия този хотел.
С нашите планове да се върнем в Чикаго днес, се обличам в чифт дънки, пуловер и моите бели платненки. Легион все още спи, така че си позволявам да поръчам закуска от румсървиз. Колкото и да е странно, на вратата се почука само десет минути по-късно. Не знам дали магията има нещо общо с бързата услуга, но отивам до вратата – аз съм на два ярда от входа на апартамента, когато гигантската форма на Легион се извисява над мен и ме блокира от вратата.
– Какво по…
– Какво си мислиш, че правиш? – Гласът му е груб от сън и ярост, а очите му са диви като
разрошената му коса.
– Отварям вратата за румсървиз.
– Това не е румсървиз, Идън. – Погледът ми се разширява, когато той прави заплашителна
крачка към мен. Няма го човекът, който току-що спеше спокойно до мен.
– Тогава кой е? – Гледам вратата, сякаш имам рентгеново зрение.
Без да каже дума, той се приближава и рязко отваря резбованата дървена врата, разкривайки Феникс и Тойол, и двамата облечени в черна кожа и бойно снаряжение. Откакто пристигнахме, бяха разменили дрехите за ушити ризи и панталони. Това трябва да е сериозно.
– Новини от Чикаго – казва Тойол като поздрав, влизайки в стаята с Феникс по следите му. -Имаше тежка ангелска дейност.
– Ангелска дейност? – намръщих се. – Какво биха правили ангелите в Чикаго?
– Трябва да се върнем възможно най-скоро. Каин казва, че държат нещата под око, но ако
станат агресивни… – Той кима.
– Някакви индикации кой, или какво търсят? – Легион пита, всички признаци на предпазливост са изчезнали.
– Не, но те смятат, че може да имаме работа със Серафима.
Серафимът? Според части от уроците по история от Легион и Феникс, Серафимите са най-мощните, най-смъртоносните от всички ангели. Феникс не беше такъв, преди да падне. Но Легион беше споменавал думата повече от веднъж, когато се позоваваше на миналото му. Ако е бил един от серафимите… значи някога е бил архангел.
Умът ми казва по дяволите, но просто се усеща грешно, светотатство.
Дълбок намръщен поглед се изписва на лицето на Легион, докато той обмисля думите на
Тойол. Дори докато стои там, скръстил ръце на гърдите си, виждам зловещата сила, която излъчва тялото му.
– Събирайте си багажа, тръгваме след десет минути.
– Ами Тъмния крал? – пита Феникс. – Имаме недовършена работа, свързана със сделката, която сключихте.
– По късно. Трябва да се приберем.
Решението му е окончателно и двамата се обръщат и си тръгват без допълнителни въпроси, оставяйки ме сама да се изправя пред демон с неудържим гняв в очите му.
– Бъди готова – е всичко, което той заповядва, преди да се обърне, за да отиде до спалнята.
Няма помен от снощи, не че бих очаквала такъв, не че нещо можеше да се е случило.
Поемам дълбоко дъх, освобождавайки се от несигурността, и го следвам до спалнята, за да опаковам нещата си.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!