ТОРИ
С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум си взех друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкателства, от хора които ме наричат ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат в моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си мисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от ТОРИ
С напредването на нощта започнах да се отпускам все повече и повече. Никой не беше идвал при Дарси или мен със смущаващи опити за принуда или насмешливи обиди. Едва ли изобщо бях зърнала Наследниците. Определено изглеждаше, че ще можем да се насладим на вечерта си спокойно. И с тази мисъл наум потърсих друго питие.
Безкрайна каскада от падащи листа във всеки цвят на есента се носеше през мек вятър над главата ми, карайки базираното на огъня осветление да трепти навсякъде около нас. Беше като нещо от филм, твърде невъзможно красиво, за да е истинско и все пак стоях там, под всичко това.
Дансингът беше пълен с двойки, които бяха заключени заедно, докато бавна любовна песен изпълваше стаята и аз се усмихнах, когато забелязах Диего и София сред тях. Тя го гледаше, сякаш той беше причината слънцето да се появява всяка сутрин, но вниманието му леко се раздвояваше. Той редуваше поглед към нея и поглед из стаята. Просто се надявах да е защото е нервен, а не защото губи интерес. Очакваше я разбито сърце, ако той не я целуне тази вечер.
Дарси беше убедена да се присъедини към Сет за един танц и въпреки, че не бях точно сигурна, че има напълно добри намерения, би било доста лицемерно да кажа нещо след случайната ми връзка с Кейлъб. Не че бях споменала на някого за тази конкретна грешка. Бях сигурна, че Дарси ще разбере, но моята история на лош избор с противоположния пол ме накара да искам да скрия последното си прегрешение. Типичното поведение на Тори изглежда включваше горещи момчета със съмнителни намерения или незаконни дейности по-често, отколкото трябва, така че бях сигурна, че тя няма да бъде изненадана от това, че отговарям на тази репутация, но все пак бях решила да го запазя в тайна засега.
Насочих се към бара, където се сервираха напитки в чаши, направени от истински лед с любезното съдействие на водните елементали. С цялото си вълнение досега успях да изпия само едно питие, но беше време да наваксам, ако щях да се изправя пред реалността, че съм сама на училищните танци. Изглеждаше страхотна идея да откажа на всички мои добре възпитани ухажори, но в действителност това ме остави сама, докато приятелите ми и Дарси се забавляваха.
Погледнах Джъстин и другите членове на ВСО през дансинга, докато бърбореха заедно и се отправяха да танцуват. Не беше твърде късно да се присъединя към тях, но просто не бях сигурна, че мога да издържа една вечер на поклони и ласкави гласове, които ме наричат ваше величество или Роксаня в компанията на загубеняка.
Не. Не бях против да пия сама и точно сега това ми изглеждаше като добър вариант.
Стигнах до бара и си поръчах двоен розов джин с тоник, докато си играех да въртя къдрица от косата си.
– Не е твърде късно – чу се грубият глас на Кейлъб отстрани и аз се обърнах да го видя облегнат на бара, сякаш беше там през цялото време. Без съмнение той беше използвал скоростта си на вампир, за да застане до мен и аз му предложих половин усмивка, докато гледах чистия му тъмносин костюм, който точно съвпадаше с цвета на очите му. Беше глупаво привлекателен със спортни панталони и широка тениска, така че начина, по който изглеждаше сега, беше неописуем. Спомените за ръцете му върху тялото ми, устата му срещу моята се изсипаха и в мен се натрупа малко топлина.
— Не е твърде късно за какво? — попитах аз, отпивайки глътка от напитката си, като оставих следа от червило по ръба на чашата.
– Да се измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – отвърна той, като върховете на пръстите му докоснаха ръката ми, на мястото където се облягаше на бара. Контактът накара леко трептене на енергия да премине през мен и аз обмислих предложението му, преди да поклатя леко глава.
– Ще трябва да се потрудиш повече от това, ако ме искаш – отвърнах леко.
Той се наведе малко по-близо, а устата му почти докосна ухото ми.
– Обещавам ти, ще работя наистина усилено.
Желанието се стичаше по крайниците ми и аз погледнах към него изпод миглите си.
– Изкушаващо… но не.- свих рамене.
Не исках да ме виждат да си тръгвам с него. Беше достатъчно лошо, че Маргьорит и отрядът и мислеха, че преследвам Дариус, така че не исках да си тръгвам оттук с друг наследник под ръка. Ако пак щеше да се случи нещо между Кейлъб и мен, то щеше да е при моите условия и тайно. Имах повече от достатъчно всички, да се бъркат моите работи и да изказват своето мнение за това.
Устните на Кейлъб се свиха от разочарование и той отвори уста, за да каже нещо друго, точно когато Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Наследниците не изглеждаха особено доволни да ме видят, но и аз не бях развълнувана да ги видя.
Дариус повика Кейлъб и той се изправи, отблъсквайки се малко от мен.
– Бягай – измърморих аз и Кейлъб се поколеба за момент, като изглеждаше разкъсван между това да отиде при приятелите си и да остане при мен. Но и двамата знаехме какво ще направи и той се усмихна тъжно, докато се отдалечаваше.
— Няма да сменям вярността, Тори — каза той с нисък глас, като звучеше примирено.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ви позволим да заемете нашия трон.
Той се отдалечи, преди да успея да отговоря, и аз го гледах как си тръгва с проблясък на разочарование, което бързо смачках.
– Не искам проклетия ти трон – измърморих, но той не ме чу. Никой от тях не ме чу, когато казах това.
Те теглиха черта в пясъка и настояваха Дарси и аз да останем твърдо от другата и страна, независимо колко малко искахме да участваме в тази битка. Не искахме техния трон, тяхната сила или нещо друго, освен да намерим своето място в този свят, който ни беше отнет толкова много години. Защо беше такова престъпление? Защо самото ни съществуване изискваше да участваме в тази глупава война?
Дарси вече не се виждаше никъде, а Сет също видимо отсъстваше. По гръбнака ми пробягаха тръпки, докато си мислех какво може да правят. Тя беше голямо момиче и напълно в правото си да взема собствени лоши решения, но нещо в Момчето Вълк ме изнервяше. Когато ме държеше над онова дере с Кейлъб, погледът в очите му ме накара да си помисля, че наистина може да ме е пусне…
Допих питието си и оставих празната чаша на бара, като се обърнах с гръб към него.
Дариус привлече погледа ми за миг и лек страх ме удари от студа в погледа му. Устоях на желанието да се извърна, след което се замислих и вдигнах средния си пръст към него, преди да му обърна гръб, за да циментирам обидата. Не се страхувах от Дариус, проклетия Акрукс… или поне това щях да си повтарям, докато не стане истина.
Промъкнах се през тълпата, като държах очите си отворени за знак от сестра ми, докато се чудех къде другаде може да е тя.
Преди да стигна много далеч, писък на вълнение улови ухото ми и се обърнах, за да видя Джералдин, бързаща след мен. Беше облечена в прозрачна розова рокля с балон ръкави и достатъчно волани, за да изглежда така, сякаш газеше през купчина мъртви листа през цялото време.
– Свети джамини на плоча с диаманти! Вашият май….
– Джералдин!- Прекъснах я, преди да успее да наведе глава към мен. Толкова се радвах да я видя, че я грабнах в прегръдка, което вероятно ме изненада повече от нея.
– Леле мале!- тя въздъхна и разбрах, че прегръдката ми означаваше много за нея. Сърцето ми леко омекна. ВСО бяха адски досадни, но всъщност не беше тяхна вина, че наследниците на Вега не искаха трона.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз, докато се измъквах от слоевете тафта и й се ухилих.
– Благодаря ти. Отне известно време, преди да успея да накарам магията си да започна да се зарежда отново, но най-накрая се чувствам като старата си аз.
Още членове на ВСО бяха забелязали завръщането й и се затичаха да я поздравят. Поклони, реверанси и официални поздрави се хвърляха по пътя ми като ракети и аз бързо се измъкнах от пищящата група с извинението, че имам нужда да отида до банята.
Когато се отдръпнах от тълпата, се сблъсках с твърд гръден кош и се обърнах, за да намеря Диего с развеселена усмивка на лицето.
– Имате нужда от помощ, с която да избягате от масите? — подразни ме той и аз се засмях, докато хвърлях поглед към клуба на задници, които бяха заети с радостта от завръщането на Джералдин.
– Мисля, че се справих сама, благодаря. Виждал ли си Дарси някъде?
– Тя излизаше навън последния път, когато я видях – отвърна Диего с леко смръщени вежди.- Сет изчезна не след дълго. Напоследък много я преследва. Мислиш ли, че трябва да се притесняваме…?
– Не бъди смешен, сигурна съм, че е добре – казах аз, без да обръщам внимание на малката предупредителна тръпка, която се сускаше по гръбнака ми. — Но мисля, просто да отида и да се уверя.
— Мога да дойда с теб — каза той весело, следвайки ме, когато се отдалечих.
– Къде е София? — попитах, като спрях отново. Не исках той да я напусне заради мен. Тя беше толкова развълнувана да присъства на тези танци с него и нямаше да позволя нещо да го развали.
– Тя взима питиета, сигурен съм, че няма да има нищо против, ако просто…
– Не.- Махнах му да си тръгне, докато се отдръпвах.- Просто се грижи за срещата си. Ще се върна скоро.
Диего изглеждаше склонен да спори повече, но аз му махнах пренебрежително и се отправих към изхода. Той обичаше да се държи предпазливо с нас, но ако се стигнеше до спор със Сет или някой от другите Наследници, знаех, че той така или иначе просто ще се измъкне обратно в сенките. Но това беше наред; Нямах нужда някой да води битките ми вместо мен.
Прохладният въздух смрази кожата ми, когато излязох навън и спрях за момент, опитвайки се да разбера откъде да започна търсенето си. Не исках да прекъсвам Дарси, ако тя се радваше на компанията на Сет, но просто исках да се уверя, че е добре.
Блестящи кълба от светлина бележеха пътеката в ляво от изхода и аз се отправих в тази посока, наблюдавайки начина, по който лунната светлина проблясваше от сребристата сграда пред мен. Това място наистина беше красиво.
Високите ми токчета тракаха по тухлената пътека и дъхът ми се издигаше на малки облачита пред мен, докато обгръщах ръце около себе си, за да се предпазя от студа.
Преместих се в сянката на извитата лунна сграда и внезапно замрях, когато усетих очи на гърба си. Годините на кражба на мотори и криене в сенките ме бяха научили да се доверявам на инстинктите си и аз се завъртях миг преди Дариус да ме настигне.
Ахнах, когато го забелязах, а той се усмихна, сякаш страхът ми го забавляваше.
— На разходка? — попита той и аз отстъпих крачка назад. Беше свалил якето си и застана пред мен в бледосиня риза с навити нагоре ръкави. Мускулестите му гърди се притискаха към тъканта по начин, който привлече погледа ми, но аз отказвах да си позволя да го оглеждам.
— Нещо такова — измърморих аз.
Погледнах зад него, но бяхме сами. Погледът му бавно се плъзна по мен и аз потръпнах под него, когато мълчанието се разтегли твърде дълго.
– Искаше ли нещо? — попитах, като вдигнах брадичката си високо.
— Последен шанс, Рокси. Вземи сестра си и напуснете тази академия. Върнете се към малките си смъртни животи и оставете Солария в ръцете на хора, които са достойни за трона – каза той мрачно.
– Няма да ходя никъде – отвърнах аз. — Така, че ще трябва да го преодолееш.
— Това ли е твоето окончателно решение? — попита той, като направи крачка към мен, която накара сърцето ми да подскочи от страх.
Удържах се, въпреки, че имах чувството как коленете ми всеки момент може да се подкосят.
— Да — изръмжах. Той нямаше да ме тормози повече и свърших да си играя игрички с него.
– Тогава предполагам, че ще трябва да променя решението ти – каза той и почти изглеждаше, че се примирява с факта.
Погледнах го намръщено, като направих движение, за да се отдръпна от него, но ръката му се стрелна и улови моята, а силните му пръсти се заключиха около мен като окови.
– Пусни ме – казах, опитвайки се да измъкна ръката си от хватката му, но той ме дръпна към себе си, вместо да ме освободи.
— Не, не мисля, че ще го направя — изръмжа той.- Ще ти предам малък урок за уважението. Няма да те оставя отново да ми обръщаш гръб.
Мъчех се да се освободя от него, но той хвана и другата ми ръка.
– Не се дърпай от мен. И не крещи — каза той с плътен от Принуда глас.
Хвърлих цялата си сила в умствения щит, но силата на волята му разкъса стената, която построих, сякаш небеше изградена от нищо друго освен хартия и очите ми се разшириха, когато усетих, че командите му завладяват крайниците ми.
Дариус ми се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо топло. Челюстта му беше напрегната и решителна, а хватката му върху мен непоклатима.
Той ме насочи към сградата на Луната и предателските ми крака охотно тръгнаха под мен.
Сърцето ми гърмеше в ушите, а крайниците ми трепереха от страх.
Дариус Акрукс ме държеше в лапите си и бях оставена на неговата милост.