Защитата на Елисиум – Част 1

Защитата на Елисиум

Брандън Сандерсън

Новела 0,5 към пореицата „Дръзки“

 

 

 

 

 

Жената се въртя и мята в болничното легло. Тъмната й коса беше сплъстена и залепнала за главата от пот, неконтролираните й движения изглеждаха почти епилептични. В очите ѝ обаче нямаше дивостта на лудите – вместо това бяха целенасочени, решителни. Тя не беше луда, просто не можеше да контролира мускулите си. Продължаваше да размахва ръце пред себе си с непредсказуеми движения, такива, които изглеждаха странно познати на Джейсън.
И тя правеше всичко мълчаливо, без да пророни и дума.
Джейсън изключи холографския прожектор, след което се облегна на стола си. Беше гледал видеоклипа десетина пъти, но все още го объркваше. Въпреки това, той не можеше да направи нищо, докато не се върнеше в Ивънсонг. Дотогава той просто трябваше да изчака.
……………………………………………………………………………………………………………………

Джейсън Райт винаги е изпитвал съпричастност към външните платформи. Имаше нещо в начина, по който те висят сами в космоса, като не претендират да принадлежат нито на планетата, нито на звездите. Те не бяха самотни – те бяха. . . самостоятелни. Автономни.
Джейсън седеше до прозореца на дока на совалката и гледаше Ивънсонг, докато се приближаваше. Платформата не приличаше на други по рода си – като плосък метален лист дълъг петдесет мили, със сгради, изникващи от горната и долната му страна. Това не беше кораб или дори не беше космическа станция – не беше нищо повече от колекция от произволни сгради, заобиколени от мехурче въздух.
От всички външни платформи Ивънсонг беше най-отдалечената. Тя висеше между орбитите на Сатурн и Уран, най-отдалеченият човешки аванпост в дълбокия космос. В известен смисъл беше като граничен град на Стария Запад, който бележи ръба на цивилизацията. Освен в този случай – независимо какво обича да мисли човечеството – цивилизацията лежи извън границата, а не в нея.
Когато совалката се приближи, Джейсън можеше да усети отделните небостъргачи и кули на града, много от които свързани с пешеходни пътеки. Той седеше с очи, насочени през прозореца, макар че беше излишно. Той беше изцяло сляп, откакто беше навършил шестнадесет години. Бяха минали години, откакто за последно бе различил сенки и светлина. За щастие той имаше други методи, чрез които виждаше.
Усещаше светлините от прозорците и улиците. За него бялата им светлина беше тихо бръмчене в ума му. Той също така можеше да усети линията от сгради, която се издига по начин, който почти напомняше силуета на стария земен град. Разбира се, всъщност нямаше небе или хоризонт. Просто чернотата на космоса.
Чернота, там гласове се смееха в съзнанието му, нечии спомени. Той ги отблъсна.
Совалката се плъзна в атмосферната орбита на Ивънсонг – платформата нямаше сфера или силово поле, както някои от по-старите използвани космически станции. Генераторите на специфично притегляне на елементите премахнаха нуждата от такива неща и бяха отворили пространство за човечеството. ESG, заедно с генераторите на синтез, означаваха, че човечеството може да хвърли инертно парче метал в космоса, след което да го насели с милиони индивиди.
Джейсън се облегна назад, докато совалката се приближаваше. Имаше лична каюта, разбира се. Беше добре обзаведена и удобна – необходимост за такова дълго пътуване. Стаята леко миришеше на вечерята му – пържола – в други случаи имаше стерилен, на добре почистено аромат. Джейсън го харесваше и ако имаше дом, щеше да го поддържа по подобен начин.
„Предполагам, че вече е време ваканцията да свърши“ – помисли си Джейсън. Мълчаливо се сбогува със спокойното си уединение, той се пресегна, за да докосне малкия контролен диск, прикрепен към кожата зад дясното му ухо. Звук припука в ухото му – потвърждението, че обаждането му се предава през празнотата до Земята, толкова далеч. Комуникация, по-бърза от светлината – подарък, даден на Земята като награда за най-неудобната политическа грешка на човечеството за всички времена.
– Ти се обади – прозвуча в ухото му жив женски глас.
Джейсън въздъхна.
– Лана? – попита той.
– Мда. – последва отговор.
– Предполагам, че няма никой друг? – попита Джейсън.
– Не, само аз съм.
– Аарон?
– Прикрепен към Райли – каза Лана. – Той разследва лаборатории на CLA на платформата Юпитер Седемнадесет.
– Доран?
– В отпуск по майчинство. Ти си останал само с мен, старче.
– Не съм стар – каза Джейсън. – Совалката пристигна. Инициирам постоянна връзка.
– Потвърдено – отвърна Лана.
– Къде е моят хотел? – попита, Джейсън и усети как совалката се спуска към доковете.
– Доста е близо до доковете на совалките – отвърна Лана. – Казва се Четвъртото регентство. Регистриран си като г-н Елтън Флипендей.
Джейсън направи пауза.
– Елтън Флипендей? – попита той натъртено, усещайки, че докинг скоби изпращат потрепваш сигнал, само за него, през кораба. – Какво се случи с моя стандартен псевдоним?
– Джон Смит? – попита Лана. – Той е твърде скучен, старче.
– Не е скучен – каза Джейсън. – Непретенциозен е.
– Да. Е, познавам скали, които са по-малко „непретенциозни“ от това име. То е скучно. Предполага се, че ти, оперативен работник, водиш живот пълен с вълнение и опасности – Джон Смит не се вписва.
Това ще бъде трудна задача, помисли си Джейсън.
Тих звук избръмча в стаята – индикация, че скачването е приключило. Джейсън стана, взе единствената си чанта с багаж, нахлузи слънчевите си очила и излезе от каютата си. Знаеше, че очилата ще изглеждат странно, но незрящите му очи бяха склонни да изнервят хората. Особено когато откриеха, че той очевидно не може да вижда въпреки разфокусираните му зеници.
– И така, как беше пътуването? – попита Лана.
– Добре – каза лаконично Джейсън, вървейки по коридора на совалката и кимайки на капитана. Човекът управляваше добър екипаж – според Джейсън всеки екипаж, който не те оставя сам, беше добър.
– Хайде – подтикна го Лана в ухото. – Трябваше да е нещо повече от „добре“. Каква храна сервираха? Имали ли сте проблеми с . . – Тя продължи да говори, но Джейсън спря да ѝ обръща внимание. Той беше съсредоточен върху нещо друго – леко трептене в гласа на Лана. Прозвуча само за кратка част от секунда, но Джейсън веднага разбра какво означава. Линията беше подслушвана.
Лана несъмнено също го беше чула – тя беше разговорлива, но не и некомпетентна – но продължи, сякаш нищо не се беше случило. Щеше да изчака сигнала на Джейсън.
– Как са децата? – попита Джейсън.
– Моите племенници? – отвърна Лана, без да нарушава ритъма на разговора си, когато получи кодираният сигнал. – По-големият е добре, но по-малкият има грип.
По-малкият беше болен. Това означаваше, че подслушващият е от страна на Джейсън, а не от нейната. Интересно, помисли си той. Някой беше успял да се приближи достатъчно, за да сканира контролния му диск, без той да забележи.
Лана млъкна. Тя подготвяше блок за натрапника, но щеше да действа само ако Джейсън го поиска, а той не го направи.
Вместо това той излезе от совалката и тръгна по късата рампа към станцията за пристигащи. Пред него се простираше редица сканиращи арки, предназначени да търсят оръжия. Джейсън мина през тях без проблеми – в човешкото пространство нямаше скенер, който да открие оръжията му. Той кимна с усмивка, минавайки покрай охраната – мъжът миришеше леко на тютюн и носеше синя униформа, която той регистрира като пулсиращ ритъм в съзнанието си. Пазачът се намръщи, когато видя сребърната писалка за компютър на ревера на Джейсън, след което погледна подозрително към скенерите си.
Джейсън се отдръпна, докато другите пътници се наредиха на опашката пред гишето за регистрация, уж търсейки документа си за самоличност. Той ги наблюдаваше с интуицията си, но безполезните му очи обърна надолу. Повечето хора носеха мекия ритъм на флота, рева на бялото или неподвижната тишина на черното. Никой от тях не се открояваше, но той запомняше шарките на лицата им със своите умения. Човекът, който е подслушвал линията му, трябва да е бил на совалката.
След като всички отминаха, Джейсън се престори, че е намерил личната си карта – една от старите пластмасови, а не нова холо карта. Уморен охранител, дъхът му миришеше на кафе, прие документа за самоличност и започна да обработва данните на Джейсън. Човекът беше млад мъж, а кожата му бе оцветена в синьо след една от по-новите модни тенденции. Мъжът работеше бавно и очите на Джейсън се плъзнаха към екрана, който играеше на задния плот. Показваше новинарска програма.
– . . . намерен е убит в сграда за изгаряне – каза водещата.
Джейсън се изправи.
– Джейсън – каза настойчиво гласът на Лана в ухото му. – Току-що разбрах нещо от новинарските емисии. Имаше…
– Знам – каза Джейсън, прие личната си карта и изхвърча от митническата станция на улицата.
………………………………………………………………………………………………………………………

Капитан Орсън Ансед, полиция на Ивънсонг, се блъскаше из бедните квартали на Топсайд. Все още го изненадваше факта, че Ивънсонг има бедняшки квартали. Всички сгради на платформата бяха изградени от богат теланий, супер лек, сребрист метал, който не корозира и не се разпада. Всъщност повечето от сградите бяха сглобяеми и свързани с платформата, те бяха продължение на нейния листовиден корпус. Сградите бяха просторни, добре построени и елегантни.
И все пак имаше бедняшки квартали. Нямаше значение, че бедните на Ивънсонг живееха в домове, които много богати жители на Земята не можеха да си позволят. Но за сравнението, те все още бяха бедни. По някакъв специфичен начин техните жилища отразяваха това. В района витаеше чувство на отчаяние. Лъскави, модерни сгради бяха окачени с парцаливи завеси и сушащи се дрехи. Въздушните коли бяха рядкост, пешеходците се срещаха често.
– Тук, капитане – каза един от хората му, като махна към сграда. Беше висока и просторна – макар че освен всички сгради на платформата имаше и други конструкции, построени върху нея. Офицерът, ново хлапе на име Кен Харис, поведе Орсън на вътре и Орсън веднага беше поразен от остър димящ аромат. Сградата беше горяща станция, където се рециклираха органични материали.
Офицерите се движеха в затъмнената стая. Както повечето сгради на Ивънсонг, и тази беше слабо осветена. Разстоянието на Ивънсонг от слънцето го поддържаше в постоянно състояние на здрач и жителите на платформата бяха свикнали с по-малко светлина. Много от тях поддържаха приглушените светлини дори на закрито. Отначало тази тенденция беше притеснявала Орсън, но той вече рядко дори я забелязваше.
Няколко офицери го поздравиха и Орсън им махна с раздразнителен жест.
– Какво имаме тук? – попита той
– Елате и вижте, сър – каза Харис, преминавайки през някакво оборудване към задната част на стаята.
Орсън го последва; накрая те спряха до масивна цилиндрична горелка. Металното му лице беше тъмно и плоско. Една от вратите на долния резервоар беше отворена, разкривайки съдържанието отдолу, смесена мръсотия и пепел бяха голяма част от трупа, черупката му беше оцветена в черно от изгарянето.
Орсън изруга тихо, коленичил до трупа и го смуши с бъркалка.
– Предполагам, че това е нашият изчезнал посланик? – по-скоро констатира, отколкото попита наистина.
– Така предполагаме, сър – каза Харис.
Чудесно , помисли си Орсън с въздишка. Варваксите питаха за техния посланик след изчезването му, това беше преди две седмици.
– Какво знаем? – попита Орсън.
– Не много – каза Харис. – Тези горелки се изпразват само веднъж месечно. Жертвата е там от известно време – от него не е останало почти нищо. Още повече, че дори нямаше да го намерим.
Това може да е за предпочитане, помисли си Орсън, но попита:
– Какво е записала мрежата от сензора му?
– Нищо – каза Харис.
– Медиите знаят ли за това? – попита с надежда Орсън.
– Боя се, че да, сър – каза Харис. – Работникът, който е намерил тялото, е изнесъл информацията.
– Добре тогава, нека… . – Орсън въздъхна.
Той замълча. В отворената врата на сградата имаше силует на човек – присъстващ без полицейска униформа. Орсън изруга тихо, изправяйки се. Офицерите отвън трябваше да пазят от пресата.
– Съжалявам – каза Орсън, вървейки към натрапника, – но тази зона е ограничена, не можеш . . .
Мъжът не му обърна внимание. Беше висок и слаб, с триъгълно лице и късо подстригана черна коса. Носеше обикновен черен костюм, малко остарял, но иначе неразличим, и чифт тъмни очила. Той мина покрай Орсън с безразличие.
Орсън протегна ръка да хване нахалния непознат, но замръзна. На ревера на мъжа имаше блестяща писалка – малко сребърно звънче.
Какво! Орсън си помисли с удивление. Кога дойде тук един Компютърен работник? Как разбра? Въпросите всъщност нямаха значение – независимо от отговорите им, едно нещо беше сигурно. Юрисдикцията на Орсън беше приключила.
Телефонната компания беше пристигнала.
………………………………………………………………………………………………………………………

 

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!