Зодиакална Академия – Книга 2 Безмилостни Феи-Част 3

ДАРСИ

Стоях под душа с наведена глава, докато река от вода се изливаше над мен. Хладна, почти студена вода. Изобщо не я чувствах върху кожата си, сякаш бях покрита с дебела броня за една нощ. Щит към външния свят. И аз си пожелах да стане още по-дебел.
Сърцето ми се мятъше като риба на сухо, трептеше отчаяно в гърдите ми, докато търсеше убежище в което да се скрие в безопасност. Някъде където болката щеше да спре.
Пъхнах ръка в косата си, преценявайки щетите. Все още не се бях погледнала в огледалото. Минах направо покрай него през банята. Но трябва да го направя скоро. Неравномерните дължини бяха най-малкото, което ме притесняваше; там където ножът на Сет беше отрязал твърде близо до скалпа, беше петно без коси, което не бях сигурна, че оставащата дължина ще покрие.
Изключих водата и тръбите издадоха треперещ стон. Бях се събудила рано, много преди зазоряване, спомените от вечерта на бала се повтарят в съзнанието ми. Пак и пак.
Тори и аз се бяхме върнали направо в стаята ми и се бяхме заключили вътре. Диего и София бяха дошли да ни проверят, но ние не им отворихме. Трябваше да остана сама със сестра си. Предположих, че тя има нужда от мен толкова, колкото и аз от нея. Какво бяха направили Наследниците с Тори…
Сърцето ми отново трепна и сълзи напълниха очи ми. Отдавна ги оставях да паднат; бузите ми бяха червени и подпухнали от тях.
Все още усещах миризмата на хлора по кожата на Тори, когато Орион я извади от водата. Усещах вкуса на горещия въздух, който се втурна от овъгленото тяло на Аструм. Чувах как Наследниците се смеят, подиграват се. И ги мразех повече, отколкото някога бях осъзнавала, че е възможно да мразя някого.
Имаше едно нещо, което продължаваше да ми се върти в ума. Който и да беше Сянката, той бяше спечелил. Уби един от малкото хора в Солария, които се бяха опитали да ни помогнат. И горкият Аструм не просто беше убит, той беше заличен, тялото му беше изгорено до неузнаваемост. Ако не беше картата Таро, която ни беше оставил, и странната магическа аура, която я беше придружавала, нямаше да сме толкова сигурни на кого е принадлежало тялото.
Толкова съжалявам. Иска ми се да можех да се върна и да променя вчерашната нощ. Бих направила толкова много неща по различен начин.
Излязох от душа, изсушавайки се, преди да облека дънките и черния пуловер, които бях оставила преметнати над легена. Огледалото беше замъглено и част от мен искаше да го остави така. Но друга, по-упорита част от мен трябваше да види щетите. Може би не е толкова зле. Да и може би Титаник не е потънал.
Взех кърпа за ръце от релсата и бързо я прекарах през стъклото, преди да успея да променя решението си. Мъглата се разсея и разкри счупено момиче с кухи очи.
Лицето ми беше чисто от грим, но изглеждаше някак засенчено, сякаш тъмнината от снощи се беше просмукала в кожата ми. И никога нямаше да може да се отмие.
Вдигнах поглед към косата си и поех рязко дъх. Отпред беше по-дълга, отколкото отзад, влагата я залепваше от двете страни на лицето ми. Натиснах пръстите си в нея, повдигайки накъсаните краища, за да усетя плешивото петно отзад. Стиснах устни и гневът се надигна като дявол в кръвта ми. Хълцане избяга от дробовете ми, обещавайки още сълзи, но не ги пуснах. Не отново.
Прегънах се напред, подпирайки се на ръба на мифката, докато ярост и омраза се натрупваха в гърлото ми като жлъчка. Пръстите ми се вкопчиха в порцелановите краища и ръцете ми трепереха от напрежение. Преглътнах трудно, принуждавайки се да възпра вълната от емоции, заплашващи да ме завладеят. Загледах се в отражението си, заключена в собствения си поглед и отказвайки да позволя това да ме разбие.
Не искам да им позволя да спечелят. Но мисля, че вече успяха да го направят.
Когато задуших бурята, назряваща вътре в мен, се върнах в спалнята си и открих Тори да стои до високия вертикален прозорец. Капаците на кепенците бяха отворени и свиреп вятър удари стъклото отвън. Турбината на върха на Дом Въздух ревеше и стенеше под натиска, правейки го да звучи, сякаш светът крещи.
Тори беше обградена от мрачната утринна светлина, стаята ми все още беше тъмна. Завъртях ключа за осветлението и тя се обърна към мен, мигайки тежко, сякаш я бях изтръгнала от някакво жестоко видение.
Очите и се плъзнаха по косата ми и топлина пламна по задната част на врата ми.
– Ще порасне отново – каза тя с по-слаб глас от обикновено.
Кимнах, седнах на ръба на леглото и придърпах колене към гърдите си. Но моята гордост няма.
Между нас настъпи тишина и Тори отново се загледа в територията на кампуса далеч отдолу.
-Какво ще правим сега? – попита тя накрая.
– Не знам – отвърнах аз, чувствайки се по-безнадеждно, отколкото някога в живота си. – Почти всички в Академията искат да си отидем. Може би трябва да ги послушаме. – Разби ми сърцето да го кажа; бях почувствала това училище повече като дом, отколкото всяко друго място, в което някога съм се намирала. Беше вродено. Аз бях Фея. Усетих това в най-дълбоките части на тялото си. Но също така никога не съм била толкова нежелана, колкото бях тук.
Дори последният ни приемен баща, Пийт, беше търпял да сме наоколо без много оплаквания. Ние бяхме изгнаници. Дори и малкото, които ни приемаха, като Джералдин и нейните последователи, не искат нас самите. Те искаха своите кралски принцеси. А ние никога не сме възнамерявали да се издигнем до тази роля. И така, каква полза имаме, че да останем?
Тори въздъхна уморено.
– Мисля, че си права. – Тя се премести, за да се присъедини към мен на леглото, сгъвайки крака под себе си. Огънят на твърдост, който винаги живееше в очите и, беше помръкнал до пламък, който отчаяно се нуждаеше от разпалване. Но не мислех, че имам достатъчно сили, за да го направя. – Но пак сме прецакани в Чикаго. Без пари ще се окажем на улицата. – Веждите на Тори се свиха, докато мислеше за нашето затруднение.
– Ще се справим. Правили сме го и преди – казах аз, но дори когато го казах, знаех, че не е страхотна идея. Без съмнение нашият хазяин си беше върнал апартамента, който бяхме наели досега, и дори да бяхме в състояние да се върнем там, как бихме могли да платим за мястото?
Атласът ми иззвъня и аз инстинктивно посегнах към него, хвърляйки поглед към съобщението на екрана.

Споменаха те в публикация във FaeBook, Дарси!

Внезапен удар.
Може би някаква тъмна част от мен беше гладна за наказание, защото продължих напред и щракнах върху известието. Неми пука. Колко по-зле може да стане?
Тори се наведе напред, за да погледне как публикацията се появи на страницата и червата ми се стегнаха на възел, докато я четях.

Сет Капела :
Ето едно видео на играта по унищожаването живота на Дарси Вега. Моля.
Да се надяваме, че тя и сестра и си резервират автобус за вкъщи тази сутрин. Но ако те решат да изкарат още няколко седмици в ада, НЕ помагайте на Дарси да и порасне отново косата. Всеки, за който се установи, че и е помогнал, студент, преподавател или някой друг, ще бъде поставен на нашата огнева линия заедно с Вега близначките.
И ако все още не сте го осъзнали, ние сме недосегаеми. Така че не ни бъдете врагове.

Настръхнах, когато видеото, което Кайли беше заснела с мен в скута на Сет, започна да тече. Тори го изключи, преди да успея да преживея как косата ми беше подстригана и достойнството ми беше отнето с нея.
Тори постави ръката си върху моята за момент и аз и се усмихнах тъжно. Тя се отпусна обратно на леглото с тежък дъх и аз отидох да хвърля атласа върху матрака, когато прозвуча ново известие.
– Сега какво? – Измърморих аз, хвърляйки поглед към екрана, само за да проверя, че не съм била маркирана отново. Намръщих се, докато прочетох съобщението от директор Нова, очевидно изпратено до цялата академия.

Всички ученици трябва да присъстват на събрание от 8 до 9 сутринта в Кълбото заради инцидента снощи. Всеки, който не присъства, ще загуби на своята Къща сто и петдесет точки и ще му бъдат забранени всички социални контакти и събирания през следващата седмица.

– Инцидентът? – изсъсках аз. – Учител беше убит. – Хвърлих атласа на Тори, за да може и тя да го прочете и челото и се сбърчи.
– Отнемане на точки от Дома. Те могат да отнемат колкото си искат – каза тя. – Няма да ходя.
Кимнах в знак на съгласие, не исках да се изправям пред цялото училище и всички ученици, които сочат и се смеят заради сегашния ми вид. Не бях съвсем готова за това. Не бях сигурна, че някога ще бъда.
Не след дълго учениците излязоха от стаите си и тръгнаха по коридорите; врати се блъскаха и хората се смееха и крещяха, докато излизаха от кулата към събранието. Сякаш снощи изобщо не се беше случило. Половината от тях вероятно си мислеха, че вече сме изчезнали. И ако имахме някакъв живот, към който да се върнем, не се съмнявах, че вече щяхме да сме изчезнали.
Кулата бавно утихна и бърборенето на студентите се разнесе далеч из кампуса.
Притиснах колене през дънките си, обмисляйки какво да правя.
– Иска ми се само да имахме малко пари. Ако Дариус не беше унищожил парите, които имахме, когато дойдохме тук, поне щяхме да имаме нещо обратно в света на смъртните.
Тори кимна мрачно.
– Срамота, че не можем да намерим голяма купчина…- тя спря по средата на изречението, като се изправи.
– Злато – ахна тя, очите и светнаха с някаква идея. Тя се обърна към мен с проблясък на обичайното си аз, сияещо лице към мен. – Дариус има цяла стая, пълна със злато. И няма начин да пропусне това събрание и да загуби ценните си точки за Къщата на Огъня.
Устата ми се разтвори, когато осъзнах какво ми предлага.
– Но дори и да успеем да влезем в стаята му, как, по дяволите, ще се върнем в Чикаго? Преди дойдохме тук със звезден прах и не съм виждала точно каквото и да е от нещата, разположени около кампуса.
– Не… но се обзалагам, че Орион има малко в офиса си – каза Тори остро и огънят в погледа и запали пламък и в мен. Надеждата затанцува и премина през гърдите ми и ми даде нещо, за което да се хвана с всичка сила.
– Имаме само един час – въздъхнах аз, изправих се и забързах към гардероба си. Отворих рязко вратата и грабнах черна бейзболна шапка с изписани ЗА с ярки сини букви отпред. Сложих я, за да покрия косата си и заобиколих Тори с решителен вид.
– Ти вземи златото, аз ще взема звездния прах. Ще се срещнем отново тук, преди това събрание да приключи.
Изражението на Тори изчезна, когато се приближих към нея.
– Значи си тръгваме – прошепна тя и думите изгориха вътрешността ми. Но не изглеждаше, че Наследниците някога ще спрат да се опитват да ни изтласкат от Зодиакалната академия. И почти бяха убили Тори. Как бихме могли да останем тук след това? Ами ако успеят следващия път?
– Да, Тор – въздъхнах аз, като котва сърцето ми падна силно в дълбините на тялото ми. – Не искам да си ходя, но какъв избор наистина имаме?
За миг изглеждаше, че ще заплаче, после дръпна рамене назад и пристъпи към вратата с яростно изражение.
– Тогава да побързаме. Без сбогом.
Мислех си за София, Диего, дори Джералдин и гърлото ми се стегна при мисълта, че никога повече няма да ги видя. Но Тори беше права. Трябваше да си отидем, преди събранието да приключи. И тогава щяхме да се върнем в Чикаго, сякаш нищо от това никога не се е случвало.

Назад към част 2                                                        Напред към част 4

5 коментара към “Зодиакална Академия – Книга 2 Безмилостни Феи-Част 3”

  1. Благодаря за чудесния превод.Очаквам с нетърпение книга 2 на Зодиакалната академия.Моля да ме уведомите незабавно.Поздрави и успешна работа.

    1. Благодаря за милите думи, в момента качвам паралелно две книги от поредицата освен книга 2 можете да прочетете и книга 1 от гледната точка на момчетата.Така ще предобиете по-добра представа за тяхните мотиви.Те не са лоши просто нямат избор.
      Приятно четене

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!