Глава 3
– Изненада?
– Да – Луцифер се протяга, отпуснат в плюшеното кадифе на стола си с висока облегалка. – Мисли за това като подарък за добре дошла у дома, от мен за теб. – Той щрака с пръст и сервиращите се втурват да ни напълнят чашите с напитките.
– Нямам нужда от подаръци.
– Така казваш. Но повярвай ми… този е просто твърде вкусен. Можеш ли да познаеш какво е?
Стискам юмруци в скута си. Нямам сили да играя повече игри. Направих каквото искаше. Продадох душата си – тялото си – за да спася свят, който ме беше изоставил преди много време.
Казах си, че повече няма да пия, но ако трябва да седя още тук, ще имам нужда от алкохолна помощ. Посягам и вземам току що напълнената си чаша за вино между пръстите си и изпивам съдържанието й на един дъх. От другата страна на масата се разнася неодобрително ръмжене, маскирано като кашлица. За щастие Луцифер е твърде погълнат от себе си, за да забележи.
– Не. Така че защо просто не продължиш с това? Давай го – предизвиквам го, след като облизах остатъците от Каберне от устните си. Скръствам ръце пред гърдите си, за да заглуша разтуптяното си сърце, треперещо от предателски игри. Луцифер пляска с ръце два пъти, давайки знак, че е време за шоу. Когато чувам приглушените писъци, заедно с възбуждащи възгласи от демоничните курви от другата страна на масата, жлъчката се надига в гърлото ми. Не гледай, казвам си.
Не реагирай. Дори не дишай.
Не успявам и моментално ми се иска да мога да извадя очите си от орбитите им.
Мъж и жена, около двайсетте, ги блъскат към средата на пода, двама пазачи със змийска кожа, облечени в БДСМ черна кожа и вериги. Нечовешки големи с изпъкнали мускули с размерите на тухла, но главите им са особено малки. Тъмната, люспеста кожа блести като масло върху тротоара, а очите им са с отвратителен нюанс на жълто. Преглъщам рефлексно, моля се изяденото филе и изпитото червено вино да не излезнат изведнъж обратно през устните ми.
Вкаменените пленници стоят само по мръсно бельо, косите им са сплъстени от мръсотия, а лицата им са мокри от сълзи и пот. Острата миризма на пикня и повръщано нахлува в ноздрите ми.
– Идън, любов моя, помниш тези двамата, нали? От стария ти квартал?
Принуждавам моите поразени от ужас очи да се отместят от сцената пред мен и се обръщам към този злобно съблазнителен глас, за да намеря завладяващата част от забавлението.
– Защо правиш това?
– Защото го заслужаваш. Защото те го заслужават.
– Това наистина ли е необходимо? – Нико пита, преструвайки се че му е скучно. Ако не беше хватката му с побелели кокалчета за ръба на масата, той щеше да изглежда изключително незаинтересован от подлия номер.
– Така е – отговаря Луцифер, без да си прави труда да го погледне. – Освен това заслужаваме малко забавление тук, не мислите ли?
Той махва с ръка, заповядвайки двамата затворници да бъдат доведени по-близо в стаята. Двата гигантски звяра ги избутаха само на крачки от масата за вечеря, привличайки вниманието ми. Те едва стоят, треперейки силно на кървавочервения каменен под. Не искам да ги видя, но ги познавам. Изглеждат ми напълно непознати, но нещо в тях…
– Закари Финч – започва Луцифер. – Звезден спортист, прочут между дамите и най-известният хомофоб на гимназия Пол Робсън. Идън, скъпа, там не си ли завършила?
– Какво правиш? – Очите ми са две тесни цепки на отвращение.
– От това, което събрах като информация – продължава Луцифер, пренебрегвайки въпроса ми напълно. – Нашият Закари, също така създаде порочен слух за теб, твърдейки, че имаш непристойна афера със сестра си Мери. Той каза на всички, които биха слушали, за кръвосмесителните лесбийки, които уж хванал да се чукат на парти една вечер. Разбира се, това се случи, след като той се опита да ви се наложи на споменатото парти, а ти отговори с коляно на не толкова впечатляващата му мъжественост. Не е ли вярно, Закари? Разкажи ни как се опита да изнасилиш Идън, след което да опетниш репутацията й с лъжи.
– Моля – хлипа вече мършавото момче, а повръщащите му ридания стават все по-жалки. Колко време е бил тук долу? Изглежда недохранен и болнав. – Не знам какво искаш от мен. Моля, съжалявам.
– Да – размишлява Луцифер, а чувствената му уста обгръща злобата в думите му. Неговите мръсници кискащите се с нарастващото вълнение от звука на гласа му. – Ти си, Закари. Много съжалявам, наистина. Но не съжалявай, защото ще съжаляваш повече на края.
Той насочва бруталната си красота към момичето, което стои до Закари, крехка блондинка, която плаче безшумно в мръсните си ръце.
– Погледни ме, любов. – Гласът му е нежна ласка, но властта винаги присъства в тона му. Момичето се подчинява, а сълзи обримчват потъналите в ужас зелени очи. – А, така е по-добре. А сега, би ли искала да се представиш пред гостите или аз да го направя?
Тя ридае по-силно в отговор, бълвайки неразбираеми молби за милост. Изглежда, че отчаянието й само допълнително възбужда нетърпеливите курви, заедно с жаждата на Луцифер за садизъм.
– Много добре тогава, скъпа моя. Ще се радвам да направя почетна презентация в твоя чест. Даниел Маклауд – започва той, стискайки елегантните си пръсти пред гърдите си. – Какво наистина мога да кажа, което обобщава това скъпоценно създание пред нас? – Внезапно той скача на крака, стряскайки всички и принуждавайки ни да замълчим. В пещерната стая не се чува дори притихнал дъх. Замърсените затворници се разтреперват силно и силната миризма на урина става още по-ужасна.
Той пристъпва към двойката, карайки змиеподобните пазачи да направят крачка назад. Те са поне една глава по-високи, но самата му близост ги кара да се подчинят.
– Познавам твоя вид – присмива се той грубо, а устните му са само на сантиметър от насълзената кожа на момичето. – Ти си от тези, които ловят слабите. Видът, който се храни с мизерията на другите за лично удоволствие. Смеехте се и се подигравахте на Идън в гимназията. Стигнала си до там, че да я нарисуваш като изгнаник – изрод. И когато ти писна от нея, ти тръгна след сестра й. Не е ли така, Даниел? Разкажи ни как ти и твоите злобни момичета миньончета – бихте я замервали с кървави тампони в коридорите. Или как си сложила кучешки изпражнения в шкафчето й. Бяхте няколко класа по-напред от Идън, така че да останете сами с Мери беше лесно. Бяхте пресметливи и жестоки, когато знаехте, че тя е най-уязвима. И не изпитахте нито капка угризения на съвестта за това. Не, чувствахте се окуражени… дори и че имате пълно право. Как смее тя, бедно сираче, да диша същия въздух като вас.
– Моля те! – Даниел плаче, сополи и сълзи се стичат по босите й крака. – Съжалявам. Моля те, не ме наранявай. Не го имах предвид.
– Наистина го имахте предвид! – Луцифер изрева. Той грабва шепа от мазната й коса и я дръпва, принуждавайки я да го погледне. Всички освен Нико и мен ахват от наслада. – Не стой тук и не ме лъжи в лицето. Имаше го предвид тогава и би го направили отново, не е ли така? Ще ги накараш и двете да плащат за съществуването си.
– М-м-м-м-м, да, щеше. – В шокиращ акт на болно съблазняване той навежда глава, за да прокара носа си по нейния оголен, потен врат. – Мога да надуша злобата струяща от теб. Дори да говориш за това сега те разгорещява.
Той я пуска толкова бързо, че тя се препъва обратно в пазача, който грубо я изправя. Трябва да се чувствам зле заради нея. Трябва да се чувствам зле, заради двамата. Но след като си припомних тези бурни години под тяхното управление с жестокост, всичко, което чувствам, е гняв. Гняв за това, което направиха. Гняв, че не ги накарах да страдат от собствените си ръце.
Помня всичко. Раните все още се пълнят с кръв, сякаш Луцифер току-що е скъсал шевовете на раните от моето минало. Трябваше да остана добра…трябваше да стоя тихо и да се пазя от неприятности, ако исках да остана с Мери. Ако не, щях да бъда върната в дом за осиновяване. Вече имах репутацията на проблемно дете и една крачка извън линията означаваше, че ще загубя единственият човек, който се грижеше за мен.
Така че останах тиха. Държах главата си наведена. Исках да бъда невидима, за да можем със сестра ми да останем заедно. Можех да им наложа волята си. Можех да се промъкна в умовете им и да манипулирам същата омраза, която така щедро бяха отприщили върху мен. Но се страхувах да не ме хванат. И се страхувах, че няма да мога да се спра.
– Какво ще кажеш, Идън? – Не смея да дишам, докато Луцифер не седна на мястото си и небрежно се обърна към мен, тези очи са сянката на злобно небе, блещукащи от вълнение. – Трябва ли да се забавляваме? Това ще те зарадва ли, любов моя?
Вдигам брадичка, за да отговоря, и улавям движение с крайчеца на окото си. Пазачите… онези брутални, отвратителни същества, които не са съвсем змии, но не съвсем мъже, започват да се събличат, свалят кожени ремъци. Луковидни купчини мускули се огъват под зеленикаво-черни люспи, докато изваждат чудовищните си членове, дразнейки ги с ръцете си, с нокти от корена до върха. С ужасени очи поглеждам Нико, чийто поглед съвпада с отвращението ми. Отварям уста, за да избълвам отвращението си, но той поклаща глава само за част от секундата, като ми казва да успокоя протеста, който напира да излезе от гърлото ми.
Звуците от писъци, когато мръсно бельо се изтръгва от телата им, са достатъчни, за да се появят сълзи в очите ми. Навеждам глава и стискам силно очи, отказвайки да участвам в това, което знам, че неизбежно идва след това. Сблъсъкът на веригите, плясъкът на кожата, трептене на женски смях. Знам какво ще се случи и съм безпомощна да го спра. И може би едно мъничко, девиантно парченце от мен не иска…
Отърсвам се от тази идея.
Не. Не, това беше погрешно. Без значение кои са и какво са направили, никой не заслужава това.
Почти връщам вечерята си върху масивната дървена маса, докато крясъците им отекват из трапезарията. Одобрението на пазачите, докато разкъсват плът и ги изцапват с кръв и грях, е непоносимо. Как могат да намерят удоволствие в това мъчение? Как могат да останат възбудени от безпомощните викове на жертвите си?
Гладки пръсти ме галят по бузата и аз извиках, отдръпвайки се от нежното докосване. Дъхът на Луцифер е топъл и съблазнителен в ухото ми.
– А-а-а. Не се крий от това, Идън. Гледай. Виж как се гърчат и плачат като жалки малки червеи в пръстта. Погледни страха в очите им, докато той отстъпва на удоволствието, което телата им не могат да отрекат. Потърси ме сега, любов. Радвай се на тяхната немощ, както те се радваха на твоята.
Той хваща брадичката ми, вдигайки главата ми. Опитвам се да устоя на желанието да погледна гротескната сцена само на няколко крачки, но не мога да се сдържа. Аз съм слаба и уморена. В мен няма какво да се бори.
Охраната изнасилвачи е принудила Закари и Даниел да коленичат и бързо навлизат в тях. Техните тласъци са злобни, безмилостни и карат вътрешностите ми да се раздуват от погнуса. Толкова болка се чете по лицата им. Толкова много съжаление, срам и безнадеждност на показ, докато весела публика се смее и присмива над чаши вино.
– Не плачи за тях, скъпа – прошепва Луцифер, все още стискайки челюстта ми в силната си ръка. – Те не заслужават сълзите ти. Мислиш ли, че щяха да плачат самотно, ако това беше ти, да бъдеш разкъсвана отново и отново? Мислиш ли, че ще те оплакват?
Поклащам глава с болезнено ридание в гърлото ми.
– Не ме интересува. Никой не заслужава това.
– Ето къде грешиш, любов моя. – Той сяда обратно на стола си, грациозно сгъва единия си крак, за да се опре на коляното си. – Нашият приятел Закари е педофил. А, да, знаеш ли причината да измъчва толкова много от съучениците си гейове? Той има склонност към малки момчета на едва тригодишна възраст. Наистина болен дявол до сърцето. Намерих го и в акта. Той беше опустошил малко дете, докато не прокърви от бруталността му. И от страх Закари започна да се моли за помощ. За негово нещастие нашият милосърден Отец имаше по-важни неща, с които да се занимава. Аз бях този, който отговори на молбите му.
Кръвта се оттече от бузите ми, докато вдигам поглед към него, четейки искреността, изрисувана без усилие на лицето му. Не е нужно да го питам дали е вярно, вярвам му. Един глупак като Закари би бил способен на такива ужасни действия.
– Виждаш ме и виждаш чудовище. Но не аз допуснах тези безброй деца да страдат. Не аз го оставих да измъчва, осакатява и содомизира отново и отново. Ако не беше моята намеса, той пак щеше да е там и да изнасилва бебета – бебета, Идън. Спрях го завинаги. И сега той просто усеща какво е направил на младите си жертви.
Няма думи на нито един език, които да опровергаят твърденията му, така че просто кимам. Той е прав. Закари беше – е – хищник. Колкото и пъти да е изнасилен, той никога няма да разбере и грам от болката, която е причинил.
– И момичето… ще разбереш защо трябваше да направя това, което направих – обяснява Луцифер. – Виждаш ли, тормозът не спря след гимназията. Даниел си постави, като цел в живота, да се подиграва и унижава другите. Тя споделя уебсайтове в социалните мрежи, насочвайки към млади, впечатляващи момичета, не много по-различни от теб и сестра ти преди години. Тя ги нападна, изпраща им заплахи за насилие и ги призовава да слагат край на живота си. И в отчаян акт на злоба, тя организира капани, които до доведат до възможност за голи снимки на непълнолетни лица, които биват изпратени на всеки ученик, родител и преподавател в нейното училище. Дванадесетгодишно момиче, което търсеше само любовта и приемане от връстниците си, подобно на осиротелия първокурсник, когото тероризираше всеки ден в гимназията. – Луцифер прави пауза, отправяйки празен поглед към филма за енфие на живо, само на няколко крачки от него. – Тя изпълни желанието си. Това дванадесетгодишно момиче сложи край на живота си… уви колан около врата си, прикрепи го към вентилатор на тавана и скочи. Майка й я намери един ден след училище.
– О, Боже – ахна аз, покривайки устата си с треперещи пръсти.
– Попитай ГО къде беше – тихо настоя Луцифер, насочвайки погледа си към мен. – Попитай Бог защо не го е спрял. Други бяха ли по-достойни, по-заслужили Неговата съпричастност? Няма да лъжа – изпитвам голямо удоволствие да раздавам наказания на онези, които са достатъчно глупави, за да ги спечелят. Но това бяха невинни, Идън. Невинни деца. И Той стоеше отстрани и не направи нищо.
– Така че гледай с широко отворени очи как справедливостта се раздава. Утешавай се с факта, че няма да позволя на тези кретени да се разминат с изнасилвания и убийства. Това, което са направили… това, което биха продължили да правят… няма да остане ненаказано.
Съблазнена от сериозността на думите му, обръщам глава – срещу всеки инстинкт в мен – и гледам. И когато виковете им умират в хленчене и кръвта се стича в пурпурни потоци по бедрата им, аз не се свивам и не затварям очи. Свидетелствам за тяхното унижение за всички деца, малтретирани и измъчвани. Никой не е гледал, докато ги е боляло и са кървели. Никой не ги подкрепи в агонията им. Така че ще поема всичко и ще нося болката им в знак на почит към разбитите им животи. И ще намеря мир и радост във факта, че те вече няма да страдат от ръцете на тези злодеи.
Когато те увисват на пода, най-накрая в безсъзнание, отпуснатите тела на Даниел и Закари биват изнесени, а мръсотията и кръвта им се разпръскват по червения каменен под. Небрежният разговор се възобновява, сякаш нищо не се е случило, отстъпвайки място на пълзящо чувство за вина. Какво съм направила? Как съм позволила това? И защо… защо изпитвах удоволствие от тяхното наказание?
Какво става с мен?
– Простете ми, но трябва да се погрижа за няколко неотложни неща – обявява Луцифер, изправяйки се на крака и закопчавайки сакото си. – Идън, ако искаш компания за остатъка от вечерта, моля, не се колебай да се отдадеш на всичко, което домът ми може да ти предложи. Кристина, Аманда, Сандра… Сигурен съм, че ще се радват да заемат свободното ти времето.
Поглеждам към курвите му, за да открия, че се гърчат от очакване. Изцъклени очи, розови бузи, поръсена от роса кожа… Възбудени ли са вече? От касапницата, на която току-що станахме свидетели?
Позволявам си бърз поглед към Нико, който отново поклаща глава само за малка част.
– Не. – казвам аз, имитирайки жеста и спечелвайки нацупени устни, последвани от разочаровани стенания. – Не, уморена съм. Бих искала да си легна.
– По свой начин, но това не е Земята, Идън. Никой няма да ти откаже желанията на тялото ти. Стига да помниш на кого принадлежиш.
Искам да му кажа, че не принадлежа на никого освен на себе си. Но наистина ли е така? В онези моменти на касапница, докато той ми шепнеше тези искрени думи, говорейки за справедливостта на всички тези невинни животи, аз бях изцяло под неговата магия. Бях запленена от обещанията, които даваха чувствените му устни. И това не беше трик. Не играех роля в някаква прецакана игра. Исках да ги наранят. Исках неговият начин за възмездие. И докато седя тук, миризмата на тяхната кръв и жлъчка все още свежа в ноздрите ми, се мъча да я върна. И честно казано… наистина ли искам?
Стоя на слаби крака, без повече да кажа и дума, твърде отчаяна, за да ми пука за социалния етикет. Не мога да погледна Нико и да видя призрак на разочарование на челото му. Не мога да мисля за тези три момичета и колко невероятно се почувствах, когато езиците им обикаляха по тялото ми. И не мога да си помисля за момента, който току-що споделих с въплъщението на греха, и как неговите сърдечни думи и тържественият му поглед ме оставиха да се чувствам… по-малко сама.
Саския ме чака от другата страна на тежките дървени врати. През целия път до стаята ми се чудя дали тя може да помирише злото, което се просмуква в порите ми.
Назад към част 3 Напред към част 5
