Зодиакална академия – Пробуждането – книга 1-1 – Гледната точка на момчетата Част 9

ДАРИУС

Тръгнах надолу по игрището за питбол с гласа на Орион, който звучеше в ушите ми, докато той ревеше насърчително отзад, докато аз държах тежката земна топка, прибрана под ръката ми.
– Свалете ги! – изръмжа той, всички признаци на нещастния професор по кардинал магия бяха прогонени, докато той се отдаваше на любовта си към играта. Искаше ми се само да можеше да изживее мечтата си да играе в Лигата, вместо да се налага да хвърля страстта си към нея в обучението ни. Дори не беше като да е тренирал някого от нас за самата Лигата – поне не някой от Наследниците, защото съдбите ни бяха написани за нас още по-твърдо, отколкото неговата.
Останалата част от отбора се втурна към мен от другия край на игрището, всички се настроиха срещу мен, докато аз нападах и се опитвах да получа точка напук на превъзходството. Наслаждавах се на предизвикателството. Набъбването на мускулите ми, необузданото биене на сърцето ми, трополенето на краката ми по калта и пулсирането на магията по повърхността на кожата ми.
Сет изрева, докато се втурваше да ме пресрещне, а земята трепереше под мощта на земната му магия, докато той я караше да изтръгне краката ми изпод мен.
Изправих свободната си ръка, като хвърлих леден мост над земята и накарах ботушите ми да залепнат за него точно толкова, колкото да ме предпазят от подхлъзване, докато тичах по него с пълна скорост.
Сет се опита да скочи върху моста, за да ме спре, но аз го разтапях навсякъде, където той се опитваше да се приземи, като се смееше, докато ме проклинаше, и заобиколи от основната сила на отбора напред, преди да се опита да намали към надвисналата яма в центъра на игрището.
След това Калеб се насочи към мен, хвърляйки пламъци, за да стопи моста ми, но вместо да се боря с тях, аз ги поглъщах, оставяйки моста ми да се разпадне, докато пламъците ме поглъщаха и ме скриваха в тях.
Смених рязко посоката, като бързо хвърлих илюзия, която приличаше на мен, и я изпратих да спринтира от пламъците в посока, противоположна на тази, която планирах да взема.
– Ела при мен, ти, негоднико от влечуго!- Джералдин избухна отвъд огъня и земята се разтресе, докато тя изпращаше земна магия, преследвайки фалшивата ми същност.
Изпратих пламъците нагоре в експлозия, докато се гмурках от тях, затваряйки очи точно преди от тях да избухне ослепителна светкавица и останалите от екипа да извикат в шок, проклинайки ме.
– Аз съм сляп!- Сет изрева.- Никога повече няма да видя гореща стойка или люлеещ се член!
Засмях се, когато отново отворих очи, и се втурнах нататък, бягайки обратно по пътя, по който бях дошъл, и открих, че триковете ми са подействали на почти всеки член от екипа. Но когато обърнах глава, за да потърся Макс, стомахът ми рязко се сви. Разбира се, че Сирената беше успяла да усети липсата на емоции у моята примамка, но къде, по дяволите, беше той…
Едно тяло се блъсна в мен отгоре и аз паднах, тъй като бях смазан под Макс, който се спусна от небето с бурен смях, използвайки шибаната си въздушна магия, за да ме застигне.
Питболът изпадна от ръцете ми и се търкулна настрани, тъй като бях принуден да го отблъсна, покривайки юмруците си с лед и огън, когато започнах да го блъскам.
Макс се смееше, докато го удрях и ругаех, като всячески се опитваше да ме държи заключена под себе си, докато останалите се втурваха по-близо.
Но с прилив на усилия успях да вдигна колене между нас и го отхвърлих от себе си.
С рев на дракон изхвърлих ръцете си нагоре по посока на останалите от отбора, които се втурнаха към мен, и от дланите ми избухна огън във вълна от сила, която ме изсмука, докато я изхвърлях, за да ги задържа.
Грабнах топката и започнах да спринтирам на практика още преди краката ми да са се върнали отново под мен.
Зад гърба ми се разнесе шумотевица, тъй като всички останали от отбора се бореха да преминат през огнената стена, а аз се усмихнах триумфално, докато ямата се очертаваше пред мен.
Усетих момента, в който магията ми се развали, силата ми прегоря и ме остави без сили, а ревът на предизвикателството, което се чу в гърба ми, само ме подтикна да продължа, докато отборът ме преследваше.
Земята се размърда под мен, въздухът се втурна в мен, около мен разцъфнаха пожари, а поток вода се разби в гръбнака ми, но точно когато усетих нечии ръце на гърба си, изстрелях ямната топка с всички сили.
Блъснах се в земята, ризата ми се разкъса по гърба, докато някой се опитваше да ме дръпне назад за нея секунда преди купчина тела да се приземи върху мен и да бъда смазан под тях.
Но въпреки че лицето ми беше притиснато в калта и тежестта на всички ме притискаше, празничният рев на Орион все пак ме намери, когато топката ми се приземи в ямата.
– Ето така се играе шибан питбол! – изръмжа той и смесица от проклятия и възгласи прозвуча от съотборниците ми, докато всички се отскубваха от мен.
Изправих се, на устните ми се появи усмивка, докато изстъргвах мръсотията от лицето си, а останалите наследници скочиха върху мен, като ме удряха по гърба и ме поздравяваха за брилянтната игра, обещавайки сами да се справят още по-добре следващия път, когато тренираме.
Светкавицата на фотоапарат привлече вниманието ми и аз погледнах към празните трибуни навреме, за да видя как фотоапаратът отново се включва, а един фейри на средна възраст щрака яростно.
– На територията на академията не се допускат папараци!- Орион изкрещя, профучавайки покрай нас в собствената си изцапана с кал униформа на питбол, докато нахлулият на територията на академията фейри изпищя от тревога и избяга колкото може по-бързо.
Той се изгуби от поглед миг преди Ланс да го настигне, но последвалият писък говореше, че не се е измъкнал.
– Само звездите си знаят защо ще снимат вас, четиримата улигофрени – каза Джералдин, привличайки вниманието ми към нея, докато се огъваше наполовина в кръста и започваше да се протяга, докосвайки пръстите на краката си и насочвайки дупето си към нас.- Несъмнено са се надявали да зърнат красотата на истинските кралици и фотоапаратът е щтакнал случайно.
– Не, Грус – отвърна Макс, а погледът му се движеше по дупето ѝ безсрамно, докато прокарваше пръсти през косата си.- Искаха да направят снимка на нас четиримата, които изглеждаме като мокър сън на домакините. И явно им се е получило.
– Пиш – отвърна Джералдин и се изправи.- Мога да призная, че момчето на Дракона е един дяволски екземпляр, ако се абстрахираш от цялата му личност, но мутрата се нуждае от подстригване повече, отколкото аз имам нужда от поливане на моравата си два пъти дневно, а хапещият може да се справи само с излъскания ансамбъл на хубавото момче – кал и мръсотия не му отиват.
– Ей – отвърна Кейлъб.- Изглеждам много добре, когато съм мръсен и готов.
– Никога не съм познавала мръсен и готов мъж, който да спортува с маникюр, ти, надут помпоне – засмя се тя.- И не ме карай да започвам с тържествения саламандър.- Тя махна пренебрежително с ръка в неясната посока на Макс, след което се отдалечи с малкия си приятел роялист, приключвайки разговора без нито едно предупреждение.
– А какво ще кажеш за мен?- Макс се обади след нея, за да я настигне.- Не си ме споменавала!
– Ти си рибата, досадната баракуда, соленият морски костур, висящата кучешка риба, надутата пухкава риба, трябва ли да продължавам?
– Защото съм сирена ли?- Макс попита, тръгвайки след нея, докато останалите вървяхме след тях. Той винаги ѝ позволяваше да го въвлече в глупостите си, но на мен това ми се струваше прекалено много работа.
– Хората казват, че косата ми е хубава – промърмори Сет, прокарвайки пръсти през дългите си тъмни кичури, докато се мръщеше на гърба на Джералдин.
– Тя е гадно секси, човече, не й обръщай внимание – отвърна Кал и Сет моментално се оживи, приближавайки се до него.
– Как мислиш? Защото мисля, че в момента изглеждаш напълно годен за чукане, целият покрит с кал. Всъщност определено бих ти смукнал члена, ако искаш отново да се напием в блестящите извори като последния път, когато…
– Като стана дума за чукане, трябваше да видиш колко секси изглеждаше Тори Вега, притисната под мен, докато я хапех в „Огнена стихия“ по-рано – прекъсна го Кейлъб, като ме стрелна с усмивка.- Не мислиш ли така, Дариус?
– Момичето изглежда прецакано всеки път, когато я погледна – отвърнах сардонично, отказвайки да се подложа на примамката му.
– Да, по дяволите, така е – съгласи се Сет.- Имам предвид, кой би очаквал близнаците Вега да са толкова шибани?- Той захапа юмрука си със стон.- Какви според теб са шансовете да убедим и двете да се присъединят към нас в една оргия на наследници и принцеси, преди да се наложи да ги изритаме по дяволите оттук?
– Ами като гледам, че в тази фантазия ще има четири пишки и двойка сестри, ще кажа не, благодаря – прекъснах го аз. Освен това една Вега ми беше повече от достатъчна и бях съсредоточил вниманието си твърдо върху нея. Не знаех защо, защото двете изглеждаха еднакви и все пак… просто не бяха. Не и за мен. Рокси Вега беше привлякла вниманието ми и нямаше да го пусне скоро.
– Буу – оплака се Сет.- Ти си толкова шибан ванилия, Дариус. Кълна се, че ако не бях убеден, че се чукаш като дявол с целия гняв на Дракуна на гърба си, щях да съм убеден, че си скучен лежерен мъж. Обзалагам се, че никога не си смукал дори пенис, нали?
– Пич, ти си единственият от нас, който харесва еднакво и пенис и вагина това, че ние само второто не го прави ванилия – каза Кейлъб с поклащане на глава и аз се изсмях.
– Не го порицавай, докато не го опиташ – отвърна Сет мигновено, като побутна Кейлъб.- Бих бил нежен с теб… или груб? Когато си фантазираш за това, какъв бих бил а? Искаш ли да ме надвиеш или ще се съгласиш аз да те надвия, защото обещавам, че когато…
Кейлъб хвърли клечка от листа, за да покрие устата на Сет, и аз се засмях, когато той го зяпна над нея.
Точно когато стигнахме до вратата на съблекалните, Орион извика, за да ме спре, и аз се обърнах назад, за да го погледна, когато той се стрелна през игрището, за да ни посрещне.
– Чичо Лайънъл се опитва да се свърже с теб – каза Ланс с горчив тон в гласа си, който говореше за общата ни омраза към баща ми.- Продължаваше да се обажда, докато се опитвах да напъхам фотоапарата на онзи фотограф в задника му, така че вместо това трябваше просто да го размажа и да му кажа да се маха.
Усмихнах се на шегата, която вероятно беше доста близо до истината, и кимнах с глава.
– Добре, сега ще му се обадя – съгласих се, като очаквах идеята за това почти толкова, колкото и клизмата.
– Ще направя няколко обиколки на игрището, преди да си почина, а след това имам връзка със синия близнак.
– Увери се, че си разбрал всичко, което можеш, за нея – подканих го и той кимна.
– Занимавам се с това, знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
Отдалечих се от него, докато той започна да тича по обиколките си, и стигнах до съблекалните, докато останалите от отбора се отправяха да отидат на вечерята ни.
– Идваш ли, човече?- Попита Сет, подскачайки развълнувано на пръстите си.- Луната е високо тази вечер и се чувствам разкрепостен.
– Трябва да звънна на баща си – казах аз и тримата въздъхнаха съчувствено.- Просто вървете напред и ще ви настигна, когато свърша.
Махнах им с ръка да излязат от стаята и те ме оставиха, като никой от тях не си направи труда да се преоблече от униформите си на „Питбол“, докато тръгваха покрити с кал. Беше наша традиция да вечеряме, докато все още носим изпоцапаните си, кална екипировка след тренировка, така че никой от тях не си направи труда да отиде под душа.
Въздъхнах, когато вратата се затвори зад тях, и извадих атласа си от чантата, преди да набера номера на баща ми и да седна на една от пейките. Пъхнах ръка в страничния джоб на чантата си и измъкнах шепа златни пръстени и няколко дебели златни верижки, които преметнах през врата си и пуснах под ризата. Нахлузих пръстените на пръстите си и си поех бавно дъх, докато топлината на златото върху кожата ми успокои малко напрежението в гърдите ми и бавно започнах да извличам част от енергията от благородния метал, за да се заредя. Щеше да ми се наложи да спя, обграден от злато, за да се заредя напълно, но това поне щеше да премахне напрежението и да ми даде нещо, с което да работя за момента.
Изхвърлих около себе си балон за заглушаване, като черпех енергия от пръстените, и облегнах глава назад към стената, затваряйки очи и чакайки да ми отговори. Задникът очакваше обаждането ми, така че всичко това беше просто някаква игра на власт, докато той несъмнено седеше в шибания си офис и просто гледаше как телефонът звъни.
– Дариус – отвърна той накрая, точно когато разговорът щеше да прекъсне.
– Татко – отвърнах със същия сух, равен тон, който той използваше с мен.
– Предполагам, че обучението ти е минало добре.
– Много – съгласих се аз.- Трябва да унищожим противника в първия ни мач за сезона.
– Ами ако не го направите, това ще бъде крайно смущаващо – съгласи се бащата с престорен тон.- Нека все пак да престанем с любезностите, момче, знаеш защо ти се обаждам.
Приятни думи? Единственото приятно общуване с него, което си спомнях, беше, когато се сбогувах с него, когато се преместих в академията. Майната му.
– Момичетата са по-трудни, отколкото очаквахме – казах аз, знаейки, че той е ядосан от факта, че все още са тук, въпреки че имахме само няколко дни да работим по изгонването им.
– Или може би ти и другите наследници не сте подходящи за тази задача? – предложи той.- Защото ми се струва, че вниманието на четирите момчета, предопределени да управляват това кралство, би трябвало да е повече от достатъчно, за да сплаши няколко практически смъртни момичета.
Преглътнах буцата в гърлото си от студенината на тона му, цялото ми тяло се скова от скритата заплаха в гласа му.
– Не би искал да ме провалиш в такава проста задача, нали, момче?
– Не, татко – отвърнах аз, гласът ми беше също толкова хладен и непоколебим, както преди. Знаех достатъчно добре да не му позволявам да види, че ме е изнервил.
– Добре. Ще те очаквам у дома за вечеря този уикенд с брат ти и с мен. Надявам се, че ще успееш да му покажеш добър пример за това колко добре си успял да се справиш с тази заплаха за твоето управление. Защото ако не се отървеш от тях, тогава по-нататъшното им посещение в твоята академия ще завърши с нежелани последици. А нито ти, нито Ксавие имате нужда от повече уроци по нежелани последствия, нали?
– Не, татко – изрекох аз, а омразата ми към този звяр ме изяждаше отвътре почти толкова, колкото и ядът ми заради възела от напрежение, който изпълваше червата ми при думите му.
Страхът се надигаше в мен не заради заплахата към мен, макар че с удоволствие признавах, че не съм привърженик на юмруците му, които претендираха за тялото ми, а заради намека, че ще включи в това и Ксавие. Че ще накаже брат ми, ако не успея да се отърва от Вега, сякаш той можеше да бъде държан по някакъв начин отговорен за това. Но не за това ставаше дума. Бащата знаеше, че сега съм способен да приемам собствените си наказания, независимо дали ги мразя. Бях се научил да приемам побоищата си и да държа езика си зад зъбите. Бях свикнал да виждам цвета на собствената си кръв. Можех да счупя кост, без да крещя. Вече познавах добре ритъма на това. Но Ксавие не беше като мен. Той не можеше да не трепне, когато баща ми вдигнеше юмрук, а аз не можех да допусна да го срещне докрай заради моите провали.
Баща ми обичаше да ми казва достатъчно често, че любовта е слабост, и знаех, че се стреми да ми го докаже всеки път, когато ме нараняваше, като нараняваше брат ми. Но аз щях да направя всичко, което можех, и всичко, което трябваше, за да застана между него и чудовището, което ни беше отгледало.
– Дотогава те отдавна ще са си отишли – заклех се, пъхнах ръка в косата си и я хванах за корените.
– По-добре да са.- Бащата прекъсна разговора и аз трябваше да се боря с желанието да хвърля шибания ми атлас далеч от себе си и да го оставя да се разбие на милион парчета в далечната стена.
Вдишвах и издишвах дълбоко през носа си, докато се борех да сдържа гнева си, а после си позволих да го насоча в посоката, в която трябваше да бъде насочен. Към Вегас. Двете изгубени момичета, които бяха имали нещастието да се намерят отново. Нямаше никакво значение какво мисля за заповедите на баща ми – никога не е имало значение. Единственото, което имаше значение, беше да ги изгоня от тази академия и да ги извадя от борбата за трона възможно най-скоро. Затова предположих, че просто ще трябва да увелича залога.
Изправих се на крака, измъкнах от чантата си една резервна фланелка на „Питбол“ и я облякох, за да заменя скъсаната от мен, преди да погледна към игрището. Орион все още тичаше в кръг и аз му извиках за довиждане, преди да го оставя да тича, и да тръгна към „Кълбото“.
Избрах пътя, който водеше през Плачещата гора, и се опитах да не оставям краката си да се влачат, докато си мислех за заплахите на баща ми и за положението на брат ми, който беше заклещен в тази шибана къща с него. Нямах търпение до догодина по това време, когато и той щеше да е в академията, поне предлагаше някаква безопасност с отдалечаване от човека, който ни беше отгледал през голяма част от времето, ако не и през цялото.
Вървях по познатите пътеки с глава, пълна с думите на баща ми, и с мисълта да се срещна отново с останалите наследници, за да можем да измислим някакви нови стратегии, с които да се отървем от тази зараза на Вега.
Но дори и да се опитвах да обмисля как най-добре да направя живота им непоносим, не можех да не си помисля за предизвикателния блясък в очите на Рокси, когато ме беше изгледала след посвещението си. Исках да уловя този поглед и да го запазя в бутилка, за да го нося винаги със себе си. Този поглед ме беше накарал да се чувствам по-жив от всичко друго от много време насам и мисълта, че ще трябва да я изгоня оттук, преди да съм имал възможност да го усетя отново, накара челюстта ми да се свие от раздразнение. Но тук не ставаше дума за мен или за моите незначителни желания. Кога нещо, което съм искал, е имало значение? Бях просто пешка в плановете на баща ми и той беше дал достатъчно ясни инструкции.
Проблясък на синя светлина в гората привлече вниманието ми, тъй като някакъв ученик я хвърли там, а животинското ръмжене на някой във формата на Ордена се донесе до мен по вятъра. Пренебрегнах го, без да се интересувам от нищо, което някой от другите ученици е замислил тази вечер, и знаейки, че те така или иначе няма да посмеят да ме обезпокоят. Може и да не бях с пълни сили, но златото, което носех, ми даваше достатъчно магия, с която да си играя, ако ми потрябва, и продължавах да черпя енергия от него с всеки изминал момент, в който то оставаше в контакт с кожата ми.
Но докато вървях по пътеката, забелязах пред себе си някого, който бе замръзнал при вида на светлината, и веждите ми се извиха, когато успях да различа очертанията на профила ѝ на лунната светлина, която се прокрадваше през дърветата. Звездите сигурно бяха благосклонни към мен тази вечер.
Намокрих устни, докато се вглеждах в гледката на стоящата там Рокси Вега, хищникът в мен усещаше страха ѝ, сякаш го усещаше по вятъра, а заплахите на баща ми звучаха в ушите ми.
Мразех човека, който ме караше да бъда понякога. Но нищо нямаше по-голямо значение от това да защитя Ксавие от него. Така че с това наум изтласках настрана буйното туптене на пулса си, докато се вглеждах в момичето, което беше привлякло цялото ми внимание от момента, в който пристигна тук, и щракнах с пръсти, изпращайки вълна от нагорещена енергия, която я блъсна и я събори от краката ѝ.
Възелът в червата ми се стегна, когато тя изкрещя от уплаха, но аз го пренебрегнах, като намерих онова място в душата си, където се оттеглях всеки път, когато баща ми вдигаше юмрук, и блокирах всичко, което можех да почувствам, освен нуждата да свърша това.
Пристъпих напред, когато тя се претърколи, вдигнала защитно ръка, докато крещеше:
– Махай се!- докато ме зяпаше в тъмното, когато застанах над нея.
Огънят пламна в дланта ми, докато я разглеждах, и разочарованието ме изпълни, когато разбрах, че това изобщо не е моята Вега. Това беше сестрата. Гвендалина. Онази със сините връхчета на косата. Все още не бях имал много работа с нея, така че не бях напълно сигурен как да очаквам да реагира.
Извиках широка усмивка на лицето си, като я погледнах надолу, и реших да изпробвам сам нейния хъс.
– Не те видях там, Вега.- Протегнах ръка с дълбока насмешка, знаейки, че тя ще прозре тези глупости, и очаквах да ме разкъса за това, както щеше да направи сестра ѝ, но тази не се хвана на стръвта, както очаквах.
Гвендалина се протегна и хвана ръката ми, а погледът ѝ беше предпазлив и недоверчив, докато ме оставяше да я вдигна на крака, като усещах, че леко трепери от уплахата, която ѝ бях причинил.
– Това ти ли беше там, който се опитваше да ме уплаши?- попита тя, вдигна брадичка и я дръпна към тъмнината на дърветата вдясно от нас.
– Къде?- Попитах с отегчен тон, потушавайки разочарованието си, че не съм открил сестра ѝ тук, и се зачудих защо изобщо ми пука коя от тях е била. Пуснах ръката ѝ и прокарах пръсти през тъмната си коса, усещайки калта в нея от тренировката, разроших я, за да я прикрия малко.
– Там.- Тя посочи към дърветата, премествайки се по-близо до мен и карайки ме да се замисля дали изобщо аз бях този, който я беше уплашил. Дали сериозно беше погледнала към мен, сякаш можех да бъда по-безопасен от това, което си мислеше, че е там?
– Не знам за какво говориш – казах аз, като погледнах към дърветата и не видях нищо там. Така или иначе щеше да е просто ученик във формата си на орден или нещо подобно, тя се страхуваше само защото на практика беше човек и не беше свикнала такива неща да се случват нощем.
Потиснах въздишка, разочарованието ми, че съм открил грешната близначка, се смеси с тъмното чувство в гърдите ми, когато тя потърси утеха в мен, а аз знаех, че съм нещото, от което би трябвало да се страхува. Трябваше да си тръгне, но да я изплаша в гората не ми се струваше много добър начин да постигна това и изведнъж просто исках да се махна оттук. Да намеря другите наследници и да съставя солиден план за прогонване на Вега, без да се налага да я гледам в очите, докато тя търси в мен нещо, което го нямаше. Не бях добър. Не бях неин спасител. Бях просто преродения ми баща, точно такъв, какъвто той искаше да бъда. Без значение какви мисли можеше да имам по този въпрос. Поне не и докато той все още ме управляваше. Взех светкавично решение и направих крачка да си тръгна, без да искам да имам повече нищо общо с този стреснат поглед в очите ѝ.
– Ще се видим.- Тръгнах да се отдалечавам от нея, но тя ме хвана за ръката, пръстите ѝ се впиха в бицепса ми, докато ме спираше, и аз я погледнах изненадано, несигурен дали трябваше да се подготвям за атака, или не.
– Би ли имал нещо против… просто да ме изведеш от гората?- Гуен ме погледна умолително и за миг не бях чудовище в очите ѝ. Замълчах, докато възприемах това, чудейки се защо, по дяволите, тя търси помощ точно от мен.
Бързо прикрих изненадата си, като се изсмях весело.
– Страхуваш ли се, Вега?
– Не – настояваше тя, но това бяха абсолютни глупости и двамата го знаехме. Тя прочисти гърлото си, докато продължаваше.- Просто не искам да се изгубя тук. Имам среща с професор Орион след пет минути.
Последно видях, че Орион все още прави обиколки на питболното игрище и бях готова да се обзаложа, че ще спре да си вземе душ, преди да се отправи към малката им връзка, така че нямаше никакъв шанс да дойде навреме за това.
– Пфф, той така или иначе ще закъснее, ти не бързай.- Опитах се да я отблъсна, но за мое объркване тя се държеше здраво.
Отворих уста, за да ѝ кажа да се пусне от мен, но тя ме изпревари с една-единствена дума, която някак си прониза задника в мен и ме накара да спра.
– Моля те.
Ебаси, колко пъти бях казвал тази дума на баща ми с надеждата да спрат наказанията му? Колко пъти я бях чувал да се изсипва от устните на Ксавие със същото желание?
Не ми пукаше за някъква ужасена малка принцеса Вега, която е уплашена и сама в гората, но тази шибана дума. Тази единствена молба, която звучеше в ушите ми с вкуса на собствената ми кръв, покрила езика ми.
Майната му.
Въздъхнах тежко, после се обърнах и я дръпнах със себе си, вървях бързо и я принуждавах да върви в крак, независимо дали ѝ харесваше или не. Не възнамерявах да се замислям много за това какво правя и защо помагам на момичето, от което току-що бях обещал да се отърва. Това така или иначе нямаше нищо общо с нея. Това беше просто опит да докажа нещо на себе си. Просто исках да знам, че колкото и чудовищен да бях станал, докато бях принуден да ходя в сянката на баща си, все още притежавах малка собствена светлина, която той не можеше да задуши. Все още можех да бъда свободен човек, когато исках. И нямаше да бъда безчувствено същество, което пренебрегва молбата за помощ, когато я чуе.
Гуен се запъти до мен и двамата останахме тихи, докато я водех през гората, насочвайки се направо към най-близкия изход и искайки това странно взаимодействие да приключи толкова бързо, колкото беше започнало.
Но, разбира се, звездите бяха решили да ми се подиграят, че не съм се възползвал от предоставената ми възможност, и един глас ме извика, преди да успея да завърша тази проста задача.
– Брато!- Сет изрева миг преди да се измъкне от тъмнината, все още облечен в изцапаната си с кал униформа на „Питбол“, въпреки че материята беше наполовина разкъсана от него.- Коя е твоята приятелка?- Попита той развълнувано, когато стигна до нас, след което се намръщи, когато я разпозна.- Не ми казвай, че излизаш с Вега?- подиграваше се той и аз отпуснах вътрешна въздишка. Толкова за опита ми да не бъда задник поне веднъж.
Сет подхвърли над главата си един факел, за да се виждаме всички по-добре, и хищният блясък в очите му ми подсказа как точно щеше да се развие ситуацията, когато погледна момичето, което се държеше за ръката ми.
– Тя се страхува – обясних със сух тон, без да си правя труда да обяснявам какво означава това от моя гледна точка.
– Не ме е страх – настояваше Гуен, но определено звучеше уплашено, така че не убеждаваше никого.
Очите на Сет светнаха от вълнение и аз почти казах нещо, почти му казах просто да я остави да стигне до своята Връзка… но не го направих. Защото в момента, в който устните ми се разтвориха, си спомних за заплахата на баща ми и знаех, че никога няма да има избор, който да направя и който да пожертва безопасността на брат ми заради някакво уплашено момиче, което дори не познавах. Затова прехапах езика си, втвърдих решимостта си и пренебрегнах онази част от мен, която изплюваше в ума ми думи, обвиняващи ме, че съм точно като него. Човекът, когото мразех повече от всички останали. Но може би трябваше да бъда като него, за да го победя. И ако това беше така, нека бъде така.
Сет се приближи, прокара ръка по ръката ми, след което се премести да погали косата на Гуен, сякаш поздравяваше член на стадото си. Само че движението беше изцяло алфистко и властно, целящо да ѝ покаже мястото ѝ, макар че тя се отдръпна и му се озъби, вместо да го приеме.
– Ще те изведа, бейби.- Той хвана свободната ѝ ръка, опитвайки се да я издърпа от мен, и това почти ме облекчи. Просто да го оставя да направи това, което планираше, и да нямам нищо общо с него. От друга страна, това вероятно ме правеше по-лоша, отколкото вече бях, защото познавах, този поглед в очите му показващ, че тази вечер иска кръв.
Гуен погледна към мен за помощ и червата ми рязко се изкривиха. Защо, по дяволите, трябваше да продължава да ме гледа, сякаш бях нещо, което не съм? Защо се опитваше да има вяра в мен, когато аз нямах никаква в себе си? Аз не бях нейният спасител. Дори още не бях собственият си спасител. И колкото по-скоро го осъзнае, толкова по-добре, затова просто я погледнах студено в отговор. Но когато Сет се канеше да я измъкне, за да прави кой знае какво, от устните ми се отрони една дума, която го накара да спре.
– Чакай – казах аз, а устните ми се наклониха в жестока усмивка, докато и предлагах единственото, което можех – две чудовища вместо едно. Макар че тя щеше да е по-добре, независимо дали знаеше това или не.- Първо трябва да ми каже подобаващо сбогом.
Сет я бутна обратно към мен с развълнуван смях, защото аз почти никога не се присъединявах към него в подобни игри. Но го познавах, знаех как става и щеше да е доволен от това, че играя заедно с него, което щеше да ограничи тъмните му намерения.
– Клекни – заповядах аз, преплитайки гласа си с принуда, и Гуен падна на колене, като ме погледна с предателски поглед в очите, който само ме вбеси. Защо, по дяволите, тя изобщо вярваше в мен? Не ми трябваше да ме гледа така. Имах нужда тя да види какво съм и ако това беше необходимо, за да го направя и да се уверя, че никога повече няма да направи грешката да очаква нещо по-добро от мен, то нека бъде така.
– Целуни ми крака.
Засмях се, когато тя моментално направи това, което ѝ бях заповядал, оставяйки усещането за властта, която имах над нея, да потисне всички други чувства, докато се отдавах на тази игра и отказвах да отстъпя.
Сет се разсмя бурно.
– Да я накараме да танцува за нас – предложи той.- Макс и Кейлъб трябва да дойдат всеки момент, ще се побъркат, когато я видят да танцува ча-ча-ча.
– Да не си посмял – изпъшка Гуен, вперила в мен омразния си поглед, като най-накрая прогони всички глупави мисли за това, че съм блестящ рицар, в полза на това да ме види такъв, какъвто съм в действителност. А това беше добре. Защото това беше всичко, което някога щях да бъда за нея.
Хванах я за ръката и я повдигнах на краката ѝ със злобна усмивка, докато се отдавах на мрака в мен и му позволявах да ме погълне.
– Имам по-добра идея – измърморих, като гледах как в очите ѝ пламва паника и знаех, че трябва да се наслаждавам на това. Това беше, което трябваше да направя, което щеше да е необходимо, за да защитя брат си.
– Сусни ме – изръмжа тя, опитвайки се да се отдръпне, а аз се поддадох на звяра в мен и позволих на предизвикателството в очите ѝ да разпали пламъците в мен.
Пуснах я и тя отстъпи няколко крачки назад, поглеждайки между мен и Сет, който се приближи до мен, ръката му се допря до моята и усмивката му потъмня, докато ме призоваваше да се отдам на инстинктите му на вълк и аз му се отдадох.
Да, това щеше да е забавно.
– Бягай – изръмжах и тя се обърна и побягна, без да се замисли, падайки под командата на моята Принуда, докато аз ударих ръка в гърдите на Сет, за да го задържа.
– Чакай – казах с тих тон, докато той почти подскачаше от вълнение, а от мен също се изтръгна мрачен смях. Това беше просто игра. Такава, каквато всички феи са се научили да играят по един или друг начин, а ние просто ѝ давахме възможност да се научи какво е необходимо, за да бъде една от нас.
Сет сключи ръце около устата си и изрева в очакване на лова, а в момента, в който тя зави зад ъгъла пред нас, ние се впуснахме в преследване.
Краката ни се удряха в калната пътека под нас, смехът се разливаше между нас, докато се бутахме колкото се може по-бързо, а аз се наслаждавах на усещането, че се обединявам с брат си и да тичам до него.
Настигахме я, заобикаляхме ъгъла и се приближавахме с всяка крачка, докато тя тичаше за проклетия си живот, а през дърветата се появиха светлините на „Кълбото“ и другите сгради в кампуса отпред.
С всяка крачка се приближавахме и Сет протегна ръка, готов да се нахвърли миг преди тя да разпери ръце и да хвърли зад гърба си порив на вятъра, който я изпрати да се стрелне напред и да се откъсне от обсега.
Издадох изненадан смях, а Сет отново изрева, призив на алфа вълк към глудницата си, докато тя се откъсваше от нас, толкова близо до успеха, че почти ми стана жал за нея, когато Макс и Кейлъб застанаха на пътя ѝ миг преди да успее да избяга от дърветата.
Тя се блъсна право в тях, като почти повали Макс на задника му, докато Кейлъб ги обгърна с ръце, използвайки силата си, за да задържи двамата на крака.
– Уау, конче – каза той, отмятайки косата ѝ назад, като я погледна гладно.
Тя се опита да се отдръпне, но се блъсна в Макс, който я приближи отзад, и той се засмя развеселено, когато тя го погледна уплашено.
– Излязла си на разходка на лунна светлина?- попита той, а силата му бръмчеше във въздуха, докато се опитваше да разчете емоциите ѝ.
Двамата със Сет ги достигнахме, заставайки неподвижно, докато се задъхвахме от бързината на бягането ни, и затворихме мрежата около нея.
– Оставете ме да мина – поиска Гуен, като вече не звучеше толкова уплашено, докато вдигаше брадичка и целеустремено пристъпваше към Кал.
Той я отблъсна с усмивка и Сет я хвана, ръцете му се свиха около раменете ѝ, докато се притискаше отново към нея, опитвайки се да овладее този огнен темперамент, който бяхме събудили.
– Трябва да тръгвам – изръмжа тя.- Имам среща с професор Орион.
– Орион?- Попита гневно Кейлъб, като я издърпа от ръцете на Сет и отново я вкара в своите.- Той вече получава кръв от теб? Частни срещи само за теб и зъбите му, а?- Той оголи кътниците си към нея и тя се задъха, избута го назад и подхрани тласъка с удар от въздушна магия, който го принуди да я пусне.
– За твой късмет се напълних от сестра ти по-рано – подиграваше се Кал, но тя не го слушаше, а се съсредоточи върху бягството си през пролуката, която се беше отворила между Кейлъб и Макс.
Всички се приближихме до нея, движейки се като едно цяло с лекота, с която си поемахме дъх, и спряхме опита ѝ за бягство.
– Сила на четири?- Макс предложи с усмивка да се приближи до жертвата ни, докато назоваваше играта, която бяхме измислили, когато магията ни се пробуди за първи път и с нея си правехме шеги с всеки нищо неподозиращ фейри, до когото можехме да се промъкнем.
– Брилянтна идея. Това ще попречи на Орион да се храни от нея тази вечер – каза Кейлъб със смях.
– Какво, по дяволите, правиш… – започна Гуен, но преди да успее да довърши изречението си, Макс вдигна ръце и водата се изсипа върху нея, като я намокри от главата до петите.
Гуен обгърна гърдите си с ръце, за да се опита да прикрие прозрачността на бялата си риза, която сега разкриваше черния ѝ сутиен под нея, но никой от нас не се интересуваше от това. Играехме на една от любимите си игри и тя щеше да се превърне в главната героиня.
След това Кейлъб използва земната си магия и калта закръжи около нея, като я заля с кафявата утайка и накара смях да се изтръгне от устните ми, докато тя бършеше очи с гърба на ръката си и примигваше към нас.
Двамата със Сет се преместихме да застанем пред нея, а неговата ръка се допря до моята, докато двамата заедно използвахме силата си, за да довършим произведението.
Аз използвах малкото сила, която все още пазех в крайниците си, за да хвърля огън, горящ в дланите ми, а Сет изстреля въздушна магия върху него, изсушавайки калта по тялото ѝ и правейки я да прилича на някакъв трол, който е живял под моста през последните десет години.
– Арх!- изкрещя тя яростно.- Свалете това от мен!
Сет направи снимка и всички паднахме от смях, а пълното ѝ възмущение само направи цялата случка още по-смешна, докато тя ни гледаше под натрупаната кал. Някаква лекота си намери път обратно в душата ми, когато всичките ми братя се скупчиха около мен, смееха се и се прегръщаха около врата ми, тъй като шегата проби мрака, който винаги живееше в мен тези дни.
Дръпнах брадичката си към дърветата и побягнахме, оставяйки я там, докато продължавахме да се превиваме от смях. Щяхме да отидем да вечеряме, да се полюбуваме на успеха на шегата си и да оставим обсъжданията за това какво бихме могли да направим сериозно, за да изритаме Вега от академията, за по-късно. Но засега просто бях щастлив, да се наслаждавам на компанията на приятелите си.
Освен това тя ме беше помолила да я измъкна от гората и аз го направих. Никога не е искала да не се забавлявам с нея по пътя.

Назад към част 8                                                              Напред към част 10

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!