Зодиакална Академия – Книга 2 Безмилостни Феи-Част 11

ТОРИ

Седях в общата стая на Огън със София в четвъртък вечерта, упражнявайки защитата си срещу Принуда с различна степен на ефективност. Основно бях усвоила изкуството да поддържам психически щит срещу атаки, докато се концентрирах върху него. Но ако бях разсеяна, той можеше да пропусне команди покрай защитата ми. Поне тя беше мила с мен; само изискваше да начертая линия на ръката си всеки път, когато ме принуди. Досега имах девет линии, маркиращи предмишницата ми, по една за всеки път, когато тя беше преминала през гарда ми.
Опитвах се да блокирам командите и, докато създавах кубчета лед с водната си магия в същото време и концентрирането върху двете задачи беше разочароващо трудно.
Събрах леда около чашата, която използвах, за да слагам кубчетата, като отпуснах дъх, докато се опитвах да се съсредоточа отново. София се опитваше да не ми се смее, но не успяваше. Знаех, че тя се притесняваше за мен всеки път, когато преодолее защитата ми, но и я забавлявах. Освен това имах нужда от помощта и поне не ме караше да танцувам на масата или да се събличам за всички.
Вратите се отвориха и аз се огледах, докато група от шестима агенти на FIB, облечени в черно, влизаха в стаята заедно с професор Орион.
– Всички млъкнете!- изкрещя той, довеждайки стаята до тишина.- Като част от разследването на убийството на професор Аструм и пожара в стаята на Дариъс Акрукс, FIB ще извърши претърсване на стаите на всички. Това не е по избор. Не искам да чувам хленчене. Ще получите минус десет точки за всяко оплакване, което достигне до ушите ми – а аз имам изключителен слух. Никой от вас не трябва да се връща в стаите си от този момент нататък, докато не бъде претърсена. Ще останете тук в общата стая до друго нареждане. Въпроси?
Маргьорит се изправи.
– Сър, не разбирам защо ме третират като…
Орион хвърли порив на вятъра към нея, който я накара да прелети над облегалката на дивана, от който беше станала, и да падне на задника си от другата му страна. Когато тя изпищя от изненада, се разсмях.
– Добре. Тогава няма въпроси. Агентите трябва да извършат последна проверка на стаята на г-н Акрукс и тогава ще започнат претърсванията. Орион даде знак на агентите да се насочат към стълбите и съзнанието ми започна да се върти от паника. Сърцето ми туптеше в нестабилен ритъм в гърдите ми, дланите ми бяха хлъзгави и гласче в тила ми много безполезно крещеше не, не, не, не, не, не!
Ако претърсят стаята ми, щяха да намерят тези монети и тази кама. Нямаше начин да обясня, откъде имам едното или другото, което значеше да ме хванат за подпалването на пожара. И смъртта от изключително разярен драконов задник не беше това, което си представях за вечерта. По дяволите не. Имах нужда от план. И то бързо.
– Мисля, че трябва да опитаме нещо по-мотивиращо – обявих аз на София, отклонявайки поглед от Орион и двамата агенти, които все още стояха в стаята, сякаш не ме интересуваха ни най-малко.
– О?
– Да, защо не ме принудиш да се полея със ледена вода и ще видя дали мога да се преборя?
– Сигурна ли си?- попита тя колебливо, но разбрах, че е малко изкушена да опита.
– Защо не?- казах с усмивка, която надявам се прикри паниката ми.- Каква вреда може да причини малко вода?
София се намръщи, явно мислейки си какво ми направиха Наследниците онази вечер, но аз и се усмихнах окуражаващо, докато тя не се съгласи.
– Добре тогава. Залей се със студена вода.
Нейната команда се плъзна над мен и аз не направих опит да се предпазя от нея. Ръцете ми моментално се вдигнаха във въздуха и аз предизвиках воден поток да се блъсне над главата ми.
Скочих с писък в отговор на ледената целувка на водата и зъбите ми веднага започнаха да тракат. Всички глави в стаята се обърнаха към мен и аз се отдръпнах от масата, на която работихме, докато София започна да бърбори извинения. Махнах и да не се притеснява, мърморейки, че сама съм си виновна.
Сега малко актьорски умения от клас А.
– По дяволите, това е толкова студено!- възкликнах аз.
– Госпожице Вега, какво, по дяволите, става там?- попита Орион.
Насочих се право към него без колебание, треперейки, когато ледената вода залепи униформата ми по тялото. Бялата риза беше станала прозрачна и под мен се образуваше локва.
– С-господине, мога ли да отида да се преоблека?- попитах, като го погледнах умолително.
– Вие командвате Стихията на огъня, сигурен съм, че можете да се изсушите – каза той категорично.
По дяволите.
Кимнах бавно. Това щеше да стане много по-неудобно, но трябва да има ефект. Призовах огнената си магия и я оставих да загрее кожата ми, докато водата започна да излиза от униформата ми.
Орион ми предложи твърда усмивка, която сякаш казваше видя ли и аз се усмихнах в отговор, преди да усиля силата, която упражнявах. Ризата ми избухна първа и аз изпищях, когато дългите ми чорапи последваха примера и. Имах достатъчно контрол над пламъците, за да им попреча да ме изгорят, но крещях, сякаш го нямах.
– О, за любовта на луната!- възкликна Орион, преди отново да ме полее с вода със собствената си магия.
Задъхах се, сърцето ми се сви от ужас за момент, когато отново се озовах на милостта на чужда водна магия, но Орион спря потока толкова бързо, колкото беше започнал. Точно отпред на ризата си имах изгоряла дупка, а подгъвът на полата ми беше нещо като почерняло кълбо от синтетична слуз.
– Може би просто трябва да я оставиш да се преоблече – измърмори най-близкият до мен агент. Той ми предложи приятелска усмивка и аз и отвърнах, като се усмихнах леко. По дяволите, бях добра актриса, когато трябваше да бъда.
– Добре – отсече Орион, който очевидно не се влюби в моята девойка в беда, казвайки по остро от агента.- Водете ме към стаята, госпожице Вега.
Даде ми знак да вървя напред и аз се втурнах пред него, като се насочих към стаята си. Преструвах се, че опипвам ключа, когато пристигнахме, пуснах го на пода и се извиних, докато Орион въздъхна нетърпеливо.
– Трябва да помогна с търсенето, движи се бързо.
– Точно така. Съжалявам.- Успях да отключа вратата и влязох, като разкопчах останалите копчета на ризата си.
Орион тръгна да ме последва вътре и аз вдигнах вежда към него.
– Ще влезете тук, докато се преобличам ли, сър?- Попитах. Ризата ми вече беше разкопчана и предполагах, че ако той види повече от мен, би било доста лошо за учител. Той присви очи към мен, когато се отдръпна от личното ми пространство.
– Побързай – настоя той, преди да затвори вратата между нас.
Изтичах през стаята и вдигнах матрака си, за да разкрия монетите и камата, които бях взел от стаята на Дарий. Бързо измъкнах черен чорап от чекмеджето до леглото си и пъхнах всичко в него, преди да се придвижа до прозореца и да го отворя.
Поех дълбоко дъх и съсредоточих цялото си внимание върху магията си, докато я издърпвах на повърхността на кожата си. Призовах силата на въздуха и хвърлих чорапа през прозореца, хванах го на бриз и го насочих на земята пред Дом Огън. След това извиках силата на земята, насочвайки цялото си внимание към земята около черния чорап, докато молех всичко около него да расте. Кафявата трева, която растеше в Огнената територия, се сгъсти и стана по-висока, за да скрие скривалището ми и гърмящото ми сърце утихна малко, когато чорапът и съдържанието му бяха скрити.
Колкото по-бързо можех, смъкнах от себе си съсипаната си униформа и се преоблякох в чифт клин и сив пуловер.
– Какво отнема толкова време?- попита Орион отвън и аз пъхнах крака в маратонките.
– Веднага излизам!- Обадих се.
Погледът ми улови черното сако, което все още висеше на гърба на вратата ми от онази нощ, и се ухилих, докато го грабнах в хватката си.
Вратата се отвори и аз се изправих лице в лице с доста ядосания Орион.
– Току-що намерих това – обясних аз, подавайки сакото му към него.
Той се намръщи за миг, преди да си спомни как го обвиваше около мен, след като ме извади от басейна онази вечер.
– И така… благодаря, предполагам – добавих аз, когато влязох в коридора и отново затворих вратата.
Орион взе сакото от мен, повдигайки вежда от тона ми.
– За какво?
– Е, ти ме измъкна от водата и ме спаси така, че съм благодарна за това. Но ти даде на тези задници само няколко седмици задържане за опит за убийство… така че не съм сигурна за благодарноста към теб. Донякъде е очевидно къде е вашата лоялност.- Вдигнах рамене, когато се обърнах от него, но той се движеше с вампирската си скорост и хвана китката ми, за да ме спре.
– Ти и сестра ти нямате много приятели тук. Може би трябва да помислите малко за отношението си, ако се чудите защо е така- предупреди той.
Пристъпих по-близо до него, усмихвайки се мило.
– Благодаря за съвета, професоре, но никога преди не сме имали нужда някой друг да се грижи за нас, така че няма да започна да го очаквам сега.
Отдръпнах се от хватката му и се обърнах. Той ме пусна, но можех да кажа, че се изкушава да каже нещо друго. Продължих, докато се върнах в общата стая, като се съсредоточих върху нормалното дишане и забавянето на сърдечния си ритъм. Последното нещо, от което се нуждаех, беше професор Гаден вампир да ме хване, преди да успея да извлека това което скрих.
Другите агенти се върнаха от последната си проверка на разрушената стая на Дариус и цялата група от тях, включително Орион, се отправиха нагоре, за да започнат да претърсват стаите.
София започна да работи по задача за Кардинал магия и аз се престорих, че не се интересувам от това, докато оставях секундите да вървят. Превъртях емисията си на FaeBook и се усмихнах, когато забелязах няколко публикации, в които се споменава тайния фетиш към Пегас на Калеб Алтаир. Плановете ни срещу него започваха да се оформят. София беше започнала да разпространява този малък слух сред стадото Пегаси и ние подклаждахме пламъците му чрез ВСО, когато се появи възможност.
След като минаха петнадесет минути, се изправих на крака.
– Току-що разбрах, че имам колет, който ме чака в офисите на Плутон – казах небрежно.- Може да отида и да го взема, вместо да чакам да се прибера в стаята.
– Искаш ли да дойда с теб?- София ми предложи и разбрах, че е малко притеснена да се скитам сама из кампуса след това, което Наследниците направиха онази вечер.
– Ще се оправя – казах аз, като и махнах да се върне на мястото си.- Какво е най-лошото, което могат да ми направят?
София ме погледна, сякаш се канеше да започне да спори и аз свих рамене, докато се насочвах към изхода.
Веднага след като изчезнах от полезрението и, на практика се втурнах към вратата, която водеше към Огнената територия, като се принудих да забавя крачката си, след като излязох отново навън. Заобиколях Дом Огън възможно най-небрежно, като се отклоних от пътеката към зоната около задната част на сградата, към която прозорецът ми гледаше.
Поколебах се, облегнах гръб на хладната стъклена стена на Дом Огън, докато погледнах към мястото, където бяха скрити откраднатите вещи. Всеки нерв в тялото ми ме молеше да се втурна напред и да ги грабна, но аз отказах да се подчиня.
Била съм в твърде много напрегнати ситуации, за да оставя нервите ми да надделят. Трябваше да съм сигурна, че не съм била последвана. Трябваше да знам, че никой не ме наблюдава.
Извадих Aтласа от чантата си и започнах да прелиствам публикациите на FaeBook, сякаш нямах никакви грижи на света.
Щях да почакам още няколко минути преди да стана и придвижвайки се да си взема плячката, когато по гръбнака ми пробягаха тръпки. Изведнъж имах усещане, че някой ме наблюдава.
Устоях на желанието да се огледам за източника на моя дискомфорт и продължих да прелиствам емисията на FaeBook. Нямаше много, което да привлече интереса ми днес, няколко клюки за студентка от Земя, която изневерявала на приятелката си. Някой конспиративни теории за смъртта на Аструм. Забелязах група, посветена на намирането на начин да развесели Дариус след пожара в стаята му. Изглеждаше, че щяха да му устроят парти… и вероятно да му предложат оргия.
Присмях се с отвращение. Предполагам, че не можех да очаквам да му разваля забавлението за дълго, но поне можех да погледна назад към тази негова снимка, на която буквално избухва от гняв, когато пожелая.
Силен вятър ме полъхна и аз потръпнах от изненада, когато косата ми беше отпусната назад и светлината на луната скрита за момент.
Сърцето ми подскочи от паника, когато забелязах златния дракон, който се гмурка от небето към мен, и притиснах гръб към стената на Дом Огън, почти изпуснах атласа си от уплаха.
Борех се да запазя чертите си възможно най-неутрални, докато Дариус кацна пред мен, а земята потрепваше под тежестта му.
От гърлото му се разнесе дълбоко ръмжене и той завъртя влечуговата си глава, така че едно огромно, златно око да може да ме огледа.
Преглътнах, гледайки със страхопочитание огромното му тяло. Той се извиси над мен, принуждавайки ме да наклоня главата си назад, за да погледна нагоре към него. Не можех да не оценя красотата на този звяр, начина, по който лунната светлина проблясваше върху люспите му и очите му блестяха с неукротима сила.
Той изплю нещо от устата си и аз погледнах вързопа точно когато тялото му се оттегли обратно във формата на фея.
– О, за бога пак тези глупости – намръщих се, докато той стоеше гол пред мен. Отново.- Можеше да кацнеш където си поискаш, защо избра да ми хвърлиш стоките си?
Дариус ми се усмихна, докато вървеше напред, очевидно не се смущаваше ни най-малко от това, че тялото му е на показ. Не че трябваше да бъде смутен, имаше изваяни мускули и рамене, които просто крещяха да ги докосват. Кожата му беше загоряла и украсена от татуировките му и само като го гледах, топлината се надигаше по тялото ми.
Лоша Тори. Не гледай така задника. Може да изглежда достатъчно добър за ядене, но със сигурност ще ти причини лошо храносмилане.
— Защо се мотаеш тук? — попита той, докато се навеждаше, за да събере дрехите, които беше пуснал. Той си сложи панталоните, като не откъсваше погледа си от мен.
– Наслаждавам се да съм далеч за известно време от задници, но можем да считаме официално, че е приключило.
Дариус облече тениската, покривайки красивото си тяло и позволи на ума ми да отместя поглед от него.
– Изглежда, че четеш за мен – възрази той, сочейки моя атлас, който висеше свободно в ръката ми.
Погледнах към екрана и забелязах негова снимка, която беше публикувана от момичетата, организиращи партито му. Изглеждаше като позирана снимка за фотосесия и той се взираше с копнеж от мост без риза.
– О, да, хвана ме. Тайна фенка съм ти. Просто обичам да стоя и да се взирам в снимки на теб, да мечтая за твоето толкова изваяно тяло и да си представям какво би било, ако имаше поне на половина приличен характер.- Нямаше грам истина в тези коментари.
Дариус всъщност се усмихна в отговор на тази забележка и долната ми челюст на практика удари маратонките ми. Или поне щеше да стане, ако не бях усъвършенствала изкуството да поддържам лице на кучка и не бях го залепил на място със суперлепило в началото на този разговор.
Той вдигна поглед към небето и протегна ръка, сякаш проверяваше за дъжд.
– Е, не се мотай твърде дълго тук, Рокси – каза той, използвайки този дразнещ като ада прякор за мен.
– Не бихме искали да се доближиш отново до удавяне.
Погледнах го намръщено, докато той се отдалечаваше от мен към Къщата, а сърцето ми прескачаше, докато минаваше покрай мястото с новопораснала трева, която прикриваше чорапа с откраднати стоки от спалнята му.
Дариус дори не се поколеба, като мина точно покрай него и аз го изчаках да изчезне вътре, преди най-накрая да отида, за да го взема. Напъхах чорапа дълбоко на дъното на чантата ми и потеглих през територията към Дом Въздух.
Ставаше късно, но това беше добре; ще ни трябва прикритието на нощта, за да преместим скривалището с откраднатите неща от стаята на Дарси.
Докато се изкачвах нагоре по хълма, усещането за боцкане отново пробяга по гръбнака ми и спрях, сигурна, че някой е зад мен.
Спуснах се, преструвайки се, че отново връзвам маратонката си и погледнах през завесата от косата си към Дом Огън.
Не ми отне много време да видя Дариус, който дебне до пътя. Той смътно се опитваше да се слее със сенките, но под светлината на пълната луна широката му фигура беше почти невъзможно да се скрие в открития скалист пейзаж на Огнената територия.
Сърцето ми започна да бие леко, докато се чудех какво, по дяволите, прави. Току-що беше пристигнал в къщата на Игнис и изглежда възнамеряваше да влезе вътре преди няколко минути. Сякаш ме чакаше да си тръгна и сега ме следваше.
Тръпка на безпокойство пробяга по гърба ми при тази мисъл. Бях уверена, че не ме е видял да си вземам съкровището отвън, защото вече щеше да се е изправил срещу мен, ако беше разбрал, че съм откраднала от него. Значи трябва да има някаква друга причина да ме последва. Докато вървях сама. По тъмно. През нощта. Няма да му позволя да ми нанесе още една проклета атака.
Точно пред мен пътеката се разделяше в две посоки, едната към кълбото, а другата към Къща Въздух. Нямаше да го водя до истинската си дестинация и откритите поляни на Въздушната територия нямаше да ми помогнат да го загубя, така че като се изправих, се обърнах към Кълбото.
Извадих слушалките от чантата си и ги сложих на ушите си, но всъщност не включих никаква музика, преди да започна да бягам. Бях изкушена да спринтирам, чудейки се дали задникът на Дракона може да се справи с максималната ми скорост, но реших, че това ще изглежда подозрително.
Не се обърнах отново, докато тичах, но усещах как той ме следва, погледът му върху тялото ми беше почти като физическо усещане.
Кълбото се очертаваше напред и аз се втурнах право вътре. Беше доста празно, но няколко студенти бяха наоколо, за късна вечеря или да се насладят на кафе и парче торта с приятели.
Взех бутилка вода от охладителя за лед, докато минавах покрай него, така че имах извинение да вляза тук, след което излязох през изхода от далечната страна на стаята. Погледнах през рамо, преди да изляза навън и видях Дариус да крачи през стаята. Хванах погледа му за миг, след което отново се измъкнах в тъмнината.
Спринтирах вдясно от изхода и в сенките около лабораториите на Марс, като притиснах гръб към стената веднага щом я достигнах и се скрих зад арка в тухлената зидария.
Погледнах към Кълбото точно когато Дариус излезе и той застина, оглеждайки се наоколо с намръщено лице. Усмихнах се на себе си, докато чаках мълчаливо в сенките. Бях прецаквала доста ченгетата и няколко охранители повече от веднъж и бях сигурна, че Дариъс Акрукс няма да бъде голямо предизвикателство.
Той погледна наляво и надясно, ругайки под носа си, докато се опитваше да разбере къде съм отишла.
– Виждали ли сте Рокси Вега?- попита група момичета, когито се появиха от посоката на зала „Юпитер“.
– Не – отговориха те, като се забавиха, в случай че той поиска нещо друго от тях.
Дариус изръмжа раздразнено и се отправи в другата посока, приближавайки се до мен, докато претърсваше сенките.
Като мина покрай мен и продължи към Земната обсерватория, аз се плъзнах по стената и продължих, докато стигнах до далечния край на сградата. Плачещата гора се разпростираше отвъд мен, но трябваше да мина през друга пътека и дълъг участък от трева, преди да стигна до дърветата.
Огледах се, за да видя дали Дариус или някой друг е достатъчно близо, за да ме види, след което побягнах. Сърцето ми затуптя, докато бягах към дърветата и минах между два огромни ствола, преди да стигна до тъмнината под тях.
Тук нямаше официална пътека, но продължих да бягам, докато стигнах до една по-дълбоко в дърветата. Спрях рязко до черната пътека и си поех дъх, докато се заслушвах за звуците на преследване. Тишината ме посрещна и аз се ухилих на себе си, като се обърнах към Дом Въздух. Каквото и да беше планирал Дариус за мен, той щеше да бъде разочарован.
Започнах да тичам отново и не забавих, докато стигнах Дом Въздух. Хвърлих въздушна магия към ключалката, за да ме пусне да вляза, и се качих нагоре по извитото стълбище към стаята на Дарси.
Ударих вратата и тя я отвори с широко отворени очи. Влязох вътре, без да я чакам да попита защо съм тук.
– Случило ли се е нещо?- попита тя нервно, като ме огледа, сякаш очакваше да открие, че нещо ми е направено.
– Засега не – казах аз.- Но Орион току-що се появи в Дом Огън с куп агенти на FIB и започна да претърсва всяка стая за доказателства, свързани със смъртта на Aструм. Те трябва да минат и по останалите къщи, след като приключат, така че трябва да преместим златото на Дариус.
– О мамка му. Добре – съгласи се Дарси. – Но какво, по дяволите, ще правим с него?
— Ще го закопаем, предполагам?- Предложих, без други идеи.
Паднах на колене и започнах да измъквам златото изпод леглото и, проверявайки вътре огромната спортна чанта и се уверявах двойно, че не съм пропуснал нито една монета. Дарси също провери всичко и след като се уверихме, че сме събрали всички съкровища, отново се придвижихме към вратата.
– Ще изляза да проверя дали никой не дебне отвън – каза тя.- Ще изпратя съобщение до Атлас ти, ако има нещо. Ако не, последвай ме след две минути.
– Добре.- Преметнах тежката чанта на раменете си и изчаках, докато тя изчезна в коридора.
Изчаках две минути и нито едно съобщение не дойде, така че се измъкнах след нея. Спуснах се на пръсти по стълбището, внимавайки да не блъсна чантата и да не издам звук. Когато най-накрая стигнах до долу, намерих Дарси да ме чака в сенките до вратата.
Излязохме навън и се спуснахме на север в Плачещата гора. Дърветата бяха дебели и зловещи около нас, клоните им шепнеха на мекия бриз над главите ни, което караше по кожата ми да пълзи тревога.
– Предлагам да го заровим тук – казах аз.- Можем да поставим някакъв маркер, за да го намерим отново, ако трябва, но поне така никой няма да може да докаже, че има нещо общо с нас, ако бъде намерено.
– Добър план – съгласи се Дарси.- Виж, има няколко животински следи, които водят през дърветата далеч от пътеката. Ако ги последваме, те вероятно ще ни отведат до сърцето на гората.
Последвах я, докато тя ни поведе по-навътре в дърветата излизайки от пътеката. Когато се увери, че сме стигнали достатъчно далеч, тя спря и аз пуснах тежката торба със съкровище между нас.
– Сега какво?- въздъхнах. Нашите уроци за земните елементи досега бяха свързани със силата на растежа. Създавахме цветя и лози, дори бяхме насърчавали по дърветата да растат нови клони, но все още не сме направили нищо с истинската земя. Предполагах, че имаме силата да изкопаем дупка в почвата до краката си с магия, но не бях сигурна откъде да започна.
– Нека просто се опитаме да направим дупка и да видим какво ще се случи – предложи Дарси.
Нямах по-добри идеи, затова последвах нейния пример и насочих ръцете си към почвата до краката ни. Представих си дупка в ума си, разделяща се почва, за да създам идеалното скривалище за нашето съкровище…
Нищо.
Дарси стискаше зъби толкова силно в концентрация, че изглеждаше, че може да спука кръвоносен съд.
Паднах на колене и притиснах дланите си към земята, за да видя дали това ще може да работи по-добре.
Слабо треперене маркира пътя на магията, вливаща се в пръстта около мен, но не се появи дупка и без лопата наистина щяхме да се мъчим, за да направим това.
– По дяволите – изруга Дарси. – Не може ли просто да го хвърлим в езерото?
Отказвах идеята цялото това красиво съкровище да потъне на дъното на езерото.
– Сирените може да го намерят – разсъждавах аз, макар че част от отказа ми беше само защото не можех да понеса да се разделя с тази трудно спечелена награда толкова лесно.
– Е, предполагам, че тогава е по-добре да започнем да копаем – каза Дарси, като звучеше примирено.
Кимнах в съгласие и започнах да ровя пръстта около мен.
Дарси се присъедини и аз продължих да се опитвам да хвърля земната си магия в задачата. Понякога изглеждаше, че буцата пръст, която откъснах, беше по-голяма, отколкото очаквах и се чудех дали магията ми не ми помага малко, въпреки че очевидно не правеше всичко, което исках от нея.
Дарси дишаше тежко до мен, а потта се стичаше по челото и покрай петната от кал от безбройните пъти, когато беше махала косата от лицето си. Само небето знаеше как ще изглеждам, по дяволите, когато приключим тук, но ще трябва да се тревожа за това, след като работата ни приключи. Дупката все още беше само наполовина изкопана и трябваше да вкараме съкровището в нея.
Бях толкова погълнат от нашата задача, че дори не забелязах приближаващите стъпки, докато не стана твърде късно да скрия какво правим.
– Свети гуакамоле, ваши величества!- възкликна Джералдин, а Дарси изпищя уплашено.
– По дяволите Джералдин! Не се промъквайте така!- Излаях, когато сърцето ми загърмя в отговор на пристигането и.
– Какво, в името на Дядо Коледа, който прави слънчеви бани по прашки правите?- попита тя с отворени и диви очи.
Не можах да сдържа смеха си в отговор на това. Тя така или иначе ни беше хванала в крак. Нямахме друг избор, освен да и кажем и да се надяваме на най-доброто.
– Е, не искахме да те въвличаме в това, Джералдин – казах бавно. – Но мисля, че ще трябва да ти доверя нашата тайна.
Дарси ме хвърли поглед, казващ „сигурна ли си за това?“ но можех само да свия рамене с надежда.
– Честта да пазя вашите тайни ще бъде най-голямото отличие, което някога съм постигала – избухна Джералдин.- Ще ги занеса в гроба. Бих запазила доверието ви, дори ако бях измъчвана на кръст, гладуващи плъхове се хранят от живата ми плът, да ме сварят в чанта със седмичен сос, бита с юмруци на…
– Разбрахме, Джералдин, можем да ти се доверим – каза Дарси, за да я спре. – И все пак какво правиш тук посред нощ?
– Току-що попълних магията си – обясни тя, размахвайки към нас кошница с лилави цветя, докато все още гледаше с любопитство полуизкопаната ни дупка.- Аз съм от Ордена на Цербер. Трябва да ядем аконит, който може би познавате по-добре като вълча луна, за да попълним магията си. Тъкмо събирах пресни запаси от него, което е по-лесно за правене през нощта. Въпреки това е смъртоносно отровен за всички други ордени, така че не хапвайте! Какво правите?
– Предполагам, че си чула за малкия огън в стаята на Дариъс Акрукс?- Попитах я тихо, оглеждайки се, в случай че в гората има още късни нощни скитници.- Е, това бях някак си… аз.
– Е, дръпни ме за опашката и ме наричай госпожица Мустачки!- възкликна тя.- Значи това е неговото злато?
– Да.
– И трябва да го закопаем, преди FIB или учителите да разберат – добави Дарси.
– Не се притеснявайте повече! Джералдин Грус е твърд приятел и надежден защитник на истинските Наследници на трона на Солария. Вашият скандал е мой скандал, вашата война е моята война и вашият враг е мой враг. Дариус Акрукс трябва да гори в огнените ями на отвъдното за това, което ти е причинил. Ако той гореше в огън, а аз бях във формата на Цербер, дори нямаше да угася пламъците с урината си. Моля, позволете ми да ви помогна с моята земна магия, ваши височества.
– Моля те, направиго – помолих аз, когато тя пристъпи напред.
Джералдин вдигна ръце, като заповяда на магията си да изпълни заповедта й и дълбока дупка се образува в земята. Тя грабна торбата с плячката и я хвърли в дупката, сякаш тежеше по-малко от нищо.
– Уау, Джералдин, ти си страшно силна – изкоментирах аз.
– Благодаря – каза тя и почервеня на лунната светлина.- Обичам да играя на питбол арената в свободното си време. За мен ще бъде абсолютно удоволствие да ви запозная със спорта някой ден.
– Бих се радвала – каза Дарси ентусиазирано.
– Е, това би било просто пижамата на жабата – изпищя развълнувано Джералдин.- Бихте ли искали да дойдете да ме гледате как играя на следващия мач тази неделя? Просто знам, че ще събуя чорапите си, инкрустирани с диаманти, ако го направиш!
— Това е среща — съгласих се аз. Всичко, за да и се отплатя за това, че ни е спасила задниците тук.
Грабнах чорапа от чантата си и взех монетите от него, преди също да ги хвърля в дупката. Докато вдигнах кинжала над дупката обаче, това странно присъствие, което сякаш ме държеше, ме умоляваше да не го пускам и спрях.
– Какво чакаш?- изсъска Дарси.
Хватката ми се стегна върху него, вместо да се разхлаби.
Защо трябва да го изхвърля? Харесва ми, вече е мой… Искам да го запазя.
Издишах бавно, всичките ми инстинкти се бореха срещу безумната идея да задържа камата. Бях достатъчно умна, за да знам, че да се луташ с открадната кама, докато се провежда разследване за това кой я е откраднал, е абсолютно ужасна идея. Поклатих яростно глава, отхвърляйки желанието да запазя камата и я хвърлих върху торбата.
Това нещо е наистина странно.
Джералдин вдигна ръка пред себе си и с прилив на движение почвата покри откраднатото съкровище и земята се изравни над него. Тя насърчи петна от розови и златни цветя да цъфтят над мястото и аз пуснах игла на картата на моя атлас на нашето местоположение, за да мога да го намеря отново, ако е необходимо.
– Х маркира мястото – пошегувах се аз, чувствайки, че сме група пирати.
Дарси изпусна дъх от смях.
Всички се ухилихме една на друга, докато се отдалечавахме от мястото на престъплението, а Джералдин протегна ръка с магията си, за да премахне всички петна мръсотия от дрехите и телата ни. Тя дори успя да издърпа мръсотията изпод ноктите ми и аз се удивих на силата и.
Мълчахме, докато се връщахме към пътеката и спряхме на една поляна, където лунната светлина се разля над нас.
– Ще запазим тази тайна само между нас трите – повторих аз, в случай че Джералдин получи някаква идея да разкаже на останалата част от Клуба на задниците за това, което сме направили.
– Кълна се в светостта на нашето приятелство, че никога няма да кажа и дума за това на друга душа – съгласи се тя сериозно.
Не можех да не се усмихна на странното момиче, което ни беше предложило своята лоялност толкова изцяло. На моменти я намирах за тревожна и направо досадна, но не можех да не усетя истината в тези думи, докато ги изричаше. Ние бяхме приятели. От онзи вид, които се срещат и заравят тайна в дълбините на гората посред нощ и никога не казват на никого нито дума за това. Видът, който се доверява на мотивацията на другия и прощава най-лошото им поведение, независимо от всичко.
– За дълго и красиво приятелство – заклех се аз, протягайки ръката си между нас.
– За приятелството – съгласи се Дарси, поставяйки ръката си върху моята.
– Приятелство – съгласи се Джералдин, поставяйки ръка и подсмърчаки, което известяваше пристигането на сълзите и.
Усмихнахме се конспиративно едина на друга за последен път, преди да се разделим и да се върнем към нашите отделни къщи. Не очаквах да прекарам вечерта си в заравяне на доказателства насред гората. Но и това не беше най-лошият начин да прекарате една нощ.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!