ОРИОН
Стоях под едно дърво близо до Кълбото, когато здрачът оцветяваше небето в най-тъмно синьо и в мътното небесно море се появяваха първите отблясъци на звездите. Бях направил заклинание за прикриване, така че учениците да не ме забелязват, докато минават покрай мен, и с удоволствие спъвах всеки задник, който носеше униформата си неправилно. Риза разкопчана или извадена отзад да виси? Пада си на задника: Навити ръкави на сакото? Направо в канавката: Изобщо не носиш униформа? Това е след работно време, но майната му, може да падне по лице:.
– Защо?- изрева Тайлър Корбин, когато го изпратих да се спуска спираловидно по пътеката бутан от яростен вятър да се сблъска с един храст. Защото си дразнещо малко копеле, ето защо. Ако не можеш да се справиш с това, почакай да стигнеш до Адската седмица.
– Този Уошър е отвратителен – гласът на Тори Вега привлече вниманието ми и главата ми клюмна настрани, когато забелязах нея и Дарси да вървят по пътеката с Джералдин Грус.
– Той е най-досадният бабаламбадук, който някога съм виждала – съгласи се Джералдин.
Тори извърна очи, отвръщайки поглед от нея, явно не се радваше на компанията на момичето, нито пък беше в настроение да се разправя. И аз знаех точно защо. Дарси, от друга страна, се усмихна учтиво на Джералдин и ѝ отговори. Все така сладкодумна. Няма да бъдеш толкова сладка, когато прегърнеш вътрешната си фея, Блу.
– Какво е бабалумба?- Намръщи се Дарси, а Джералдин размаха ръце и изпъшка, сякаш някой току-що беше паднал мъртъв пред нея.
– Не сте ли чувала за бабалумбадук!? Моята кралица…
– Дарси – намеси се тя и веждите ми се извиха при нейното отхвърляне на глупостите на роялистката.
– Шикарно!- Джералдин махна с ръка.- Бабалумбадукът е най-отвратителното същество, което можеш да си представиш. То изпълзява от каналите и привлича нищо неподозиращи девойки в прегръдките си, за да не ги пусне никога. Легендата разказва, че то се храни с невинната им плът само с двуострия си арменспрут.
– Честно казано, това наистина звучи като Уошър – каза Тори с усмивка.
– Да, но какво е арменспрут?- Дарси набръчка нос и устните ми трепнаха в ъгъла от това колко шибано сладка изглеждаше тя. После убих това потрепване на устните и стиснах челюст, заменяйки любопитството в мен към нея със здравословна доза омраза. Тя беше Вега. Самото им име беше проклятие за тази земя.
– Моята добра дама!- Провикна се Джералдин. Те вече бяха близо, щяха да ме подминат по пътеката, докато обикаляха Кълбото, вероятно насочили се към вечерята.- Арменспрут е дили-доли. Войнствен уингъл. Гоблин на глухаря. Ужасен Лерой.
— Пишка?- Досети се Тори и от устните ми се изтръгна хъркане, което накара главата на Дарси да се завърти и да погледне в дърветата. Сърцето ми се заби в гърлото, макар да знаех, че не ме вижда. Но се кълна, че очите ѝ все пак намериха шибаната ми душа.
– Чакай, това чудовище яде хора с пишката си?- Изсумтя Дарси.
– Да защо! Точно това се опитвах да ти кажа!- Ухили се Джералдин.
Дарси изведнъж се спъна в собствените си крака и едва не полетя към земята, но пръстите ми трепнаха и аз хвърлих въздушна магия, още преди да съм разбрал какво правя, като я хванах, за да не се удари в земята. Тя изглеждаше адски объркана, а Тори се ухили, свърза ръката си с нейната и я повлече след себе си.
Какво, по дяволите, направих току-що?
Току-що бях прекарал последните десет минути в спъване на ученици, а Дарси дори не беше прибрала ризата си. Така че защо не се възползвах от възможността да я пратя да лети в калта?
– Хайде, тромаво дупе – каза Тори и Дарси се разсмя.
– Добре ли си, мила моя госпожо?- Джералдин се задъха, наведена около нея, и бузите на Дарси порозовяха, докато тя ѝ махаше с ръка.
– Да, просто съм гладна – каза тя весело и единственият начин, по който можех да опиша следващото движение на Джералдин, беше бърз галоп, докато тя подканяше момичетата след себе си по пътеката.
– Направете път – направете път!- извика тя на останалите ученици, като изблъска някои от тях от пътеката с водната си магия.- Истинските кралици идват!
Тори прошепна в ухото на Дарси и аз настроих сетивата си върху тях, за да я доловя.
– Мислиш ли, че можем да и избягаме, ако се върнем и пропуснем вечерята?
– Няма шанс. Вижте как вървят тези крака – каза Дарси и двете изпаднаха в тих смях, облегнати една на друга, а връзката им ясно проблясваше между тях.
Сърцето ми се разтуптя силно, докато се взирах след тях, спомняйки си, че имах тази връзка със сестра ми Клара, преди да умре. Преди Лайънъл да я убие. Гърлото ми се стегна и изведнъж не можех да дишам толкова добре, докато затварях очи и усещах как тъмнината облизва краищата на плътта ми.
Ушите ми бръмчаха от енергия и имах чувството, че звездите отлепват един слой от света за мен. Живях в това усещане за миг, чувствайки се по-близо до Клара, сякаш тя стоеше на ръба на съзнанието ми.
Везните се накланят, Везни. Скоро трябва да избереш.
Един вой проряза шепота в съзнанието ми и очите ми се отвориха, без да съм сигурен дали наистина съм чул тези думи. Звездите говореха толкова рядко на хората, че аз го бях изпитал само няколко пъти в живота си. Първият път беше, когато баща ми почина и в главата ми отекнаха думите: „Искам да заемеш неговото място“. Оттогава насам те сякаш винаги присъстваха повече, сякаш ме наблюдаваха. И това караше всеки мой избор да изглежда много по-важен, отколкото ми се искаше.
Но едва ли съм си мислил, че трябва да играя някаква важна роля тук. А и не бях сигурен какво изобщо означават посланията им. Трябва да избираш? Какъв избор може да има? Не можех да го разбера, точно както не бях разбрал посланието, което ми бяха изпратили, когато баща ми умря. Но се бях опитал да направя всичко възможно, за да въплътя всичко, което той беше, въпреки всичко.
Преподавах на Акрукс тъмна магия, която беше голяма част от делото на живота му, макар че не бях толкова умел, колкото той, в създаването на тъмни заклинания. Експериментирането с тъмна магия винаги ми се е струвало опасна идея. А да рискувам живота на Дариус с нещо неизпитано беше немислимо. Затова се придържах към това, на което ме беше научил баща ми, и се надявах, че то ще е достатъчно, за да даде на Дариус предимството, от което ще се нуждае в бъдеще срещу баща си, и да ги постави в по-изравнени условия. Защото Лайънъл Акрукс нямаше да се поколебае да използва мръсни тактики, за да победи сина си, ако се стигнеше дотам. А тъмната магия можеше да бъде много фина, неоткриваема.
Баща ми ме беше предупредил да не използвам някои видове от нея, дори не ме беше учил на нищо, което би могло да ми причини трайна вреда. Като например тъмната принуда. За разлика от нормалната Принуда, тя не можеше да бъде отблъсната с ментални щитове или с някое заклинание, което знаех. Тя беше обвързваща като смъртна клетва и това я правеше ужасяваща. Изискваше се жертва на душата, за да се постигнат такива високи нива на тъмната магия. Ако душата ти не беше непокътната, когато умреш, тя можеше да загуби мястото ти сред звездите, те можеха да те хвърлят във вечно проклятие и страдание. А нищо, което се беше случило в този живот, не си струваше да бъде прокълнато за вечни времена от нашите небесни владетели.
Съсредоточих се отново върху причината, поради която чаках тук, и тежестта се вдигна малко от мен, докато се взирах в извитата златна стена на Кълбото пред мен. В края на миналия срок Дариус беше откраднал всички диаманти, които бяха вградени в съзвездията, отбелязани на външните стени на Кълбото. Лайънъл ги беше финансирал като първокласен задник и да, аз бях помогнал на Дариус да ги събере всичките за своя малък тайник със съкровища посред нощ, за да ядоса Лайънъл.
Усмихнах се при спомена, но за съжаление сега нови скъпоценни камъни запълваха местата им, хвърлени там от земния елементал професор Рокфорд този следобед. И тъй като Дариус определено щеше да бъде разсеян от тези блещукащи камъни, планирах изненадваща атака. Това беше моят начин да го науча винаги да се пази и да подхранвам вътрешния си вампир, тъй като се наслаждавах на лова на един от най-могъщите фейри в кралството. Макар че истинският лов беше строго забранен, аз се отдадох на тази малка игра, като се движех по границата на това, което наистина беше допустимо. Но нямаше да го ухапя. Ако го направех, можеше да си навлека вкуса на лова и тогава наистина щях да имам проблеми.
Източникът на воя, който бе привлякъл вниманието ми, принадлежеше на Сет Капела, който вървеше по пътеката сред останалите наследници. Хората отскачаха от пътя им или се събираха зад гърба им, докато се прехласваха по четиримата, а аз устоях на желанието да извърна очи към целуващите им задниците глупаци.
Сет разказваше на висок глас на всеки, който го слушаше, че току-що е получил наградата
– Вълк на годината, в списание „Make You Howl“- като размахваше списанието пред всички, за да посочи снимката си.
– Мислиш ли, че това е добре? Два пъти подред ме награждават за най-горещ воден елементар на годината. Ти може и да си най-горещият от твоя орден, но аз съм най-горещият от целия Елементар, каза самодоволно Макс, а няколко момичета около тях се захилиха и се опитаха да му хванат окото.
– Е, това са глупости, все пак не съм станал най-горещият въздушен елементал – каза Сет с ръмжене.- Защо някой би избрал за победител пропил се професор, който е захвърлил кариерата си в Питбол, дори и да е секси?
– Не говори така за него – изръмжа Дариус.
– О, хайде, нека просто всички признаем, че Орион не е по секси. Погледни косата ми.- Сетне поклати глава, така че тя се развълнува на слънчевата светлина.- Погледни този блясък. Той няма такъв блясък.
– Не знам, той е доста лъскав – подиграваше се Кейлъб и Сет се хвърли към него, като двамата веднага започнаха да се борят.
Стиснах челюстта си. Не четях такива глупави списания. Цялата ми класна стая обаче беше облепена със снимки, които бяха попаднала на първо място в „Елементариум“ през миналия срок, след като бях спечелил тази глупава титла, и с умението, с което бяха залепени на стената ми, трябваше да заподозря наследник. Или всички тях. Когато се групираха, те се нахвърляха на толкова много пакости, че на практика се наложи да наемем екип в Академия „Зодиак“, който да се занимава изцяло с поправянето на хаоса, който предизвикваха. А заради статута им никой не можеше да им даде някакъв приличен срок в задържане. Дори аз. Илейн Нова беше много ясна по този въпрос. Въздържайте се.
Дариус изглеждаше разсеян и аз се усмихнах, когато разбрах защо. Очите му бяха
приковани към скъпоценните камъни в съзвездието Козирог близо до мен и той спря,
докато останалите продължиха да вървят.
– Ще ви настигна по-късно – промълви той към тях и те му махнаха за довиждане, тръгвайки по пътеката и вземайки със себе си по-голямата част от фенклуба си.
Дариус прогони малцината, които останаха, като им оголи зъби, и пътеката се разчисти, докато той стоеше там, оглеждайки се за учители, преди да се промъкне по-близо до стената. Потиснах подсмърчането си, когато той протегна пръсти към най-ниския скъпоценен камък, като поклащаше глава наляво-надясно, докато го разглеждаше.
– Мой – каза той, думата беше тиха и аз я долових само благодарение на дарбите на моя орден.
Извадих торбичката със звезден прах от джоба си и се стрелнах напред със скоростта на моя вампир, а усмивката се разцепи по лицето ми, когато той не помръдна нито един мускул. След това се блъснах в него, хвърляйки едновременно звезден прах, и се откъснахме в етера, а от него се изтръгна изненадан вик, докато смехът ми отекваше около нас.
Приземихме се в една горичка и паднахме по стръмен бряг сред падналите листа, докато Дариус започна да ме удря, а от гърлото му излезе драконовият рев. Изхвърлих солиден въздушен щит върху плътта си, за да спра ударите му да ме докоснат, и се приземих по гръб под огромната му маса, косата му падаше в очите, а лицето му се изкривяваше в злобно хъркане, което за секунда ми напомни твърде много за баща му.
– Това съм аз – казах бързо, сърцето ми заби, а играта изведнъж вече не беше толкова смешна.
Веждите му се свъсиха, докато виждаше виновника, и цялото му тяло увисна от облекчение.
– Какво става, Ланс?- Той се отдръпна от мен и се изправи на крака.
– Трябва да престанеш да си сваляш гарда в кампуса – предупредих го, докато ми подаваше ръка и ме издърпваше на крака.
– Никой в кампуса не може да ме предизвика, освен Наследниците, а те едва ли ще го направят – каза той, като махна няколко листа от косата си.
– Не бъди самонадеян – казах аз, като бутнах ръката му.- Уменията могат да надделеят над силата.
Той изпусна дъх, който беше заплетен с дим, след което се запъти напред и ме обгърна с ръце. Прегърнах го обратно, усещайки, че нещо го тревожи, но в последно време винаги нещо го тревожеше. И аз познавах това чувство.
Връзката между нас процъфтяваше и облекчението, което получавах от близостта си с него, ми помагаше да успокоя най-лошото от тревогите си, а предполагах, че помага и на него.
Той започна да се смее и аз се присъединих към него, когато се разделихме.
– Ти, шибан задник – каза той и се усмихна.
Подигравателно свих рамене.
– Просто си кисел, защото знаеш, че сега щеше да си мъртъв, ако бях твой враг.
– Тогава имам късмет, че си на моя страна – каза той с усмивка.- И като стана дума за страни, как върви наблюдението на Вега?
Намръщих се.
– Нищо особено за докладване. Все още са уязвими. Но това няма да продължи вечно.
Той кимна сериозно.
– Мислиш ли, че се пропукват? Трябва ли да натискаме по-силно?
Погледнах го внимателно.
– Какво точно планирате да им направите ти и наследниците?
– Каквото е необходимо – изръмжа той.- Баща ми отново заплашваше Ксавие и аз просто…
Положих ръка на рамото му, усещайки болката му заради това, която се смесваше с моята.
– Ще се справим с това. Кълна се.
– Имаш ли някакви идеи за техните ордени- попита той.
– Мисля, че Дарси може да е сирена – казах аз и веждите му се извиха.
– О, да? Защо мислиш така?- попита той.
– Това е просто вибрация. Сякаш се опитва да манипулира чувствата ми или нещо подобно – промълвих аз и той кимна бавно.
– Да, сега, когато го казваш, Рокси също може да е такава – каза той замислено.
– Наистина? Ти също си го усетил от нея?- Попитах с надежда, като се хванах за това обяснение с две ръце.
– Да, като някакво привличане…
– Точно така – съгласих се аз и между нас настъпи облекчение.
Тежестта се махна от изражението му.
– И така, къде е моята секира?- попита той като дете, което иска бонбони, а аз се усмихнах.
Извадих меча от слънчева стомана, който бях скрил като превключващо острие в джоба си, заедно със секирата на Дариус, която в момента приличаше на малък зелен ключодържател на Дракон с пишка вместо глава. Може би се бях увлякъл с магията за прикриване, но последният ми урок беше на старши клас, който прекара час в трениране на левитация, така че имах време да поработя върху нея.
Подхвърлих я на Дариус и той изхъмка, докато я разглеждаше.
– Хубаво.
– Смяташ ли, че баща ти ще одобри?- Попитах с усмивка.
– Сигурно би те опекъл в кухненската камина и би те изял за закуска – каза той със смях.
– Струва си – промърморих аз и той пусна нотка на смях.
– Какъв е планът тогава?
– Мисля, че имаме следа – казах с усмивка. Нищо не ме караше да забравям за останалата част от гадния си живот, както тръпката от лова. Живеех за това, да се противопоставям на Лайънъл, да се боря с чудовища. Това беше единственото нещо, което ми напомняше, че в тези дни все още имам туптящо сърце в гърдите си. – Имаше наблюдение на нимфа близо до тук, за което съобщиха на FIB, и мисля, че може да принадлежи към групата, която проследявахме.
Лицето на Дариус просветна при тези думи и гърдите ми се стоплиха от това, че поне веднъж успях да му съобщя добри новини. Извадих Атласа си и проверих координатите, които Франческа ми беше изпратила. Тя нямаше право да ми дава координати на места, където са забелязани нимфи, но все пак го направи, рискувайки работата си в името на това да знае, че сме се справили с повече нимфи. FIB бяха прекалено разтегнати, за да се справят с нарастващия проблем с нападенията на нимфите, но не искаха да признаят, че има проблем, и да създадат по-голяма работна група за борба с тях.
Страхуваха се да не изплашат обществеността, като обявят, че в кралството има криза, затова Франческа ми изпращаше докладите, които постъпваха, когато ги пренебрегваха. Беше тежка, кървава работа, но аз се наслаждавах на всяка секунда от нея. Да преподавам по цял ден не беше естествено за мен. Имах нужда от цел и това ми я даде. И знаех, че Дариус също се нуждае от нея. Това беше отдушник, който ни караше да се чувстваме полезни в този свят, сякаш наистина правим нещо различно. Дали щях да имам сериозни проблеми с Лайънъл, ако знаеше, че водя сина му на опасни, незаконни ловни излети за нимфи? Със сигурност. Дали ми пукаше за един Тиберийски плъх? Ни най малко
Особено защото това забелязване на нимфи се беше случило тук, в Тукана, само на един хвърлей от Академията „Зодиак“. А това не беше за пренебрегване.
– Хайде, натам.- Плъзнах заклинанието за прикритие от ножа с палеца си и той се разшири в пълноразмерен меч.
Навлязохме по-дълбоко в гората и докато вървяхме, облаците се сгъстиха, а от короните над нас скоро заваля дъжд. Хвърлих въздушен щит около нас, за да ни запази сухи, но това затрудни долавянето на звуците, докато слушах как милиони капки дъжд се удрят в листата и клоните, което караше сетивата ми да се напрягат.
Стигнахме до края на голям имот, където Нимфата беше забелязана от някакъв старец, който живееше в старинна ферма, заобиколена от тревисти полета. Ферис Пайк беше подал сигнала, но според Франческа той беше ненадежден свидетел заради навика си да пие. Беше се оплакал на вълка в местния бар и се беше изсмял на това. Единствената причина, поради която Франческа го беше взела на сериозно, беше снимката, която беше успял да направи.
Сега проверих същата тази снимка в моя Атлас и я показах на Дариус. Беше точно на това място, макар че ъгълът беше твърде нисък, за да се види нещо от горната част на тялото на нимфата. Беше трудно да се различи, но между двете дървета, където стояхме сега, имаше дълги, корави крака, които се сливаха с гората. Лесно можеше да се отхвърли като част от дърветата, но стоенето тук потвърждаваше какво е. Защото сега нямаше и следа от тях.
– Виждаш ли този белег на десния му крак – казах аз, посочвайки го, и по лицето на Дариус се разцепи усмивка.
– Това може да е онзи, който е куцал. Вероятността фея да имат незаздравяло нараняване е адски малка – каза той развълнувано. Бяхме видели групата, която проследявахме, само от формите им на нимфи, така че не можехме да бъдем сто процента сигурни, че не са феи. Но един от тях имаше болен крак, а тази нимфа изглежда имаше стара травма на същото място. Наистина беше възможно това да докаже, че тези хора, които бяхме проследили, са Нимфи, които са били част от гнездо. И ако успеем да го разберем веднъж завинаги тази вечер, бихме могли да тръгнем след тях.
– Точно моите мисли – казах мрачно, но после лицето на Дариус се сгърчи, когато разбра какво означава това.
– Мислиш ли, че гнездото е толкова близо до Тукана?
– Възможно е – промълвих аз, но идеята за това не ми хареса. Подозирахме, че гнездото е по-далеч, въз основа на наблюденията, които имахме на групата, но може би грешахме.
Спуснах се на земята и като отблъснах част от падналите листа, открих големи следи от стъпки в калта.
– Накъде мислиш, че е тръгнал?- Попита Дариус, като също падна на колене, избутвайки още листа около нас, за да търси още следи.
– Ето.- Посочих, докато по-острото ми зрение се спря на още отпечатъци точно отвъд мястото, където той търсеше.
Той се изправи, следвайки отпечатъците покрай дървената ограда, която заобикаляше имота на Ферис, а аз тръгнах след него, като не спирах да следя гората, в случай че нещо се приближи към нас от тъмното.
Дъждът се усилваше и аз проклинах, защото ставаше още по-трудно да различавам звуци сред трополенето на дъждовните капки, които изпълваха света. Но едно нещо го проряза и предизвика тръпки на ужас по гръбнака ми. Кръвожаден писък, изпълнен с ужас.
Главата ми се завъртя, за да погледна към фермата, откъдето идваше, и за миг грабнах Дариус, прехвърлих го през рамо и прескочих оградата. Изстрелях се с пълна скорост към къщата и стигнах до входната врата точно преди тя да се взриви от пантите си и огнената магия да разцъфне в погледа ми.
Изхвърлих въздушен щит, като бяхме повалени на земята, а Дариус се изправи на крака преди мен и нададе боен вик, докато ключодържателят в ръката му се превърна в брадва и той скочи към гигантската нимфа, която излезе от къщата. Погледът ми се спря на висулката на верижката около врата му, черният скъпоценен камък се въртеше в сянка и излъчваше толкова мрачна сила, че в гърдите ми се заби кинжал от страх.
Секирата се заби в ръката и, докато тя се опитваше да се предпази, а аз скочих, за да помогна, като се стрелнах напред прерязах един от краката ѝ.
Нимфата изпищя от ярост, след което откраднатата земна магия избухна от тялото му в яростен взрив, който разкъса земята под нас.
Паднах в дупка и Дарий падна с мен, въздушната ми магия ни хвана, преди да се ударим в камениста земя на дъното на ямата.
Нимфата прескочи дупката над нас, а аз ни издигнах нагоре колкото можех по-бързо с въздушна буря под нас.
– Ще се преместя!- Дариус извика, когато се приземихме на калната земя пред къщата, а погледът ми се спря върху Нимфата, която бягаше по посока на дърветата, с леко куцаща походка, която ме накара да бъда почти сигурен, че е един от хората, които бяхме следили. Но ако не успеехме да я хванем и да я накараме да се смени, нямаше как да го докажем.
– Не, твърде близо сме до града, ще те видят – изръмжах аз и хванах Дариус за ръката, за да го спра, когато тръгна да си сваля ризата. Нимфата прескочи оградата и веднага се сля с гората, като изчезна между тъмните клони.
– Тогава ни заведи там! – поиска той, но вълна от топлина зад мен ме накара да се обърна и да погледна назад към къщата. Огънят разцъфтяваше в нея и я поглъщаше бързо.
Някъде в града се разнесе сирена и сърцето ми подскочи, когато разбрах, че сме в беда.
– Трябва да тръгваме – изръмжах аз и посегнах към звездния прах, но Дариус поклати глава.
– Ти луд ли си? Трябва да го преследваме. Да го унищожим.- Лицето му се изкриви от ярост, нуждата му от това убийство беше ясна.
– Твърде късно е – изръмжах аз.- Трябва да вървим.
– Тогава ти тръгвай.- Той побягна през тревата и аз проклех, тичайки след него, тъй като отказвах да го оставя сам.
Нимфата стигна до дърветата и моят Атлас започна да бръмчи в джоба.
Дариус беше почти до оградата, когато там чрез звезден прах се появиха десет агенти на FIB, които гледаха директно към него и накараха стомаха ми да се свие.
Действах мигновено, като се изстрелях със скоростта на моя Орден и прескочих оградата по-нагоре по полето. Стрелнах се в прикритието на дърветата, наблюдавайки как Дариус вдига ръце в знак на капитулация, а брадвата вече не се виждаше.
– Стой, където си! – изръмжа един едър мъж агент.
Майната му, майната му, майната му.
Изтръгнах атласа си, като намерих съобщение от Франческа, в което не се казваше нищо друго освен БЯГАЙ.
Забелязах я сред агентите, докато се катереха по оградата и обграждаха Дариус, всички те бяха облечени в черните си гащеризони.
Приспособих ушите си към тях, докато пулсът ми се разтреперваше силно в гърдите ми.
– Един човек е нападнат от нимфа – каза Дариус гръмко, като посочи къщата.- Той се нуждае от помощ.
Няколко от агентите се затичаха натам, бързо потушиха пламъците и се насочиха към вътрешността. Не след дълго те се появиха отново, носейки зад себе си тяло на въздушна магия, и го положиха на тревата.
– Той е убит. Възможно е да е от пожара, трудно е да се каже без подходящо изследване – обади се един от агентите.
– Драконовият огън?- попита рязко друг. По дяволите.
– Беше нимфа – каза Дариус твърдо, но никой сякаш не го слушаше.
Франческа го погледна, което му подсказваше да млъкне, и той стисна здраво челюстта си.
Един агент бързо издърпа ръцете на Дариус зад гърба му и щракна магически блокиращи белезници на китките му, което накара паниката ми да стане от сто на хиляда.
Направих единственото нещо, което можех да направя, защото това беше лошо. Като да влезеш в затвора.
Затова се обадих на единствения човек на света, който можеше да изглади тази гадост, и докато го правех, усещах вкуса на жлъчката в устата си. Обаждането звънеше и звънеше, а аз го проклинах с всички имена под слънцето, докато чаках да вдигне.
– Да?- Лайънъл отговори рязко.
– Дариус е арестуван за престъпление, което не е извършил – пуснах бомбата наведнъж и последва момент от яростна тишина.
– Изпрати ми местоположението си.- Той закачи слушалката и аз му изпратих координатите, като се молех Дариус да не ме намрази за това, по дяволите.
Но трябваше да го защитя и това беше единственият начин да го направя. Защото, ако FIB го прибереше, щяха да намерят онази секира, щяха да използват циклопа, за да претърсят спомените му. Щяха да видят всичко, с което се занимавахме, и не само лова на нимфи, щяха да видят, че съм го учил и на тъмна магия, че е планирал да предизвика баща си. А аз не можех да позволя това да се случи.
Отделих миг, за да скрия меча си още веднъж, като го прибрах в джоба си под формата на ножче за подмяна.
Лайънъл се превърна в звезден прах точно отвъд агентите и един от тях се уплаши толкова много, че падна направо на задника си.
– Какво, по дяволите, правите със сина ми?!- избухна той и Франческа се втурна напред, за да отговори.
– Лорд Акрукс, господине, той беше намерен на местопрестъплението – каза тя набързо.- Трябва да го отведем за разпит. Но не се притеснявайте, аз сама ще го разпитам и съм сигурна, че така всичко ще се изясни.
Виждах какво прави тя. Беше циклоп и ако тя провеждаше разпита, тогава може би наистина можеше да го защити. Но ако я разпитаха или ако някой по-висшестоящ от нея нареди на друг да проведе разпита…
– Няма да направиш такова нещо – изпъшка Лайънъл, а очите му бяха две адски ями.- Синът ми не е престъпник, нали така момче? Така че обясни на агентите на FIB какво точно правиш тук.- Той се вгледа в Дариус, явно любопитен защо той е тук и майната му, ако изобщо можехме да му позволим да разбере.
– Летях и видях огъня – уверено каза Дариус.- Кацнах тук, за да проверя какво става.
– Тогава защо носиш дрехи?- попита някакъво услужливо малко копеле агент.
– Чувал ли си някога за пегобаг, тъпако?- Дариус изръмжа.- Оставих го там.- Той посочи в най-неясната посока през полето.- Искаш ли да отида да го взема?
– Да… – започна човекът, но Лайънъл го прекъсна.
– Разбира се, че няма да те помоли да направиш такова нещо. Да не би наистина да предполагате, че синът ми може да е отговорен за този пожар в къщата?- Попита той и агентът изглеждаше несигурен, поглеждайки към колегите си за подкрепа, но сега всички те изглеждаха доста овчедушни.
– Това е нашата работа – измърмори човекът.
– Той ще бъде Върховен лорд на Небесния съвет – издекламира Лионел.- Така че наистина ли вярвате, че той е отговорен за това?
– Разбира се, че не – отвърна агентът.- Но това е по протокол. Трябва да го заведем на разпит. След като потвърдим версията му, ще…
– Агент Блейкли – каза Лионел хладнокръвно, очите му се потопиха в значката на FIB на гърдите на момчето и кълна се, че видях как трепери.- Предлагам ви да обмислите много внимателно следващия си ход. Ако арестувате момчето ми, си осигурявате цялото кралство да чуе за това във вестниците. Ще опетниш великото име на Акрукс, един от владетелите, които се грижат FIB да са толкова добре обезпечени.
Блейкли бавно кимна, като тревожно прокара пръсти през косата си.
– Е, аз… може би този път бихме могли… да променим протокола, като се имат предвид… обстоятелствата.
– Да, да – каза Лайънъл весело, като потупа Блейкли по рамото толкова силно, че се кълна, че потъна на сантиметър в калта.- Това е по-скоро така. Малко уважение. Оценявам това, наистина. Вашето подразделение ще бъде достойно възнаградено за усърдната ви работа тук тази вечер. Аз сам ще се погрижа за това.
Заради звездите, мразех този задник. Но, по дяволите, той имаше влиянието на бог, когато имах нужда от неговата помощ.
– Ще се махнем от главата ви и ще ви оставим да се занимавате с разследването си. И очаквам името на сина ми да остане анонимно във всичко това, нали?
– Разбира се, ваше височество, искам да кажа, милорд, искам да кажа…- промълви Блейкли и Лайънъл го избута от пътя си, докато се приближаваше към сина си.
Франческа свали белезниците на Дариус, а Лайънъл хвана ръката му, докато всички агенти се насочваха към тялото и очакващото ги местопрестъпление. Лионел заговори с тих глас, който беше предназначен за моите уши.
– Ще ви придружа и двамата до академията.- След това се отдалечи с Дариус, а аз потърках с ръка очите си, преди да направя същото.
Бях изтеглен през безкрайната спирала от звезди и се приземих на асфалта пред огромните порти на академия „Зодиак“.
Лионел гледаше със смъртоносна ярост, която накара кожата ми да настръхне, и аз погледнах към Дариус с извинение на уста, но той поклати глава, а очите му ми казваха, че не ме обвинява за това, което съм направила.
Лайънъл пусна балон за заглушаване около нас, а устата му се изкриви от присмех.
– Обясни. Сега. И не смей да ме лъжеш.
– Беше така, както казах – каза Дариус твърдо.- Летях и видях огъня.
– Тогава ми обясни дрехите си, защото синът ми не носи пегобаг. Драконите не летят с дрехи, прибрани в някаква отвратителна раница, създадена за по-малките феи – изплю Лионел.
– Аз тичах под него – казах аз.- Имах дрехите му. Дадох му ги, когато се приземи. После, когато се появи FIB, избягах, за да имам време да ти се обадя.
Лайънъл замълча, гледайки между нас, в търсене на лъжата. Страхът пулсираше нагоре-надолу по гръбнака ми, но не позволих и грам от него да се появи на лицето ми.
– Кажи ми истината, момче – каза той, като впери поглед в Дариус.- Ти ли подпали къщата? Използвал ли си огъня на дракона? Защото има признаци на драконовия огън, които ще бъде по-трудно да се запазят в тайна, ако си го направил.- В очите му имаше блясък, който ме накара да изпитам ужасното, стряскащо чувство, че Лайънъл се надява синът му да каже „да“. Че той хладнокръвно е убил този човек.
– Не съм го направил – закле се Дариус, а веждите му се стегнаха.
– Няма да се разсърдя – каза Лайънъл, а гласът му омекна до тон, който не бях чувала от него досега. – Ферис Пайк беше могъщ фейри, но беше и подъл сфинкс. Събирач на знания. Обидил ли те е по някакъв начин? Защото в такова убийство има чест.
– Не – отвърна Дариус.- Аз не съм го убил.
Лионел въздъхна, изглеждайки разочарован.
– Добре – въздъхна той.- Е, ти ще платиш цената на това, което току-що направих за теб. Ще ми струва значителна вноска за FIB, да не се появява името ти в пресата.
– Добре – съгласи се Дариус и изпъна брадичка, докато чакаше наказанието. Но Лайънъл нямаше да се изложи пред сина си точно тук, пред портите на академия „Зодиак“.- Да Приключим с това.
– Не, момче.- Лионел се приближи до него.- Ще те накажа, когато сметна за нужно.
Той ми щракна с пръсти, сякаш бях послушно куче пазач.
– Отведи сина ми в стаята му, Ланс.
– Да, чичо – казах аз, тонът ми беше сух както обикновено, но той сякаш не забеляза.
Хвърли звезден прах върху себе си, изчезвайки от погледа, и дъх на облекчение напусна дробовете ми. Дариус закрачи през портите и аз тръгнах след него, наблюдавайки го в периферното си зрение, докато хвърлях балон за заглушаване около нас.
– Ще трябва да се скрием за известно време. Да спрем лова на нимфи – промълвих аз.
– Какво?- Изръмжа той, заобикаляйки ме.- Тъкмо се канех да предложа точно обратното.
– Твърде рисковано е – изсъсках аз.- Не разбираш ли какво щеше да се случи, ако FIB те бяха отвели за разпит? Можеха да разберат всичко, което планираме, да не говорим за всички незаконни глупости, които сме вършили.
– Но не го направиха – изсумтя Дариус.- А ние не можем да спрем да ловуваме нимфите само заради рисковете. Знаехме за рисковете, преди да започнем, и те си заслужават, ако успеем да спрем Нимфите, преди да представляват реална заплаха за кралството.
– Не казвам, че трябва да спрем завинаги. Но засега…
– Не – изпъшка той упорито.- Нямаш право да ми казваш какво да правя. Ти не си ми баща, Ланс.
– Не, но съм твой приятел – настоях аз.
– Защото той те е накарал да бъдеш – изсъска той.- Това казва твоята връзка на Пазителя, а не ти.
– Майната ти – изръмжах аз, а думите му ме жегнаха повече, отколкото ми харесваше.- Това не е връзката.
– Но е. Ти дори не можеш да я различиш от истинските си чувства, така работи. Защото истинският Ланс Орион щеше да стои на моя страна, борейки се с нимфите до края на времето, но това момче, което изисква от мен да се пазя от неприятности, ти е поставено от баща ми – каза той и преди да успея да му възразя, пое по дясното разклонение на пътя и ми промърмори лека нощ, отправяйки се в посока към къщата си.
Дълго стоях там, изкушен да тръгна след него, а връзката ме подтикваше да го направя. Но думите му се въртяха в главата ми и аз се принудих да потисна буцата болка, която изгаряше в гърдите ми заради това, че го оставих, когато той явно имаше нужда от мен, и накарах краката си да тръгнат в обратната посока. Защото може би той имаше право. Може би бях просто куче на каишка, когато се стигна дотам. И не исках да направя това, което връзката ме молеше, въпреки че имах чувството, че гръдният ми кош се разцепва на части.
Погледнах към звездите, исках да ме насочат, но ги намерих да блестят тихо, без да имат какво да кажат. Затова тази вечер щях да се обърна към по-тъмен източник на познанието си и да прочета древните кости, които държах скрити в гардероба си. Те щяха да ми дадат нещо, по което да тръгна, път, по който да поема, и да потвърдят дали е добра идея да спра лова за известно време, или не.
Но докато се отдалечавах все повече от Дариус Акрукс и връзката на Пазителя пламваше толкова силно, че изгаряше, имах чувството, че защитата му ще бъде моят избор, независимо от това какви съдби мога да прочета. Защото Дариус беше прав, изборът ми беше направен вместо мен, когато ставаше въпрос за неговата безопасност. И не можех да направя нищо, за да се преборя с него, дори ако това излагаше на риск цялото кралство.