Глава 14
– Какво, по дяволите? – крещя, изхвърчах от леглото върху плюшения кремав килим. Вдигам поглед от мястото си на пода и се мръщя. – Как се озова тук?
– Вратата – отсича Легион, а изражението на тесните му очи е също толкова остро, колкото и езикът му.
– Сестра ми видя ли те? – Прошепвам сурово. Слава Богу, вратата е затворена. Да нахлуе, размахвайки бейзболна бухалка, няма да е добре. Сестра ми е звяр с Бренда, вярната „Луисвил Слъгър“, която държи до леглото си от години.
– Не. Тя спи. – Легион прокарва ръка през разрошената си тъмна коса, което е признак на нарастващото му раздразнение. – Ти си тръгна. Събудих се и теб те нямаше. Ти ме остави.
– Е, не е като да съм отишла далеч – промърморвам аз, издърпвам завивката обратно на леглото и се опитвам да изтрия съня от очите си.
– Глупости – изръмжава той, достатъчно силно, за да ме накара да погледна панически към вратата на спалнята. – Ти ме остави. Без обяснение. Без довиждане. Просто си събра нещата и си тръгна.
– Не е така.
– О, наистина ли? – Той кръстосва ръце пред гърдите си, като кара ръкавите на прилепналия термален костюм да се опънат по бицепсите му. – Осведоми ме.
– Ел… – Отпускам примирена въздишка. – Не съм искала да те нараня. Всъщност точно затова си тръгнах. Просто… имам нужда от известно време, за да си събера мислите. За да подредя всички глупости, които не мога да осмисля. И трябва да го направя, докато знам, че ти си в безопасност – че всички сте в безопасност.
– А какво става с твоята безопасност?
Вдигам рамене.
– Бях в Ада, Ел. Живях под неговия покрив, пиех виното му, ядях храната му. Ако той искаше да ме убие, щях да бъда мъртва. Не мисля, че той преследва точно това.
– Ти не знаеш това.
– Може би не знам. Но знам, че той ще бъде на прага ти, ако съм с теб. Вероятно не си любимият му демон в момента, като се има предвид, че ме открадна изпод носа му.
Легион поклаща глава, мърморейки нещо, което не разбирам съвсем.
– А?
Той издиша тежко.
– Казах, че не съм те откраднал.
– Хм, пропуснах ли нещо? – Мръщя се. – Почти съм сигурна, че Луцифер ще го види точно така. Не мисля, че той очаква да ме върнеш.
– Не съм те откраднал, Идън – повтаря той, а тонът на гласа му е докоснат от раздразнение. Той заема мястото до мен на леглото, нахлувайки в сетивата ми с аромата си и с разпалващата си топлина. – Той те пусна.
– Какво?
– Той те пусна – повтаря той, а погледът му е вперен в едно място на пода. – Ако искаше, можеше да ме спре. Имаше достатъчно време. Ако искаше да те задържи там, нямаше да изпрати охраната. Щеше да дойде сам.
– Какво искаш да кажеш? – Прошепвам, а очите ми изглеждат объркани.
– Казвам, че сякаш е знаел, че ще дойда, и не е направил нищо, за да го избегне. По дяволите, можеше да обезсили магията на Габриела, ако искаше. Очаквах битка – и нищо.
– Звучиш разочарован.
– Само че нямах възможност да го довърша веднъж завинаги. – Легион вдига глава, приковавайки ме с онези лъскави сребърни очи. Свирепостта отстъпва място на топлината… мекотата. – Върни се у дома, Идън. Позволи ми да се погрижа за теб.
Прехапвам „да“ на устните си, борейки се като луда да запазя и малкото нерви, които са ми останали.
– Аз съм си у дома. Със сестра ми. И мога да се грижа за себе си. Това съм правила през целия си живот.
– Но вече не е нужно да го правиш. Искам да те защитя, както трябва да бъдеш защитена. По начина, по който трябваше да те защитавам през цялото това време. Позволи ми този път да го направя както трябва – призовава той, а гласът му нежно моли. – Имам нужда да си с мен.
Искрените му думи целят да ме спират, но аз продължавам.
– Искаш ли? Искаш ли мен? Имаш ли нужда от мен? Не мога да бъда заместител на някой друг. Аз не съм утешителна награда.
– По дяволите, нестинарке. Какво мога да направя, за да те накарам да прогледнеш? Това си ти. Това си ти още от първата вечер, когато влязох в онзи магазин на ъгъла. Мислиш ли, че трябваше да се връщам нощ след нощ? Мислиш ли, че не можех да остана извън полезрението и да оставя другите да се справят с теб? Не, Идън. Трябваше да бъда близо до теб. Трябваше да те познавам. – Той се навежда напред и притиска челото си към моето. – Ти и никой друг.
– Не знам – прошепвам, а устните му са само на сантиметър от моите. Мога да се допра до тях случайно. Бих могла да плъзна езика си по зъбите и да го вкуся, без дори да се опитвам.
– Ти знаеш, Идън. Просто се страхуваш. Не се страхувай от мен. Кълна се във всичко, което съм, че никога не бих могъл да те нараня.
Той докосва бузата ми с обратната страна на ръката си и аз се навеждам към ръката му. Само докосването му – нежно, топло и чувствено – е всичко, което е необходимо, за да се превърне решимостта ми в руини. Не мога да се боря с него, а част от мен дори не иска да го направи. Не и когато той може да ме накара да се чувствам толкова добре. Не и когато тялото му е толкова привлекателно в един толкова студен свят…
– Ей, сестричке, какво ще кажеш за тази рокля…
Черният плат се изплъзва от ръцете ѝ, докато сестра ми разглежда сцената пред нея. Двамата с Легион скачаме на крака и се отдалечаваме на два метра. По дяволите. Не знам как да обясня. А дори и да го направя, тя няма как да ми повярва.
– Кой си ти? – изисква тя, обикновено меките ѝ черти са изрисувани с недоверие, докато оглежда Ел отгоре-надолу, преценявайки го. Точно сега знам, че тя предполага колко време ще ѝ отнеме да се втурне обратно в стаята си и да вземе Бренда. Щом започне да замахва, това е всичко, което е написала.
– Хм, хм… – Мисли, Идън, мисли. Но как да съставя последователни изречения, когато присъствието на Ел буквално изсмуква въздуха от стаята? Мозъкът ми е бил лишен от кислород твърде дълго.
– Строителен майстор – отговаря той гладко. – Сестра ти се обади и съобщи, че е чула нещо да драска по стените. Току-що дойдох да проверя. Вероятно е енот, който търси убежище за зимата.
– Майстор, а? – Мери отвръща, поставяйки ръка на бедрото си. – Стандартно ли е всички майстори да седят на леглата на хората? На хора, които не носят панталони?
По дяволите.
Неудобно дръпвам тениската си до бедрата.
– Просто чакахме да чуем отново драскането – лъжа, като адски се опитвам да овладея изражението си. Тя винаги можеше да разбере кога лъжа. В повечето случаи не ми се обиждаше за това, но беше очевидно, че знае.
– Е, господин майстор, сигурна съм, че можем да се справим оттук нататък. Ще ви уведомим, ако има още някакви проблеми.
Тя се отдръпна настрани, предоставяйки на Легион пълен достъп до вратата. Той ме поглежда за последен път и кимва, преди да излезе. Когато чуваме затварянето на входната врата, тя грабва изпуснатата дреха и пристъпва към мен.
– Кой беше този, Идън?
– Казах ти – отговарям, като отклонявам виновния си поглед. – Майстор.
Когато поглеждам към сестра си, на лицето ѝ се появява тайна усмивка.
– Това е смешно. Не видях никакви инструменти. – Тя ми подава роклята и се обръща, за да си тръгне. – Бъди готова в шест – обажда се тя през рамо. – И твоят майстор е горещ като шибания Хадес.
По нейна молба съм подготвена и готова точно в шест, нетърпелива да свърши тази вечер. Не мога да повярвам, че правя това. Би трябвало да се люшкам някъде в ъгъла, да издърпвам мигли и да си говоря сама със себе си след това, което преживях. Преди по-малко от четиридесет и осем часа бях в Ада. Не в преносния смисъл на думата. Бях в шибания Ад. С шибания дявол. И аз танцувах с него… усмихвах му се. Позволявах си да се вживея в красивата фасада, която той беше създал за мен. Сега отивам на някаква си сляпа среща с някакъв симпатичен (в превод: неубедителен) човек от работата на Бен. Или ми е провървяло в главата, или наистина обичам сестра си. Всяко момче, с което гаджето ѝ е приятел, не е моята чаша чай. Без да обиждам Бен – той е приятен. Точно в това е проблемът. Аз не се държа мило или лесно, или удобно. Вероятно това обяснява сегашното ми затруднение, но поне съм последователна.
Предполагам, че така се случва, когато цял живот си бил заобиколен от хаос. Още преди да съм поела първата си глътка кислород, бях преживяла повече ужас от повечето хора. Така че придобих вкус към по-суровите неща в живота. Привличах се от изгнаниците, смутителите на реда, изоставените, защото виждах себе си в тях. А когато хората са също толкова зле, колкото и ти, те са склонни да се въздържат от преценка. Освен това ми беше по-лесно да не навеждам глава и да се сливам с останалите чудаци.
Сега съм тук, стоя в прекрасен, луксозен апартамент, който не бих могла да си позволя, дори ако работех 24 часа в денонощието на старата си работа в магазина на ъгъла. Нямам план, нямам посока. Дори не знам дали ще доживея до утрешния ден. Но знам, че не мога да съществувам в състояние на постоянен страх, чакайки другата обувка да падне. Може би Луцифер е бил прав. Може би е време да започна да прегръщам това, което съм. Може би просто трябва да приема ръката, която съдбата ми е отредила.
– Готова ли си? – пита сестра ми Мери и ме изважда от размислите ми.
– Да – отговарям с принудителна усмивка. Честно казано, това е последното нещо, което ми се иска да направя, но се държа смело пред нея. – Изглеждаш много красива.
– Мислиш ли? – изтъква тя и се завърта пламенно. Сребристите пайети и черният блейзър перфектно допълват дребната ѝ, закръглена фигура. Бих убила за бедрата и дупето ѝ. – Просто нещо малко, с което се поглезих. Тази рокля изглежда невероятно и на теб, сестричке.
– Благодаря. – Не се плаша от комплимента – рядко са за мен. Като се има предвид последните няколко дни, честно казано, последната седмица, би трябвало да изглеждам като смърт с махмурлук. Но прилепналата черна рокля с пуловер и високите ботуши, които ми даде назаем, всъщност ме карат да изглеждам наполовина прилично. Нищо подобно на прекрасната среднощно синя бална рокля, украсена с черни скъпоценни камъни, която в момента се намира в картонена кутия в спалнята на Ел, но и тя ще свърши работа. – И така, трябва ли да излизаме или…
Точно в този момент на вратата се почуква. С избухливост, която ми липсваше, Мери почти прескача, за да отговори, и почти напада приятеля си с целувка.
– Почакай да я видиш – коментира тя и се отдръпва, за да го пусне да влезе. Е, тях.
– Крисчън, това е сестра ми Идън. Идън, това е Крисчън. Той работи с Бен.
Той се усмихва топло и протяга ръка.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Идън. Чувал съм много за теб.
Първото нещо, което забелязвам, е, че е рус, с вълнообразни кичури, които стигат точно под ушите му. Загоряла кожа, малко над метър и осемдесет, мъховозелени очи и лек прашец по силната му ъгловата челюст и над извитите устни. Изглежда така, сякаш току-що е слязъл от някой пясъчен, калифорнийски плаж, и ми е трудно да не се запитам дали тялото под тъмносиния пуловер и дънките не е сравнимо с това на сърфист. Все пак той не е мой тип, но ще е приятно да го гледаш за вечерта. А дори и да беше мой тип, няма как да гледам на него като на нещо повече от някакъв пич, с когото Бен работи. Животът ми е достатъчно сложен.
– Ти също – отговарям и протягам ръка, за да се ръкувам с него. Но в момента, в който ръцете ни се докосват, нещо се случва. Не е удар от електричество. Не е странно усещане за изтръпване. Просто нещо странно, но то е достатъчно, за да се включи алармен звук в главата ми и да направя крачка назад.
Толкова бях свикнала да бъда около свръхестествени същества, че бях принудена да избягвам да използвам дарбите си. Но сега, когато нямам наоколо Седемте, които да ми пазят гърба, съм повече от благодарна за тайната си способност.
Изисква се малко концентрация, но след няколко секунди усещам как невидимата ръка се протяга от тялото ми. Само една нежна ласка. Ако натисна прекалено силно, мога да нараня себе си или още по-лошо – някой невинен, нищо неподозиращ човек, който просто иска да ми купи питие. Свивам очи, като цялото ми внимание е насочено към проникването в челния му дял. Още в секундата, в която влязох, отново ме обзема онова странно чувство. Но няма изтощителна болка. Няма кървящ нос или гадене.
Първото нещо, което долавям от него, е нотка на нервност, сякаш е очаквал с нетърпение тази вечер. После вълнение… физическо привличане. Изглежда разтревожен, но не прекалено, сякаш има какво да крие. Няма злоба или зло, което да се крие в тъмните, прашни ъгли на съзнанието му.
А след като се потопих в свят на скрити планове и пропуски, това ме притеснява. Не знам как да го приема. Той е просто човек. Обикновен, изцяло американски човек, който очаква с нетърпение срещата ни. Шибано странно, йо.
– Приятно ми е да се запознаем, Крисчън. – Изтръгвам се от съзнанието му и симулирам усмивка.
– Имаме резервации – измъква се Бен. – Трябва да тръгваме, ако искаме първо да вземем по едно питие.
– Разбира се. – Кимвам. – Нека само си взема чантата.
Забързвам се към стаята си и издърпвам голямата чанта изпод леглото си. Вече бях разопаковала багажа, но не знаех къде да прибера глока, който Каин ми остави, без сестра ми да го намери. След като внимателно го поставям в чантата си, си поемам дълбоко дъх и се опитвам да се подготвя психически за вечерта. Хубав човек или не, няма начин да изляза от този апартамент невъоръжена.
Оставам безмълвна, когато момчетата ахкат и охкат над ягуара, паркиран няколко места по-надолу от форда „Фокус“ на Бен. Нямам как да го обясня на сестра ми, а и тя не би повярвала, че някакъв пич просто ми го е подарил. Или пък ще си помисли, че съм попаднала на някой наркодилър и ще си постави за лична мисия да го изчисти от живота ми.
– И така, Идън – започва Крисчън. Намираме се на задната седалка и неловкостта може да се пререже с нож. – Мери ми каза, че имаш истински музикален слух. Какви неща обичаш да слушаш?
И така, започваме да разговаряме. Чудесно. Никога не съм бил добра в това, не че съм искала да бъда. Почивката на Кучешкото лице може да бъде нещо прекрасно.
– Е, да. Хип-хоп, най-вече. Малко алтернативен рок и RnB. Не се интересувам от нищо, което можеш да чуеш по радиостанция от Топ 40.
– О, това е страхотно. Не слушам много музика, но Дрейк е доста добър.
– Да. – Желанието да извърна очи е твърде силно, за да му устоя. – Разбира се.
Не си правя труда да се включвам през останалата част от пътуването. Безплатни питиета – напомням си мислено. Ще ми трябват няколко.
Ресторантът, в който пристигаме, е обичайното ултрахипстърско място в центъра на града, което посещават всички бизнесмени и красиви хора. Така че в общи линии се чувствам като риба на сухо. Дори след като съм изпитала разкоша на дома на Луцифер или дори на супер елегантния апартамент на Седемте, все още не се чувствам като да принадлежа някъде. Честно казано, вероятно се чувствам по-комфортно да се въртя около демони и магьосници, отколкото около всички тези претенциозни, дребни хора.
– Какво искаш да пием? – Крисчън, вика. С музиката и дуелните разговори това място е отвратително шумно. Как, по дяволите, някой трябва да говори като нормални хора?
– Нещо с водка? Нищо прекалено плодово.
Той ми вдига палец и се отправя към бара заедно с Бен. За късмет успяхме да си намерим малка маса, докато чакаме да ни настанят. Когато момчетата се връщат няколко минути по-късно, с благодарност приемам козмото, което ми подава Крисчън. Типично, но както и да е.
Изненадващо (добре, не съвсем) изпивам две, преди хостесата да ни съобщи, че масата ни е готова. А след виното към вечерята с миди и пържола езикът ми се развързва и стресът от изминалата седмица започва да се топи. Не съм се чувствала толкова забравена – толкова свободна – от времето, когато бях на дансинга в дома на Наблюдателя. С вдигнати ръце и затворени очи не съществуваше нищо друго освен мен и музиката. Нямаше предстояща гибел на Призоваването или демонични убийци. Бях жизнерадостна и красива за този период от време. После това опиянение ме отнесе в банята на облак от пенлив, розов екстаз, който само засилваше желанието да задоволя вътрешните си желания. Дори не се чувствах зле заради това. Вместо това се чувствах освободена.
– Идън?
Измъквам се от транса си и се обръщам към Крисчън с ленива, подхранвана от алкохола усмивка на лицето си.
– Да?
– Казах, че беше страхотно и трябва да го направим отново някой път. Знаеш ли, да излезем… само двамата.
– Да, разбира се. – Кимвам. – Звучи добре.
– Искаш ли да се махнеш оттук? На около една пресечка има готин бар; можем да играем билярд. Освен това мисля, че сестра ти и Бен са доста… заети.
Той кимна към другата страна на масата, където Мери и Бен почти се целуваха. Няколко коктейла и две споделени бутилки вино ще ти направят това. Добре за нея. Винаги се е съобразявала с чувствата ми и никога не е искала да демонстрира любовта им в лицето ми. Така че, разбира се, ще се забавлявам с Крисчън. Той е мил и щедър. И в интерес на истината, той е доста секси, дори и с целия си вид на сърфист. А след като наистина поговорих с него, установих, че е и умен. Няма ръба на лошото момче, но аз имам пълни ръце с лоши момчета. Не си търся друг. Просто приятелски разговор с нормално момче.
– Да, нека само да отида до дамската тоалетна и ще си тръгнем.
Той дори се изправя, когато го правя, и аз усещам само малко топлина в бузите си. Той е джентълмен. Това не може да е нещо лошо, нали?
Твърде пияна съм и твърде разсеяна, че не си правя труда да помоля сестра ми да дойде с мен – правило, което приехме преди години. Аз се справям с това, въпреки досегашните ми премеждия в банята. И след като се облекчавам, измивам си ръцете и нанасям отново гланца си за устни, чувствам се адски доволна от себе си.
Докато не се обърнах и не се сблъсках с гърдите, издялани от гранит, и с горящите стоманени змии около кръста ми.
Сериозно?
Сериозно?
Нима едно момиче не може да пикае на спокойствие?
Назад към част 14 Напред към част 16
