Глава 15
– Кой е той?
Отблъсквам се от гърдите на Легион, прекъсвайки хватката му върху тялото ми.
– Какво правиш тук?
– Зададох ти един въпрос. – Тонът му е остър като счупено стъкло, а погледът му – бурен.
– Аз също ти зададох един въпрос. Не можеш да продължаваш да се появяваш по този начин.
– И да те оставя без защита? Мога. И ще го направя. – Той ме гледа с яростно недоумение, сякаш току-що съм го зашлевила по лицето. – Какво става, Идън? Помолих те – помолих те да се върнеш у дома с мен. А ти ми казваш, че предпочиташ да остана далеч? Че каквото и да се е случило между нас, не е достатъчно, за да те върна?
– Не, не съм. Казвам, че ми трябва време. Не знам… – Поклащам глава. Не мога да му обясня, както трябва, защото ако му кажа истината, това ще сломи и двама ни. – Не знам какво искам.
– Не знаеш дали ме искаш.
– Не, не. Знам, че те искам, просто…
Адриел.
Лилит.
Луцифер.
Толкова много фактори стоят на пътя ни. Легион ме излъга за Адриел. Лилит ме излъга за всичко. А Луцифер… той може би беше единственият, който ми казваше истината. А сега аз лъжа Легион за него. Какво, по дяволите, трябва да направя с това?
– Виж, ти сам го каза – продължавам аз. – Луцифер ме пусна. Призоваването е нарушено. Нямаш повече полза от мен.
Той напредва по-бързо, отколкото мога да видя, притиска ме към облицованата с плочки стена и притиска тялото си в моето. Задъхвам се при усещането на топлината и твърдостта му, сетивата ми са на привършване. Досега ми беше добре. Правех всичко възможно да устоя на желанието да му позволя да ме обгърне с ръце и да ме задуши с масивното си тяло. Той знае какво прави. Знаещата усмивка на лицето му, докато ме гледа надолу, мускули на предмишниците му, които ме притискат… той знае какъв ефект има върху мен. Можем да си говорим в кръг цял ден, но в момента, в който ме докосне, нямам друг избор, освен да се подчиня на огъня му.
– Искаш да ми кажеш, че не си сигурна в мен? – промърморва той, а топлият му дъх раздвижва кичурите коса до ухото ми. – Че не си сигурна в това?
– Казвам, че…
Тогава устните му се удрят в моите – горещи, меки и властни. Пръстите му са в косата ми и я дърпат с достатъчна сила, за да наклони главата ми назад и да му осигури достъп до устата ми. Той я отваря само с едно докосване на езика си, след което ме целува дълбоко, бавно. Като мързелив неделен секс, който продължава часове наред под звуците на падащ дъжд върху замъглените прозорци. Разтапям се напълно в него, изправям се на пръсти и обгръщам врата му с ръце. Тази малка проява на отдаденост задейства нещо под студената му, твърда външност и разпалва пламтяща гореща лудост. Вдигната съм от високите си ботуши с ток, притисната до стената, а дланите му ме държат – не, стискат – задните части на бедрата ми. Той поглъща хлиповете ми като вода, позволявайки им да утолят опустошителната му жажда за още.
Откъсва се от мен само за да ме прикове с неумолимия си сребрист поглед.
– Той да не те докосва – заповядва. – Той да не слага и пукнат пръст върху теб.
– Не можеш да ми казваш какво да правя – отговарям задъхано. Задъхвам се; чувствам се замаяна. Не знам дали е от алкохола, или от него.
– Току-що го направих.
Той отново ме целува, като този път напада устата ми с език и зъби. Той не е нежен. Не е мил. И ако това не ме възбужда, то ебаси. Зърната ми се опъват срещу сутиена, искат да бъдат смукани. Той е толкова твърд под дънките си, че стърженето на твърдия деним върху бикините ми е достатъчно, за да ме накара да пулсирам и да се стягам с първите признаци на оргазъм. Сигурно съм свършвала половин дузина пъти снощи, но все пак чувствам, че съм на ръба на освобождението.
След това, също толкова настоятелно, колкото ме целуна, той ме слага на земята. Краката ми се клатят на обувките с ток и аз хващам бицепсите му, за да се стабилизирам.
– Какво беше това? – Задъхвам се. Главата ми плува и имам чувството, че мога да припадна, било то от недостиг на кислород, алкохол или копнеж.
– Това бях аз. Казвам ти… Той да не те докосва.
– Звучиш ревниво – успявам да кажа между тежките вдишвания.
– Ревността е човешка емоция, Идън. Не я харесвам. Така че защо, по дяволите, да я изпитвам?
Вдигам поглед към него, погледът ми е замъглен, но твърд.
– Забавно. Звучиш малко като Луцифер. Може би си приличате повече, отколкото бихте искали да признаете?
Ярост. Чиста ярост се изписва върху лицето му.
– Не приличам на него.
Той се отдръпва и студът нахлува в метъра и половина от пространството между нас. Сякаш ни делят океани. Каквато и черна магия да е съществувала допреди миг с гръб към облицованата с плочки стена и с бедра, обвити около бедрата му, тя се е разсеяла, приветствайки хапещия хлад, който ме кара да треперя на несигурните си крака. Изражението му е каменно и аз зървам онова чудовище, което ме държеше на леглото му, а ръката му се бе обвила около гърлото ми, докато се опитваше да изгони натрапника от душата ми.
Той не заслужаваше това. Знаех го в момента, в който думите напуснаха изгорените ми от целувката устни. Но способността да цензурирам мислите си никога не ми е била дар. И въпреки че това беше подло, дребнаво, фактът, че той е толкова засегнат от обвинението, ми казва всичко, което трябва да знам: Това не е лъжа. Луцифер и Легион са от една и съща плът, от една и съща кръв. Те са били свързани в стремежа си към бунт много преди жаждата за отмъщение и анархия да почерни сърцата им.
Разбира се, той не е много по-различен от Луцифер. Може да греши по различен начин, но несъмнено винаги ще бъде грешник до дъното на душата си.
– Слушай, трябва да тръгвам… – промълвявам накрая и се придвижвам към вратата.
Подготвям се да ме спре, но… нищо. Дори дума не обелва. Кажи ми да остана – настоявам вътрешно. Кажи ми, че съм глупава и безчувствена. Притисни ме обратно до стената и ме накарай да съжалявам, че съм те напуснала.
Но това не е някаква злобна тийнейджърска драма, в която героят яростно изповядва неугасващите си чувства към глупавата като патка девойка в беда, като същевременно се бори със силното желание да се върне към истинската си природа. Легион никога не се е преструвал, че е нещо повече от това, което е, и това – това нещо между нас – никога няма да бъде повече от това, което е било.
Когато се обръщам назад, докато въртя ключалката на вратата, той дори не ме поглежда. Стои неподвижно като статуя, а единственият признак на живот е тиктакането на челюстта му. Иска ми се да отида при него – да му кажа, че съжалявам. Да му кажа, че се страхувам и съм несигурна, и да го помоля да се оправим. Но не мога. И няма да го направя. Може да нямам много, но имам гордостта си.
Когато дръпвам вратата, има опашка от жени, които чакат да влязат и да се освободят от скъпото мартини и вино. Промълвявам полушеговито обяснение и минавам покрай тях. Но преди да изляза напълно, хвърлям поглед назад към банята.
Легион го няма. Може би този път завинаги.
– Всичко готово ли е? – Крисчън ме пита очаквателно, когато се приближавам до масата. Сметката вече е платена, а сестра ми и Бен са се върнали в апартамента, което означава, че съм останала с Крисчън поне още няколко часа. По дяволите. Колко време ме нямаше?
– Да, разбира се – отговарям, като се опитвам да се усмихна.
Все още усещам Легион по устните си. Все още усещам вкуса му върху езика си. Отпечатъците от пръстите му са прогорени по гърба и бедрата ми. По дяволите, все още съм мокра от триенето на дънките му в бикините ми. Но се вцепенявам и позволявам на Крисчън да ме изведе от претъпкания ресторант на замръзналия тротоар. Градът е жив, въпреки ниските температури. Обгръщам вълненото си палто по-плътно, жадувайки за топлина. Толкова бях свикнала с топлината, която Седемте ми осигуряваха, когато бяха наблизо. Беше като да пътуваш със собствена камина.
Крисчън забелязва треперенето ми и се приближава до мен, докато се разхождаме надолу по квартала към струпаните барове и още ресторанти.
– Искаш ли палтото ми? – предлага той. Поклащам глава, преди да успее да го смъкне от раменете си, които, както забелязвам, са широки и изваяни под пуловера му. Не е лошо.
– Добре съм. Но благодаря.
– Сигурна ли си? Мразя да нося палта. Дори не притежавах прилично такова, докато не се преместих тук.
Вдишвам глътка леден въздух и кимам.
– Да, зимата в Чикаго е доста жестока.
С ъгълчето на окото си виждам как той вдига рамене по момчешки.
– Мога да се сетя и за по-лоши неща.
Още няколко крачки и стигаме до заведение от типа на спортен бар, което изглежда много по-непринудено от ресторанта, който току-що напуснахме, но също толкова оживено. Мръсна музика, евтин декор, но е топло и както обеща, има билярдни маси покрай море от маси, отрупани с кошници с крилца и пържени картофи и бутилки евтина бира. Промъкваме се през тълпата, като спираме на всеки няколко секунди, за да се извиняваме с половин уста. Крисчън държи ръката си на долната част на гърба ми, но не толкова ниско, че да изглежда самонадеяно или притежателно. Той просто е учтив, което е… приятно. След начина, по който Легион ме притисна до стената, пръстите му дръпнаха косата ми, а устата му открадна дъха ми, всичко в Крисчън изглежда приятно, сдържано, безопасно. И това трябва да е нещо хубаво.
Намерихме свободна маса и аз взех билярдното табло, докато Крисчън се занимаваше с него. Когато една сервитьорка идва да види дали искаме нещо, той вдига въпросително вежди в моя посока.
Нека погледнем на това обективно, нали?
Аз съм на среща с човек, с когото се запознах буквално преди няколко часа. Дори не знам фамилното му име (е, може и да ми го е казал, но нека бъдем честни… вероятно не съм го слушала). Вече съм имала няколко, а сестра ми, единственото ми семейство на този свят, прави Бог знае какво с кавалера си. И да не забравяме… демоните ме преследват.
Но Призива е извън живота ми. Луцифер ми е дал думата си, че няма да нарани нито мен, нито повече невинни хора. А ако все пак се появи, почеркът му изглежда ще бъде по-скоро съблазняване, а не унищожаване. Господ знае, че това е последното нещо, с което крехкото ми душевно състояние може да се справи в момента.
Животът ми е сложен, но и по-нормален, отколкото е бил от известно време насам. Освен това съм без пари. Не е нормално, но не е и лошо.
– Разбира се – отговарям, като се отърсвам от размислите си. – Една бира.
Крисчън поръчва две от нещо на бара. Не съм сигурна какво е, а и в момента, в който започваме наистина да се впускаме в играта – той ме рита по задника, между другото – не ми пука. Забавлявам се… Също така не е нормално и определено не е нещо лошо.
Крисчън шеговито се опитва с някакъв трик да вкара солидна жълта топка в джоба на ъгъла, когато побутва някакъв загорял от спрей, мускулест тип, носещ прекалено много одеколон и толкова много фалшиви златни бижута, че е загадка дали вратът му не е зелен.
– Внимавай, мамка му – изръмжава той, преценявайки Крисчън, със свити юмруци отстрани на тялото му. Той дори има наглостта да има златен зъб.
– Съжалявам, човече – отвръща искрено Крисчън, преди да се отдръпне встрани, за да даде място на отхвърления от „Шорът на Джърси“.
– Да, по-добре да съжаляваш, шибана фейо.
Уау.
Следва хор от носови крясъци от отряда му от фалшиво загорели и издокарани ТОТ-чета, всички облечени в различни нюанси на пайетирано отчаяние.
– О, Джони, бейби, не бъди лош към малкото слабичко момченце. Фалшивата му приятелка изглежда така, сякаш ще си пререже вените – има смелостта да каже една от натопените в пероксид малоумници. Тя кокетно прокарва червен нокът с картинка от бонбонена ябълка по жилавата предмишница на Джони бейби.
Колко ценно.
Би трябвало просто да го оставя да си отиде, но нали знаете този социален филтър? Онзи несъществуващ, който ме кара да говоря глупости дори на хората, за които ме е грижа? Да. Благодаря му за това.
– Извинявай, но – Джони бейби, нали? – да, знам, че стероидите могат да ти свият топките, но не знаех, че всъщност превръщат хората в пишки. Бързо, Снуки Барби! Натъпчи го в устата си, преди малкото човече да се е измъкнало!
Възмутеното въздишане от другата страна на билярдната маса само разтяга болно сладникавата ми усмивка по-широко, докато дружината на Джони от вкаменени чичковци се препъва в редица невъобразими обиди. Курва. Курва. Кучка. Сякаш, не съм сигурна дали трябва да се преструвам на обидена или да хвърля по тях проклетия тезаурус.
– Ще я оставиш да ни говори така? – пита желаещата да бъде мафиотска съпруга, зачервеното си говедо. Той диша толкова тежко, че се страхувам да не разкъса и без това твърде малката си тениска на парчета като пържен Хълк.
– Млъкни, Деби – изръмжава той и се отърсва от хватката ѝ. Пристъпва напред, което кара Крисчън да пресече пътя му с вдигнати длани.
– Хей, човече, нека просто се успокоим. Тя просто се шегуваше. Няма нищо лошо, няма нищо нередно.
– Глупости – изръмжава той. – По-добре научи кучката си да си затваря шибаната уста, преди да е изгубила зъбите си.
Извръщам очи, полирам нокти към гърдите си и проверявам кожичките си, точно както бях виждала Нико да прави, когато беше в режим ИГНОРИРАМ ВСЕКИ И ВСИЧКО. Боже, как ми се иска той да е тук точно сега. Щеше да се забавлява с тази група.
– Изгуби ли зъбите си? Толкова тежки думи от толкова малък човек. Нали разбирате, че това не е епизод от „Семейство Сопрано“? Така че защо не си вземете провисналите цици обратно в мазето на баба ви, за да ви изчезнат пъпките на задника, преди да сте пострадали. Добре, тикво?
– Ти си мъртва, курво! – Джони изръмжава, избутвайки Крисчън от пътя. Той не пада – всъщност едва ли дори помръдва – но все пак се опитва да вразуми този шут. За кой ли път?
– Пич, сериозно. Не е толкова сериозно. Успокой се.
– Искаш ли и ти малко, шибан кокошкар?!
Джони вдига месест юмрук, за да нанесе удар, но преди яростната слюнка от стегнатите му устни да успее да падне върху фалшивите му маратонки „Бърбъри“, аз вече съм в главата му и го правя напълно безпомощен. Дори не се възползвам от възможността да се разровя там. Всичко е черно, празно – помийна яма от несигурност и злоба. Искам да се изчистя от умствената му жлъч възможно най-скоро. Пребиваването в безполезния му мозък всъщност ме кара да се чувствам по-глупава.
– Сложи ръката си. – Гласът ми е ясен и внушителен, лишен от тревога. Крисчън и кухият екип гледат с изумление как Джони прави точно това, което му заповядвам. Той гледа право напред с широки, стъклени очи, неспособен да помръдне под моята принуда.
– А сега се обърни и се извини на моя приятел Крисчън за това, че съм фанатик на микропишките.
Точно както наредих, Джони се обръща сковано към Крисчън, движенията му са роботизирани. Неспособен да се пребори с внушението, гласът му се разколебава, когато казва:
– Извинявай, че съм фанатик на микропишките.
Крисчън просто стои безмълвен, гледайки от Джони към мен и после обратно към Джони. Обикновено не бих направила това. По дяволите, никога досега не съм напрягала умствените си мускули пред хора. Не знам дали е от алкохола, или от собственото ми повишено самосъзнание, но ми омръзна да бъда послушна. Омръзна ми да се страхувам. Толкова много пъти можех да се съпротивлявам, но си мълчах. Вече не. Бях в Ада и обратно. От какво още трябва да се страхувам?
– Какво му правиш, шибан изрод?! – Донна, главното момиче на Джони, крещи. Главата ми се обръща към нея толкова бързо, че е почти неестествено. Свръхчовешко. И без да се замислям, впивам невидими нокти в меката, гъбеста тъкан на мозъка ѝ.
Боже мой.
По дяволите.
Държа ги и двамата. Едновременно.
Никога, никога не съм правила това преди. По дяволите, дори не съм опитвала. И дори не мога да се изплаша от страх, че ще загубя връзката. Успокоявам собствените си мисловни бълнувания, поемам дълбоко въздух и се съсредоточавам върху това да впрегна волята си в тях.
– Затвори си устата.
Нарисуваните с червено червило устни мигновено се стискат в тънка линия, гневен откос.
– Седни.
Тя пада на мръсния под, право в локва от разлята бира, затрупана с мокри картофки.
Обръщам вниманието си обратно към Джони.
– Удари се в лицето.
Звучното пращене на кост в кост е достатъчно, за да обърне стомаха ми, но не се поколебавам, дори когато останалите момичета изкрещяват в шок. Знам, че навсякъде има очи. Трябва да спра – трябва да спра. Но не искам. Болката му, кръвта му… те сякаш само ме мотивират.
– Направи го отново. Силно.
Целият бар сякаш притихна в зашеметяващ ужас, което прави хрущенето на разпадащите се хрущяли и разкъсващата се плът още по-отвратително.
– Сега всеки път, когато ти се прииска да се държиш като неуважително шибано момче, искам да се удряш в лицето – изисквам аз. – Разбираш ли? Отговори ми.
– Разбирам – хленчи Джони през струята гъста кръв, която блика от носа му.
Кимвам веднъж. После се обръщам към момичетата.
Сцената се е запечатала в съзнанието ми от дни. Начинът, по който Луцифер командваше жените, без да каже и дума. Как се впиваха една в друга с ужасяващо удоволствие. Бях отвратена, ужасена, физически отвратена. Но освен това бях очарован. Как? Защо?
Недей – прошепна глас в главата ми.
Но дори този глас не може да ме откаже от съблазънта… от опияняващото влечение към властта. Искам я за себе си. Цялото ми тяло настръхва. Буквално ме сърби от нуждата да усетя тази сила във вените си.
– Идън… – Чувам Крисчън да вика. Той вече е до мен, но аз не усещам присъствието му. Не усещам нищо.
Устните ми се разтварят. Вдишвам въздух.
Усещам вкуса на отровните думи на езика си, които молят да бъдат изречени. Отрова, толкова пристрастяващо сладка, но фатална.
Недей – казва гласът отново, този път по-силно.
Но това няма значение. Решението ми е взето. Вече съм преминал точката, от която няма връщане назад.
Това е моята същност. Коя трябваше да бъда.
Кой може да ме спре сега?
Назад към част 15 Напред към част 17
