Глава 4
През следващите няколко часа се уверих, че охлювите се телепортират от кутията. Жълтите и сините периодично изчезваха, независимо дали капакът беше затворен или не. Понякога ги намирах да се плъзгат из някоя друга част на инженерния отсек. Понякога ги откривах в коридора или навън. Няколко пъти ми се наложи да измина целия път до командния център или до кацащата площадка, за да открия охлювите, които се охлаждаха на нечий стол или на крилото на кораба.
Изглежда, че нямаше начин да ги спрем да правят това, но само жълтите и сините имаха склонност към скитане. Останалите оставаха в сандъка си, пълзейки един през друг. Телепортиращите се охлюви сякаш тръгваха по-рядко, когато им пусках музика от предавателя си, затова го оставих да свири бавна мелодична песен до сандъка. Охлювите затрептяха, повтаряйки нотите. Ако музиката притесняваше инженерите, те изглежда я приемаха като необходима част от научния процес, защото не ме помолиха да я изключа.
Върнах се в инженерния отсек с най-честия си пътник – охлюва със сини, подобни на хриле маркировки. Охлювът леко потрепери – много от тях правеха това, след като ги намерех, особено ако го правех бързо. Изтръпваха, когато се приближавах, сякаш се страхуваха от нещо.
Да ги прибирам от цялата платформа не беше любимото ми занимание, но ме откъсваше от мисли Гущер, така че бях благодарна за това.
– Е – казах на Дърдорко – поне имаш много данни за това колко далеч отиват.
Той седеше на бюрото си и разглеждаше нещо, което предполагах, че са данни от „пътуванията“ на нашите гости, макар че можеше да е и нещо друго, доколкото знаех. Той дори не вдигна поглед.
– Да – каза той. – Благодаря.
Погледнах го в тила. Откакто Джорген беше извикан да говори с майка си малко след като пристигнахме в инжинерният отсег, Родж отново говореше с едносрични изречения.
Може би не бях най-изкусителният човек наоколо, но все още ме глождеше фактът, че той сякаш почти не забелязваше, че съм тук. Или още по-лошо – забелязваше и не беше доволен от това.
Почесах по главата последният прибран бегец – който по очевидни причини нарекох Джил – и преброих охлювите. Отново имах всички – или поне всички, които бяха там, когато поех отговорността за тях. С течение на времето те изчезваха все по-често и ми се струваше, че знам защо.
– Мисля, че е време да ги нахраня – казах на Дърдорко, без да откъсвам поглед от охлювите. Все още чаках да уловя някой от тях да се телепортира, което те никога не правеха, докато аз ги гледах. – Знаеш ли как да го направим?
Тогава Родж наистина ме погледна, но само за да ми хвърли поглед с широко отворени очи на ужас, подобен на този на Джорген, когато Коб попита защо охлювите са с различни цветове.
– Знаеш ли как да ги храним? – Попитах отново. – Мисля, че се разхождат по-бързо, защото са гладни, а аз нямам достатъчно хайвер за всички.
– Хайвер? – попита Дърдорко. – Защо би…
– В една от щайгите има гъби – каза Джорген и аз се обърнах, за да го видя застанал на вратата. – Предположихме, че с това се хранят, защото в пещерата, където ги намерихме, имаше тонове от тях. Изглежда, че ги харесват достатъчно за да ги ядът. – Той отиде до една от другите кутии и свали капака. Разбира се, тя беше пълна с гъби с широки шапки в различни нюанси на кремаво и кафяво.
Джил затръби нетърпеливо. Дадох му да опита първия вкус, а след това пуснах още няколко гъби в една от щайгите за охлюви. Охлювите се насочиха към гъбите, като се скупчиха на едно място. Надявах се това да ги мотивира да останат на място за известно време.
– Как мина срещата с майка ти? – Попитах Джорген.
– Сложна. Явно Събранието се е уплашило от появата на Гробокопача и сега искат да имат повече думата в това, което прави ЗСД. Това не се харесва на Коб.
Разбрах защо – не беше като Националното събрание да има практически опит с Върховенството, камо ли с Гробокопачите.
От друга страна, и останалите нямаха.
– Има и още нещо – каза Джорген. – Асамблеята успя да проследи част от информацията в информационните мрежи на Върховенството. Те казват, че Спенса е тази, която е спасила Метален рой от Гробокопача. След това очевидно го е насочила към тях.
Двамата с Дърдорко го зяпнахме.
– Мислиш ли, че това е вярно? – попитах аз.
– Може би – каза Джорген. – Ако някой може да измисли как да се справи с космическо чудовище, това е тя.
Това беше справедливо. Спенса беше малко митична в нещата, които успяваше да направи. Ако не я познавах добре, щях да си помисля, че е нещо повече от човек.
– Ако е така – каза Джорген, – трябва да я върнем. Изглежда, че Висшето началство не знае къде е отишла. Но изглежда знаят, че не е тук. Обръщат се към всичките си хора, като им казват, че трябва да се мобилизират и да ни унищожат, докато сайтоничката ни я няма.
– Те не знаят, за теб – казах аз.
По лицето на Джорген премина сянка.
– И аз не съм полезен за нас, докато не разбера как да използвам силите си. Или ние не се научим как да използваме тези приятелчета.
– Това ли иска майка ти? – попитах го. – Да контролира разработването на хипердвигателите?
– Тя иска да контролира всичко – каза Джорген. – Или пък Асамблеята. Мисля, че са решили, че тъй като майка ми е била в ЗСД толкова дълго време, тя ще бъде добра връзка, когато започнат преговорите.
– И ти не си съгласен?
– Мисля, че има смисъл – каза Джорген. – Но тя… не е толкова щастлива, че признах на Коб, че имам дефекта. Предполага се, че това е семейна тайна.
Разбрах защо са пазили тайната толкова дълго. В края на краищата Върховенството се беше възползвало от бащата на Спенса, използвайки силите му, за да го настрои срещу съюзниците си. Това… не можеше да се случи на Джорген… нали?
– Но сега не можеш да го запазиш в тайна, нали? Всъщност ти си единствената ни надежда.
– Спенса беше по-добрата ни надежда – каза Джорген. – Мисля, че майка ми се притеснява какво ще стане с мен, ако започна да експериментирам със силите си.
Това също имаше смисъл. Зачудих се дали родителите на Джорген не стоят зад този ход, за да държат инжинерите съсредоточени върху защитата и далеч от хипердвигателите, които биха изложили Джорген на по-голяма опасност.
– Спенса ще намери пътя към дома – казах аз. – Тя го е правила и преди, ще го направи и сега.
Джорген ме погледна подозрително, сякаш се чудеше защо се опитвам да го успокоя за Спенса. Ако Дърдорко не седеше точно там, може би щях да му кажа, че знам какво изпитва към нея. Родж ни наблюдаваше с любопитство от бюрото си – мисля, че това беше най-дългото време, в което си беше правил труда да ме погледне.
– Разбира се, че ще се оправи – каза Джорген. – А Коб и Народното събрание ще измислят какво да направят. Трябва само да научим как да превърнем тези охлюви в хипердвигатели.
– Няма напрежение – казах аз. И двамата погледнахме надолу към охлювите, които бяха свършили гъбите си и се плъзгаха около големия сандък, търсейки още. Подхвърлих още няколко в кутията и те се заеха да ги погълнат, докато аз нахраних и другият сандък с охлюви.
Джорген въздъхна и се обърна към Дърдорко.
– Какво знаем досега?
– Не много – каза Дърдорко. – Събрах данните, които Еф Ем генерира с проследяващите устройства. Охлювите не са склонни да отиват надалеч, като най-далечното разстояние е около двеста метра, но повечето са отишли на по-малко от двадесет.
– Но ние смятаме, че те се придвижват с хиперскок – каза Джорген.
– Не знам как иначе да го обясня – казах аз. – Освен ако изведнъж не се движат много бързо, когато не ги гледаме. И вероятно невидимо. И могат да отварят сандъци и да ги затварят отново.
– Добре – каза Джорген. – Значи, ако вече са хиперскочили, вероятно няма да ни се наложи да ги разфасоваме. Просто трябва да измислим как да ги накараме да го правят на по-големи разстояния и да отидат там, където искаме.
– И да те вземат със себе си – каза Дърдорко.
– Точно така.
– Как ще ги накараш да отидат там, където искаш? – Попитах. – Не е като да можеш да им даваш указания. – Охлювите бяха достатъчно умни, за да имитират основни думи и да се измъкват от малки пространства, но не бих искала точно да дам на един от тях карта, а след това да седна и да му се доверя, че ще ме телепортира из Вселената.
– Когато Спенса замина за Към Звездите, извънземното момиче Аланик вкара в съзнанието й някакви координати – каза Джорген. – Предполагам, че го е направила сайтонично. По начина, по който бабата на Спенса каза, че е чула Спенса да й говори през целия път от Към Звездите. Не знам как да го направя – но ако можехме да ги дадем на охлювите…
– Жалко, че не можем да попитаме извънземното момиче – каза Дърдорко и Джорген кимна.
Аланик беше свалена от оръжейните платформи при пристигането си и все още беше в медицинския отсек, в безсъзнание. Мисля, че медиците се надяваха, че тя ще се излекува сама, тъй като не знаеха достатъчно за анатомията ѝ, за да направят нещо повече, освен да я държат под медикаментозна кома и да чакат.
Охлювите приключиха с втората порция гъби и се озърнаха за още. Явно щеше да се наложи да изпратим екип, който да събере още. Надявахме се, че някъде в пещерите има много от тях. Изглежда, че охлювите оцеляваха добре там долу.
Взех още няколко гъби от сандъка и видях как слоят гъби под него… се движи. Когато го вдигнах, открих още два жълти и сини охлюва, които изглеждаха дебели и щастливи и лежаха върху изключително голяма полуизядена гъба.
– Е, не са ли умни? – казах аз. Ако охлювите бяха тръгнали да търсят храна, то поне някои от тях я бяха намерили. Извадих двата охлюва – единият от които имаше особено дълъг син гребен по гърба, който се премяташе на една страна, докато дремеше – и ги поставих обратно в сандъка за охлюви.
– И така – каза Родж. – Конструирах кутия от същия метал, който е използван за кутията, която Ем-Бот посочи, че е хипердвигателят му.
Джорген огледа внимателно кутията.
– Какво прави тя?
– Нищо – каза Родж. – Това е просто кутия.
– Добре – каза Джорген. – И какво е било нейното предназначение в Ем-Бот?
– Моето предположение е – каза Родж – че тя трябва да задържа охлюва, за да не се разпилее из целия кораб или да се телепортира извън кораба и да умре в космоса. Дори и да могат да оцелеят без атмосфера, пилотът може да се окаже в безизходица, ако охлювът му се отдалечи от него по средата на полета.
Сега, когато Джорген беше тук, Родж отново беше бъбрив. Дали съм направила нещо, което да го обиди? Нямах представа какво би могло да бъде.
– Добре – каза Джорген. – Значи охлювите не могат да скачат с хиперскок от кутията.
– Това е теорията – каза Родж. – Ще трябва да сложим няколко в нея, за да се уверим. Също така мисля, че кутията може да накара охлюва да вземе кораба със себе си, когато прави хиперскок, но не съм сигурен как.
– Значи не знаем как да ги накараме да се преместят – каза Джорген, – но ако решат, може да телепортират цялата кутия?
– Възможно е – каза Родж. – Ще трябва да опитаме и да разберем.
– Чудесно – каза Джорген. – Еф Ем, вземи няколко охлюва и ги сложи в кутията на Родж.
– Да, сър – казах аз. Излезе по-саркастично, отколкото възнамерявах. Все пак доброволно се бях съгласил да бъда събирач на бегълците. Джорген ме погледна остро, но аз го пренебрегнах и вдигнах още два синьо-жълти охлюва от сандъка. Тези двамата не бяха толкова страхливи, колкото някои от другите, и ми позволиха да ги погаля за няколко мига, преди да ги сложа в кутията на Родж и да закрепя тъмния метален капак.
И Родж, и Джорген се вгледаха в него.
– Мисля, че ще забележим, ако кутията се отдалечи с хиперскок – казах аз. Което може би щеше да е по-вероятно да стане, ако не ги бях нахранила току-що. Реших да не повдигам този въпрос.
– Добре казано – отбеляза Джорген.
Родж погледна нервно към мен, а след това към Джорген.
– Може би трябва да се опиташ да накараш някой от тях да се движи нарочно. Дори и да не знаеш никакви координати, можеш ли да се опиташ да разбереш как да комуникираш с него?
– Искаш да говоря с един охлюв? – Джорген се вгледа в охлювите в сандъка.
– Аз говоря с тях – казах аз. – Не е нужно да го караш да звучи като луд. Може би ще е по-лесно с някой от тези, които можеш да видиш. Така ще можеш да го опознаеш.
Джорген ме погледна с поглед, който казваше, че може би си мисли, че съм луда, но все още се навеждаше над сандъка, разглеждайки охлювите. Червените и черните охлюви бяха приключили с гъбите най-бързо и сега се излежаваха наоколо, като тихо тръбяха. Начинът, по който пееха, звучеше почти като музика, макар че беше по-нисък и по-дълбок от тръбенето на жълтите и сините. Тоновете на лилавите бяха някъде по средата. Всичките им гласове заедно бяха успокояващи, по някакъв зловещ начин.
– Някой има ли предложение как да направя това? – Джорген попита.
– Можеш да започнеш, като се сприятелиш с някой от тях – казах аз. – Може би да му дадеш име?
– Те не са ми приятели – каза Джорген. – Няма да даваме имена на тестовите обекти.
– Аз вече го направих – казах му, като посочих един от охлювите. – Този е Джил. А тези двамата – посочих изключително дебелите охлюви, които бях намерила в сандъка с гъби – трябва да са Хепи и Чъбс.
Родж се усмихна и двете му бузи се надуха очарователно. Беше наистина сладък, когато не ми се хилеше.
Съсредоточи се, Еф Ем.
– Твой ред е – казах на Джорген. – Ти посочи един.
– Наистина? – попита Джорген. – Това трябва да ми помогне да разбера как да говоря с охлювите с ума си?
Сложих ръка на бедрото си. Разбирах, че обича да проучва всичко, преди да го направи, но той се държеше като бебе.
– Имаш ли по-добри идеи?
Той изстена, но посегна и взе един от лилаво-оранжевите. Тои нададе пронизителен писък.
– Стискаш го прекалено силно – казах аз.
– Не мисля, че му причинявам някаква непоправима вреда.
– Не е. Но ако се държиш малко по-нежно с тях, може би ще те харесат повече.
– Не ме интересува дали ме харесват! – каза Джорген. – Искам само да разбера как да ги използвам, за да имаме необходимите инструменти за борба срещу Върховенството.
Свих очи към него. Обикновено смятах, че Джорген е наистина добър командир. Малко прекалено закостенял, малко прекалено заинтересован да ръководи нещата по правилата, но се грижеше за пилотите в неговата ескадра и излизаше от пътя си, за да се увери, че всички сме добре, дори когато лично на него му беше неприятно да го направи.
Но Спенса го беше нарекла Досадник още в първия ни кадетски ден и в този момент почувствах, че позивната му ще е това, и ще бъде напълно заслужена.
– Всичко е наред – казах на охлюва в ръката му, най-вече за да го притесня. – Така се отнасят и с останалите тук.
– Добре! – каза Родж. – И така, Джорген, усещаш ли нещо? Като например онази вибрация, за която говореше по-рано?
– Не знам – каза Джорген. – Искам да кажа, че осещам как телата им… бръмчат, предполагам. Пеят в съзнанието ми.
– Можеш ли да бръмчиш в отговор? – попитах.
Джорген ме погледна, въпреки че въпросът беше напълно основателен.
Вдигнах ръце.
– Предполага се, че трябва да експериментираме с тях, нали? Можеш поне да опиташ.
– Добре, но няма да му давам име.
– Добре! – слузестият охлюв се обърна към Джорген.
– Мисля, че може би току-що си го направил – казах аз. – Добре.
– Добре! – ентусиазирано се съгласи охлювът.
– Добре, добре – каза Джорген. – Сега млъкни. Аз ще си побъбря с него.
Джорген примигна към Файн, след което затвори очи. Задържа ги затворени за миг и след това започна да бръмчи – звук, който бих определила като нестандартен, ако не беше толкова напълно без мелодия.
Кималин се появи на вратата.
– Запек ли има? – попита тя. Вероятно Нед и Артуро й бяха споменали какво правим с охлювите, затова тя се е спряла, за да провери.
Очите на Джорген се отвориха и той падна с грация в сандъка – на два метра дълбочина. Охлювът издаде ниско, мърморещо тръбене. Протегнах ръка и го почесах по гърба в знак на извинение от името на Джорген, макар че той не изглеждаше ни най-малко извинен.
– Не – казах на Киммалин. – Той се опитва да общува с охлювите. Сайтонично.
– Затворете вратата! – каза Джорген. – Не е нужно да съобщаваме това на всички.
– Изглежда ли ми само така, или тръбенето ти не е направило нищо? – попита Дърдорко.
– Накара ме да се почувствам глупаво – каза Джорген.
– Както казва Светицата – добави Кималин – „чувствам, следователно съм“.
Джорген я изгледа с присвити очи, но Кималин само му се усмихна невинно.
Джорген въздъхна и погледна към кутията на хипердвигателя.
– Ами тези охлюви? Все още ли са там?
Отворих капака и надникнах вътре.
– Да. И двата. И изглежда, че са заспали. – Единият от тях издаде тих тръбяш звук с гребена си, който според мен можеше да е хъркане.
Джорген погледна надолу към сандъка.
– Може би щеше да е по-лесно, ако бяха по-малко. Не мога да се съсредоточа върху толкова много наведнъж. Еф Ем, извади три от тях, по една от всеки цвят.
Поне аз бях по-нежен с тях от него. Родж ми донесе картонена кутия и аз внимателно взех лилавата Файн, жълтата Джил и един от червено-черните охлюви, който все още нямаше име.
– Ще им тръбя – каза Джорген. – А всички вие ще запазите коментарите си за себе си. Това е заповед.
– Благославяй звездите си – каза Кималин.
Прехапах устни, за да не се изхиля. Тръбенето на Джорген звучеше като вой на ранено животно.
Накрая Джорген въздъхна.
– Това не се получава. Може би трябва да прекарам известно време насаме с тях.
– Все още мисля, че трябва да се опиташ да се отнасяш с тях по-мило – казах му аз. – Свържи се с тях.
Джорген извърна очи.
– Не виждам как това ще помогне.
– Спенса има връзка с охлюва си, нали? Може би така е разбрала, че това е хипердвигател.
– Нямаме никаква представа как Спенса е разбрала, че Кръвожаден е хипердвигател.
– Аз просто се опитвам да помогна – казах аз. – Ти си този, който ме назначи за специалист по благосъстоянието на охлювите. -Джорген се вгледа в мен. – Какво? – мислех, че това, което бях казала, е очевидно. – Специалист по благосъстоянието на охлювите. Аз съм тук, за да се грижа за охлювите.
– Еф Ем – каза Джорген, – ти не знаеш нищо повече за тези охлюви от нас.
– Аз знам така – казах. – Бях приятелка с охлюва на Спенса.
– Ти беше…
– Приятели – повторих аз. – С Кръвожаден. Помниш ли го?
– Разбира се, че помня този охльов – каза Джорген. – Това нещо трябваше да остане в койка на Спенса, но се появяваше навсякъде по платформата. Веднъж го намерих в кабината си и не можех да го накарам да си тръгне! Всеки път, когато се опитвах да го хвана, нещото продължаваше да ми крещи „Дрън-дрън“. Кълна се, че Спенса го е обучила да го прави нарочно.
– Виждаш ли? – Казах. – Явно нямаш никакъв опит в работата с тези животни. Но аз и Кръвожаден имахме връзка. Седеше на ръката ми и мъркаше, докато го хранех с хайвер.
Джорген ме погледна така, сякаш съм си изгубил ума.
– Охлювите мъркат?
– Искам да кажа, че те тръбят, но това беше звук, подобен на мъркане…
– И ти го нахрани с хайвер? Откъде изобщо си взела хайвер?
– Родителите ми ми го изпращат, не се ли разбира? – Казах. – Същественото е, че без Спенса аз съм следващият най-добър човек, който може да ти помогне да се справиш с охлювите. И мисля, че ако ги накараш да се чувстват удобно…
– Ние не се опитваме да ги накараме да се чувстват удобно. Опитваме се да разработим хипердвигатели. Спенса каза, че тези неща…
– Те са животни, а не вещи. – избухнах аз
– Тези животни са ключът към това да се измъкнем от Метален Рой. И в случай че не си забелязала, трябва да ги разработим възможно най-бързо, защото току-що бяхме посетени от Гробокопач и той може да се върне всеки момент, за да ни унищожи.
– Не мисля, че ще се върне – каза Родж.
И двамата го погледнахме.
– Казахте, че Спенса го е прогонила, нали? – каза той. – Сигурно е измислила начин да го държи далеч от нас.
Да, добре. Той определено беше влюбен в Спенса. Което беше добре. Не беше като да се опитвам да се срещам с момчето – това не беше належаща грижа, при положение че Креляните бяха на прага ни, но един разговор щеше да е хубав.
Джорген въздъхна.
– Може би. Но дори Спенса не може да държи Върховенството далеч от нас завинаги. Тези охлюви са най-важната ни следа.
– Точно така – казах аз. – Затова трябва да сме сигурни, че се отнасяме към тях с уважението, което заслужават.
– Просто мисля – каза Джорген, – че не бива да позволяваме привързаността ти към охлювите да попречи на напредъка ни.
– Не знаех, че напредвате – отбелязах аз.
– Може би щяхме да постигнем такъв, ако се бяхме съсредоточили върху охлювите, вместо да водим този разговор – каза Джорген. – Избрахме кутия с три охлюва…
– Два охлюва – поправи го Родж.
Джорген му намигна.
– Технически погледнато – уточни Родж – в тази кутия има само два охлюва.
Джорген погледна в кутията, където всъщност имаше само два тайникса – Фини и червено-черният.
– Явно специалистът по благосъстоянието на охлювите не си върши работата – каза Джорген. – Трябваше да ги накараш да останат в кутията.
– Добре – казах аз.
– Не – каза Дърдорко. – Фин все още е тук, това е другият.
Кималин се засмя. Може би Родж все пак имаше чувство за хумор. Но когато му се усмихнах, бузите му порозовяха, сякаш беше объркал нещо, шегувайки се с мен.
Дали някой му беше казал да не говори с мен?
Огледах се наоколо, но Джил сякаш беше избягал с хиперскок от полезрението ми.
– Добре, ще отида да го намеря, но…
– Хей! – каза Джорген. Погледнах надолу, за да открия, че червено-черният охлюв си беше проправил път от кутията и сега внимателно опитваше връзките на обувките на Джорген. Той посегна да го вземе, като отново го стисна твърде силно.
– Джорген, трябва да бъдеш по-…
– ЕФ ЕМ – каза той, като повиши глас, – държа го…
– Държа го – изтръби охлювът.
Джорген погледна охлюва с изстрадало изражение.
И тогава охлювът се взриви.
Самият охлюв остана непокътнат и невредим, но нещо изхвръкна от него, сякаш накара самия въздух да се завърти във всички посоки.
Джорген изпусна охлюва и отскочи назад, докато по предмишниците и бузите му и по носа му се отвориха червени прорези. Родж се стресна и дори Кималин изглеждаше ужасена. Раните не бяха особено дълбоки, но бяха много, сякаш бяха отворени от леко докосване на дузина бръснарски ножчета.
Всички се взирахме в Джорген. Охлювът пълзеше спокойно по пода.
– Добре ли си? – Попитах.
– Мисля, че трябва да го кръстиш Бумслуг – каза Кималин.
– Мисля, че трябва да отидеш в лазарета – добави Родж.
Джорген притисна върховете на пръстите си към носа, размазвайки кръвта на ивици по лицето си.
– Еф Ем, мислиш ли, че можеш да върнеш охлюва обратно в сандъка?
– Разбира се – казах аз. Наведох се и позволих на Бумслуг да огледа ръката ми, преди внимателно да я вдигна в сандъка с останалите.
– Добре – каза Джорген. – Събранието се прекратява. – И излезе от стаята с малки струйки кръв, които все още се стичаха по кожата му.
Назад към част 3 Напред към част 5
