Краят на рая – Se7en sinners #2 Част 24

Глава 23

Не мога да дишам.
Не мога да дишам.
Не мога да дишам.
Въпреки това тичам през дима и отломките към огнения пламък, който поглъща сградата на сестра ми. Очите ми горят, белите ми дробове хриптят, но аз се боря с тълпата, преодолявайки бетонното трасе с препятствия, осеяно с овъглени парчета дърво и натрошени тухли.
– Госпожо, трябва да се отдръпнете! – вика полицай, който се втурва да препречи пътя ми.
– Сестра ми… – Измъквам се, а гърлото ми се свива. – Сестра ми живее тук. – Опитвам се да се промуша под протегнатите му ръце, но той ме хваща за ръката.
– Оставете ни да си свършим работата. Не е безопасно да влизате.
Боря се да изтръгна ръката си от хватката му и се движа встрани от него. В момента, в който усещам ръцете му да се увиват около кръста ми, се счупвам. Очите ми се стесняват в свирепа концентрация, изтласквам ума си навън, колкото е възможно по-бързо, отколкото някога съм го изтласквала преди. Прониквам през кожата и черепа и забивам злокобните си нокти във фронталния му лоб, правейки го напълно безпомощен и под мой контрол.
– Пусни ме – изсумтявам, гласът ми е толкова мрачен, колкото и погледът ми.
Ръцете му падат отстрани.
– Пусни ме.
Полицаят веднага се отдръпва от пътя ми.
Едновременно с това изтеглям хватката си, докато бързам да мина покрай него, но преди да успея да го заобиколя напълно, една ръка се увива около кръста ми и ме вдига над земята.
– Слез от мен! – изпищявам, докато ме издигат на няколко метра от зашеметения офицер.
– Спокойно, Идън, спокойно. Това съм аз. Имам те. – Легион ме притиска към гърдите си и се изтегля по-далеч от отломките, далеч от любопитните очи. – Благодаря на Всемогъщия. Мислех, че си… мислех, че съм те загубил.
– Сестра ми… – През облака дим и чистия ужас от случилото се едва успявам да изтръгна думите. – Тя е… тя е… Не знам къде е.
– Знам, бебе. Работим по въпроса. Беше ли на горния етаж, когато си тръгна?
По дяволите.
В ужасения ми порив да се промъкна през касапницата, разбира се, да запазя лъжите си правилни вече не беше приоритет.
Отдръпвам се от Ел и отклонявам поглед.
– Тъкмо се канех да се върна в апартамента.
– Добре – кимва той. – Имам нужда да го направиш сега заради мен. Докато не открием източника на експлозията, сме в повишена готовност. – Той вдига глава, очите му се стрелкат около опустошителната разруха, преди той да извика: – Лил!.
О. По дяволите. Не.
Стройният русокос демон тича към нас, спирайки се само на метър от нас. Тя ме поглежда, а яркосините ѝ очи се взират в дивия ми вид.
– Намерил си я. – Тя дори има смелостта да прозвучи облекчено.
– Да. Имам нужда да я прибереш вкъщи безопасно. Джин ще тръгне с теб. Върви сега.
– Няма да тръгвам – протестирам. – Не и докато не я намерим.
– Тук не можеш да направиш нищо, Идън. Твърде опасно е. И не е като да можеш просто да влезеш в сграда, която все още гори. Имам Каин и Феникс там под прикритието на пожарникари. Тойол е на път. Ще я намерим, чуваш ли?
Поклащам глава и започвам да се обръщам обратно към бетонния ад.
– Трябва да остана. Трябва да я намеря.
– И ще го направим – заявява той сериозно, като ме хваща за раменете. – Но засега трябва да знам, че си извън опасност, за да мога да се съсредоточа върху намирането на Мери. Ако постоянно се оглеждам през рамо, мога да пропусна нещо. Можеш ли да направиш това за мен? Моля те?
Не искам, но кимам. Честно казано, не знам къде е сестра ми, а той е прав – ако е зает с моята безопасност, лесно може да пропусне нещо, което може да доведе до намирането ѝ.
– Добре. Но ми се обаждай на всеки половин час. Трябва да знам какво се случва.
– Ще го направя. – Той притиска топлите си устни към челото ми, преди да ме пусне, след което поглежда към Лилит. – Заведи я направо вкъщи. Ако чуя за такъв…
– Ще я защитя с цената на живота си, Ел. Кълна се – заклева се тя тържествено. – Нищо лошо няма да й се случи.
Легион ме поглежда за последен път и преди да успея да се закрепя отново за тялото му, той се обръща и се отдалечава, като се включва отново в спасителните действия.
Оставя ме насаме с психопатката, която ме е натопила.
– Идън… – Тя протяга ръка, за да ме изведе от хаоса, но аз се отдръпвам.
– Не смей да ме докосваш – изплювам, а от всяка дума капе омраза. – Нищо не се е променило. Ти все още си двулична кучка и нищо, което можеш да направиш или кажеш, няма да компенсира това, което си направила.
Тръгвам в другата посока, профучавайки покрай любопитните минувачи и уплашените съседи.
– Не мислиш ли, че знам това? – отвръща тя. – Опитвам се да оправя нещата тук. Знам, че обърках всичко, но трябва да ми повярваш, когато казвам, че съжалявам.
Продължавам да се промъквам през тълпата, а Лилит е по петите ми.
– Защо изобщо си тук? Нямаш ли някакви бебета, които да убиеш? Или съпрузи, които да откраднеш?
– Това не е честно, Идън. Знаех, че Луцифер не би те наранил. Истинската заплаха никога не е била в него.
Завъртам се толкова бързо, че тя почти се сблъсква с гърдите ми.
– Шегуваш ли се с мен? Отидох в Ада, Лилит. Ада. Той иска да направи малки дяволски бебета с мен, които ще управляват света. Как това не е заплаха? – Възобновявам похода си през тълпата, без да ѝ дам възможност да обясни.
– Но той не би те наранил. Алтернативата беше много по-лоша. Кой според теб го снабди с ангелската отрова? Не се предполагаше, че тя ще бъде използвана, за да те хване в капан. Трябваше да се използва, за да ни убие, а след това накрая да убие и теб. Той е предал някой-някоя много по-опасна личност, за да спаси живота ти и да те отведе на единственото място, където не са могли да те намерят.
Превъртам очи и поклащам глава. Глупости.
– И откъде знаеш това?
– Защо мислиш, че се съгласих да му помогна? За да запазя братята си и теб в безопасност.
– Твоите братя – отсичам аз. – Нормално ли е да искаш да чукаш братята си?
Чувам как тя изпуска раздразнен дъх зад мен.
– Виж, признавам – влюбена съм в Легион, откакто се помня. Но никога нищо не е произлизало от това и никога няма да произлезе. Той е моят лидер, това е всичко. И след това, което направих, може би никога няма да сме същите. Бих направила всичко, за да си върна доверието и уважението му. Освен това… нямам къде другаде да отида.
Не искам да ѝ вярвам. Искам да продължа да я мразя и да припиша яростното ѝ разкаяние на това, че е била хваната и отхвърлена от Ел. Но това, което казва… за Луцифер… има смисъл. Той не ме е наранил. Дори сега, след като избягах, той не е изпратил никого след нас. Ако не друго, изглежда сякаш се е скрил. Това може да означава, че планира нещо още по-измамно. Или пък може да означава, че е затънал до гуша в отношенията си с този, когото е предал. Което би обяснило защо не се е борил да ме задържи; размислил е и е искал да спаси кожата си.
– Както и да е – измърморих аз, отказвайки да й дам удовлетворението да е права. – Да намерим Джин и да се махнем оттук.
Както се очакваше, улицата е блокирана в продължение на няколко квартала, така че минаваме покрай барикадите, за да намерим Джин. Той е в черен джип и ни чака, сякаш Ел. се е обадила и го е информирала за плана. Не съм изненадана. Ако Лилит наистина се възползва от тази възможност, за да се отърве от мен веднъж завинаги, Джин ще разбере, че нещо се е случило, когато не се появя. Не виждам как ще й простят втори път, а и искрено вярвам, че тя не би застрашила собственото си оцеляване.
Движението е объркано и сме в задръстване вече повече от час. Докато стигнем до апартамента, Ел, вече е изпратила три актуализации на състоянието: най-малко шестима мъртви, дванайсет души ранени и никаква следа от сестричката ми. Дори провериха болницата, в случай че я извикат. Все още има много неща за пресяване, а и е рано, така че очакват да открият още много жертви. Все пак пожарникарите са успели да овладеят по-голямата част от пожара, така че това е един плюс. Въпреки това не мога да намеря сили да се чувствам оптимистично.
– Защо не си вземеш душ и не си легнеш – предлага Лилит, след като цял следобед ме е гледала как крача по пода, а очите ми шарят от новините към телефона.
Защо да не ядеш говна и да не умреш?
– Добре съм – настоявам, въпреки че съм покрита със сажди и отломки. Дори Джийн настояваше да си почина, но няма как да седя на задника си, докато сестра ми и останалите от Седемте са навън. А Крисис… той избяга толкова бързо, че дори нямах възможност да го разпитам.
Отивам в стаята на Ел и изваждам малкия мобилен телефон, скрит в чантата ми. Изненадващо в него има половин дузина текстови съобщения.

Излязохте ли добре?
Къде си?
Трябва да говоря с теб. Обади ми се.
Идън, трябва да поговорим.
Кажи ми, че си добре.
КЪДЕ СИ?

Затварям вратата на спалнята и набирам единствения номер, програмиран в телефона.
– За бога, Идън. Отговори ми, когато ти пиша! Бях на път да кажа „майната му“ и да се приближа до шибания Легион, само за да видя дали те е видял.
– Съжалявам. Добре съм. Чул ли си нещо?
Където и да е той, е шумно, но не чувам никакви сирени или аларми на коли. Това е добър знак… надявам се.
– В момента няма нови новини.
– Ти не си там? – Странно. Искам да кажа, че знам, че сестра ми не означава нищо за него, а той просто играе мило, за да се добере до мен. И не е като да ми дължи нещо. И все пак…
– Бях за малко, но щом забелязах Седемте, трябваше да се отдръпна. Не мога да разкривам прикритието си. Но там има агенти на Алианса.
– И те я търсят?
– Търсят я. Рев знае колко важна е тя за теб. Все пак, след като Седемте са там, търсенето и спасяването са ограничени. Не е време и място за разправия.
Опитвам се да почувствам някакво скромно облекчение от тази частица благосклонност, но не мога да издишам. Още не. Не и докато не я намерят жива и здрава.
– Можеш ли… можеш ли да я усетиш?
– Нещата не работят така, Идън – обяснява той и гласът му замлъква. – Усещам присъствието на нов живот. Мога да усетя сянката на смъртта. Не мога да определя дали някой е мъртъв.
– Но можеш ли поне да опиташ? – Моля, без да ми пука за гордостта.
– Опитах. Приближих се до отломките, колкото можах. Усетих смъртта навсякъде около мен, но не мога да усетя кой, а само какво.
– Но…
– Идън. Сега не мога да направя нищо. Съжалявам.
Затварям очи за миг и си поемам дълбоко дъх, изричайки тиха молитва за търпение.
– Знам. Благодаря, че се опита.
– Има нещо…
– Какво е то?
– Намерихме…
Натискам „Край“ и прибирам телефона в джоба си точно когато вратата на спалнята се отваря. Легион стои там, изражението му е уморено, лицето му е размазано от сажди, а тъмните дрехи са посипани с пепел. Въпреки това бързам да го прегърна, търсейки утеха в присъствието му.
– О, Боже мой. Бях се притеснила до смърт. Моля те, кажи ми, че си я намерил. Моля те, кажи ми, че е в безопасност.
Легион поставя колеблива целувка на върха на главата ми и ме притиска плътно до тялото си.
– Намерихме я.
– Тя добре ли е? Къде е? Сигурно се е изплашила. Трябва да отида при нея.
Ел успокоява безумното ми бълнуване, като ме хваща здраво за раменете.
– Идън… трябва да седнеш, за да можем да поговорим.
– Не – крещя, клатя трескаво глава и се отдръпвам от него. – Не. Не. Не ми казвай…- Думите се задушават от нарастващия възел в гърлото ми. В широките ми, ужасени очи се появяват сълзи. – Не. Не ми казвай. Не ми казвай, че тя е…
– Тя е жива – заявява той. Бавно, с вдигнати длани, той пристъпва към мен и притиска обляното ми в сълзи лице. – Тя е жива, Идън. Каин е в болницата при нея. Има няколко изгаряния, счупени кости и увреждане на белия дроб от вдишването на дим, но ще живее.
– Ами… защо не го каза? Хайде да вървим! – Опитвам се да се измъкна от хватката му, но той ме държи неподвижно.
– Идън, има още нещо… – Гледам как дузина нюанси на скръбта помрачават погледа му. – Бен е мъртъв.
Вдишвам рязко въздух и допирам трепереща ръка до устните си.
– Бен? О, Боже мой, Бен. Сестра ми… тя… тя… трябва да е съсипана.
– Тя още не знае. Все още е в операция, а с оглед на състоянието ѝ вероятно е най-добре първо да оздравее.
Кимвам, напълно разбирайки. Тя трябва да е напълно травмирана, а научаването, че приятелят ѝ е бил убит, може да забави възстановяването ѝ.
– Прав си – съгласявам се и се обръщам към вратата. – Няма да кажа нищо. Нека само си взема палтото и ще…
– Няма да отидеш в болницата.
Завъртам се толкова бързо, че си причинявам камшичен удар.
– Какво? Да, отивам.
– Не, Идън. – Ел свива юмруци отстрани, челюстта му е стегната от раздразнение. – По новините съобщават, че става дума за изтичане на газ, но ние имаме основания да смятаме, че това е било умишлено нападение. Успяхме да извлечем нещо, което изглежда е част от бомба. Тойол и Феникс я анализират в момента.
Погледът ми се разширява.
– Бомба?
Легион кимва тържествено.
– На това прилича.
– И… и те искаха да ме убият?
– Тази част е неясна. Но ако това е била целта, тогава не можем да рискуваме да си на публично място. Който и да е направил това, е бил толкова дързък – толкова гнусен, – че е убивал невинни хора, без да се замисли. Те не биха се поколебали да опитат отново.
– Луцифер? – Прошепвам, като вътрешно се надявам, че той не би могъл да е способен на такова зло. Той ми каза, че му се отдава да наказва виновните и няма желание да наранява онези, които не заслужават гнева му. И макар да е отвлякъл и унижил сестра ми, не я е наранил. Всичко това било измама, за да се добере до мен… за да ме защити, колкото и налудничаво да звучи. И все пак това не обяснява използването на Призованите. Той е повлиял на хората да изпълняват заповедите му. Масови стрелби и бомбени атентати, които отнеха живота на хиляди невинни хора. Той ли беше на мястото на шофьора? Или просто е предоставил превозното средство, което е подтикнало тези хора към непростима злоба?
Когато Легион поклаща глава, аз издишам с облекчение.
– Не мисля така. Той не би рискувал да те нарани. Дори да мрази, че не може да те има, знае, че си твърде ценна.
– Тогава кой? Кой би направил нещо подобно? И защо?
Ел прокарва ръка през косата си, изпращайки парченца пепел, които се сипят по раменете му.
– Идън, използваната бомба… виждали сме нещо подобно и преди. Беше преди години, но ние сме склонни да следим враговете си.
– Врагове. Ако не е Луцифер, тогава кой друг би могъл да е? Кой би имал силите и смелостта да се изправи срещу демоните?
Отговорът ме удря в корема още преди да е излязъл от устните му.
– Алиансът.
С кипяща ярост, която тече във вените ми, посягам към задния си джоб.
Аз направих това.
Аз го направих.
Кръвта на Бен е на ръцете ми. Всички тези невинни хора… сестра ми… аз съм отговорна за тяхната съдба. Не се доверявах на Крисис, но исках да се доверя. А баща ми… как можах да бъда толкова глупав. Наистина ли съм толкова отчаяна от любовта? Толкова съм слаба за някакво фалшиво чувство за семейство?
Как можах да се прецакам толкова лошо?
– Трябва да се измием и да се приготвим за път.
– А? – Ел пита. Той се намръщва, когато погледът му попада върху мобилния телефон, стиснат здраво в дланта ми.
– Трябва да се приготвим – повтарям аз.
– За какво?
Написвам бързо съобщение с треперещи от ярост пръсти.
– Има някой, с когото трябва да се срещнеш.

Назад към част 23                                                                 Напред към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!