ТОРИ
Когато се промъкнах обратно в къщата на Огън, а светлината на зората ме преследваше вътре, се отправих право нагоре към последния етаж. Свалих слушалките, за да ги окача на врата, и се ослушах за звуци на събуждащи се хора. Чуваха се няколко стържещи стъпки, странното бръмчене на течащ душ и слабият звук на будилник, който се процеждаше през вратите, които ме заобикаляха, но не изглеждаше някой да е излязъл от стаята си.
Приближих се на пръсти до вратата на Милтън Хюбърт и извадих от джоба си тънкия плик, който съдържаше доста разпознаваем златен пръстен с ред черен оникс през центъра и любовна бележка от тайна обожателка. Бележката го подтикваше да го носи днес за късмет в мача, а като награда обещаваше по-късно да се срещне с много разкрепостената тайнствена жена, която беше написала писмото. Дори бях взела идея от пощата на Дариус и я бях запечатала с целувка от червило.
Истинската гениалност на бележката обаче се криеше в заклинанието, което София беше намерила да направи върху нея; веднъж разгънато, писмото щеше да може да се чете цели две минути, преди да избухне в пламъци и да унищожи всички доказателства за съществуването си. Може и да не притежаваше много власт, но хитрите малки заклинания, които успяваше да овладее, вече ме изумяваха.
Усмихнах се на себе си, докато я пъхнах под вратата му, преди да изтичам обратно до собствената си стая с тихи стъпки.
Когато влязох вътре, бързо свалих екипировката си и скочих под душа. Сърцето ми се разтуптя от адреналин при мисълта за днешния ден. Беше отвъд времето да видим как Макс страда публично, а с малко късмет и Дариус щеше да падне в капана ми.
Докато изляза, подсуша и оформя косата си, нанеса грима си и се облека с топ и скъсани дънки, вече чувах много хора да стават и да се движат.
Нахлузих дебели чорапи, но не си направих труда да обуя обувки, докато излизах от стаята си и слизах в общото помещение. В момента, в който стъпих в широкото, удобно пространство, Дариус се появи пред мен.
– Станала си рано, Рокси – коментира той, а погледът му ме проследи изпитателно.
– Прекалено много се интересуваш от рутината ми, пич – отвърнах лениво, като се опитах да го заобиколя. Не исках да бъда въвлечена в разговор с него, единственото, което исках, беше да гледам от първия ред драмата, която щеше да избухне веднага щом Милтън Хюбърт измъкнеше жалкия си задник от леглото.
– Вече си се преместила към следващото си завоевание? Тази твоя сексуална зависимост трябва да е доста трудна за поддържане – подиграваше се той, явно надявайки се да ме ядоса.
Наведох се по-близо до него, а ароматът на кедър и дим ме завладя за момент.
– Ами истинското предизвикателство е да намеря някой, който да може да се справи с мен – казах аз.
– Ще предам оплакванията ти на Кейлъб – отвърна Дариус, макар че челюстта му се стегна, докато го казваше, което ме накара да повярвам, че задявката ми с Кейлъб го вбесява много повече, отколкото опитът да ме дразни с това.
– О, не – отвърнах сладко.- Не се оплаквам от него.
Дариус сякаш имаше да ми каже още нещо, но аз не чаках да разбера какво, а се насочих към кафемашината в ъгъла на стаята. След ранния ми старт днес щеше да ми трябва много кофеин, за да се заредя с енергия, но бях убедена, че ще си заслужава. Той обаче не се отказа толкова лесно и ме последва през стаята.
Изкушавах се да му кажа да си ходи, но бях в достатъчно добро настроение, за да оставя преследването му настрана.
Поставих една чаша на машината и натиснах бутона за мока, преди да се обърна към Дариус с повдигната вежда.
– Мога ли да ти помогна?- Попитах.
– Просто чакам да си взема кафе.
– Нека предположа, плоско бяло?
– Защо казваш това?- Попита той.
– Защото това е най-скучното кафе, което можеш да получиш. Може би обаче си за еспресо, за да върви с цялото това интензивно нещо, което имаш… но идеята да държиш една от тези мънички чаши в масивните си ръце е някак нелепа, така че не мисля.- Извадих кафето си от машината и добавих към него три големи лъжици захар, докато Дариус натисна бутона за „Плоско бяло“.
– Като гледам имаш предвид, че предпочиташ кафето си с добавена кофа захар, защото просто си толкова дяволски сладка ли? – попита той саркастично, докато ме наблюдаваше.
– Не. Обичам захарта си с добавена капка кафе, защото съм горчива.- Подарих му фалшива усмивка, след което си тръгнах.
Ранният час ми даваше право да избирам място в стаята, така че избрах кресло срещу огромните дивани, на които винаги сядаха Дариус и дружината му, така че да имам място на първия ред за шоуто.
Извадих атласа и си сложих слушалките, докато започнах да скролвам постовете във FaeBook, без да ги разглеждам. Имаше много хора, които цитираха онази нелепа статия и тагваха мен и Дарси в постовете си, но аз се отърсих и вдигнах краката си на стола срещу мен.
Засмях се, когато забелязах обява, че всички върколаци трябва да се явят в лазарета „Уран“ за потапяне във вана срещу бълхи до края на седмицата.
Бавно, но сигурно малкият фенклуб на Дариус излезе от стаите си и се премести при него на дивана. От София нямаше и следа и предположих, че се е възползвала от възможността да си поспи до по късно. От време на време усещах поглед върху себе си и вдигах очи от социалните мрежи, за да открия, че Дариус гледа към мен. Това не ми харесваше. Какво искаше той от мен? Не можеше да е нищо добро.
Маргьорит се появи по пижама, която вероятно можеше да се нарече бельо, и се разположи в полезрението на Дариус заедно с няколко свои приятелки. Той дори не я погледна, докато тя размяташе червената си коса и се смееше твърде гръмко в отговор на всяка шега, която някой от кретените с умствена смърт измисляше.
Изпълнението ѝ ме накара да се усмихна в кафето си, когато Дариус отново погледна към мен и се взираше достатъчно дълго, че тя да скочи на крака от възмущение.
– Наслаждавай се, докато трае, курво – изръмжа ми тя, преди да се отдалечи.
– Пристрастена към секса, а не курва – извиках след нея.- И не е готино да се подиграваш на хората заради медицински недъзи.
Маргьорит се обърна към мен, очите ѝ пламтяха от ярост, докато аз небрежно я пренебрегнах.
– Иди и се облечи, Маргьорит – каза лениво Дариус, преди тя да успее да направи нещо в отговор.- Разваляш предмачовата атмосфера тук с пискливия си глас.
Ако погледът можеше да убива, то Маргьорит вече щеше да ме е набучила на легло от пирони, преди да нахрани с жива плът глутница кръвожадни мравки. Но тъй като не можеше, тя успя само да превърне лицето си в същия цвекловиден нюанс като косата си, преди да избухне в сълзи и да избяга от стаята, а приятелките ѝ да я последват.
Усещах как Дариус отново ме поглежда, но ако чакаше благодарност, то тя щеше да е адски дълга. Спуснах поглед към страницата си във FaeBook и целенасочено го игнорирах, докато продължавах да чакам.
След това, което изглеждаше като часове, една мускулна буца с една вежда връхлетя в стаята с изискан нов пръстен до блестящия му златен часовник.
Повдигнах глава, изправих се на стола си и се опитах да не издам факта, че цялото ми внимание беше насочено към пристигането на Милтън Хюбърт.
На устните ми се появи изпреварваща усмивка и вдигнах ръка, за да мога да сдъвча нокътя на палеца си, за да я скрия.
Милтън прекоси стаята, за да си вземе кафе, а аз чаках… и чаках… и, дявол да го вземе, очакването ме убиваше, но почаках още малко, по дяволите.
Милтън взе кафето си, очите му сканираха стаята, докато държеше чашата в ръката, на която имаше пръстен от съкровището на Дариус. Показваше го, надявайки се, че тайнственото момиче ще го види. Не знаеше, че тайнственото момиче е метър и деведесет висок драконовиден задник с най-краткия фитил, който някога съм срещала, и темперамент, който може да съперничи на ураган. Почти ми стана жал за Милтън Хюбърт. После си спомних за факта, че беше направил мои голи снимки и ги беше разпространил из училището още в първия ми ден в Академията, и съжалението ми отлетя на вятъра.
Милтън се насочи към фенклуба на Дариус, като все още се оглеждаше с надежда, докато спускаше дупето си във фотьойла срещу Дариус седящ на дивана.
Каза „здрасти“, но Дариус остана безмълвен. Трябваше да се държа деликатно, но сега се взирах с пълна сила не можейки да се сдържа.
Дариус се намръщи на Милтън съвсем малко, веждите му се сключиха и очите му се свиха.
– Откъде имаш това?- Попита той и гласът му беше толкова нисък и мрачен, че почти всички в стаята млъкнаха моментално.
– А?- Милтън внимателно остави кафето си, регистрирайки заплахата в гласа на Дариус, без да възприема думите.
Капитанът на къщата продължаваше да се взира в жертвата си, като се наведе бавно напред, опрял лакти на коленете си, докато приковаваше Милтън със смъртоносен поглед.
– Този пръстен – повтори Дариус и трябваше да призная на Милтън, че не се уплаши.
Той прочисти гърлото си и наклони ръка, докато гледаше надолу към обидното бижу.
– Аз… беше оставен в стаята ми…
– От кого?- Изръмжа Дариус. Той не помръдваше. Изобщо не помръдна. Дори не мигаше.
Сърцето ми започна да тупти в неравномерен ритъм в гърдите, тъй като вълнението се смеси с това, което несъмнено беше страх. Започнах да си припомням всяка стъпка, която бях направила, за да положа основите на този капан. Бях взела всичко предвид, нямаше начин да проследят всичко това обратно до мен. Но ако Дариус не вярваше, че Милтън е този, който го е прецакал, тогава щеше да търси алтернативен заподозрян. А реално погледнато, колко хора в тази Академия изобщо можеше да брои за свои врагове? Може би не вярваше, че аз и Дарси сме достатъчно смели, за да направим нещо подобно, но снощи бях погледнала баща му в очите и го обидих. Все по-често му показвах истинското си лице. Той можеше да види, че не ме е победил, когато се опита да ме удави. Така че да му скроя подобен номер вече нямаше да му се струва толкова пресилено.
– Не знам – въздъхна Милтън, постави кафето си на масата и сви пръсти неудобно.- Имаше една бележка, но…
– Покажи ми я.
– Тя… изчезна. Изгоря. Този пръстен означава ли нещо за теб?
– Беше в стаята ми, преди да изгори – изръмжа Дариус.- Което означава, че някой го е откраднал.
Милтън изтръгна пръстена от пръста си, сякаш го беше опарил, и го хвърли на Дариус с едно движение на китката. Дариус не направи опит да го хване и той отскочи от гърдите му, преди да падне на пода.
Останалата част от дружината сякаш усети кръвта във водата и всички започнаха да се изправят на крака, като се отдръпнаха от Милтън и застанаха зад Дариус.
– Слушай, човече, не знаех. Знаеш, че никога не бих… Аз те обичам, аз…
Дариус се изправи на крака с едно бързо движение и Милтън падна на колене на пода пред него, свеждайки глава, докато страхът се раздираше по тялото му.
Нямаше значение, че се взирах в него, всички в общата стая го правеха и можеше да се чуе как пада игла. Измъкнах слушалките от ушите, за да ги окача на врата си, а устните ми се разтвориха от изненада, докато Милтън трепереше пред наследника, на когото беше обещал верността си.
– Откъде имаш този часовник?- Попита бавно Дариус.
Милтън бързо разкопча часовника и хвърли и него в краката на Дариус.
– Някой ми го изпрати, не знам защо…
– Нека предположа, нямаш бележка? Никакво доказателство, че не си го купил, след като си се сдобил с купчина драконово злато?- Попита Дариус.
В стаята ставаше все по-горещо, колкото по-дълго продължаваше този разпит, и ми отне миг да осъзная, че това е топлина, която се излива от Дариус, докато яростта му расте.
– Не съм, кълна се, че не съм…
– Тогава няма да имаш нищо против да проверя стаята ти.- Дариус се обърна и се запъти към стълбите, а тълпата ученици се отдръпна от пътя му, сякаш можеше да ги изяде живи, ако не го направят.
Изправих се на крака, а през устните ми преминаваше плитко дишане, докато се взирах след Дариус заедно с останалите ученици от Дом Огън, макар че никой не се осмели да го последва по стълбите.
Погледът ми се плъзна към Милтън, който все още беше коленичил на пода, а около него беше оставено широко празно пространство, сякаш беше някакъв вид парий и никой не искаше да бъде свързван с него.
От последния етаж се чу силен трясък, последван от рева на дракон. Изтръпнах, както и всички останали. Яростта на Дариус беше осезаема, пулсираше във въздуха и заплашваше да погълне всички в обсега на погледа му.
Той се върна в стаята и всички се изнизаха от пътя му.
Подвижна вълна от нагорещена енергия премина през центъра на общата стая, блъсна се в Милтън Хюбърт и го сурна по колене из пространството, след което го запрати в стената.
Дариус напредна към него с оголени зъби, а очите му се превърнаха в златисти рептилоидни прорези. Силата му изпепели въздуха и не един човек се затича към изхода.
– Какво, по дяволите, е това?!- Изрева той, като изстреля шепа златни монети на пода под краката на Милтън.
Топлината, приковаваща го към стената, отпадна само за да бъде заменена с лед, който пропълзя по тялото на Милтън, сля го със стената и накара очите му да изпъкнат от паника.
– Не знам, кълна се, че никога не съм виждал такива – издъхна той, като поклащаше глава отново и отново.
Дариус изкрещя от ярост, ледът се разпадна и освободи Милтън, който падна размазан в краката му, където получи здрав ритник в корема си.
– Ти си лъжец, крадец и шибан предател!- Изръмжа той.- Не мога да се доверя дори на собствените си хора в собствената си Къща! От този ден нататък ти си нищо.- Дариус се обърна от Милтън, сякаш той дори не заслужаваше гнева му, а погледът му обходи останалите ученици.- Що се отнася до мен, Милтън Хюбърт е отлъчен. Той е незначителен. Той няма значение. Той изобщо не съществува. Ако сте с мен, тогава предлагам всички да го възприемате по същия начин.
Никой не се осмели да говори, но главите около мен кимаха и аз се отдръпнах от начина, по който се държаха тези хора. Бяха толкова склонни да отбягват някого, когото само преди пет минути бяха наричали свой приятел. И всичко това, защото някакъв по-голям, по-лош и по-зъл глупак им е казал да го направят.
Дариус се разхождаше из стаята и отново всички се отдръпваха от пътя му, отчаяни да не станат следващата жертва на яростта му.
Настъпи тишина и Милтън хленчеше, докато лежеше на пода. Всъщност се почувствах малко зле; знаех, че Дариус ще се разсърди, но не бях подготвена за нивото на гнева му. Вината се извиваше във вътрешността ми и аз свих пръстите си неудобно.
На горния етаж се чу огромен трясък и няколко души изкрещяха. Следващият звук беше ехото от рева на Дракон, който възнамеряваше да изгори целия свят.
Погледнах през прозореца и забелязах Дариус, който се носеше в небето, издишайки гигантска огнена топка.
По гърба ми преминаха тръпки от суровата, необуздана сила на звяра пред мен. Ако някога разбереше какво съм направила, бях сигурна, че щеше да ме сполети по-лоша съдба от тази, която току-що бе отредил на Милтън Хюбърт. Но въпреки страха, който предизвикваше, докато го гледах как бяга от мястото, което наричаше свой дом, как вярата му в непоколебимата лоялност на фенклуба му е силно разклатена, не можех да не се къпя в сиянието на удовлетворението, което ми донесе.
Жалко, Дариус Акрукс, наистина трябваше да разбереш с кого си имаш работа, преди да ни обявиш война.
Назад към част 27 Напред към част 29