ДАРСИ
Отидох на стадиона за питбол, заедно с Тори, Диего и София. Движехме се заедно с морето от студенти и професори, които се насочваха нагоре по пътя към Земната територия. Всички бяха облечени в тъмносините със сребристо цветове на нашия отбор и в мен се промъкна нетърпение за това, което ни очакваше в извисяващия се купол пред нас. Тори беше превърнала огромната си риза на „Питбол“ в рокля, като я беше завързала на възел и тя висеше до средата на бедрата ѝ, а аз бях облякла якето си на „Питбол“ върху любимия си син анцуг.
Малкият ми страх беше придружен от вълнението ми от мача. Какво щеше да се случи с Макс, когато той получи лилав обрив по цялото тяло? Колко време щеше да му отнеме да се оттегли от играта? Изкривено удовлетворение ме изпълни при тази идея. Да загубИ нещо, което означаваше толкова много за него, беше идеалният начин да му отмъстя, дори и да не беше нищо в сравнение с това, което беше направил с нас. Колкото и да мразех Наследниците обаче, никога не бих удавила някого за отмъщение. Ние не бяхме като тях. Но бях готова да видя как още един от тях пада от пиедестала.
– Хей, Тори, ако имаш нужда от някой, който да ти помогне да се справиш със сексуалната си зависимост, пиши ми във FaeBook!- Извика едно момче, последвано от бурен смях на приятелите му.
– Моята зависимост включва само секс с привлекателни момчета, така че не, благодаря!- Изкрещя Тори в отговор, въпреки че раменете ѝ се напрегнаха и аз се намръщих, знаейки, че това я е засегнало дълбоко в душата, дори и да се държеше като непукист.
– Не му обръщай внимание – каза Диего нежно, като погледна в тила на момчето.
Друг от приятелите му се обърна, вървейки назад и гледайки с тъпа физиономия към мен.
– Виж, тя пак си говори с гарван!- Той посочи към Диего, който му отвърна с поглед.
Стиснах устни, поглеждайки към Тори, като и двете мислено се съгласихме, че няма да се принизим до неговото ниво. От вида им личеше, че са старши, така че нямаше да имаме никакъв шанс, ако започнехме да хвърляме магии наоколо.
Един ден, гадняри.
– Съжалявам, Диего – казах аз, но той само сви рамене, като че ли днес беше в по-светло настроение. Радвах се; всички заслужавахме да се позабавляваме.
Влязохме в огромната арена и гневът ми изчезна, а на негово място бързо се настани благоговението. Сияйният сребърен купол отгоре блестеше като звезди, обсипан с множество светлини, които бяха насочени надолу към терена и трибуните. Учениците се разделяха по наклонените седалки, като се разпръскваха по-навътре в огромното пространство, докато друга тълпа влизаше от другия край на стадиона. Загледах се в обширното игрище, като си помислих, че трябва да са от Академията на Звездната светлина, тъй като бяха облечени в червено и бяло.
Самото игрище не приличаше на никое друго, което някога бях виждала. Имаше формата на футболно игрище, но с това приликите свършваха. Във всеки ъгъл имаше голяма бронзова пирамида с височина около метър и половина, а на върха ѝ – дупка с размерите на футболна топка. В четирите ъгъла на игрището тревата беше боядисана в цветовете на елементите: синьо, зелено, червено и бяло. В самия център на игрището имаше огромна кръгла бронзова плоча, а в средата ѝ – голяма яма с ширина почти десет метра.
– Как се играе тази игра?- Попитах София над шумотевицата.
Тя ми се усмихна развълнувано, което вдигна З и А, които беше изрисувала на бузите си.
– Ще ти обясня, докато играят.
– Мис Вега и мис Вега! Вие двете! Рокса… искам да кажа Тори и Дарси!
Обърнахме се, откривайки директорката Нова в елегантна рокля и шапка „Питбол“, която се провираше през масата ученици, удряйки ги по главите с навита програма, докато си пробиваше път.
– Движете се, движете се.- Тя удряше някого всеки път, когато произнасяше думата, и най-накрая се озова пред нас с развълнувана усмивка.- И двете имате запазени места в „Ложата“ заедно с Небесните съветници и други престижни гости.
– Благодаря, но не – каза бързо Тори.
– Ще останем с нашите приятели.- Направих жест към София и Диего, а Нова ги погледна, сякаш бяха разочарование за нея във всяко отношение.
– О… наистина?- Нова се намръщи.- Добре. Просто ги вземете със себе си, ако трябва.- Тя ни дръпна и София нададе писък на вълнение, докато Нова ни водеше по стъпалата чак до първия ред.
Преминахме покрай игрището и аз забелязах слабо трептене около самия край на тревата.
– Какво е това?- Посочих и София веднага отговори.
– Това е силово поле, което предпазва тълпата от всякаква непозволена магия, която може да полети по пътя ни.
– О, това е успокояващо – каза Тори, загледана в покрива, докато попиваше мястото.
Звукът на тълпата беше постоянно жужене на развълнувани разговори и аз бях напълно заразена от него, докато Нова ни водеше към местата отпред и в абсолютния център на игрището.
– Това е невероятно!- Възкликна Диего, прегръщайки София с ръка, когато се настаниха на две места. Тъкмо се канехме да седнем до тях, когато Нова хвана и двете ни ръце и ни обърна с лице към горния ред; той беше отцепен и покрит с тъмно стъкло. В него бяха седнали Небесните съветници с изискани напитки в ръце. Майката на Сет, Антония, носеше шапка на Зодиакалната академия, а бащата на Макс, Тибериус, носеше сако с щампа на Ригел на гърдите. Лайънъл и Каталина бяха единствените, които не носеха нито една от дрехите на „Питбол“, и аз бях малко изненадана, че изобщо ги виждам там. Това, което ме изненада малко по-малко, беше камериерът на Лайънъл, който стоеше на два метра от тях с поднос с ледена вода и чаши. Изражението му беше официално, но очите му все се стрелкаха към игрището и се зачудих дали не се интересува от играта на Дариус повече, отколкото родителите му.
Нова обяви присъствието ни и всички ни погледнаха, някои с по-голям ентусиазъм от други. Никой от тях обаче не гледаше по-мрачно от Лайънъл. Бях благодарна, когато острите нокти на Нова освободиха ръката ми и аз можех да се спусна на мястото си.
Тя се премести по-нагоре по реда, седна до плешив мъж в червено-белите цветове на „Звездна светлина“, който размахваше знаме; предположих, че е директорът на другата академия.
Драматична музика изпълваше трибуните, а тежък барабан биеше във въздуха в ускорен ритъм. Коленете ми се подкосиха, когато светлините притъмняха над тълпата и се стесниха изцяло върху терена.
Барабанът ставаше все по-силен и по-силен, докато не се чуваше само той, след което прожекторите паднаха върху предната част на игрището и ритъмът спадна до позната танцова песен.
Появи се голяма група мажоретки на академия „Зодиак“ в малки поли и горнища, които размахваха помпони, правеха катерушки и салта. Начело на групата беше не кой да е, а Маргьорит, а сред редиците им с напудрен грим и големи кукленски очи забелязах Кайли и Джилиан.
Може и да не ги харесвах, но, по дяволите, съчетанието им беше впечатляващо. Две момичета се изстреляха във въздуха на почти петдесет метра, задвижвани от въздушна магия, след което паднаха обратно в перфектен синхрон, готови да бъдат уловени от чакащата група долу. Всички се наредиха в редица по терена и Маргьорит премина с колело покрай линията; всеки път, когато минаваше покрай някого, помпоните му избухваха в сини и сребърни пламъци, предизвиквайки огромен рев от тълпата. Наложи се да ръкопляскам и да се радвам заедно с тях, без да мога да се сдържа. Бяха ослепителни, а магията правеше съчетанието им почти невероятно за гледане.
Завършиха с огромна пирамида, на чийто връх Маргьорит балансираше с единия си крак, вдигнат над главата ѝ, а с другата ръка изстрелваше във въздуха разноцветни искри.
Те се отправиха към терена под бурните аплодисменти на феновете на „Зодиак“ и дори учениците от Академията на Звездната светлина ръкопляскаха с ентусиазъм.
След това мажоретките на „Звездна светлина“ се втурнаха на терена в червено-бяло петно. Магията, която използваха, беше по-кротка от тази на отбора на „Зодиак“, но съчетанието им беше също толкова гладко, а момичетата уцелиха всяка точка. В края на мача те хвърлиха във въздуха дъжд от искри, които изписаха „Звездна светлина“, които проблеснаха няколко пъти, преди да се разпръснат от вятъра.
Мажоретките се върнаха на местата си в края на игрището и барабаните отново засвириха, обявявайки началото на мача. Напрежението на стадиона ме накара да седна напред на седалката си, завладявайки всичките ми сетива наведнъж. Ароматът на тревата, развълнуваното шумолене на тълпата, напрежението във въздуха.
От другата страна на терена се появи свирепа на вид жена, която водеше десетте членове на отбора на „Звездна светлина“ нагоре от прохода, който водеше под стадиона. Тя носеше черна тениска с отпечатани в бяло четирите символа на стихиите.
Учениците от академия „Зодиак“ аплодираха, но тези от „Звездна светлина“ полудяха, станаха на крака и удариха с ръце, викайки на своя отбор с чиста енергия.
Стомахът ми се сви, когато Орион се появи в подземния проход и изведе нашия отбор, облечен в същия черен комплект като другия треньор. Веждите му бяха опънати, но изражението му беше изпълнено с очакване, а устата му беше отворена по начин, който ми подсказваше колко много обожава да е на това игрище.
Сърцето ми заби лудо, докато разглеждах бицепсите му, изпъкнали на фона на ръкавите на тениската, и очертаните мускули на краката му.
Не мога да повярвам, че се целунах с учител.
Не мога да повярвам, че не мога да кажа на никого.
Не мога да повярвам, че никога повече няма да мога да го направя.
Най-накрая преместих погледа си към десетте играчи на „Зодиак“ зад него, които се бяха подредили срещу отбора на „Звездна светлина“. Четиримата наследници бяха разположени централно и от двете им страни разпознах приятеля на Дариус, Дамян Евърджил, с тъмна коса и сурови черти, и красивата Ашанти от стадото на Сет с фамилия Ларуе, отпечатана на гърба на ризата ѝ.
Двамата пазители бяха облечени изцяло в сребристо; единият беше светлокосият Джъстин Мастърс от В.С.О., а другият – високо момиче с тънки устни и фамилия Баджървил на гърба. Последните двама членове на отбора бяха Джералдин, която играеше на позицията на Земен бек (каквото и да означаваше това), и някой си Джоунс, който беше на позицията на Воден бек.
– Вече съм объркана – казах аз, като се наведех, за да заговоря София.
– Е – изпищя тя развълнувано.- В един отбор има десет играчи, двамата пазители на ямата пазят ямата от противниковия отбор, за да не вкарват топки. Най-лесният начин да запомните останалите играчи е, че има по двама от всеки елемент, единият играе в защита, за да държи другия отбор далеч от топката, а другият играе в нападение, за да вкара топката в ямата. Например във всеки отбор има по двама играчи от Земята. Нашият земен играч, Джералдин, е защитникът, а Кейлъб е атакуващият земен играч, наречен земен ездач.
– Какво е Дариус?- Попита Тори, като се наведе напред, за да говори със София, докато тя го посочваше в центъра на отбора.
– Той е защитник за огъня, който се нарича Огнен щит. Нападението за огън се нарича Огнеборец.- Тя посочи.- Дамян Евърджил играе, но обикновено това е Милтън Хюбърт.- Тя ни погледна, за да каже, че сигурно е сменен, и аз прехапах устни да не се усмихна.
Една жена съдия изтича на терена, облечена в бяло, с голяма, метална топка под мишница.
Тори се изправи.
– О, това е моята връзка, професор Престос.
Краката ѝ имаха дълбок загар под късите панталони и когато се обърна, за да погледне назад към тълпата, сплитайки пръсти във високата си конска опашка, забелязах колко е красива.
– Ходиш ли изобщо на часовете си за връзка?- Подиграх се.
– Имаме уговорка, която работи основно по електронната поща. Трябва да пробваш с Орион, да видим дали ще те освободи от тях – каза тя ефирно.
Устата ми пресъхна при думите ѝ.
– О, добре…но той никога няма да ми позволи.- А аз не искам да ги спирам.
– Може би трябва да попиташ.
– Не – казах, махайки и с ръка, а тя сви рамене и се обърна обратно към мача.
Може би обаче трябва да се опитам да се измъкна от тях. Колко ли неловко ще бъде, когато следващия път останем сами в една стая заедно? И как ще се спра да мисля за онази разтърсваща целувка?
О, Боже. По-добре да съм готова да се справя с това.
Орион и треньорът на „Звездна светлина“ си стиснаха ръцете и червата ми се свиха лудо, докато и двамата говореха на отборите си, потупваха някои от тях по гърба, след което изтичаха да се присъединят към нас в обособената зона със седалки.
Очите на Орион се спряха върху мен за половин секунда, преди да се стрелнат в обратната посока, оставяйки стомаха ми на парчета. Той седна няколко места по-надолу заедно с Нова и аз се отпуснах малко, поемайки си дълбоко дъх.
Престос се придвижи между двата отбора, застана по средата им и постави топката на земята между тях. Ямата беше на близо двайсет метра отвъд тях и пръстите ми се свиха, докато се чудех кой ще вкара първи. Въпреки че мразех Наследниците, все пак ми се искаше да видя победата на нашия отбор.
Хайде, Зодиак.
Не откъсвах поглед от Макс, забелязвайки как той престъпва от крак на крак, разтривайки задната част на врата си, после корема, бедрото. Сет беше само на няколко крачки от него, косата му беше вързана на кок, а на гърба му над фамилията му беше изписана думата Еърстрийкър в сребристо. Той все вдигаше ръка, за да се почеше по главата, после свиваше пръсти и ги сваляше отстрани, отказвайки да го направи. Кейлъб потъркваше тайно разкрача си, който блестеше под силните прожектори на терена. А Дариус изглеждаше така, сякаш дори малко не беше преодолял гнева си към Милтън Хюбърт, тъй като стискаше челюстта си толкова силно, че сигурно имаше опасност да си счупи зъб.
Изпаднах в хихикане и споделих поглед с Тори, която също се разсмя.
– Капитани на отбори, пристъпете напред!- Нареди Престос, а гласът ѝ се разнесе из целия стадион от микрофона, който сигурно носеше.
В цялата тълпа настъпи напрегната тишина и цялото ми тяло се сви от напрежение, когато Дариус се отдръпна от „Зодиак“, а един висок мъж с разплуто тяло и дълбоки зелени очи пристъпи напред, за да го посрещне.
Престос се върна с тичане до ръба на ямата, като вдигна свирка към устните си. Високо горе се появи огромен таймер, който блестеше с магия, докато се готвеше да отброява от пет минути – това ли беше всичко?
Преди да успея да попитам София за повече информация, свирката на Престос изпищя и Дариус замахна с юмрук право в лицето на капитана на „Звездна светлина“. Когато той се отдръпна встрани, видях името Куентин на гърба на ризата му заедно с длъжността „Земен“.
– О, Боже мой – изпъшках, когато Дариус се хвърли да вземе топката, само за да получи коляно право в брадичката си. Дариус беше готов, отдръпна се назад и хвърли ритник, докато целият стадион ревеше окуражително.
Куентин пое удара в стомаха, препъна се, а Дариус грабна топката, която изглеждаше адски тежка. В мига, в който я взе, двата отбора се втурнаха напред. Джералдин ревеше, сякаш отиваше на бой, и магически разкъсваше земята под краката на отбора на „Звездна светлина“, така че те се препъваха бясно, без да могат да се доберат до Дариус. Той се насочи към Ямата, докато четиримата пазители се групираха около нея.
– Върви!- Изръмжа Орион от дясната ми страна и се изправи на крака, докато все повече хора се изправяха около нас.
Дариус се втурна напред, като поглъщаше земята между него и Ямата. Той щеше да успее. Беше точно пред нея, а останалите от защитата на „Зодиак“ поваляха членовете на отбора на „Звездна светлина“ на земята със свирепи удари, огнени взривове, въздушни пориви…
Една лоза се изви и хвана Дариус за крака и докато падаше, той се обърна, изстрелвайки топката в небето с всичка сила. Изпрати огнен взрив, за да я задвижи напред, и я изпрати като каскада надолу към двата отбора, подобно на метеор, който се сблъскваше с тях.
Сет скочи високо над двата отбора с въздушна тяга, но Въздухоплавателят на Звездната светлина имаше същата идея, като се издигна до него. Двамата се блъснаха един в друг, като се удариха силно в земята и Сет започна да му нанася диви удари, без да се колебае. Той заби коляното си в гърдите му и го задържа на място.
– Аут си, Кубин!- Престос изкрещя и гласът ѝ отекна из целия стадион.
Звездният хукна от терена към пейката, на която седяха редица заместници на членовете на отбора.
Очите ми се върнаха към мача и Земния на Звездна светлина вече държеше топката, тичайки към Ямата в центъра.
Макс се опита да я отблъсне настрани с водна струя, но се спъна, преди да успее да я хвърли достатъчно добре, като се вкопчи във врата си и се затърка като луд.
– Ахххх, гори!
Тори и аз се разпаднахме от смях, когато забелязахме, че кожата му става на жестоки лилави петна.
– Аххххх!
– Ригел! Какво, по дяволите, става?- Изръмжа Орион, точно когато ревящо БУЗЗЗЗЗЗ съобщи, че Звездна е вкарала топката в Ямата.
Над трибуните светна табло, на което се виждаше, че „Звездна светлина“ е отбелязала една точка, но след това до него пробляснаха думи в червено.
Кубин – ти си аут
-1 точка.
Резултатите се върнаха на нула и публиката на „Звездна светлина“ изстена колективно.
Часовникът се върна на пет минути и отборите се разделиха така, че да бъдат разпръснати между четирите елементални ъгъла, а пазителите все още бяха на входа на ямата.
– Какво се случва сега?- Попитах София.
– Сега е вторият рунд. Всеки рунд е с продължителност пет минути. След един час ще бъде полувремето, след което ще играят още един час. Само гледай, ще стане сериозно напрегнато. Тя посочи четирите ъгъла на игрището.- Има само една топка в играта на рунд, тя ще бъде изстреляна на терена на случаен принцип от четирите елементални квадрата. Огнената топка е изгарящо гореща, земната е сериозно тежка, въздушната е лека и ще бъде изстреляна далеч нагоре към покрива, а водната е ледена на допир. Ако никой не вкара топката в ямата преди изтичането на петте минути – бум!- Тя имитира експлозия с ръце и устата ми се отвори.
– Свята майко – въздъхна Тори и аз кимнах в абсолютно съгласие с това.
– Ако топката бъде изпусната в който и да е момент от играта, включително точно преди да се взриви, отборът губи пет точки. Така че всички на това игрище са подготвени за нараняванията, които ще получат, ако тя избухне – обясни София.
– Това е лудост – въздъхнах аз.
– Не.- Диего се наведе напред на стола си с маниакален блясък в очите.- Това е Питбол.