Зодиакална Академия – Книга 2 Безмилостни Феи-Част 32

ОРИОН

– Какво става там?!- Изревах, а чистата ярост се разля по тялото ми като разтопена пластмаса.
Беше полувремето и отборът седеше на пейката пред мен в съблекалнята, изглеждайки вече победен. Кейлъб скри лицето си в ръце, докато другите трима наследници се опитваха да го утешат след скандиранията.
– Получи ли свирка от кон? Вкараха ли ти рог в задника?- Го бяха прогонили от стадиона.
Макс потупваше лилавата си кожа, а Сет продължаваше да се чеше по главата и, честно казано, те се разпадаха до смърт.
Никой не ми отговори. Наистина изненадващо.
– Академията на Звездната светлина са второстепенен отбор. Вие сте елитен отбор. Родителите ви не наливат не толкова трудно спечелените си пари в това място без причина!
Мълчание.
– ОТГОВОРЕТЕ МИ!- Изревах.
Джералдин Грус трепереше, докато ме гледаше.
– Страдащи колбаси, треньоре. Ще се справим по-добре, сигурен съм, че можем, ако всички…
– Тихо – заповядах и тя кимна покорно. Посочих към нея.- Ти си единственият играч там, който си скъсва задника. И се предполага, че трябва да играеш в защита, а не да вкарваш дузпи.- Погледнах към останалите членове на отбора.- Грус поема цялото ви бездействие там. Ако не спечелите този мач, ще започнете сезона в дъното на лигата, а оттук нататък мачовете стават само по-трудни. Имахте късмет да изтеглите Звездните толкова рано, този мач би трябвало да е детска игра!
Отново погледнах към Наследниците, челюстта ми се стегна, когато Макс изстена, опипвайки тялото си, а Кейлъб все още не вдигаше поглед, когато Сет сложи ръка на рамото му. Дариус се взираше в далечната стена, сякаш някой се беше изсрал в чинията му за вечеря.
– Вие четиримата. При мен. Сега – наредих аз.
Те се придвижиха към мен, влачейки петите си, а аз поклатих глава на мрачната им проява.
Блъснах Кейлъб под брадичката му, като го принудих да ме погледне.
– Алтаир, майната му на това, което мисли тълпата. Не ме интересува дали си падаш по секс с леприкони, остави тези глупости извън терена, разбираш ли?
Той си пое тежко дъх и кимна.
– Разбирам – каза той с малко повече ентусиазъм.
– Ригел.- Щракнах с пръсти към Макс и той се приближи, повдигна ризата си, за да ми покаже повдигнатия лилав обрив, който сега покриваше почти цялото му тяло.
– По дяволите, става все по-зле.- Издадох ниско свистене.
– Лекуването му не върши работа – изстена той.- Трябва да отида в болницата на Уран…
Останалите от екипа започнаха да се смеят и аз ги стрелнах с поглед, за да ги накарам да млъкнат, докато Макс свеждаше глава.
– Ами това е твое решение. Мога да те заместя с някой друг – казах аз, като обгърнах тила му, за да го накарам да ме погледне в очите.- Но да знаеш, Ригел, ако решиш да останеш и през второто полувреме и играеш като гадинката на конци, на която току-що станах свидетел, ще се погрижа този обрив да продължи до края на проклетия срок, разбираш ли?
– Да, сър. Искам да продължа да играя – промълви той и аз го пуснах, грабнах Сет за яката и го дръпнах по-близо. Бях може би с един процент по-груб с него, отколкото с останалите. Но той беше отрязал косата на Блу и аз просто не можех да му простя, по дяволите. Край на историята.
Обхванах с ръка кокчето му и притиснах челото си към неговото.
– Имаме ли проблем, Капела?
– Не – изсъска той.
– Тогава защо се чешеш по всеки ъгъл, по всяко кътче, по всеки проклет отвор на тялото си пред четири хиляди души?- Някъде в слепоочието ми се пукна вена, а сърцето ми се блъскаше в гръдния кош с такава сила, че това беше истинска тревога. Може би аз се нуждаех от тази победа повече от тях. Може би те не бяха водени от цялата отчаяна страст на човек, който е изгубил шанса си да играе за Соларианската лига по питбол. Но помогнете ми, през всичките години, в които бях играл или тренирал отбора по питбол на академия „Зодиак“, никога не бяхме оставали последни в турнира. Така че тази година нямаше да започнем.
– Имам бълхи!- Оплака се Сет и аз инстинктивно го отблъснах от себе си. Той падна на колене и се вкопчи в краката ми, сякаш в разгара на нервен срив.- Моята глутница не иска да спи с мен, да тича с мен или да прекарва време с мен, а аз не съм създаден да бъда сам. И ме сърби толкова много, професоре!- Той ме погледна отчаяно и аз се намръщих, като го изтръсках от краката си. Това е жалко.
– Стани. Опитай се да вземеш със себе си достойнството си. Следващата седмица всеки върколак в Академията ще бъде намазан против бълхи. Така че дотогава го изтърпи. Ще ти дам същия избор, който дадох на Ригел. Влизаш или излизаш?
Той погледна към приятелите си, като сякаш черпеше сили от тях.
– Влизам – въздъхна той.- Ще се справя по-добре.
– Добре.- Ударих го прекалено силно по рамото, така че той се препъна напред, а аз се опитах да не призная факта, че това има нещо общо с Дарси. Защото нямаше, по дяволите.
– Дариус.- Повиках го и той се приближи към мен, опръскан с кал, толкова тъмна, колкото и гримасата на лицето му.
– Какво ти е влязло в главата?- Попитах по-меко, отколкото останалите.
Той сви огромните си рамене и аз повдигнах вежда, очаквайки да се откаже от играта.
– Това е заради шибаният Милтън Хюбърт – изсумтя той.- Той е този, който е нахлул в стаята ми, откраднал е нещата ми и изгорил проклетата ми стая. Той трябваше да ми е приятел.
Покрай звездите, можеше ли всички тези проблеми да се случат в по-лош момент?
Въздъхнах тежко.
– Сигурен ли си?- Изведнъж ме осени мисълта, че ако Хюбърт е направил това, той може да има източващия кинжал, който търсехме. Но аз бях претърсил всички стаи на учениците… къде би го скрил?- По дяволите, не мога да мисля за това точно сега.
– Да – изръмжа Дариус.- Сигурен съм. Момчето имаше наглостта да носи един от златните пръстени пред мен.
– Това ми се струва идиотско – коментирах аз.
– Той не е точно най-ярката искра.- Дариус сви рамене, макар че зъбите му все още бяха здраво стиснати.
– Добре.- Положих ръка на рамото му.- Трябва да оставиш това настрана за последната половина. След това, ако искаш, можеш да се изправиш срещу него като пълен задник на Дракон. Дори ще донеса огнехвъргачка и ще ти помогна да го направиш, за да сме сигурни, че ще си върнем всеки предмет, който е откраднал. Но приятелите ти се нуждаят от теб на място точно сега. Погледни ги.- Направих жест към Сет, който залепваше мокра тоалетна хартия на обрива на Макс, сякаш това изобщо щеше да му помогне, и към Кейлъб, който избърсваше блясъка, който все още беше залепнал за чатала му, независимо каква магия използваше, за да се опита да го премахне. Беше жалко.
– Те имат нужда от теб, човече.- Разтърсих малко Дариус и той кимна, като изглеждаше, че най-сетне е разбрал това. Той се премести, за да се присъедини към приятелите си, и те погледнаха с надежда, когато той пристигна.
– Правилният отбор.- Изплясках с ръце, за да привлека вниманието им.- Излезте там и унищожете Академията „Звездна светлина“, както сте създадени да го направите. Обучавали са ви за най-добрите, така че бъдете най-добрите.- Погледнах ги, докато се подреждаха в редица. Наследниците стегнаха редиците си, като се пляскаха по раменете, но някои от тях все още изглеждаха нещастни.
От тълпата обратно на стадиона се носеше позната песен и надеждата изгаряше в гърдите ми. Перфектно време!
– Не можеш да уплашиш наследниците, на наследниците не им пука. Не можеш да уплашиш Наследниците, на Наследниците не им пука!
Останалата част от отбора подхвана скандирането, като се групираха и сключиха ръце на раменете си в кръг, макар да забелязах, че Ашанти Ларуе спазваше дистанция от Сет. Скоро и наследниците се присъединиха, като скачаха нагоре-надолу и размахваха юмруци.
Скръстих ръце и се усмихнах, докато гледах. Забавното беше, че тази песен беше най-голямата лъжа, която някога бях чувал. Защото през всичките години, в които ги познавах, никога не бях виждал Небесните наследници да изглеждат толкова разтреперани.

Назад към част 31                                                         Напред към част 33

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!