Зодиакална академия – Пробуждането – книга 1-1 – Гледната точка на момчетата Част 31

ДАРУИС

Намалих темпото, докато дърпах Рокси, а мястото, където се държах за ръката ѝ, сякаш изгаряше като горещи въглени върху кожата ми.
Звездите бяха ярки тази вечер и между постоянното удряне на стъпките ни можех да се закълна, че чувам шепота им, който ни наблюдаваше. Гледат ме.
Преглътнах буцата в гърлото си и продължих да вървя, без да я поглеждам, защото ако погледнех в тези нейни големи очи, знаех, че ще видя себе си отразена в тях. А аз не исках да гледам мъжа, който трябваше да бъда тази вечер. Ако намерех истински страх в погледа ѝ, докато ме гледаше, тогава знаех, че наистина ще се пречупя. Защото тази вечер се чувстваше важна. Такава, каквато означаваше, че съдбата се върти на косъм и каквото и да се случи с монетата, тя може да определи всичко.
Това, което възнамерявах да и направя, беше нещо чудовищно, което баща ми би похвалил. Жестокият урок, който той с удоволствие щеше да ми даде. Ако го направех, щях само да се промъкна още по-дълбоко в сянката му, да се приближа до съдбата, която той ми беше избрал и която никога не съм искал да изпълня.
Но може би съм бил глупак, когато съм вярвала, че мога да бъда нещо различно от това. За да победя един чудовищен човек, трябваше да бъда още по-голямо чудовище.
Тя не се бореше, все още се държеше под властта на моята принуда и мисълта, че така открадвам волята ѝ, откъсваше парчета от и без това изтерзаната ми душа.
Всички неща в нея, на които най-много се възхищавах, онзи огън, който пламтеше в нея и ме привличаше толкова лесно, бяха потиснати от онази власт, която бях откраднал върху действията ѝ. Мразех го. Знаех какво е да бъдеш принуден да бъдеш под петата на друг. Да ти откраднат правото да се бориш, както и да страдаш от тяхната жестокост. Въплъщавах единствения човек, в когото никога не съм искал да се превърна, и въпреки това не виждах друг начин.
Тук не ставаше дума за мен, за нея или за трона. Ставаше дума за малкия ми брат, който се нуждаеше от моята защита. И може би тя щеше да разбере това, ако ѝ го обяснех, защото обичаше сестра си толкова яростно, колкото и слънцето, така че бях сигурен, че би направила всякаква жертва за нея.
Но, разбира се, не можех да обясня такова нещо нито на нея, нито на когото и да било друг. Така че в очите на света, който ме наблюдаваше, аз просто щях да бъда злодеят. Но може би за единствения човек, който ми беше останал на този свят и който пазеше някаква истинска чистота в себе си, аз можех да бъда неговото спасение. Затова трябваше да се съсредоточа върху това. Ксавие се нуждаеше от мен, за да го направя. Така че това щеше да стане.
– Къде ме водиш?- Рокси издиша, а страхът в тона ѝ накара челюстта ми да се свие. От това нямаше да има връщане назад. Знаех го. Баща ми вече знаеше моята слабост. Знаеше точно как да ме удари. Което означаваше, че ме владее по-сигурно, отколкото някога преди. Аз бях негово създание, което трябваше да изпълнява заповедите му. Пречупен по начина, по който той винаги е искал да ме пречупи, така че да не бъда нищо повече от кукла на конци. Наследникът му, дясната му ръка, двойник на тъмното създание, в което се бе превърнал преди много, много време.
– Отиваме да се видим с едни приятели – казах аз, тонът ми беше отсечен. Не можех да кажа нищо повече от това. Просто трябваше да се справя с това. Да го завърша.
Завлякох я в сградата, след което я повлякох през тихата спортна зала и към съблекалните на басейна отвъд нея. Тя не можеше да ми се противопостави благодарение на принудата, която ѝ бях наложил, но усещах как мускулите ѝ се стягат като намотка в пружина.
Защо не можеше просто да се откаже от тази игра в момента, в който я въвлякох в нея?
Издърпах я през още една врата към огромния плувен басейн и стиснах устни пред насъбралата се тълпа, като ми се искаше да можехме да направим това без свидетели. Но в това беше целият смисъл, трябваше да покажем на света колко ниско могат да бъдат тласнати Вега и да се уверим, че всички шушукания за това, че ще се издигнат на власт и ще си върнат трона, са напълно смазани. Това не беше битка между феи срещу някакви необучени момичета, а доказателство, че те не са достатъчно феи, за да преодолеят собствените си страхове, което щеше да покаже на всички колко слаби са всъщност.
Маргьорит и приятелките ѝ изкрещяха развълнувано и раздразнението ми се повиши при вида на момичето, което някога бях взел в леглото си. Беше се оказала точно такава психопатска грешка, каквато не исках да допускам, и по радостния поглед в очите ѝ, докато ме гледаше как влача Рокси тук, останах с впечатлението, че може би си мисли, че това означава нещо, що се отнася до мен и нея. Но това съвсем не беше така.
Глудницата вълци на Сет започнаха да вият от възбуда, бутаха се и се блъскаха един друг край басейна, докато пиеха бутилки бира. Все още нямаше следа от техния Алфа, така че предположих, че той все още работи по своята част от този план.
Червата ми се свиха, когато си помислих за това, отклоних ума си от него и се съсредоточих върху всяка своя стъпка, докато дърпах Рокси по дължината на басейна. Погледнах табелата, която предупреждаваше, че водата е дълбока шест метра, и се зачудих докъде наистина стига страхът ѝ от водата. Дали това изобщо щеше да е достатъчно? Дали страхът беше по-скоро свързан с откритата вода, или с перспективата да се удави? Макар че предполагах, че всеки би бил ужасен, ако е в капан под водата и не може да избяга, така че трябваше да приема, че това е достатъчно.
Тя наклони глава назад, за да погледне към трите дъски за скокове във вода в далечния край на басейна, и усетих, че по тялото ѝ, където я държах, премина трепет от страх, но въпреки това не я пуснах. Трябваше само да си помисля за брат ми, който беше ужасен и ме чакаше да свърша това, и знаех, че няма да се поколебая.
Кейлъб явно беше използвал бързината си, за да ни изпревари тук, и двамата с Макс стояха в очакване до дъските за скокове във вода, като двамата изглеждаха като полярни противоположности в отношението си към това. Макс на практика искреше от енергия, отдаваше се на предизвикателството и най-вероятно използваше дарбите си, за да подсили емоциите, които искаше да излъчи, като същевременно потискаше всякакви чувства на съмнение или вина. Кейлъб не издаваше нищо, докато ни наблюдаваше как се приближаваме, но очите му се спряха на момичето, което дърпах със себе си, и знаех, че това не му харесва, дори и да се съгласяваше с него в името на единството в групата ни.
Спрях до тях и реших да приключа с цялото това нещо възможно най-бързо, като завъртях Рокси така, че тя да гледа през басейна към тълпата от зрители, след което пуснах ръката си около раменете ѝ и предложих нахална усмивка, за да я видят всички.
– Много хора говореха за завръщането на наследниците на Вега, сякаш са нещо специално – призовах аз, карайки тълпата да замълчи, докато ме слушаше.- Но аз все още не виждам нещо впечатляващо в тях. Тази дори не може да се пребори с основната Принуда.
Преместих я на гърдите си, като се чудех дали няма да каже нещо срещу мен или да се опита да помоли хората, които наблюдават това, да ѝ помогнат. Те нямаше да го направят. Но ако тя молеше достатъчно убедително, може би дори нямаше да се наложи да минаваме през това. Стига да я видяхме на колене и в наша милост, това нямаше ли да послужи на целта?
– За да се издигнем на върха, ние се борим срещу страховете си и излизаме триумфално!- Макс викаше, изричайки същите неща, които родителите ни бяха набивали в главите ни безброй пъти. Бях се изправял пред подобни предизвикателства отново и отново през цялото си детство, а баща ми сякаш изпитваше удоволствие да ме плаши по всякакъв начин, докато ме принуждаваше да се боря със страховете си.- Така че не трябва ли едно от момичетата, които претендират да бъдат наши кралици, да докаже, че може да направи същото?
Рокси се намръщи на Макс и той се приближи, като се наведе да ѝ говори с решителност и злоба, които се търкаляха от кожата му.
– Благодаря, че сподели страховете си с мен – мърмореше той.- Това направи планирането на това много по-лесно.
Погледнах между двамата, чудейки се дали тя ще се пропука и ще се помоли. Но, разбира се, не го направи, защото нищо с нея не е лесно, а тя не би направила дори толкова, за да спаси себе си и нас от необходимостта да направим това.
Макс се наведе по-близо, прокара пръст по ръката ѝ и се усмихна, докато вкусваше емоциите ѝ, а аз се вцепених, когато той сложи ръка върху нея.
– Хайде тогава – казах аз, като свалих ръката си от раменете ѝ и леко я побутнах, за да я накарам отново да се раздвижи.
Докато минавахме покрай Кейлъб, той хвърли на Рокси успокоителна усмивка, сякаш се опитваше да ѝ каже, че ще се справи, а аз го погледнах язвително, като ми ставаше повече от гадно, че съвестта му показва лицето си и ме кара да се чувствам като още по-голям гадняр за това, което трябваше да направим тук. Той знаеше много добре, че нямах никакъв шибан избор и дори да беше готов да се противопостави на желанията на майка си за това, аз не си позволявах лукса да предизвиквам баща си за каквото и да било.
Преведох Рокси покрай двете долни дъски за гмуркане и спрях до стълбата, която водеше към десетметровата дъска, искайки да свърша това.
– Хайде сега, Рокси – казах аз, като се наведех близо до нея, за да я заговоря, сякаш това имаше някакво значение, сякаш правеше нещата по-добри.- Качи се горе.
Тя вдигна зелените си очи към моите, навлажнявайки устните си и привличайки вниманието ми към устата ѝ, преди да се вгледам отново в душата ѝ. Имах чувството, че тежестта на всички звезди на небето ме притиска, шепне и шушука неща, които не можех да разбера, но които звучаха като далечна буря в ушите ми. Тук се случваше нещо по-важно, отколкото бях в състояние да разбера напълно, но не знаех дали това означава, че трябва да продължа с тази задача, или да се върна от пътя, по който бях поел.
– Почти не мога да плувам – въздъхна Рокси и това не беше молба за помощ или дори нещо подобно. Просто констатация на факт, защото искаше да е сигурна, че знам това. Искаше да разбера напълно какво щях да ѝ направя, ако я принудя да направи това. И не можех да отрека, че това ме накара да се замисля. Знаех в какво ме превръща това. Кой ме прави, но не беше като да имам и други възможности за избор. Ксавие сега беше там с това чудовище и нямах представа докъде щеше да стигне, за да ме накаже, ако сега отново го подведа.- Ще се удавя, ако скоча от там.
Никога.
Думата отекна в мен с окончателност, която знаех, че е вярна. Може и да съм готов да и направя това, да я тероризирам и да я накарам да ме мрази повече от всеки друг мъж, когото познава, но нямаше да я оставя да умре тук. Това нямаше да се случи. Но страхът в очите ѝ ме накара да видя всички най-лоши неща в себе си и за най-краткия миг решителността ми се пропука.
Със сигурност, ако тя се поклони и се съгласи да си тръгне, нямаше да ми се налага да правя това? Баща ми щеше да се задоволи с това.
– Готова ли си да ни се поклониш тогава?- Попитах почти отчаяно, като се преместих толкова близо до нея, че на практика можех да усетя как сърцето ѝ бие в гърдите.- И да оставиш това училище зад гърба си?
Тя ме погледна в очите, но вместо целия огън и ярост, които обикновено ми предлагаше, видях само едно момиче, което ме гледаше насреща. Момиче, на което животът тук е бил откраднат, когато е била бебе. Което е било захвърлено и отхвърляно и никога не е принадлежало никъде, докато не е намерило пътя обратно към Солария.
Тя не беше жестокото същество, което очаквахме да бъде като дъщеря на Дивия крал. Всъщност тя дори не беше истинска заплаха за нас. Поне засега. Беше се изгубила и търсеше нещо, което можеше да е ключът към запълването на всички празни места в душата ѝ. И аз можех да разбера този порив по-добре от повечето хора.
Устните ми се разтвориха, когато решимостта ми започна да се разколебава и шепотът на звездите изглеждаше почти като рев на буря, която се надигаше в далечината. Не знаех какво да кажа или да направя, но по някаква причина не исках повече да правя това…
– Започни да се катериш! До самия връх!- Изкрещя откъм гърба ни Макс, като принудата му беше толкова силна, че почти и аз се поддадох на нея, тъй като ме хвана неподготвен.
Рокси се отдръпна от мен, докато все още укрепвах умствените си щитове срещу силата му, и преди да успея да направя нещо повече от това да я гледам как си отива, тя беше свалила токчетата си и се катереше по стълбата.
Направих крачка напред, сякаш исках да я спра, но Макс хвана ръката ми и докато гледах към него, около нас двамата се плъзна заглушаващ балон.
– Ако промениш решението си, какво ще направи баща ти?- Попита той с тих глас, а погледът в очите му ми подсказваше, че е разбрал твърде много за реалното ми положение въпреки усилията ми да запазя тези тайни от него.
Погледнах в очите му за дълъг момент, след което отново отпуснах поглед към краката си.
– Той ще ме накаже – промълвих, кожата ми настръхна от полуистината, защото знаех, че не аз ще понеса основната тежест от това.
– Усещал съм частица от страха, с който ти живееш заради това наказание, и знам със сигурност, че не искам да се сблъскваш с него. Така че кажи ми, Дариус, струва ли си тя това, което ще ти струва да се спреш сега?- Попита Макс сериозно.
Погледът ми се премести върху Рокси, която продължаваше да се катери, а дългата ѝ черна рокля се заплиташе около краката ѝ, докато тълпата от задници, която беше поканена да гледа това, скандираше: – Скочи! Скочи! Скочи!- Като жадуваха за нейното унищожение.
Гърлото ми се стегна от думите, които не исках да изричам, но колкото и да мразех да бъда мъжът, който въплъщавах тази вечер, знаех, че бих пожертвал това и още повече за безопасността на брат си. Дори за нея.
Когато взех това решение, Макс сякаш го усети и кимна твърдо, докато ме освобождаваше.
– Няма да те видя да страдаш заради една Вега – каза той сериозно.- Което означава, че това вече е свършено.- Той пусна заглушителния балон, като ме спаси от необходимостта да отговарям, и аз отново погледнах към Рокси, наблюдавайки как тя се добра до върха на стълбата и се изправи на крака върху дъската за скокове.
Макс се приближи до ръба на басейна, завъртя пръсти, докато хвърляше магията си във водата, и парата, която се търкаляше от нея, бързо изчезна, докато температурата на течността рязко спадаше.
Вратите се отвориха с трясък в далечния край на помещението и Сет изрева развълнувано, докато се втурваше навътре, като притискаше с ръце устата си и ни викаше, докато се приближаваше.
– Бях притеснен, че ще пропусна шоуто. Току-що приключих с унищожаването на другата!
Кимнах, разбирайки какво означава това. Това вече беше свършило наполовина, така че сега просто трябваше да свършим своята част. Тогава Ксавие щеше да е в безопасност и аз можех да се съсредоточа върху него, вместо да се оставям да бъда разсейван от едно момиче, което така или иначе никога нямаше да бъде мое.
– Хайде – заповяда Макс и дръпна брадичката си, за да ме накара да вървя с него към ръба на басейна.
Вдигнахме ръце и поехме контрола над водата пред нас, като я накарахме да се извива и да пищи, сякаш буря прорязваше ледените ѝ дълбини.
– Готова ли си, малка Вега?- Изкрещя Макс и тълпата ученици запя по-силно, жаждата им за кръв нарастваше. Бях му благодарен, че пое отговорността за това, макар да знаех, че това прави и мен страхливец. Но нямаше друг начин и докато се съсредоточавах върху Ксавие, знаех, че мога да се справя с братята си на моя страна.
– Скочи!- Макс изкрещя, а принудата му беше мощна като таран.
Рокси пристъпи напред, но после се дръпна и спря, а Макс изсъска проклятие.
– Тя се отърва – изръмжа той и по някаква безумна причина ми се прииска да се изсмея на това. Защото, разбира се, че се беше освободила. Това момиче беше упорито като луната.
– Върви – каза Сет с мрачна усмивка и миг по-късно из стаята се разнесе виещ вятър, който се втурна към нея и той започна да го насочва към гърба ѝ.
Но Рокси не беше от момичетата, които се оставят да бъдат бутани, така че преди той да набере достатъчно сила, за да я избута през ръба, тя направи крачка и се изстреля от края на дъската за скокове във вода.
Секундите, които и бяха нужни, за да падне към водата, сякаш се проточиха безкрайно, докато я гледах как пада, как черната материя на роклята се развява около краката й и как от дробовете и се изтръгва писък, който ме прониза.
Тя се удари силно във водата, изчезвайки под бурната повърхност, и кълна се, че секундите се отброяваха в минути, докато се взирах в гърчещата се течност и чаках тя да се появи отново.
Сет се разсмя, а тълпата крещеше за кръвта на Вега, но аз просто стоях там, взирах се във водата и се опитвах да я открия в нея.
Протегнах ръка със силата си, използвайки връзката, която вече бях създал с водата, за да я потърся в дълбините ѝ. Освободих дъха, който бях задържал, когато усетих ритника на краката ѝ срещу водата, и погледът ми се насочи към една точка в центъра на басейна секунда преди тя да изплува със задъхване. Беше свалила роклята си, за да и е по-лесно да плува, и беше само по бельо, докато се оглеждаше панически.
Облекчението ми продължи само миг, тъй като Сет се наведе близо до мен и прошепна в ухото ми.
– Направи го, Дариус. Завърши това. Нека приключим с тази шибана работа.
И въпреки че крайниците ми се чувстваха натежали от това решение, знаех, че то вече е взето, така че стиснах челюст и изпълних заповедта му, изтръгвайки водата от басейна във вълна, която се издигна до нея и я закри в сянката си.
Рокси се опита да изплува от нея, но аз махнах с ръка и я изпратих върху нея, запращайки я отново под повърхността и завъртайки я в създаденото от мен течение. Отказвах да си позволя да почувствам каквото и да било, освен концентрацията, която ми беше необходима, за да контролирам магията, докато не я освободих отново от нея и тя отново започна да плува към повърхността.
Макс сви пръстите си до мен и повърхността на водата започна да замръзва, сърцето ми се разтуптя, докато гледах как течността се втвърдява, докато той я заключва в дълбините на басейна.
Секундите се проточиха и изведнъж ръката ѝ се удари в леда, погледът ми се спря върху гледката на блъскането ѝ в непрозрачната плоча, докато пулсът ми започна да се учестява и в ушите ми прозвуча рев.
Звездите крещяха в черепа ми, подиграваха се, дразнеха ме, смееха се, проклинаха ме – дори не бях сигурен за какво, но знаех, че ме наблюдават, съдят, променят съдбата.
Това беше толкова прецакано. Най-лошото нещо, което някога бях правил по заповед на баща ми, и мразех да мисля какво още може да поиска от мен сега.
Юмрукът на Рокси започна да се удря в леда и аз се изместих напред с един сантиметър, несигурен какво възнамерявам да направя дори преди Макс да хване ръката ми и да ме погледне строго.
– Скоро ще свърши – изръмжа той и аз кимнах, но гадното чувство в корема ми не намаляваше.
Изведнъж ледът започна да трепери и по него се появиха пукнатини като паяжини, когато Рокси освободи основната част от силата си изпод повърхността.
Тя успя да пробие дупка точно през него, глътна въздух, когато хватката на Макс върху ръката ми се затегна и силата му се заби в бариерата на моята собствена.
– Трябва ми повече сила, за да я задържа – изсъска той, искането му беше ясно и аз принудих бариерите си да се отдръпнат настрани заради него, позволявайки на силата ни да се слее, докато той черпеше от кладенеца на магията в мен и подсилваше леда, така че тя отново да бъде хваната в капан под повърхността.
Все повече и повече пукнатини се разпространяваха по леда, който покриваше горната част на басейна, докато Рокси хвърляше магията си срещу нашата в брутална, мощна вълна и възгласите на тълпата се превръщаха в ропот на съмнение, правейки цялото това нещо много по-жизненоважно, отколкото беше преди.
Ако тя успееше да пробие този лед, това щеше да се обърне срещу нас по грандиозен начин. Тя щеше да докаже колко е силна, като се освободи от нас и преодолее страха си в крайна сметка, а аз можех само да си представя гнева на баща ми, ако това се случи.
Мислех за брат си и за нищо друго, докато вливах още магия във връзката си с Макс, помагайки му да укрепи леда, докато аз движех собствената си водна магия около нея отдолу, фокусирайки се върху движенията на краката ѝ, върху ударите на сърцето ѝ.
Бях готов да я извадя от водата в момента, в който тя престанеше да се бори. Това нямаше да завърши с нейното нараняване по какъвто и да е начин, освен с тероризирането ѝ. И дори това може да е достатъчно, за да счупи нещо в мен. Защото вече знаех, че тази граница, която бях преминал, не беше такава, от която някога бих могъл да се върна назад. Сега бях точно като него. Точно като човека, в когото винаги съм се кълнял, че никога няма да се превърна.
Челюстта ми беше скована от решителност, докато решимостта ми започна да се разбива в гърдите ми парче по парче. Само още малко. Още няколко секунди. Не за мен. А за Ксавие.

Назад към част 30                                                          Напред към част 32

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!