Глава 8
Същия следобед Боунс отвори задната врата на градаката си къща, за да пусне Джелани да влезе. Мина през фоайето докато слушаше шума от пластмасовите и метални крака на Джелани, който го следваше. Боунс спря във вътрешния двор. Беше красиво с големия фонтан в средата и заобикалящите го цветя, засяти специално да цъфтят дори и през зимата.
– Много хубаво, – каза Джелани, докато се оглеждаше наоколо.
Боунс беше мълчалив. Джелани изчака няколко минути и наруши мълчанието.
– Каза, че имаш новини? – изстреля гулът.
– Всъщност имам. – каза Боунс с тънка усмивка. – За теб.
След това Боунс скъси разстоянието и сграбчи Джелани, задържайки по-големия мъж на няколко крачки над пода.
– Това е единствената ти възможност да ми кажеш истината. Ако ме излъжеш ще те убия веднага. Веднага след като пристигнах, Ралмиел ме подгони, без да се притеснява от възмездието на Мари. Странно. След това твоята история не се потвърди. Мислиш ли, че просто ще приема думите ти и няма да направя собстено разследване? Няма данни семейство ЛаЛори някога да са били в къщата на Сейнт Франсисвил, така че не може да са убили там жена ти. Каква игра играеш?
Джелани не се опита да се съпротивлява. Изкуствените му крака и ръце го правеха безсилен срещу Боунс точно толкова, колкото и ако беше човек.
– Аз бях роб на семейство ЛаЛори – изплю той. – Малко след като дойдоха в квартала ни придобиха и двамата с жена ми. Историите за това какво са правели на роботе си не са и наполовина вярни. С жена ми се опитахме да избягаме. Хванаха ни и ме измъчваха. Отрязаха ръцете и краката ми и ги изядоха пред мен, но това не беше най-лошото.
Джелани отмести поглед. Мириз на чисто мъчение се носеше от него, но Боунс не разхлаби хватката си.
– Продължи.
– Делфин ме промени в гул. – Джелани продължи като гласът му трепереше от спомените. – След това ме държа окован с дни в един адски таван, докато не полудях от глад. Най-накрая доведе жена ми горе, окова я, за да не може да бяга. Онази вечер убих жена си. Убих жена си и я изядох.
Боунс го остсви на земята. Джелани залитна за момент, докато балансира на пластмасовите си крака. След това се обърна към Боунс.
– Съжалявам, приятел – каза тихо Боунс. – Но знаеш, че вината не е твоя. Престъплението е тяхно, не твое.
– О, знам, че те са виновни за смъртта ѝ, – подсмъркна Джелани. – Но всеки път като заспя чувам виковете ѝ насън. Мога да я чуя след повече от сто години. – Погледна Боунс открито: – Искам да свърши. Искам всичко това да свърши.
– Мари дори не знае, че семейство ЛаЛори са тук, нали? – Въздъхна Боунс. – Ето защо Ралмиел толкова яростно ме преследва. Не се страхува от възмездието ѝ.
– Когато преди години Делфин и Луис ловуваха в града, Нейно Величество ми каза да не предприемам нищо докато не се върне. Не искаше никой да знае от страх, че новините за това ше отслабят силата ѝ. Но семейство ЛаЛори си тръгнаха преди завръщането на Нейно Величество. Този път не исках да рискувам да го изпусна отново. Затова те излъгах като те доведох тук.
Боунс прокара ръка през косата си раздразнено.
– Мари ще те убие за това, но трябва вече да го знаеш.
– Не знаеш какво значи да си сакат в твоя вид. – Каза големия мъж с прегърбени рамене. – Нейно Величество го направи поносимо, но искам да умра веднага след като семейство ЛаЛори са убити. Единствената ми надежда е Нейно Величесто да направи смъртта ми като наказание за предателството, а не да ме лиши от защитата си.
Погледа на Боунс се плъзна още веднъж по ампутираните ръце и крака на Джелани. Той не можеше да вдигне нож, за да защити себе си или Мари, което се очаква от всеки член на немъртвата линия. Дори нямаше да може да върви, ако някой изблъска протезите от под него, а това щеше да е първото нещо, което всеки враждебен вампир или гул би направил.
Поглеждайки отстрани всичко, което Джелани можеше да предложи на кралицата в замяна на защитата ѝ е лоялността си, която току що беше изгорил като тръгна зад гърба ѝ след семейство ЛаЛори. Дори и Мари да одобряваше това, защо го е направил, пак нямаше да има избор освен да го убие. Не и ако не искаше да я помислят за слаб лидер.
А сега, ако Боунс беше практичен, след като бе разбрал, че нищо от това не е одобрено от Мари, би си тръгнал още същата вечер. И тогава, когато постъпките на Джелани бъдат разкрити, Боунс можеше искрено да твърди, че не знае нищо за предателството.
Но ако не е, всяка по-нататъчна стъпка ще бъде съдена от кралицата на града. Боунс беше нарушител като ловуваше на територията на Мари без нейно разрешение. Знаеше, че няма да ѝ хареса особено. Още повече, докато беше тук самият той беше дяволски добра мишена за Ралмиел, тъй като не можеше едновременно да ловува и да се крие на малка територия.
Но това се отнасяше и за семейство ЛаЛори. Вече не.
Имаше само един избор, нали?
Боунс се взря в Джелани като се опитваше да не показва никакви емоции:
– Не мога да ти обещая, че ще се видим отново, приятел, но ти обещавам, че ще получиш отмъщението си.
– Няма да е просто отмъщение – усмихна се Джелани. – Ще бъде от името на жена ми и на всички други, умрели в техните ръце.
Боунс си тръгна без да отговори. Да, това можеше да даде. В този момент искаше да може да даде и надежда, макар че за Джелани нямаше такава, за него също.
Назад към част 8 Напред към част 10
