Глава 9
Събуждам се сама, но не съм изненадана. Ако не друго, то съм облекчена, дори само за да имам няколко минути спокойствие, за да си изясня какво се е случило само преди няколко часа.
Казах на Легион, че искам да поговорим. Да поговорим. И някак си направихме много малко от това. Да не говорим, че дори не стигнах до дъното на онова малко рандеву в коридора между него и Адриел. Въпреки това, ако снощи е някаква индикация за това къде се намираме той и аз, тогава няма за какво да се притеснявам.
Мисля си.
Надявам се.
Измъквам се от леглото, гола, с болки и съкрушена. Краката ми са слаби и се налага да се държа за таблата на леглото, за да не падна. По дяволите. Какво беше това? Легион и аз сме правили страхотен секс преди. Невероятен секс, дори. Но това беше нещо друго. Това беше следващо ниво на чукане с добавка на садизъм. Чудовището в него – този ужасяващо красив дракон – искаше кръв. И макар че никога не съм била почитателка на тъмни сцени, не мога да отрека, че беше горещо, когато Легион захапа устните ми. И опипваше задника ми. И захапа врата ми.
Говорейки за…
Запътих се към банята, за да преценя щетите, и ето, че там, където зъбите му ме захапаха, има гневна, пурпурна следа от ухапване. Честно казано, не е толкова зле, колкото очаквах да бъде, като се има предвид убождането, което предизвика. Можех да се закълна, че се е нахвърлил върху мен като в „Истинска кръв“, но изглежда, че едва е разкъсал кожата. Освен ако…
Освен ако не го е направил и аз имам малко от това свръхестествено изцеление. Все пак е адски забележимо и не мога да се разхождам наоколо, изглеждайки като фангбенгър.
След като се изкъпах (много внимателно около нежните ми долни части), нахлузих чифт клин за йога и сив суичър с качулка, надявайки се, че ще скрие поражението от похотта. Косата ми е вдигната на небрежен кок, а краката ми са обути в маратонки Nike. Протъркана или не, имам работа за вършене. На Уриел и неговите разбойнически ангели не им пука за сексуалния ми махмурлук.
По новия ми обичай се отбивам при сестра ми, която е в приповдигнато настроение, докато гледа някакво нелепо телевизионно предаване с Каин по време на общата им закуска с пресни плодове и кроасани. Каин ми кимва, когато влизам, но не прави нищо, за да си тръгне. Добре.
– Как се чувстваш днес? – Питам сестра си, като поставям лека целувка върху страната на главата ѝ, която не е превързана.
– Добре! – усмихва се тя и големите ѝ кафяви очи заблестяват. – Чувствам се по-добре с всеки изминал ден. Феникс каза, че скоро ще ме подготвят за присаждане на кожа. С всички свръхчовешки технологии, с които разполагат тук, обаче може би ще успеят да ускорят процеса и да прескочат някои от по-болезнените стъпки.
– Все още е рисковано, Мери – намесва се Каин. Загриженост смъква веждите му. – Този тип неща не са тествани върху хора. Може да е опасно за теб.
Мери? И начинът, по който и говори, сякаш е неразделна част от вземането на решенията – това е странно. Не знам дали някога ще свикна с връзката им, дори и да е добра за нея.
– Знам, знам. – Тя му се усмихва мило, сякаш той е най-красивият мъж, който някога е виждала, а не обезобразен демон убиец. – Но искам да се измъкна от това легло. Трябва да се махна от това легло. А ти трябва да се върнеш към спасяването на света, вместо да ме глезиш като дете.
Каин поклаща глава.
– Не те глезя. Маслени сладкиши и гадна телевизия? Шегуваш се с мен? Това е ваканция. А най-хубавото е, че мога да прекарам времето си с адски добра компания.
При нормални обстоятелства това би била частта, в която започвам да издавам звуци на пищене. Но начинът, по който той я гледа, и начинът, по който тя му отвръща с поглед… не мога да им завиждам за това.
Заемам мястото от другата страна на сестра ми и се включвам в безсмисленото гледане на телевизия, което се оказва точно толкова безумно, колкото очаквам. Някакъв мъж с уста, пълна със златни зъби, коса на кичури с отстъпваща линия, съди жена за 40 долара – цената на една провалена среща. Когато съдията пита защо срещата е била толкова ужасна, мъжът пита дали може да изпълни песен, която е написал за нея, тъй като е изгряващ рапър на зряла възраст от 42 години. Смея се, клатя глава на тази нелепост и хрупам допълнителния кроасан, който сестра ми настояваше да изям.
Хубаво е, почти се чувствам нормално. Спомням си всички времена, в които седяхме на стария ни, фънки диван, ядяхме нездравословна храна и гледахме глупави реалити шоута на малкия ни телевизор. За тези трийсет минути до един час животът ни не изглеждаше толкова лош. Очевидно на другите им е било много по-зле, щом им се е налагало да се хилят като идиоти по националната телевизия за наше забавление. А сега ни вижте… в имение, с най-модерно оборудване, но въпреки това ми липсва онзи гаден стар апартамент. Липсва ми прозаичността на живота ни и това, че най-страшното нещо, което ни дебнеше в сенките, беше някой желаещ да стане гангстер или наркоман, отчаян дотолкова, че да се опита да ограби някого за следващата си доза. Не ме разбирайте погрешно – харесва ми, че съм намерила мястото си в този прецакан свят и имам някого, за когото си струва да се боря. Но ми липсва… не знам… да бъда човек.
След края на шоуто се сбогувам с обещание да се отбия по-късно.
– Имаш среща с мен този следобед – казва Каин, преди да успея да изляза от стаята. – Тренировка за оръжия.
О, да. Това.
– Разбира се – кимвам аз.
Каин изглежда толкова развълнуван, колкото и аз. Да се биеш е едно, но да държиш пистолет? Да използваш оръжие? Или дори меч, какъвто използва Тойол? Дори не мога да си го обясня.
Когато влизам в залата, никъде не виждам Легион, но останалите от Седемте са там. Всеки от тях или е прекалено зает с тренировките си, за да забележи присъствието ми, или все още не се чувства добре с моето нефилимско наследство. Както и да е. Качвам се на бягащата пътека, като си спомням какво каза Крисис за кардиото. Не съм във форма. В училище не бях атлетична, макар че бях по-скоро момче, отколкото момиче. Ако можех да бъда категоризирана в някоя група, бих казала, че пасвам повече на задръстените. Но наркотиците не бяха моето нещо. Да, пушех по малко тук-там, но това беше само за да ми помогне да заглуша гласовете в главата си и да облекча осакатяващото чувство за вина. И болката. Мразех да си го призная, но това, че съм била малтретирана и изоставена, ме болеше до смърт. И имах белези – както физически, така и емоционални – за да го докажа.
– Ще загубиш съзнание, ако не се хидратираш.
Намръщвам се на Крисис и изваждам слушалките си.
– А? – Питам, въпреки че го чух отлично. Още един симптом на новопридобитите ми способности.
– Трябва да пиеш вода, Идън – инструктира ме той. – Това, че си наполовина безсмъртна, не означава, че не си податлива на човешки слабости.
Натискам бутона „Стоп“ на бягащата пътека и отбелязвам таймера. Тридесет минути. По дяволите? Никога не съм тичала толкова дълго, камо ли да бягам. И почти не се чувствам изморена. Може би заради рапъра Чанс в ушите ми или заради въглехидратите от кроасана, но някак си успях да измина пет мили, без да се изпотя.
По дяволите.
Крисис ми се усмихва многозначително.
– Тялото ти се приспособява. Продължавай да го натискаш. То ще се адаптира, стига да искаш.
– Но аз не съм го искала – отговарям и слизам от бягащата пътека. Това е вярно. Вчера наистина се стараех и имах чувството, че съм на ръба на припадъка. Днес просто не мислех за това, бях прекалено погълната от други неща, за да забележа темпото си.
– Може би не съзнателно, но това… – Той вдигна ръка, за да ме погали нежно по челото. – …е много по-мощно, отколкото можеш да си представиш. Средностатистическият човек използва само малка част от мозъка си. Нефилимите са способни да използват много по-голям процент от него, което им позволява да проявяват определени способности. Мозъкът ти е бил заключен от баща ти. Изваждането на Адриел от теб трябва да е развалило заклинанието, с което те е прикрил.
Завъртам очи. Не ме интересува колко мила изглежда Адриел за всички останали. Не и се доверявам. Само звукът на името ѝ ме кара да искам да ударя нещо.
– Готина история, братче. А сега можем ли да започнем работа?
Прочитайки мислите ми, или може би просто виждайки нуждата да работя върху бойните си умения, Крис ме води към тежката торба. Той се позиционира срещу мен и я държи на място.
– Направи ѝ най-лошото, полукръвнико – подхвърля той.
Отвръщам му.
– Хм, няма ли да получа някакви ръкавици? Или поне бинт?
– Ще имаш ли ръкавици, когато излезеш извън портите на Ирин и трябва да се бориш за живота си?
– Не.
– Тогава няма да ги имаш и сега. Разумът надделява над физическото, Идън. Мозъкът ти е по-силен, но и тялото ти е по-силно.
Поемам дълбоко въздух и го изпускам през носа си.
– Както кажеш, сенсей. – След това удрям тежкия платнен чувал с всичка сила.
Болката преминава през кокалчетата на пръстите ми, през китката ми и нагоре към лакътя.
– Мамка му! – Изкрещях, разтърсвайки ръката си, за да предотвратя болката.
Крис е на ръба на смеха и ако вече не ме болеше, щях да сваля усмивката от красивото му лице.
– Добре. Това е добре. Подобен удар щеше да разбие ръката ти, ако беше човек. Погледни я.
Поглеждам надолу и установявам, че макар юмрукът ми да е с добър нюанс на яркочервено, той все още е непокътнат. Можех да се закълна, че съм остъргала цялата кожа от кокалчетата си.
– Виждаш ли? Ти си способна на повече, отколкото можеш да си представиш. Сега просто овладей болката си. Блокирай я, точно както блокираш изтощението, докато тичаш. Не мисли за ударите по тежката торба. Мисле за това, че ще смачкаш черепа на врага с голи ръце. Това не са твоите кости, които чувстваш да се чупят. Това не си ти, която изпитва тази болка. Канализирай я – яростта, страха, възмущението. Вземи я и я използвайте във твоя полза.
За лош късмет на Крисис, аз имам достатъчно ярост, страх и негодувание за три живота. Защото след още няколко удара, при които прехапвам болката в ръцете си, намирам своя ход. И скоро дори той не може да държи торбата стабилно, без да усети силата на ударите ми. А този череп, който смазвам на кой е? Той не е на враг. Поне не е враг на останалите. Но всеки, който застрашава щастието и спокойствието ми – всеки, който си мисли, че може да се усмихва мило в лицето ми, а после да се обърне и да се опита да вземе това, което е мое, със сигурност не ми е приятел.
Дори не осъзнавам, че съм привлякла тълпа, докато Крисис не поиска почивка. Всички ме гледат с изражения на шок и признателност, кимат ми с уважение, дори няколко одобрителни усмивки. Всички с изключение на Адриел, която стои на вратата на залата, скръстила ръце на гърдите си. Зелените ѝ очи светят с нещо, което мога да опиша само като стоманена решителност, а перфектната ѝ муцуна е сплескана в стегната линия.
Крисис проследява линията на погледа ми, след което поглежда към мен.
– Свършихме за тази сутрин.
– Не. – Прекъсвам отмъстителния си поглед само за да го погледна решително. – Още.
Той поклаща глава.
– Не по този начин, Идън. Трябва да си изясниш нещата.
– Моята работа е наред – отсичам аз. – Никога няма да се науча, ако продължаваш да ме третираш с детски ръкавици. Ти сам го каза – по-силна съм, отколкото си мисля. Но нищо от това не значи нищо, ако не знам как да се бия.
Крисис отвръща поглед и отново поклаща глава. Седемте приемат това като знак да се разпръснат и да продължат тренировките си. Предполагам, че разправията между нефилимите не ги засяга. Честно казано, те вероятно няма да имат нищо против, ако се разкъсаме един друг.
– Добре. Но не повече с тежката торба. Искаш ли да се биеш с някого? Бий се с мен. Наистина.
Кимвам, но вътрешно се притеснявам от мисълта, че ще се бия с него очи в очи. Крисис е на светлинни години пред мен по отношение на силата и техниката. Той е отгледан от Алианса, така че е бил войник през целия си живот. И сега, когато е почти на сто процента възстановен, след измъчването му от собствените му братя, съм почти сигурна, че би могъл да ми срита задника за две секунди. По дяволите, вчера той дори не се опитваше, а аз видях звезди няколко пъти.
И все пак гордостта ми не ми позволява да отстъпя и го следвам на ринга. Няма как да се бия, докато Адриел ме гледа.
Осъзнавам, че съм обляна в пот, събличам суитчъра си, така че съм само по спортен сутиен и потник, и се приближавам към средата на ринга, вдигнала ръце, за да пазя лицето си.
– Какво е това? – Крисис пуска юмруците си и се изправя от бойната си стойка.
Мръщя се.
– Какво?
– Вратът ти, Идън. Каква ебавка… това следа от ухапване ли е?
Майната му.
Стискам врата си, очите ми се стрелкат трескаво наоколо, молейки се никой друг да не забележи.
– Нищо.
Но ако не са забелязали, със сигурност са чули.
– Нищо, друг път! – Крисис изкрещява. – Ти майната ми на мен? Моля те, кажи ми, че не си толкова глупав. Не можеш да си толкова зажадняла за чеп, че да му позволиш да спи с теб.
– Ще млъкнеш ли? – Прошепвам сурово. С ръка, която все още пази врата ми, се запътвам към мястото, където бях хвърлила горнището си, и го обличам обратно.
– Не, няма да го направя. Знаеш ли… – Той изсъсква и поклаща глава. – Знаех, че си наивна като дявол, но никога не съм мислил, че си толкова сляпа, че да рискуваш живота си. Може би съм грешал за това, че си по-силна психически. Защото единственото, което виждам, е, че се държиш като изпаднал в мозъчна смърт канален плъх, който предпочита да бъде пребит от гаджето си насилник, отколкото да остане сам.
Едва не изтръпнах от ужилването на думите му, лицето ми се нажежи до горещина.
– Не се преструвай, че ме познаваш. Нищо не знаеш за мен, така че моля те, спести ми справедливото възмущение. Не съм аз тази, която бяга от собствените си братя, след като са я хванали за предателство.
– Не, ти просто бягаш от собствения си баща, след като той те е направил, а после те е оставил с майка, която също не те е искала.
И това е всичко. Това е завършващият удар по и без това разбитото ми сърце.
Знаех, че Крисис не харесва идеята да съм с Легион – разбирам това. Но той да стигне до там? Какво кара човек да посегне на някого толкова дълбоко заради дребна обида? Нищо не съм му направила. Ако не друго, аз съм единствената причина той да е тук и да продължава да диша, защото Нико знае какво означава той за мен. Приятелят не се опитва нарочно да нарани някого само заради самия него, само защото не харесва това, което се случва между двама възрастни по взаимно съгласие. Това, което имаме с Легион, не е негова шибана работа. Още по-добре, аз не съм негова шибана работа.
– Майната ти – изплювам се аз и се обръщам да изляза от ринга.
– Идън, виж…
– Затвори си шибаната уста. Дори не шепни шибаното ми име. Приключихме.
Пристъпвам и вземам iPod-а и слушалките си. Усещам Крисис по петите си.
– Не трябваше да казвам това. Съжалявам.
– Майната ти на съжалението и на теб.
Обръщам се към единствения изход, готова да избягам от тази зала и от този ден. Дори през гневните сълзи, които палят очите ми, ясно виждам следа от огненочервена коса, която се оттегля от залата.
Адриел чу и видя всичко. И това ме боли точно толкова, колкото и предателството на Крисис.
Назад към част 9 Напред към част 11
