ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 1

& LiglatA

 

Посвещавам тази книга на моите читатели. Невероятни сте, честно! Подкрепяхте ме и се борихте за мен, дори когато се сблъсквах с неразбиране.
Посвещавам тази книга и на моята сродна душа. Той винаги е там, каквото и да се случи. Взаимно е, скъпи Дж.

 

Глава 1

Копелето е тук!
Това беше първата ми мисъл, когато се промъкнах в нашият апартамента. Това беше моят апартамент, моят. А трябваше да вървя на пръсти, защото гаджето на съквартирантката ми беше перверзник. Обикновено, когото видех колата му на паркинга, просто изчезвах, но сега случая беше различен. Те бяха в хола , а съквартирантката ми стенеше. Тогава чух шамар, той я удари, а аз замръзнаха. Не помръднах и ги наблюдавах. Той й изръмжа да млъкне и я облада. Тя изскимтя отново, но след това спря, а той продължи да прониква в нея.
Не можах да отместя поглед.
Господи, той я изнасилваше!
Стана ми тъпо. Не можех да повярвам на собствените си очи. Той продължи да прониква в нея, като я свали пред себе си. Държеше краката й, после стисна двете й китки с една ръка. Той не спираше. Тя лежеше пред него и не можеше да помръдне. Той я надви, пречупи я, а аз стоях и просто гледах.
Мразех го, направо буца заседна в гърлото ми, но успях да преглътна и се сдържах. Не е сега времето да направя нещо, за което със сигурност ще съжалявам. Но дори знаейки това, вече бях решила.
Мелъри отново изпищя. Нейното страдание разбиваше сърцето ми. Ръцете ми трепереха, той отново й нареди да млъкне. Проникна в нея още по-грубо и по-дълбоко. Той продължаваше, без да мисли, че може да има още някой в апартамента.
Това беше моят дом, по дяволите.
Това беше и нейният дом.
Не го харесвахме, но на него не му пукаше. Той продължи да я изнасилва. После взе да ръмжи от удоволствие. Потръпнах от отвращение. За малко да повърна, но се окопитих и се запътих към кухнята. Имахме шкаф, пълен с ножове, но нито един от тях не ставаше. Не и за него.
Преминах през кухнята и излязох във вътрешния двора, и коленичих върху дъските. Вдигнах една от тях и извадих една кутия. Брат ми щеше да се разстрои много, ако разбереше. Поредният писък се разнесе зад мен, а решителността ми се увеличи.
Ръцете ми вече не трепереха.
Намерих пистолета, брат ми не искаше да знам за него. Извадих го от кутията и върнах дъската на мястото. Сърцето ми биеше вече по-бавно, отколкото би трябвало. Върнах се в хола. Звуците от насилването не спираха. Диванът се удряше в стената при всеки напън. Съквартирантката ми скимтеше при всяко движение. Изглеждаше, че никога няма да спре, а аз стиснах пистолета по-здраво и направих едно последно движение.
Той промени позата си. Притисна я с гръб към стената, продължавайки да прониква грубо в нея. Главата й се блъскаше в стената. Тя беше побеляла като призрак – през изсъхналите й сълзи потекоха нови. Спиралата й потече заедно с тях, покривайки лицето й с черни дири, а по тялото й започнаха да се появяват синини. Бузата й беше подута и зачервена от ударите. По челото и краката й имаше отворени рани, от които течеше кръв.
Очите й срещнаха моите през рамото му. Тя отново изхлипа, но ръката му отново хвана гърлото й. Той го стисна по-силно, а тя започна да се задъхва едва поемайки си въздух. Колкото по-силно стискаше, толкова по-мощни тласъци правеше. Явно това го възбуждаше. Тя се блъскаше от една страна на друга – не можеше да диша.
Той стисна още по-силно.
Очите й започнаха да изкристализират, видях последните проблясъци в тях. Това беше. Знаех. Ръката ми стисна пистолета още по-здраво и го вдигна във въздуха.
Усетих облекчението му, преди дори да е успял да изстене. Усетих го през въздуха, през нея дори. Знаех, че ще свърши в нея, и изпитах непоносимо отвращение, а ръката ми стисна здраво пистолета. Свалих предпазителя и се прокашлях.
Той замръзна.
Не се обърна, въпреки че трябваше.
Чаках, усещайки как сърцето ми бие, но той просто не посмя да се обърне.
— Джеръми.
Гласът ми беше мек, твърде мек, а той все пак си обърна глава, за да ме погледне. Когато видя какво имам в ръката си, в очите му проблесна ужас . Аз натиснах спусъкът.
Куршумът премина точно през средата на челото. Не се изненадах, когато Мелъри започна да крещи, все още в хватката му. Дори когато започна да пада, тялото му все още я притискаше към стената. Тя трескаво го отблъсна с ръце. Трупът му падна на пода, доколкото му позволяваха ставите. Коленете му все още бяха сгънати, а кръвта му бавно се стичаше от раната. Образувайки локва, която постепенно нарастваше.
Все още крещейки, Мелъри се освободи и падна на пода до тялото му. Тя пропълзя по стената до далечния ъгъл на стаята и се сви на пода. Хлипаше истерично, а писъците й продължаваха да излизат от гърдите й.
Приближих се до нея, но вместо да я успокоя, както би трябвало, сложих пръст на устните си и изшътках. Когато тя замълча, прошепнах:
— Тихо. Че ще ни чуят.
Тя кимна, поемайки конвулсивно въздух и продължи да хлипа безмълвно. Обърнах се и седнах до нея. Не можех да се откъсна поглед от трупа му. Вече около него имаше локва кръв. Която бавно пропълзя под дивана.
Автоматично отпуснах ръката си върху натъртеното, кървящо коляно на Мелъри. Погалих го, опитвайки се да я успокоя, но не можех да откъсна очи от тялото. Аз го убих. Убих човек. Все още не можех да осмисля това и да го осъзная, но беше така. А трябваше да съм във фитнеса. Трябваше да се опитвам да флиртувам с новия треньор, но бях твърде уморена. И този път не отидох на фитнес, а веднага се прибрах. Когато видях колата му, почти се обърнах. Мразех Джеръми Дънван. Той беше свързан с местната мафия и се отнасяше към Мелъри като с боклук. Но аз така и не тръгнах към фитнеса. Реших, че мога да се вмъкна вътре. Те така или иначе обикновено бяха в стаята й.
Лицето на Джеръми беше насочено към нас. Спомних си за миг как тя го отблъсна и тялото му се свлече под странен ъгъл на пода, а очите му се взираха право в мен. Беше мъртъв, а очите му бяха празни, но все още ме гледаха. Когато погледнах в очите на мъжът, когото бях убила, по гърбът ми преминаха студени тръпки. Той ме прокле! Дали ще ида в ада?!
— Оох… — изхлипа Мелъри.
Риданията й станаха още по-силни. Притесних се, че могат да ни чуят в другите апартаменти – над нас или под нас. И да повикат полицията. Може би ние самите трябва да се обадим на полиция. Дума да не става – аз извърших убийство. Убих Джеръми Дънван. Не можем да се обадим на никого.
Хванах и стиснах силно ръката й. Моята беше студена, а нейната лепкава. Дланта й беше топла от кръвта стичаща се от нея. Обърнах се и видях, че с другата си ръка е притиснала устата си. Тя продължи да въздиша конвулсивно, опитвайки се да сдържи риданията си.
— Трябва да тръгваме.
Собственият ми глас ми прозвуча грубо. А аз потръпнах от прозвучалата жестокост. Тя кимна, все още ридаеща, въздишаща, кървяща. Трябва да тръгваме. И стиснах ръката й.
– Сега.
Тя отново кимна, но ние не помръднахме. Изглежда, че краката ни не ни слушаха.

* * *

След това всичко стана неясно и мътно. И не помня детайли.
Седяхме в колата на паркинга на бензиностанцията и се споглеждахме. Мелъри трябваше да се измие. Да карам ли до болницата? Трябва ли да представим фото или видео доказателство за изнасилване? Тогава тя отново започна да плаче и аз си спомних кого бях убил. Бащата на Джереми ще иска да ни отмъсти. Никаква полиция няма да помогне тук, особено като се има предвид, че половината от управлението работят за бащата му, който работи за семейство Бартел. Тялото му ще бъде намерено в нашия апартамент, а аз нямах смелостта да се отърва от него.

* * *

Трябваше да отида да поискам ключа от банята – тя не трябваше да се показва така. Вътре една от двете лампи не работеше и осветлението не беше добро, затова се наложи да прегледам всичките й синини светейки си със мобилния телефон. Тя беше бита навсякъде, от върха на главата до петите, имаше две големи рани по прасците. Когато ги видях и вдигнах поглед, тя прошепна:
— Той ме риташе.

* * *

Купих слънчеви очила на Мелъри и едно шалче, за да може да покрие главата си. Изглеждаше като странна чужденка, но поне успяхме да скрием раните й. Когато влязохме в закусвалнята за да си поръчаме кафе, никой не ни обърна внимание. Стомахът ми къркореше, но не можех да сложа нищо в устата си. Дори не докоснахме кафетата си. Ръцете на Мелъри трепереха толкова силно, че не можеше да вдигне дори чашата. Аз се бях посъвзела от вцепенението, но тя все още не беше на себе си.
Минаха много часове, беше минало вече полунощ. Никоя от нас не поръча храна. Когато сервитьорите се смениха, пак поръчах кафе. Този път най-накрая успях да отпия от него. Мелъри трепна. Погледнах я уплашена и едва тогава усетих горещото кафе в устата си. Изгорих се, но почти нищо не усетих. След още десет минути, кафето отново изстина. А Мелъри все така не го докосваше.
Дойде утрото. Телефоните и на двете ни звъняха, но просто ги гледахме мълчаливо. Аз не можех да говоря. Едва поръчах още едно кафе от новия сервитьор. Най накрая Мелъри поспря да трепери, но виждах, че ръцете й все още бяха сковани — тя ги държеше в скута си опитвайки се да ги прикрие. Тогава тя промълви, че трябва да отиде до тоалетната. Отидохме там заедно.

* * *

Решихме отново да се върнахме в колата. Служителите на кафенето бяха започнали да си шушукат, така че предпочетохме да си тръгнем. Не искахме да извикат полиция. Но сега пак нямаше къде да отидем. Тогава Мелъри подсмърчайки каза:
— Бен. Можем да отидем при Бен.
Погледнах я изненадана.
— Тии, сериозно ли, сигурна ли си?
Тя кимна плахо, а сълзите й отново потекоха. Но събра сили и промълви.
— Той ще ни помогне. Знам.

* * *

Ръцете ми бяха замръзнали. Почти не усещах волана. Обърнах колата и потеглихме към домът на нейният колега.
Той отвори вратата, погледна Мелъри и я придърпа в прегръдките си. Тя продължи да плаче. Влязохме в кухнята. Бен покри себе си и нея с одеяло. В следващите няколко часа в дома на Бен, аз бавно започнах да осъзнавам пълния мащаб на случилото се.
Докато тя, ридаеше, му разказа за случилото се, а аз бях притихнала в стола си и буря от мисли и чувства ме връхлитаха.
Джеръми Дънван. Преди двадесет и четири часа той беше жив и дишаше. Боже мой. Убих го. Стомахът ми отново се сви. Имах чувството, че някой ми върза ръцете и краката, хвърли ме на магистралата и изчака автобусът да ме прегази, а след това отново, и отново, и отново…
Аз ще умра. Въпрос е само на време. Франко Дънван работи за семейство Бартел. А те убиха брат ми. Сега., сега е мой ред…
Обзе ме отново ледена паника. Вече не слушах Мелъри. Може би беше самозащитна реакция. Той щеше да я убие. Той я изнасили. Убих го, защото иначе той щеше да убие и мен също. Но това сега няма значение.
Поех си дълбоко дъх, опитах с последните си сили да мисля логично. Полицията нямаше да помогне! Защо тогава снимахме нейните наранявания? Какъв беше смисълът? Никакъв. Ние бягахме. И ще трябва да продължим да бягаме.
— Мелс, трябва да тръгваме. Промълвих аз.
Тя ме погледна, сгушена в гърдите на Бен. Той я прегърна още по-силно, а тя изведнъж пребледня и страхът започна да я обзема отново!
— Ние не можем!
— Ние трябва!
Те ще ни преследват и ще ни убият.
— Моля те, Том, моля те. – Брат ми молеше за милост, но те го повалиха на колене и го удариха с бухалка. През цялото това време Ей Джей не свали очи от мен. Той гледаше отвъд алеята, където бяха аз, и двамата знаехме, че не могат да ме видят. Той ме накара да пропълзя зад вентилационната решетка, преди да дойдат. Аз стиснах ръце, борейки се с желанието си да изпълзя и да му помогна. Той поклати глава. Знаеше какво искам да направя и поклати глава за да ме спре!
— Ема!
Когато дойдох обратно в действителността открих, че Бен е сбърчил вежди ядосано.
— Какво?
Всичко изглеждаше толкова нереално. Като сън. Вероятно всичко това беше сън, не може да е истина!
В този момент Бен избухна:
— Боже, могла си да бъдеш там, до него, ти също.
Тогава той скочи от стола си и се втурна към мен.
— Какво стана?
Картър ще ми отмъсти.
Тогава отново се върнах в тази алея. Чух брат си, как се задъхва. Той се задави в собствената си кръв, а те му се присмяха. По дяволите, смееха му се!
— Ти си никой, Мартинс. Едно жалко нищожество. Ако вашето момче дойде при нас, той ще получи от същото. Всъщност ние точно това искаме, той да дойде. Нали, момчета?
Том разпери ръце и тримата му мъже се закикотиха заедно с него. После отново вдигна бухалката.
Ей Джей ме погледна. И видях как с устни каза:
— Обичам те.
Бухалката се спусна с голяма скорост…
Паднах от стола си и отново се върнах в реалността. Бях на пода.
— Господи, Ема. Какво… Какво по дяволите?
Бен ме хвана за ръката и ми помогна да стана. Той отмести глава посочвайки към спалнята си:
— Най-накрая успях да я сложих да спи, а ти сега ще я събудиш? Знаеш през какъв ад е преминала? Изненадваш ме.
— Отнасяш се с разбиране?
Отдръпнах ръката си от него и извърнах очи.
— Шегуваш ли се? Аз го убих, идиот такъв. Убих изнасилвача й, за да й спася живота! Аз спасих животът й!
— А сега имам нужда, някой да спаси моят!

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!