Глава 2
Когато се събудих, всичко ми беше като в мъгла. Не разбирах какво става, а гърбът ме болеше адски. Бях спала свита на кълбо, а когато се изправих, усетих остър болезнен спазъм. Почти изкрещях, но сложих ръка на устата си. Не можеш да вдигаш шум. Рязко се напрегнах, но после издишах, чувайки други звуци зад себе си. Тенджера се удари в тиган, в който нещо се пържеше.
Огледах се разбрах, че лежа на матрак на земята в хола. Видях два дивана от двете ми страни и в този миг си спомних всичко.
Ние сме с Бен. Мелъри крещеше и плачеше. Мелъри беше изнасилена.
Паднах обратно върху матрака с глух удар. Джеръми Дънван.
Паниката започна да ме обзема отново, но след това вратата се отвори. Аз отскочих назад и изкрещях. Някой се втурна в стаята, а аз продължих да крещя. И въпреки че видях приятелката си, не можах да се спра.
—Джеръми.
Бях преследвана от собствения си глас. Чух отново изстрела, усетих отката в ръката си.
—Бъди тиха. Иначе те ще ни чуят.
Задъхвайки се от ужас, покрих устата си с ръка и отново се строполих на матрака, зарових лицето си във възглавница. И отново изкрещях. Какво направих с пистолета? Боже. Това е доказателство, по дяволите. Не можех да си спомня къде беше.
Нежна ръка докосна рамото ми.
— Ема.
Чух гласа на Аманда, един от малкото, на които имах доверие. Тя легна до мен и ме прегърна нежно.
— Хайде. Ставай.
Пръстът й се плъзна към брадичката ми и тя вдигна главата ми. Опитах се да си поема въздух, но напразно. Цялото ми тяло се сгъна напред, аз започнах да се удрям в гърдите. Обзе ме паника. Задавих се. Господи. Пистолетът.
(Пляс)
Главата ми се обърна рязко наляво, но не усещах болка. Това ме вразуми, успях да дишам отново. Усетих, че пулсът ми се забавя, обърнах се към Аманда и я обгърнах с ръце също.
— Благодаря.
Тя отметна русата си коса от лицето си и се усмихна. Усмивката й беше мека изразяваща сякаш съжаление. Но не ме интересуваше, че тя се усмихва от съжаление. Прегърнах я с всички сили. Тя не знаеше нищо, но дойде. Поех дълбоко дъх.
— Аманда.
Бен спря на прага между кухнята и хола. С бяла престилка, вързана около кръста си и без риза. Под престилката носеше набръчкани дънки със скъсани колене. Съдейки по външния им вид, той беше спал с тях, тогава видях следи от сълзи по гърдите му и разбрах, че цяла нощ е прегръщал Мелъри.
Аманда му махна с ръка.
— Ние сме добре. Сега ще дойдем , става ли?
Той присви черните си очи.
Аз въздъхнах, когато видях колко разрошена е черната му коса, сякаш никой беше я рошил отново и отново с ръка. Тогава забелязах червени следи от нокти по гърдите му и веднага скочих на крака.
— Ти шегуваш ли се?
— Ема.
Аманда скочи на крака с мен. Тя се опита да ми препречи пътя, но аз я бутнах в страни.
— Преспа ли с нея, копеле? Правил си секс с нея снощи?!
Той въздъхна и се почеса по гърдите. Видях още червени драскотини и белези. Те се виждаха по целия му гръб. Изпъкнали върху бледата му кожа. Пак ми стана зле. Имах чувството, че ще повърна, но не можех да помръдна. Стоях и просто го гледах с отвращение.
Той въздъхна и вдигна ръка към косата си. Опита се да я пооправи и пое отново дълбоко въздух. Наведе рамене, и отпусна ръка надолу.
— Какво не е наред, Ема? Тя просто не искаше повече да го усеща. Искаше да усети мен. Искаше да бъде докосната от друг мъж.
— И как така се случи? – Изсъсках, знаейки предварително, че не може да е истина.
Той наведе глава. Кърпата, която държеше в другата си ръка, падна на земята. Накрая той ме погледна с мрачен поглед.
— Ами тя плака цяла нощ.
— Бен! – извика ужасено Аманда.
— О, Аманда, хайде стига – разпери ръце той.
— Ти не беше тук. Бях сам. Не знаех какво да правя. Мелъри не беше на себе си цяла нощ, а тази — посочи той към мен — също беше като зомби. Това беше първият й признак на живот снощи. Аз също мислих, дали трябва да я заведа в болницата.
Сърцето ми прескочи.
— Но не го направи.
— Не — очите му блеснаха от досада. — Но трябваше. Ти трябваше да го направиш. Тя не трябва въобще да е тук. И двете не трябва… Не е нужно да се криете…
— Те ще ни убият, глупако! – Изкрещях истерично аз.
— Кои са те? — извика той в отговор. Той вдигна ръце, свити в юмруци. – Кой, Ема? Кой би могъл да бъде толкова опасен, че вместо в болница да дойдеш тук…
— Мафията, идиот такъв! – Втурнах се към него, но Аманда ме обви с малките си ръчички и ме повали обратно на матрака. Паднах, но веднага се изправих на крака. Косата ми се пръсна по лицето ми, отхвърлих я назад и се хвърлих отново към Бен. Яростта замъгли очите и съзнанието ми, бях обзет от див гняв. Но в момента когато той направи крачка назад, ми просветна как изглеждам. Колко луда.
Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. По дяволите. Оказа се, че не е толкова лесно.
— Къде е тя? – Попитах припряно аз.
— Спи. – Той скръсти ръце на гърдите си, свеждайки брадичката си. – И ще продължи да спи. Тя трябва да си почине, Ем. Тя започна да се възстановява и сега се нуждае от максимално спокойствие.
Прокарах ръце през тъмните си коси. Исках да ги изтръгна. Исках да изпитам тази болка. Всяко мъчение ще свърши работа, само за да заглуша болката в мен. Изкрещях и паднах на колене. Господи, каква шега? По дяволите, всичко отива по дяволите. Те ще ме убият.
— Ема. – Аманда отново се приближи до мен. Тя ми помогна да стана и седнахме на дивана. Бях все още бясна, но в този момент я хванах за ръка. Наистина имах нужда от цялата й подкрепа.
Хаосът се завихри вътре в мен и бързо обзе цялото ми същество. Не можех да го спра. Не можех да се контролирам и да се освободя от емоциите.
— Ема.
Затворих очи, когато меките й ръце докоснаха брадичката ми. Тя я вдигна и внимателно, и грижливо разгледа умореното ми лице. Тогава каза тихо:
— Трябва да се изкъпеш, скъпа. Да отидем в банята. Ще ти помогна.
Поклатих глава неодобрително. Няма смисъл.
— Да тръгваме. – Тя ме хвана за лакътя и започна да ме дърпа нагоре. Държеше ме здраво.
Бен ни гледаше с натежали очи, без да се движи. Ръката, покриваща лицето му, не можеше да скрие изтощението си. Видях, че и той едва стои на краката си. И на двама ни беше трудно, но тогава погледнах към затворената врата на спалнята. И изведнъж се усмихна болезнено. Ето кой беше наистина зле.
Мелъри. Тя беше изнасилена.
Отново си припомних празния й поглед, когато той я обладаваше.
Трепнах от отвращение и този път наистина започнах да повръщам. Втурнах се към банята, паднах на колене. Бързо отворих капака на тоалетната и повърнах. После пак и пак. И отново, и накрая трябваше да се държа за тоалетната, за да не падна на пода.
Мислех, че сега ще умра.
— Ох скъпа. Ема, скъпа.
Аманда коленичи до мен и притисна мокра кърпа до челото ми. Избърса бузите и устните ми.
— Изглеждаш ужасно, но всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, мила.
Стиснах клепачите си здраво. Защото не исках да видя съжалението в очите й. Просто беше непоносимо, за мен. Тя има толкова пронизителни сини очи, че е невъзможно да се скрият емоциите в тях. Спешно трябва да вземем нещата в свои ръце. Отново се сетих за Мелъри и някак си успях да изгоня страха за миг. Обърнах се и погледнах Аманда в очите. За разлика от нейните ярко сини, моите бяха тъмни почти черни и тя не видя нищо в тях. Не можа да забележи колко усилия ми костваше, за да се сдържа от нов пристъп на повръщане.
Чувствах се като прокажена.
— Убих човек.
— Знам, скъпа. Тя се наведе и притисна челото си към моето. Ръцете й продължиха да бършат бузите ми с влажната кърпа. – Ще се справим. Ние трябва да се справим.
— Как? – казах с разтреперен глас. Бях толкова слаба и жалка.
— Идват за мен, Емс. Трябва да си силна сега. Чуваш ли? Трябва да си силна.
В главата ми прозвуча отново гласът на брат ми. Тези спомени нямаше да ми помогнат сега.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Какво има?
— Нищо. – Измърморих аз, вдигнах ръка и се опитах да я отблъсна малко. Защото нямах достатъчно въздух.
— Няма значение кой чука на вратата, не я отваряй. Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам ти.
Стиснах зъби. – Престани да мислиш за брат си.
– ЕМА! ЕЛА БЪРЗО! — Обади се Бен от хола.
Изскочих от банята като попарена, готова да му крещя, че крещи, но след това чух думите на журналиста и замръзнах.
— Джереми Дънван е изчезнал вчера след обяд. – Неговата снимка се появи на телевизионния екран. На нея той беше засмян, усмихваше се на фотографа с безгрижен поглед. После показаха отново сериозната журналистка. Тя въздъхна, гледайки напрегнато в камерата.
— Ако имате някаква информация за местоположението на Джеръми Дънван, обадете се на номера, който виждате в долната част на екрана. Ако имате някаква информация за това какво може да се е случило с него, моля, обадете се на този номер.
Тя повтаряше една и съща фраза отново и отново.
— Франко Дънван, бащата на Джереми, отиде в полицията тази сутрин и обяви за изчезнал 32-годишният си син, който не се е върнал у дома предишната вечер.
Тя го повтаряше отново и отново. Отново ме обзе паника. Появиха се нови негови снимки, някои с приятели. На една беше в униформа за софтбол, на друга с бира в ръка. За всеки той изглеждаше дружелюбен и привлекателен, изобщо не беше чудовището, което бях видях преди двадесет и четири часа.
Бен изпъшка, докато се взираше в екрана. Той отново прокара ръка през косата си. Докато с другата притискаше дистанционно към гърдите си.
— Мислех, че ти… — замръзна той. Той затвори устата си, после я отвори отново. Пое си дълбоко дъх и премигна.
— По дяволите, Ема. Какво си направила?
Примижах и се втурнах към него. Той се облегна назад от изненада, а аз грабнах дистанционното и изключих телевизора.
— Той я изнасили. Щеше да я убие. И после той щеше да убие и мен – спрях за момент и преглътнах буцата, която се надигна в гърлото ми. Всичко плуваше в очите ми.
— Направих каквото трябваше.
Бен посочи към телевизора. Ръката му трепереше.
— Франко Дънван. Те казаха на Франко Дънван. Знаеш ли кой е?
— Ако някога се нуждаеш от нещо, иди при Картър. − Поклатих глава, за да изчистя отново ума си от последните думи на брат ми, преди той да излезе от апартамента ни. Тичах след него. Той не искаше, но когато ме хвана в уличката, вече беше късно. Те се появиха на другия край и той ме вдигна, за да ми помогне да се скрия.
Отново избутах спомените и се обърнах към Бен.
— Казах ти снощи.
— Онзи ден.
— Какво? − Замръзнах в този момент.
— Завчера — измърмори Бен, потънал в собствените си мисли. Пристигнахте тук преди два дни.
Изплаках аз. Той е мъртъв от два дни. Напълно бях загубила представа за времето. Но той е прав. Винаги ходех на фитнес в пет часа вечер, след работа, но този ден се върнах по-рано, след като пропуснах тренировката. Убих го преди две нощи.
— Спала съм почти двадесет и четири часа. − Примигнах от изненада. – А Мелъри? Бързо вдигнах поглед, но Бен поклати глава.
— Тя заспа само преди няколко час. Изобщо не е спала, както и аз.
— Ох.
Аманда дойде и ми взе дистанционното. За да включи отново телевизора.
Тя седна на дивана, а Бен седна до нея. И двамата се облегнаха назад с решителни лица. Щяха да гледат новините. За да чуят всички подробности. А аз не бях на себе си от вълнение, но също се обърнах и се настаних на дивана.
Опитах се да се подготвя за това, което може да чуя.
— Властите ще проведат задълбочено издирване на Джеръми Дънван и също ни стана известно, че федералните власти са поели случая. Те смятат, че изчезването на Джеръми Дънван може да е свързано с разправата на мафията. Точно сега — гласът й стана по-висок, — научихме от надеждни източници, че Франко Дънван, баща на Джеръми Дънван, е един от лидерите на семейство Бартел. Федералните власти от години се опитват да намерят доказателства срещу г-н Джоузеф Бартел, за да осъдят около тридесет членове на престъпната банда свързваща се с него, според слуховете.
— И така, Анджела — каза по-нисък глас.
— Да, Марк? – отвърна тя с престорена жизненост.
— Значи властите смятат, че изчезването може да е свързано с враждата между клановете Бартел и Маурицио?
— Въпреки че все още нямаме потвърдена информация, че разследването се движи към семейство Маурицио, това изглежда доста вероятно. Правителството дълго време се опитва да получи доказателства срещу Картър Рид, който според тях е в близки отношения със семейство Маурицио.
Сърцето ми се сви. Обърнах се към екрана. Имаше негова снимка. Затаих дъх си.
Забравих какви ясни сини очи имаше и какъв мощен поглед. Изглеждаше, че е готов да убие този, който го е заснел – но тогава се появи следващата снимка. Той беше в черен смокинг и слиза от черна кола. Беше с вдигната ръка, за да защити лицето си от фотографите, но те явно са били по-бързи и са успели да го снимат. Устните му бяха извити в усмивка и дори в размитото изображение, безпогрешно се отгатваха характерните черти на лицето му.
— Отиди при Картър.
Отново си спомних думите на брат ми, но не ги изпълних. Вероятно е трябвало. Той беше най-добрият приятел на брат ми от преди повече от десет години. След като убиха Ей Джей, той се присъедини към семейството на Маурицио и чух, че е убил всички замесени в смъртта на брат ми. Когато за първи път разбрах за това, бях потръпнала, а сега изведнъж изпитах отново същото чувство.
Нашият град е голям, но не достатъчно голям. Клюките се разпространяват бързо и скоро всички наричат Картър хладнокръвен убиец. Той не спря само с убийството на онези, които поръчаха убийството: той изби също и онези, които го биха, тези, които ги покриваха, шофьора и дори този, който връчи заповедта. Той се отърва от всички, действайки по-бързо, отколкото можете да си представите.
Докато бях в гимназията, преминавайки от едно приемно семейство в друго, го видях няколко пъти. Случайно, например, когато чаках автобуса, а той излезе от ресторанта. Той винаги беше заобиколен от други хора, огромни, здрави момчета. Те ме плашеха тогава, плашат ме и сега.
След това, в колежа – отидох да уча в местно училище – го виждаха в нощни клубове, където ходех с приятели. Никога не съм искала специални привилегии, дори се съмнявах, че той ме помни, но знаех кои са клубовете му. Повечето от тях бяха популярни и приятелите ми все искаха да ходят там, а на мех ми харесваше да го срещам понякога. Но винаги се случваше от разстояние. Той беше заобиколен от същите мъже, но понякога с него имаше и жени. Винаги много красиви, до неправдоподобност. Той получаваше най-доброто.
Въздъхнах, когато още няколко негови снимки бяха показани по телевизията. Винаги го показваха, когато имаше някаква история свързана с местната мафия. Медиите го обичаха. Беше зашеметяващо добър – изпъкнали скули, сини, вълчи очи и тъмно руса коса. Плюс високо, атлетично тяло с мускулести рамене.
Никой не знаеше, че го познавам. Не посмях да кажа на никого. Само да знаеха… Прехапах устна, докато си мислех за това. Дали Мелъри щеше да ме помоли ли да отида при него? Ако някой може да ми помогне, то това беше той . Но тази история? Мога ли да му се доверя? Да му кажа, че съм убил един от враговете му?
— Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам.
Болеше ме докато преглъщах, а когато отново отворих очи, видях Мелъри на вратата на спалнята. Тя се бе завила с одеяло. По бузите й имаше засъхнали сълзи. Тя ме погледна в очите.
Той я беше пречупил. Веднага го видях в погледа й.
И в този момент взех решение. Ще отида при Картър, но ако той не помогне, ще се справя сама. Трябва. Исках пак да убия това копеле. Ако баща му дойде за нас, ще я защитя. И ще защитя себе си също. Картър се присъедини към мафията, когато бяхме деца. Той го направи, за да отмъсти за брат ми. Ако той е могъл, тогава и аз ще мога да оцелея. Трябва!
Назад към част 1 Напред към част 3
