Глава 17
Изненадана съм, когато се събуждам с Легион, все още увит около мен, с буза на гърдите му, а дълбоките му вдишвания раздвижват разрошената коса на главата ми. Това ми липсваше толкова много, толкова много, че ми се иска да плача. Никога не съм се чувствала по-сигурна, отколкото когато съм в прегръдките му. Никога не съм се чувствала по-красива, отколкото когато съм се разкрила пред него, гола и болна. Не мислех, че някога ще си върна това чувство, а сега, когато го имам, се страхувам да го пусна. Страхувам се, че той ще се събуди и ще разбере, че твърде много неща са се променили и това, което бяхме преди, не може да бъде спасено.
Но този страх е породен и от нещо друго.
Миналата нощ, когато Легион се надвеси над мен, а тези очи, изпъстрени със звезден прах, обхождаха тялото ми, видях един обладан човек. Не от похот или страст, а от вълчи глад, който ме накара да потръпна под погледа му. Докосна ме, сякаш това беше първият път, със страхопочитание, удивление и вълнение. А може би запомняше всяка извивка и вдлъбнатина в очакване на това, което щеше да се случи. Дните ни можеха да са преброени, ами ако снощи беше последният ни път?
Не знам. Но макар да се чувствах добре – по-добре от добре – докато ме галеше до ръба на смъртта, го чувствах като непознат. Тялото му беше същото, топлината му тлееше както винаги, ароматът му все така мъжествен и опияняващ. Дори вкусът му беше точно такъв, какъвто го помнех. Но и не беше той. И колкото и да се мъчех да затворя очи и да се преструвам, че отново сме в стаята му, потънали в море от гълъбовосиво спално бельо, а голите ни крайници са преплетени един в друг, усещах го в корема си, изкривявайки вътрешностите си с истината.
Легион беше различен. Той е различен. И не знам какво означава това за всеки един от нас.
Природата поема властта над тялото ми и дори в съчувствието си вече не мога да пренебрегна отчаяната си нужда от тоалетна. Бавно се измъквам изпод ръката му, която е преметната през раменете ми, като внимавам да не го събудя. За щастие той само се размърдва и се обръща настрани, което ми позволява да освободя дъха, който бях задържала, и да отида до банята, за да освободя пикочния си мехур. Приключвам, нахлузвам копринения халат зад вратата и се връщам в леглото точно когато Легион започва да се събужда.
– Здравей, сънчо – прошепвам аз, настанявам се на леглото до него и се плъзгам под завивките.
Легион примигва бързо и се оглежда. Уморените му от сън очи се спират на мен и между веждите му се образува бръчка.
– Идън?
Усмихвам се, въпреки неприятното чувство в стомаха ми.
– Кого още очакваше?
Той отново примигва и поглежда надолу по тялото си, покрито само с копринен чаршаф. В чертите на лицето му дълбоко е издълбано объркване.
– Нещо не е наред ли? – Питам, като прокарвам ръка през разрошената му коса с надеждата да го успокоя.
Легион прочиства гърлото си и поклаща глава.
– Не. Просто… съм уморен.
– Върни се и поспи. Още е рано.
Той отново поклаща глава и сърцето ми се свива.
– Трябва да тръгвам. Имам много работа за тази вечер.
Точно така. Тази вечер.
Голямото маскарадно парти, по което Лилит и Андраш неуморно са работили, за да привлекат Уриел и неговите фанатици.
Легион нежно се отърсва от докосването ми и сяда, като премята краката си през ръба на леглото. С широкия му, изсечен гръб към мен, зървам бодливите прешлени на ужасния дракон и злокобната му опашка, цялата в сложни люспи и нокти. Дори без да е обърнат с лице към мен, той ми се подиграва.
С лакти на коленете и ръце, които дърпат косата му, Легион издиша замислено, после се изправя. Трудно е да не се вгледаш в красивото му тяло и да не се почувствам малко тъжна, докато придърпва джинсите си обратно. Искам да го попитам какво мисли, но не съм сигурна, че съм готова за отговора.
– Ще се видим скоро – промълвява той. После се навежда и допира устни до моите. Не знам защо, но жестът предизвиква сълзи в очите ми, а в гърлото ми се образува твърд възел, който ми пречи да отговоря.
Дълго след като си тръгва, все още гледам вратата и се чудя дали някога ще се върне.
Дълбоко в себе си знам, че той никога не е бил тук.
***
Срещам се с Адриел във фитнеса за още малко тренировки по боравене с леки предмети. Тя ме инструктира да генерирам тези светещи кълба от концентрирана слънчева светлина отново и отново, докато главата ми не се разтрепери и очите ми не се почувстваха така, сякаш ги изтръгват от гнездата им.
– Отново.
Стискам зъби, за да не се счупя, и затварям дланите си, гасейки вече намиращите се в тях идеално кръгли сфери. Дълбок дъх. В рамките на секунди се появяват още две, а от моя страна е необходимо минимално съсредоточаване.
– Ставаш все по-бърза. Добре. В битката ще трябва да умееш да предизвикваш свещената светлина, без да мислиш.
– Тогава не трябва ли да се уча как да я използвам? – Противопоставям се, а в гласа ми ясно звучи раздразнение.
– Скоро. Сега, отново.
Пренебрегвам заповедта и оглеждам празната зала, като имам нужда да дам почивка на мозъка си.
– Къде са всички?
– Подготвят се.
Предполагам, че маскарадът е накарал всички да се притеснят. Дори Каин отсъстваше по време на посещението ми при сестра ми тази сутрин, от което не се оплаквах. Беше хубаво да я имам само за себе си за известно време. Трябва да призная, че тя изглежда невероятно за човек, който е оцелял след бомбен взрив и е получила сериозни изгаряния по цялото си тяло. Спомена за присаждане на кожа и макар да не съм лекар, съм сигурна, че възстановяването ще е доста продължително. Но раните й изглежда заздравяват с бързи темпове. Не просто заздравяват, а изчезват. Тя отново започва да изглежда и да звучи като щастливата си същност. Когато се усмихва, тя не е притисната от болка. Има почти пълна функционалност на крайниците си и цветът на кожата ѝ се възвръща. Дори изглежда, че част от косата ѝ израства отново. Трансформацията е невероятна.
Поглеждам назад към Адриел, брадичката ми е вдигната.
– Планираш ли да присъстваш тази вечер?
– Искам, въпреки предложението на Луцифер – отговаря тя хладнокръвно. – Отдавна не съм присъствала на парти.
Свивам ръце и когато свивам пръстите си, две нови кълба светлина почиват върху дланите ми.
– Ангелите изобщо имат ли партита? Това не е ли грях?
Адриел се смее, звукът е като звън на вятърни камбанки.
– Съвсем не. Развратът, пиянството, блудството… това са грехове. Обикновеното весело събиране на приятели не е.
– Но не извършваме ли грях само с това, че организираме парти под фалшив претекст? Не е ли това нещо като лъжа?
Адриел свива рамене.
– Никой не е съвършен. Дори и ангелите.
Повдигам вежди и спускам ръце отстрани. Мускулите ми са сковани от усилие.
– Не е ли това целият смисъл на ангелите? Цялото това „съвършено същество“?
– Стремим се да бъдем, дори само за да сме по-близо до Христос. Често не успяваме. – Тя прехапва розовата си долна устна в съзерцание. – Моята собствена история е доказала, че това е вярно.
Гледаме се една друга, никой от нас не желае да се обърне към големия слон в стаята. За щастие не се налага да избягваме темата твърде дълго.
Главите и на двете се насочват към входа на залата, точно когато Легион влиза, а изражението му е неразбираемо.
– Идън. – Той поглежда от мен, настоящата си любовница, към бившата си любовница. Неловко. – Адриел.
– Какво става? – Питам, скачайки от издигнатата платформа на ринга. Адриел прави същото, макар и малко по-грациозно.
– Имаме проблем. – Очите му отново се присвиват, сякаш не е сигурен кого да погледне. – Офиса на Ирин. Сега.
Той дори не ни изчаква да го настигнем с дългите си, забързани крачки, докато го следим към салона на Наблюдателя. Едва измърморва поздрав, когато влизаме, останалите от Седемте, Луцифер, Нико и Ирин вече са седнали и ни чакат.
– Какво става? – Питам, докато заемам обичайното си място.
Кайро веднага идва да ми предложи чаша студена вода. Изчервявам се и приемам. Буквално току-що го видях в най-компрометиращото положение в историята, а сега той отново е уравновесен. Погледът ми рефлексно се насочва към Луцифер. С изненада установявам, че очите му вече са вперени в мен, а на чувствените му устни се появява забавна усмивка.
– Крисис е изчезнал – съобщава Легион, откъсвайки вниманието ми от неудобния поглед на Люк.
– Какво? – Почти се задавям с водата си.
– Служителите ми провериха спалнята му – потвърждава Ирин. – Няма следа от него и никой не знае кога е изчезнал.
– Наблюдение? – Тойол пита.
Ирин поклаща глава.
– Независимо дали е бил отведен, или е напуснал по собствено желание, той е останал незабелязан. Сигналите от камерите са били кодирани. Няма следи от него.
Майната му. Крисис сигурно е използвал своя хитър нефилименски трик за избягване, за да се измъкне. Но защо? Той не е затворник тук.
– Знаех си, че не трябваше да се доверяваме на този полукръвен шибаняк – изплюва се Каин. – Сигурно е отишъл направо в Алианса и им е казал всичко.
– Не мисля, че би го направил – изричам аз, привличайки всички погледи. Преглъщам, чувствам се неудобно. – Просто… не мисля, че би се върнал при тях след това, което му направиха.
– Да, точно така. – Каин извърта очи. – Вероятно просто си е губил времето, чакайки информация, която да го върне в играта с тях. Веднъж плъх, винаги плъх.
Поклащам глава.
– Усетих съзнанието му. Видях го. В него нямаше усещане за предателство. Имаше топлина… искреност. Но не и злонамереност. – Пропускам частта, в която той докосна съзнанието си до моето, нежно погалване отстрани на съзнанието ми.
– Но това все още не доказва, че той не разгласява тайните ни точно сега. След това, което се случи в залата…
Не е нужно Каин да довършва обвинението, преди да разбера накъде е тръгнал с това.
След това, което направих с Крисис, сега той може би се чувства по-склонен да ни предаде. И ако това е вярно, значи аз съм направила това. Аз съм виновна за промяната в лоялността на Крисис. Кълна се, че ако моят нрав по някакъв начин постави всички ни в опасност, никога няма да си го простя. Така че трябва да вярвам в него – трябва да вярвам, че Крисис никога няма да се обърне срещу нас в акт на дребнаво негодувание. Той беше мой приятел. Дори след битката ни погледнах в зелените му очи и видях в тях доброта и благост. Това е Крисис, когото опознах и за когото се грижех. И ако той е в беда, трябва да го намерим.
– Плановете все още са в сила – заявява Легион и се изправя на крака. – Партито все още продължава.
– И да рискуваме засада? – Каин отправя предизвикателство. Това ново знание го разтревожи повече от обикновено.
– Ще бъдем забулени. – Поглежда към Нико, който кимва в отговор. – А дори и да планират нещо, правилата на дома все още са в сила. Никакво кръвопролитие на свещена земя. Насилието в града нараства със застрашителна скорост. Хората буквално умират по улиците, броят им е толкова голям, че службите за спешна помощ не могат да ги отстранят достатъчно бързо. Моите разузнавачи съобщиха, че през последните двадесет и четири часа са убити или тежко ранени близо 300 граждани.
– Какви разузнавачи? – Бях го чувала да ги споменава и преди, но никога не го бях разпитвала за тях. Ако престъпността в града бързо нараства и ние сме цел номер 1 на Серафим, не виждам как би могъл – или би искал – да изпрати хора в този хаос.
– Малките му птички. Плъхове, еноти и други паразити. Може би дори няколко кученца и бездомни котки – отвръща Луцифер, предизвиквайки ръмжене от Легион, който му хвърля разярен поглед. Луцифер, както винаги, не се смущава и изглежда по-заинтересован да избърше въображаема прашинка от ръкава си, отколкото да отговори на предупреждението на Легион. – Моят скъп брат е истински доктор Дулитъл.
– Стига, Луци – нежно подканя Ирин и потупва Луцифер по ръката. Тя също се изправя на крака и всички останали следват примера ѝ. – Има много работа за вършене по подготовката на празненството тази вечер. Отпочинете си. Нощта ще бъде дълга.
Седемте се изнизват един по един, като всеки от тях носи различен израз на безпокойство. Изчезването на Крисис не им се отразява добре, но заповедта на Легион няма да бъде оспорена. Нико, изглеждащ по-сияен и елегантен от всякога, се обръща към мен.
– Как се чувстваш? – пита той, а бледосините му очи светят. Боря се с изчервяването, като си спомням за предишната нощ.
– Добре. Малко съм уморена.
Погледът му се плъзга надолу, сякаш си спомня начина, по който прокара устните си нагоре и надолу по гърлото ми, приближавайки се опасно близо до гърдите ми.
– Ще мине. – Той прокарва ръка през черната си, старателно подстригана коса. – Искам да ти се извиня, че ти казах да си тръгнеш толкова внезапно. Просто…
– Напълно те разбирам. – Поклащам глава. – Ние сме добре. Не е необходимо извинение.
Нико вдига ръка, за да отметне кичур коса зад ухото ми, а пръстите му опипват челюстта ми. Обръщам се към докосването, вдишвам аромата му на океанска мъгла, солен въздух и свеж дъжд и отпускам еуфорична въздишка. Кръвта ми пее от удоволствие. Кожата ми изтръпва от искрящи ледени капчици. Рефлексно правя крачка напред, като почти ни привличам гърди в гърди, желаейки още. Нуждая се от повече.
– Внимавай. Или ще си го върнеш обратно – казва той тихо.
– Съжалявам – прошепвам, а лицето ми се изчервява яростно от смущение. Запъвам се с крак назад.
– Ще се изчерпи… връзката – обяснява той с мека усмивка. – Ако се притесняваш.
– Не се притеснявам – казвам аз, отвръщайки на срамежливата му усмивка.
– Добре. Аз… – Той отново прокарва ръка през косата си, сякаш е нервен. Странно. Познавам само Нико, който е безразсъдно уверен. – Трябва да се подготвя за заклинанието. Ще се видим довечера.
Той се навежда напред, за да докосне с устни челото ми, оставяйки по кожата ми тръпчив хлад. Предполагам, че дистанцираното, безгрижно поведение е мъртво. Или може би той е също толкова засегнат от случилото се между нас, колкото и аз.
Гледам го, докато излиза, чудейки се дали някога ще преодолеем това и ще се върнем към това, което беше… Чудя се дали това е, което наистина искам.
Мога ли да се влюбя в някой като Нико. По дяволите, тази част би била безпроблемна. Но точно в това е въпросът… времето му тук, на Земята, не е обещано. А дори и да е така, сърцето му винаги ще принадлежи на друга и той завинаги ще бъде измъчван от мисли за любовта, която някога е имал и е загубил по най-трагичния начин. Също като мен.
– Как се справя с борбата с тях?
Завъртам се, чертите на лицето ми са изкривени първо от шок, а после от объркване. Луцифер разчита изражението ми и пояснява.
– Легион. Как се справя с гласовете? Знаеш ли, при цялата му сила и упоритост най-голямото му предизвикателство винаги са били собствените му демони. Без да се караме.
– За какво говориш? – Изтръгвам се от смущението и срама. Нямам представа колко време е стоял там и е наблюдавал напрегнатата размяна на мнения между мен и Нико. И сега той повдига въпроса за Легиона? Вече се чувствам като задник за това, че на практика молих приятеля си да ме обладае, само за да разтворя крака за предполагаемото си гадже. А фактът, че все още усещам призрака на Легион в себе си, но все още желая Нико? Направо съм прецакана и раздвоена.
Луцифер продължава да се държи войнишки, игнорирайки лаконичния ми тон.
– Легионът на изгубените души е измъчван вечно от виковете на непокорните, грешните, покварените. Те го призовават, подигравайки му се със злобата си. Те не се успокояват; затова и той не се успокоява. Не и ако иска да им се противопостави.
– И на какво ще се съпротивлява? – Питам с фалшив цинизъм. Истината е, че знам, че това, което казва Луцифер, е вярно. Това, което видях в Легион снощи, а после и тази сутрин… сякаш се беше отметнал.
Луцифер се усмихва лукаво и небрежно слага ръка в джоба си.
– Много от тези души имат недовършени дела. И те не биха искали нищо повече от това да убедят Легиона да изпълни плановете им.
Намръщвам се при мисълта Легион да бъде използван като проводник на злото. Той е демон, да, но не вярвам да наранява невинни хора за спорта. Дори Луцифер се измъчва и наказва само онези, които го заслужават.
– Но нали той ги управлява? А не обратното?
– Човек не може да понесе толкова много, преди да се поддаде на най-тъмните части от себе си – казва Луцифер. Прави крачка напред, а погледът му е сериозен. – А понякога на една изгубена душа просто ѝ е омръзнало да бъде игнорирана.
Не искам да му давам удовлетворение, че ме вижда разтревожена, затова просто кимвам и се обръщам да изляза. Луцифер обаче не е приключил с мен.
– Бъди внимателна, Идън – извиква той на гърба ми. – Знаеш какво казват за празните умове. Те са игрището на дявола.
Майната му.
Една отегчена, изгубена душа може да манипулира съзнанието на Легион.
Виждала съм игрището на Луцифер. Не е толкова забавно, колкото звучи.
Назад към част 17 Напред към част 19
