Глава 3
Когато Ви ме закара след бягането, на мобилния ми телефон имаше две пропуснати обаждания. Първото беше от Марси Милър, моя понякога заклет враг и, както съдбата искаше, моя полусестра по кръв, но не и по любов. Последните седемнайсет години не знаех, че момичето, което ми открадна шоколадовото мляко в началното училище и залепи дамски превръзки на училищното ми шкафче в гимназията, споделя моето ДНК. Марси първа беше разбрала истината и я беше хвърлила в лицето ми. Имахме негласен договор да не обсъждаме връзката си публично и в по-голямата си част това знание не ни беше променило. Марси все още си беше разглезена анорексичка и аз все още прекарвах голяма част от будните си часове, пазейки гърба си, чудейки се каква схема за унижение ще ми спретне следващия път.
Марси не беше оставила съобщение, а аз не можех да предположа какво би искала от мен, затова преминах към следващото пропуснато обаждане. Неизвестен номер. Гласовата поща се състоеше от контролирано дишане, тихо и мъжко, но без истински думи. Може би Данте, може би Пач. Може би Пепър Фриберг. Личният ми номер не беше скрит и с малко разследващ дух Пепър можеше да го проследи. Това не е най-успокояващата мисъл.
Извадих касичката си изпод леглото, махнах гумената тапа и изтръсках седемдесет и пет долара. Данте щеше да ме вземе в пет часа утре сутринта за ветроходни спринтове и вдигане на тежести и след един отвратителен поглед към сегашните ми спортни обувки беше отбелязал:
– Тези няма да издържат и един ден тренировки.
И така, ето ме тук, използвах джобните си, за да си купя нови маратонки.
Не мислех, че заплахата от война е толкова сериозна, колкото Данте я беше представил, особено след като с Пач тайно имахме планове да извадим нефилимите от обреченото въстание, но думите му за моите размери, скорост и ловкост ме бяха засегнали. Бях по-малка от всички останали нефили, които познавах. За разлика от тях аз бях родена в човешко тяло – средно тегло, среден мускулен тонус, средно във всяко едно отношение – и се наложи да ми прелеят кръв и да дам обет за промяна, за да се превърна в нефилим. Бях една от тях на теория, но не и на практика. Не исках това несъответствие да изрисува мишена на гърба ми, но едно гласче в задната част на съзнанието ми нашепваше, че това може да се случи.
И трябваше да направя всичко, за да остана на власт.
– Защо трябва да започнем толкова рано?- Трябваше да бъде първият ми въпрос към Данте, но подозирах, че знам отговора. Най-бързите хора на света щяха да изглеждат сякаш са излезли на спокойна разходка, ако се състезаваха покрай нефилимите. Подозирах, че в разцвета на силите си нефилимите могат да развият максимална скорост от петдесет мили в час. Ако Данте и аз бъдем забелязани да използваме тази скорост на гимназиалната писта, това щеше да привлече много нежелано внимание. Но в предобедните часове на понеделник сутринта повечето хора спяха, което даваше на мен и Данте идеалната възможност да проведем тренировка без притеснения.
Прибрах парите в джоба си и се отправих към долния етаж.
– Ще се върна след няколко часа!- Обадих се на майка ми.
– Печеното в гърне излиза в шест, така че не закъснявай – отговори тя от кухнята.
Двайсет минути по-късно преминах през вратите на спортния магазин на Пит и се насочих към отдела за обувки. Пробвах няколко чифта крос маратонки, като се спрях на чифт от рафта с намаления. Данте можеше да си вземе моята понеделнишка сутрин – почивния ден в училище, заради учителския празник в целия район, но нямаше да му дам и цялата сума на спестяванията си.
Платих за обувките и проверих часа на мобилния си телефон. Още нямаше четири часа. Като предпазна мярка с Пач се бяхме договорили да сведем до минимум обажданията на обществени места, но един бърз поглед в двете посоки по тротоара навън потвърди, че съм сама. Изрових от чантата си непроследимия телефон, който Пач ми беше дал, и набрах номера му.
– Имам свободни няколко часа – казах му и тръгнах към колата си, която беше паркирана пред съседния блок. – Има една много скрита, много уединена плевня в парка Lookout Hill зад въртележката. Мога да бъда там за петнайсет минути.
Чух усмивката в гласа му.
– Много ти липсвам.
– Имам нужда от ендорфинов тласък.
– И това, да се целуваш с мен в изоставена плевня, ще ти даде такъв?
– Не, вероятно ще ме постави в ендорфинова кома, а аз съм повече от щастлива да проверя теорията. Излизам от магазина на Пит. Ако светофарите са в моя полза, може дори да успея да стигна за десет…
Не успях да довърша. Върху главата ми падна платнена торба и отзад ме прегърнаха в мечешка прегръдка. От изненадата си изпуснах мобилния телефон. Изкрещях и се опитах да освободя ръцете си, но ръцете, които ме тласкаха напред и на улицата, бяха твърде силни. Чух как голям автомобил изръмжа по улицата, а след това спря със скърцане до мен.
Вратата се отвори и аз бях вкарана вътре.
Въздухът в микробуса имаше привкус на пот, прикрит от лимонов освежител за въздух. Топлината беше нагрята до максимум и излизаше през вентилационните отвори отпред, като ме караше да се потя. Може би това беше целта.
– Какво става? Какво искаш?- поисках гневно. Пълната тежест на случващото се все още не ме беше застигнала, оставяйки ме по-скоро възмутена, отколкото уплашена. Отговор не последва, но чух равномерното дишане на двама души наблизо. Тези двамата, плюс шофьорът, означаваха, че са трима. Срещу един: аз.
Ръцете ми бяха усукани зад гърба ми, притиснати заедно с нещо, което усещах като тежка верига. Глезените ми бяха закрепени с подобна здрава верига. Бях се проснала по корем, торбата все още беше над главата ми, а носът ми беше опрян в мръсния под на микробуса. Опитах се да се преобърна настрани, но имах чувството, че раменната ми става ще се изтръгне от гнездото си. Изкрещях от неудовлетвореност и получих бърз ритник в бедрото.
– Спри – изръмжа мъжки глас.
Карахме дълго време. Четиридесет и пет минути, може би. Съзнанието ми скачаше в твърде много посоки, за да го следя точно. Можех ли да избягам? Как? Да ги изпреваря? Не. Да ги надхитря? Може би. И също го имаше и Пач. Той щеше да знае, че съм отвлечена. Щеше да проследи мобилния ми телефон до улицата пред магазина на Пит, но как щеше да разбере къде да отиде оттам?
Отначало микробусът спираше многократно на светофарите, но накрая пътят се освободи. Микробусът се изкачваше все по-високо, накланяйки се на ляво на дясно по завоите, което ме караше да мисля, че се движим в отдалечените, хълмисти райони далеч извън града. Потта се процеждаше под ризата ми, а аз сякаш не можех да си наложа нито едно дълбоко вдишване. Всяко вдишване беше плитко, а паниката стягаше гърдите ми.
Гумите подскачаха по чакъла, непрекъснато се движихме нагоре, докато най-накрая двигателят угасна. Похитителите ми отвързаха краката, измъкнаха ме навън през една врата и дръпнаха торбата от главата ми.
Оказах се права; бяха трима. Двама мъже и една жена. Бяха ме завели в една дървена колиба и отново приковаха ръцете ми към декоративен дървен стълб, който минаваше от основното ниво нагоре до вързаните греди на тавана. Нямаше осветление, но това може би се дължеше на факта, че електричеството беше изключено. Мебелите бяха оскъдни и покрити с бели чаршафи. Въздухът не можеше да бъде с повече от градус или два по-топъл от този навън, което ми подсказваше, че печката не е включена. Който и да е собственик на хижата, я бе затворил за зимата.
– Не си прави труда да крещиш – каза ми най-едрият от тях.- Няма жив човек на километри наоколо.- Той се криеше зад каубойска шапка и слънчеви очила, но предпазната му мярка беше ненужна; бях сигурена, че никога не съм го виждал преди. Изостреното ми шесто чувство определи и тримата като нефилими. Но какво искаха от мен… нямах представа.
Дръпнах се срещу веригите, но освен че издадоха слаб стържещ звук, те не помръднаха.
– Ако беше истински нефилим, щеше да успееш да се освободиш от веригите – изръмжа нефилът с каубойската шапка. Изглежда, той беше говорител на другите двама, които се отдръпнаха, ограничавайки общуването си с мен до погледи на отвращение.
– Какво искаш?- Повторих ледено.
Устата на каубойската шапка се изкриви в присмех.
– Искам да знам как една малка принцеса като теб си мисли, че може да направи революция на нефилимите.
Задържах омразния му поглед, като ми се искаше да хвърля истината в лицето му. Нямаше да има революция. Щом Чешван започнеше след по-малко от два дни, той и приятелите му щяха да бъдат обладани от паднали ангели. На Ханк Милър му беше по-лесно: да им набие в главите представи за бунт и свобода. А сега ми оставаше да извърша истинското чудо.
А аз нямаше да го направя.
– Следях те – каза Каубойската шапка, като се разхождаше пред мен.- Поразпитах и разбрах, че се срещаш с Пач Сиприано, паднал ангел. Как се развива тази връзка за теб?
Преглътнах дискретно.
– Не знам с кого си говорил.- Знаех каква опасност ме грози, ако връзката ми с Пач бъде разкрита. Бях внимателна, но започваше да изглежда, че не съм достатъчно внимателна.- Но аз прекратих отношенията си с Пач – излъгах.- Каквото и да сме имали, то е в миналото. Знаех къде е моята лоялност. Веднага щом станах нефил…
Той заби лицето си в моето.
– Ти не си нефилим!- Очите му ме пронизаха с презрение.- Погледни се. Ти си жалка. Нямаш право да се наричаш Нефилим. Когато те погледна, виждам човек. Виждам едно слабо, хленчещо, нямащо право на глас момиченце.
– Ядосваш се, защото не съм толкова силна физически като теб – заявих спокойно.
– Кой е казал нещо за сила! Ти нямаш гордост. В теб няма чувство за лоялност. Уважавах Черната ръка като лидер, защото той заслужи това уважение. Той имаше визия. Той предприемаше действия. Той те посочи за свой наследник, но това не означава нищо за мен. Искаш ли уважението ми? Накарай ме да ти го дам.- Той щракна жестоко с пръсти в лицето ми.- Заслужи го, принцесо.
Да спечеля уважението му? За да мога да бъда като Ханк? Ханк беше измамник и лъжец. Беше обещал на хората си невъзможното със сладки думи и ласкателства. Беше използвал и измамил майка ми и ме беше превърнал в пионка в плановете си. Колкото повече си мислех за положението, в което ме беше поставил, оставяйки ме да изпълнявам безумното му видение, толкова по-безумна ставах.
Срещнах хладнокръвно очите на Каубойската шапка… после вдигнах крак с цялата си сила и го забих право в гърдите му. Той се заби в стената и се свлече на пода.
Другите двама се втурнаха напред, но моят гняв беше запалил огън в мен. Чужда и насилствена сила се разрасна в мен и аз се напънах срещу веригите, чух как металът изскърца, когато връзките се скъсаха. Веригите паднаха на пода, а аз не губих и минута, преди да се нахвърля с юмруци. Ударих най-близкия нефил в ребрата и нанесох на жената силен ритник. Кракът ми се сблъска с бедрото ѝ и се изумих от солидната мускулна маса, която открих там. Никога досега през живота си не бях срещала жена с такава сила и издръжливост.
Данте беше прав; не знаех как да се бия. Твърде късно осъзнах, че трябваше да ги притисна, да атакувам безмилостно, докато са паднали. Но бях твърде зашеметена от това, което бях направила, за да направя нещо повече от това да се сгуша в отбранителна позиция и да чакам да видя какъв ще бъде отговорът им.
Каубойската шапка ме атакува, като ме запрати назад към стълба. Ударът изкара въздуха от дробовете ми и аз се свлякох на земята, опитвайки се, но не успявайки да си набавя кислород.
– Не съм приключил с теб, принцесо. Това беше твоето предупреждение. Ако разбера, че все още тичаш с падналите ангели, няма да е хубаво.- Той ме погали по бузата.- Използвай това време, за да преосмислиш лоялността си. Следващия път, когато се срещнем, заради теб се надявам тя да се е променила.
Той даде знак на останалите с едно подръпване на брадичката си и всички се изнизаха през вратата.
Глътнах въздух, като ми трябваха няколко минути, за да се възстановя, след което се запътих към вратата. Те вече си бяха тръгнали. Прахоляка от пътя се разнасяше из въздуха, а на хоризонта се прокрадваше здрач, в който звездите блестяха като малки парченца счупено стъкло.
Назад към част 4 Напред към част 6