Глава 4
Стъпих на малката стълба на колибата, като се чудех как да се прибера у дома, когато по дългия чакълест път напред се чу звукът на двигател. Подготвих се да очаквам завръщането на Каубойската шапка и приятелите му, но се появи мотоциклет Harley Sportster с един човек.
Пач.
Той спря и дойде при мен с три бързи крачки.
– Ранена ли си?- Попита той, като взе лицето ми между ръцете си и ме огледа за някакви признаци на нараняване. В очите му пламна смесица от облекчение, тревога и ярост.- Къде са те?- Попита той, а тонът му беше толкова твърд, колкото никога не бях чувала.
– Бяха трима, всичките нефилими – казах аз, а гласът ми все още трепереше от уплахата и от това, че дъхът ми беше изтръпнал.- Те си тръгнаха преди около пет минути. Как ме намери?
– Активирах устройството ти за проследяване.
– Ти си ми сложил проследяващо устройство?
– Зашито е в джоба на дънковото ти яке. Чешван започва с новолунието във вторник, а ти си нефилим, който не е дал клетва. Освен това си дъщеря на Черната ръка. Има премия за главата ти и това те прави адски привлекателна за почти всеки паднал ангел. Няма да те оставя да се закълнеш във вярност, Ангелче, край на историята. Ако означава, че трябва да накърня личния ти живот, примири се с това.
– Да се примиря? Така ли?- Не бях сигурна дали да го прегърна, или да го бутна.
Пач пренебрегна възмущението ми.
– Разкажи ми всичко, което можеш, за тези Нефилими. Физически описания, марка и модел на колата, всичко, което ще ми помогне да ги открия.- Очите му изкряха от отмъщение.- И да ги накарам да си платят.
– Подслушваш ли и телефона ми?- Исках да знам, все още не бях преодоляла мисълта, че Пач е нахлул в личния ми живот, без да ми каже.
Той не се поколеба.
– Да.
– С други думи, аз нямам тайни.
Изражението му се смекчи и изглеждаше така, сякаш ако настроението не беше толкова напрегнато, можеше да се замисли дали да не се усмихне.
– Все още има няколко неща, които си успяла да запазиш в тайна от мен, Ангелче.
Добре, значи се справях.
Започнах да обяснявам:
– Главатарят се криеше зад слънчеви очила и каубойска шапка, но съм сигурна, че никога не съм го виждала преди. Другите двама – мъж и жена – носеха невзрачни дрехи.
– Кола?
– Имах торба на главата си, но съм сигурна, че беше бус. Двама от тях седнаха отзад с мен, а вратата сякаш се плъзна настрани, когато ме изтласкаха навън.
– Нещо друго, което да се откроява?
Казах на Пач, че главатарят е заплашил да разкрие тайната ни връзка.
– Ако се разчуе за нас, нещата могат да станат бързо грозни.- Каза Пач. Веждите му се свъсиха, а очите му потъмняха от несигурност.- Сигурна ли си, че искаш да продължиш да се опитваш да държиш връзката ни извън радара? Не искам да те загубя, но предпочитам да го направя при нашите условия, а не при техните.
Поставих ръката си в неговата, като забелязах колко студена е кожата му. Той също беше станал неподвижен, сякаш се подготвяше за най-лошото.
– Или съм в това с теб, или съм извън него – казах му и имах предвид всяка дума. Вече веднъж бях загубила Пач и не искам да бъда мелодраматична, но смъртта беше за предпочитане. Пач беше в живота ми по някаква причина. Имах нужда от него. Ние бяхме две половини от едно цяло.
Пач ме притисна към себе си, държейки ме с известна собственическа жестокост.
– Знам, че това няма да ти хареса, но може би трябва да помислим да инсценираме публична разсяла, за да изпратим ясно послание, че връзката ни е приключила. Ако тези момчета сериозно искат да изкопаят тайни, не можем да контролираме какво ще намерят. Това започва да прилича на лов на вещици и може би е по-добре да направим първата крачка.
– Да инсценираме раздяла?- Повторих, а страхът ме прониза като зимен студ.
– Ние ще знаем истината – промърмори Пач в ухото ми, като прокара енергично ръце по ръцете ми, за да ги стопли.- Няма да те загубя.
– Кой друг ще знае истината? Ви? Майка ми?
– Колкото по-малко знаят, толкова по-добре за тях.
Въздъхнах тежко.
– Да лъжа Ви вече наистина ми омръзна. Не мисля, че мога да го правя повече. Чувствам се виновна всеки път, когато съм около нея. Искам да си призная. Особено за нещо толкова важно като теб и мен.
– Това е твое решение – каза нежно Пач.- Но те няма да я наранят, ако преценят, че няма какво да каже.
Знаех, че е прав. Което не ми оставяше избор по въпроса, нали? Коя бях аз, че да излагам на опасност най-добрата си приятелка в името на това да успокоя съвестта си?
– Вероятно няма да успеем да заблудим Данте – работиш твърде близко с него – каза Пач.- А може дори да се получи по-добре, ако той знае. Той може да подкрепи историята ти, когато говори с влиятелните нефилими.- Пач се измъкна от коженото си яке и го нахлузи на раменете ми.- Да те заведем вкъщи.
– Може ли първо да се отбием набързо в магазина на Пит? Трябва да взема мобилния си телефон и непроследимия, който ми даде. Изпуснах единия по време на нападението, а другият остана в чантата ми. Ако имаме късмет, новите ми обувки също ще са все още на тротоара.
Пач целуна върха на главата ми.
– И двата телефона трябва да бъдат извадени от употреба. Напуснали са притежанието ти, а ако приемем най-лошото, похитителите ти от нефилимите са поставили на тях свои устройства за проследяване или подслушване. Най-добре е да си вземеш нови телефони.
Едно нещо беше сигурно. Ако преди не бях мотивирана да тренирам с Данте, сега всичко това се беше променило. Трябваше да се науча да се бия, и то бързо.
Между това да избягва Пепър Фриберг и да ме съветва за новата ми роля като лидер на нефилимите, Пач имаше достатъчно грижи, без да се налага да се втурва при мен всеки път, когато се забърквам в неприятности. Бях му безкрайно благодарна за закрилата, но беше време да се науча да се грижа сама за себе си.
Когато се прибрах вкъщи, беше вече съвсем тъмно. Влязох през вратата, а майка ми забързано излезе от кухнята, изглеждайки едновременно притеснена и разстроена.
– Нора! Къде беше? Обаждах се, но все ме прехвърляше на гласовата ти поща.
Можех да се плесна по челото. Вечеря. В шест. Бях я пропуснал напълно.
– Толкова съжалявам – казах аз.- Загубих телефона си в един от магазините. Докато разбера, че съм го загубила, вече беше почти време за вечеря и трябваше да се връщам през целия град. Така и не го намерих, така че сега не само нямам телефон, но и теб те изплаших. Много съжалявам. Нямах как да се обадя. Мразех, че бях принудена отново да я лъжа. Бях го правила толкова много пъти, че изглеждаше, че още веднъж не би трябвало да боли, но болеше. Това ме караше да се чувствам все по-малко като нейна дъщеря и все повече като дъщеря на Ханк. Биологичният ми баща беше опитен и ненадминат лъжец. А аз едва ли бях в позиция да бъда критична.
– Не можа ли да спреш и да намериш някакъв начин да ми се обадиш?- Каза тя, като нито за миг не прозвуча така, сякаш вярваше на историята ми.
– Няма да се случи отново. Обещавам.
– Предполагам, че не си били с Пач?- Не пропуснах циничното ударение върху името му. Майка ми се отнасяше към Пач с толкова обич, колкото и към енотите, които често нанасяха поражения в имота ни. Не се съмнявах, че си е фантазирала как стои на верандата с пушка, кацнала на рамото ѝ, и наблюдава дали той ще се покаже.
Вдишах, заклевайки се, че това ще бъде последната лъжа. Ако двамата с Пач наистина искахме да се справим с инсценираната разсяла, най-добре беше да започнем да посяваме семената сега. Казах си, че щом се погрижа за мама и Ви, всичко останало ще се нареди само.
– Не бях с Пач, мамо. Ние се разделихме.
Тя повдигна вежди, все още не изглеждаше убедена.
– Това просто се случи и не, не искам да говоря за него.- Тръгнах към стълбите.
– Нора…
Обърнах се назад, а в очите ми имаше сълзи. Бяха неочаквани и не бяха част от действието. Просто си спомних за последния път, когато с Пач се бяхме разделили наистина, и изпитах гадно усещане, което открадна дъха ми. Споменът щеше да ме преследва завинаги. Пач беше взел със себе си най-добрите части от мен, оставяйки зад себе си едно изгубено и празно момиче. Не исках да бъда това момиче отново. Никога.
Изражението на мама се успокои. Тя ме настигна на стълбите, разтри гърба ми успокояващо и прошепна в ухото ми:
– Обичам те. Ако промениш мнението си и искаш да поговорим…
Кимнах и отидох в спалнята си.
Бам – казах си, като се стараех да звуча оптимистично. Един е паднал, един остава. Не бях излъгала майка ми и Ви за раздялата; просто правех това, което трябваше да се направи, за да ги предпазя. Честността беше най-добрата политика, в повечето случаи. Но понякога безопасността надделяваше над всичко, нали? Изглеждаше основателен аргумент, но мисълта се разби в стомаха ми.
Имаше още една тревожна мисъл, която дращеше в задната част на съзнанието ми. Колко дълго двамата с Пач можехме да живеем в лъжа… и да не позволим тя да се превърне в истина?
Пет часа сутринта в понеделник дойде твърде скоро. Ударих алармата си, прекъсвайки я по средата на писукането. После се преобърнах и си казах: Още две минути. Затворих очи, оставих съзнанието си да плува, видях как започва да се оформя нов сън – и следващото нещо, което си спомням, е, че получих шепа дрехи в лицето.
– Стани и се раздвижи – каза Данте, застанал над леглото ми в тъмното.
– Какво правиш тук?- Изкрещях грубо, грабнах одеялото си и го дръпнах нагоре.
– Правя това, което би направил всеки приличен личен треньор. Вдигни задника си от леглото и се облечи. Ако до три минути не си на алеята, ще се върна с кофа студена вода.
– Как влезе?
– Оставила си прозореца отключен. Може би искаш да се откажеш от този навик. Трудно е да контролираш какво влиза, когато даваш на света свободен достъп.
Той се отправи към вратата на спалнята ми точно когато ставах от леглото.
– Ти луд ли си? Не използвай коридора! Майка ми може да те чуе. Момче, който прави нещо, което изглежда като измъкване през вратата на спалнята ми? Ще бъда наказана за цял живот!
Той изглеждаше развеселен.
– За протокола, не бих се измъквал.
Стоях на място цели десет секунди, след като той си тръгна, чудейки се дали трябваше да прочета по-дълбоко в думите му. Разбира се, че не. Репликата му можеше да се стори кокетна, но не беше. Край на историята.
Навлякох черен клин и еластична блуза от микрофибър и прибрах косата си на конска опашка. Ако не друго, щях да изглеждам добре, докато Данте ме тренираше.
Точно три минути по-късно го намерих на алеята. Огледах се, усещайки липсата на нещо важно.
– Къде е колата ти?
Данте ме удари леко по рамото.
– Чувстваш се мързелива? Тц, тц. Мислех, че ще загреем с едно бодро десеткилометрово бягане.- Той посочи към гъсто залесената местност от другата страна на улицата. Като деца с Ви бяхме изследвали гората и дори си построихме крепост едно лято, но никога не бях отделяла време да се замисля колко далеч се простира тя. Очевидно беше поне десет мили.
– След теб.
Колебаех се. Не се чувствах добре, че ще избягам в дивата природа с Данте. Той беше един от най-добрите хора на Ханк – достатъчна причина да не го харесвам и да не му се доверявам. Като се замисля, никога не трябваше да се съгласявам да тренирам сама с него, особено ако арената ни за тренировки беше отдалечена.
– След тренировката вероятно трябва да прегледаме отзивите, които получавам от различните групи нефилими за, очакванията им за теб – добави Данте.
След тренировката. Което означаваше, че не възнамеряваше да ме изхвърли на дъното на изоставен кладенец през следващия час. Освен това Данте ми служеше сега. Беше се заклел във вярност. Вече не беше лейтенант на Ханк, сега беше мой. Нямаше да посмее да ми навреди.
Позволих си лукса на една последна мисъл за блажен сън, отърсих се от фантазията и се стрелнах към линията на дърветата. Клоните се простираха като балдахин над главата ми, като не пропускаха и малкото светлина, която ранното небе можеше да предложи. Разчитайки на засиленото си нефилимско зрение, тичах усилено, прескачайки паднали дървета, избягвайки ниско висящи клони и следейки с поглед за потънали камъни и други маскирани отломки. Земята беше коварно неравна и при скоростта, с която се движех, една пропусната крачка можеше да се окаже катастрофална.
– По-бързо!- Изръмжа зад мен Данте.- Бягай по-леко не набивай краката си. Звучиш като препускащ носорог. Мога да те намеря и да те хвана със затворени очи!
Приех думите му присърце, вдигнах краката си в момента, в който те докоснаха земята, повтаряйки този процес при всяка стъпка, концентрирайки се да стана възможно най-безшумна и неоткриваема. Данте се втурна напред, профучавайки покрай мен с лекота.
– Настигни ме – нареди той.
Преследвайки го, се възхитих на силата и ловкостта на новото ми тяло на нефилим. Бях изумена колко тромаво, бавно и некоординирано беше човешкото ми тяло в сравнение с него. Атлетизмът ми не просто беше подобрен, а превъзходен.
Потапях се под клони, прескачах дупки и се стрелях около камъни, сякаш бях на отдавна запомнено трасе с препятствия. И макар да имах чувството, че тичам достатъчно бързо, за да се изстрелям и да се издигна в небето всеки момент, темпото ми изоставаше от това на Данте. Той се движеше като животно, набирайки инерция на хищник, който преследва следващата си храна. Скоро съвсем го изгубих от поглед.
Забавих ход, като напрягах ушите си. Нищо. Миг по-късно той изскочи от тъмнината пред мен.
– Това беше жалко – разкритикува той.- Отново.
Следващите два часа прекарах в спринтиране след него и чувах една и съща директива да се повтаря отново и отново: Отново. И отново. Все още не е правилно – направи го отново.
Бях на път да се откажа – мускулите на краката ми трепереха от изтощение, а дробовете ми бяха изсъхнали – когато Данте заобиколи обратно. Той ме потупа поздравително по гърба.
– Добра работа. Утре ще преминем към силовите тренировки.
– А? С вдигане на камъни?- Успях да се изкажа цинично, като все още се мъчих да дишам.
– С изкореняване на дървета.
Взирах се в него.
– Като ги буташ – уточни той весело.- Поспи си пълноценно – ще имаш нужда от това.
– Хей!- извиках след него.- Не сме ли все още на километри от къщата ми?
– Всъщност на пет. Считай, че това е твоят загряващ джогинг.