Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ -Част 7

Глава 5

Дванадесет часа по-късно бях уморена и всичко ме болеше от сутрешната тренировка, като се придвижвах внимателно нагоре-надолу по стълбите, които сякаш най-много измъчваха мускулите ми. Но всякаква почивка трябваше да почака. Ви щеше да ме вземе след десет минути, а аз все още не се бях преоблякла от дрехите, с които се бях излежавала през деня.
Двамата с Пач бяхме решили да инсценираме кавгата си публично тази вечер, за да няма съмнения за състоянието на връзката ни: „Бяхме се разделили и бяхме твърдо на противоположни страни в тази война.“ Освен това бяхме избрали да направим сцената в „Чантата на дявола“, тъй като знаехме, че това е популярно място за срещи на нефилимите. Макар да не знаехме самоличността на нефилимите, които ме бяха нападнали, нито дали ще бъдат там тази вечер, двамата с Пач бяхме сигурни, че новината за раздялата ни ще се разпространи бързо. Не на последно място Пач беше научил, че барманът предвиден да работи нощна смяна, е страстен подръжник на нефилимите. Жизненоважен, както ме увери Пач, за нашия план.
Съблякох домашните дрехи и си нахлузих дебела плетена рокля, чорапогащник и ботуши до глезена. Увих косата си на нисък кок и измъкнах няколко кичура, за да оформят лицето ми. Издишах, погледнах отражението си в огледалото и се усмихнах. Общо взето, не изглеждах зле за момиче, на което му предстои унищожителна битка с любовта на живота му.
Последствията от днешната битка трябва да продължат само няколко седмици, казах си. Само докато цялата тази каша с Чешван отмине.
Освен това раздялата не беше истинска. Пач беше обещал, че ще намерим начин да се срещаме. В тайни места и откраднати мигове. Просто трябваше да бъдем изключително внимателни.
– Нора!- Извика майка ми по стълбите.- Ви е тук.
– Пожелай ми късмет – промърморих на отражението си, после грабнах палтото и шала си и изгасих светлината в спалнята.
– Искам да се прибереш вкъщи до девет – каза майка ми, когато слязох във фоайето.- Без изключения. Това е училищна вечер.
Целунах я по бузата и се изнизах през вратата.
Ви беше свалила прозорците на „Неон“-а, а стерео уредбата ѝ пускаше Риана. Спуснах се на пътническата седалка и извиках през музиката:
– Изненадана съм, че майка ти те е пуснала да излезеш в училищна вечер.
– Трябваше да лети до Небраска тази вечер. Чичо ѝ Марвин е починал и разделят имуществото му. Леля Хени ме наблюдава.- Вий погледна настрани и усмивката ѝ загатна за пакост.
– Леля ти Хени не беше ли в рехабилитационна клиника преди няколко години?
– Това е тя. Жалко, че не се получи. В хладилника и има галон ябълков сок, но това е най-ферментиралият ябълков сок, който някога съм отпивала.
– И майка ти я смята за достатъчно отговорна, за да те гледа?
– Предполагам, че перспективата да получи част от парите на чичо Марвин я е убедила.
Тръгнахме по „Хоторн“, като си припявахме текста и танцувахме на седалките си. Бях нервна и притеснена, но мислех, че е най-добре да се държа така, сякаш нищо не е необичайно.
Тази вечер „Чантата на дявола“ беше само умерено натоварена, прилична тълпа, но не и правостоящи. С Ви се вмъкнахме в едно сепаре, оставихме палтата и чантите си и поръчахме кока-кола на една сервитьорка, която мина покрай нас. Погледнах тайно наоколо за Пач, но той не се беше появил. Бях репетирала репликите си твърде много пъти, за да ги преброя, но дланите ми все още бяха хлъзгави от пот. Избърсах ги в бедрата си и ми се искаше да съм по-добър изпълнител. Искаше ми се да обичам драмата и вниманието.
– Не изглеждаш много добре – каза Ви.
Тъкмо щях да се пошегувам, че вероятно ми е писнало от липсата и на финес при шофиране, когато очите на Ви се завъртяха покрай мен и изражението ѝ се вкисна.
– О, по дяволите, не. Кажи ми, че това не е Марси Милър, която флиртува с моя човек.
Извих врат към сцената. Скот и другите членове на „Серпентина“ бяха на сцената и загряваха за шоуто, а Марси се подпираше с лакти на сцената, като разговаряше със Скот отстрани.
– Твоят човек?- Попитах Ви.
– Скоро ще бъде. Каква е разликата.
– Марси флиртува с всички. Не бих се притеснявала от нея.
Вий направи дълбоко вдишване, което всъщност накара ноздрите ѝ да се разширят. Марси, сякаш усетила негативните вибрации на Ви като вуду, погледна в наша посока. Тя ни махна с най-добрата си маска от конкурса за красота.
– Направи нещо – каза ми Ви.- Изгони я от него. Сега.
Станах и се запътих към Марси. По пътя се усмихнах. Когато стигнах до нея, бях сигурна, че усмивката изглежда почти истинска.
– Здравей – казах й.
– О, здравей, Нора. Тъкмо казвах на Скот колко много обичам инди музика. Никой в този град не постига нищо. Мисля, че е готино, че той се опитва да стане известен.
Скот ми намигна. Трябваше да затворя очи за кратко, за да не ги извъртя.
– И така…- измрънках, мъчейки се да запълня празнината в разговора. По заповед на Ви бях дошла тук, но какво сега? Не можех просто да измъкна Марси от Скот. И защо аз бях тази, която играеше ролята на съдия? Това беше работа на Ви, не моя.
– Можем ли да поговорим?- Попита ме Марси, спасявайки ме от необходимостта сама да измислям тактика.
– Разбира се, имам минутка – казах аз.- Защо не отидем на някое по-тихо място?
Сякаш прочела мислите ми, Марси ме хвана за китката и ме избута през задната врата на улицата. След като погледна в двете посоки, за да се увери, че сме сами, тя каза:
– Баща ми каза ли ти нещо за мен?- Тя снижи още повече гласа си.- За това, че съм нефилим, имам предвид. Напоследък се чувствам странно. Уморена и свита. Това някаква странна менструация на нефилимите ли е? Защото си мислех, че вече съм минала през това.
Как трябваше да кажа на Марси, че чистокръвните нефилими, като нейните родители, рядко се чифтосват успешно, а когато го правят, потомството е слабо и болнаво, и че някои от последните думи на Ханк към мен включваха мрачната истина, че Марси по всяка вероятност няма да живее дълго?
Накратко, не можех.
– Понякога и аз се чувствам уморена и свита – казах аз.- Мисля, че това е нормално…
– Да, но баща ми каза ли нещо за това?- Настоя тя.- Какво да очаквам, как да се справя, с такива неща.
– Мисля, че баща ти те е обичал и би искал да продължиш да живееш живота си, а не да се стресираш от цялата работа с нефилимите. Той би искал да си щастлива.
Марси ме погледна недоверчиво.
– Щастлива? Аз съм изрод. Аз дори не съм човек. И не си мисли нито за минута, че съм забравила, че и ти не си. Ние сме заедно в това.- Тя заби обвинително пръст в мен.
О, Боже. Точно това ми трябваше. Солидарност… с Марси Милар.
– Какво всъщност искаш от мен, Марси?- Попитах.
– Искам да съм сигурна, че разбираш, че ако само намекнеш на някого, че не съм човек, ще те изгоря. Ще те погреба жива.
Търпението ми се изчерпваше.
– Първо, ако исках да обявя на света, че си нефилим, вече щях да го направя. И второ, кой би ми повярвал? Помисли си. ‘Нефилим’ не е ежедневна дума в речника на повечето хора, които познаваме.
– Добре – изпъшка Марси, очевидно доволна.
– Свършихме ли тук?
– Ами ако имам нужда от някого, с когото да поговоря?- Настоя тя.- Не е като да мога да хвърля това върху психиатъра си.
– Ами майка ти?- Предложих.- Тя също е нефил, помниш ли?
– Откакто баща ми изчезна, тя отказва да приеме истината за него. Има големи проблеми с отричането. Убедена е, че той ще се върне, че все още я обича, че ще анулира развода и животът ни ще се върне към нормалното.
Проблеми с отричането, може би. Но не бих се учудила ако Ханк е измамил бившата си съпруга и я е обвързал с нещо, променящо паметта ѝ, толкова силно, че ефектът му да продължи и след смъртта му. Ханк и суетата вървяха заедно като еднакви чорапи. Той не би искал някой да говори лошо за паметта му. И доколкото знам, никой в Колдуотър не го е правил. Сякаш над общината се беше спуснала мъгла, която не позволяваше на хората и нефилимите да си зададат важния въпрос какво се беше случило с него. В града нямаше нито една история. Хората, когато говореха за него, просто мърмореха:
– Какъв шок. Да почива в мир душата му. Бедното семейство, трябва да попитам как мога да помогна . . .
Марси продължи:
– Но той няма да се върне. Той е мъртъв. Аз не знам, защо или кой го е направил, но няма как баща ми да изчезне от света, освен ако не се е случило нещо. Той е мъртъв. Знам го.
Опитах се да запазя изражението си съчувствено, но дланите ми отново започнаха да се потят. Пач беше единственият друг човек на Земята, който знаеше, че съм изпратила Ханк в гроба. Нямах никакво намерение да добавям името на Марси към списъка с вътрешни хора.
– Не звучиш много съкрушена от това – казах аз.
– Баща ми беше забъркан в доста лоши неща. Заслужаваше това, което получи.
Можех да се отворя за Марси още сега, но нещо не ми се струваше правилно. Циничният ѝ поглед не се откъсваше от лицето ми и имах чувството, че подозира, че знам жизненоважна информация за смъртта на баща ѝ, а безразличието ѝ е акт, за да ме накара да я разкрия.
Нямаше да вляза в капана, ако целеше точно това.
– Не е лесно да загубиш баща си, повярвай ми – казах аз.- Болката никога не изчезва, но в крайна сметка става поносима. И някак си животът продължава.
– Не търся твоето съчувствие, Нора.
– Добре – казах аз с неохотно свиване на рамене.- Ако някога имаш нужда да поговорим, предполагам, че можеш да ми се обадиш.
– Няма да ми се налага. Премествам се при теб – обяви Марси.- Ще донеса вещите си по-късно тази седмица. Майка ми ме побърква, а и двете сме съгласни, че имам нужда от друго място, където да се прибирам за известно време. Твоето място е толкова добро, колкото и всяко друго. Е, аз от своя страна се радвам, че проведохме този разговор. Ако има нещо, на което ме е научил баща ми, то е, че нефилимите се държат заедно.

Назад към част 6                                                          Напред към част 8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!