Глава 2
– Няма да се срещна с тях при техните условия – казах аз. Можех да скачам с хиперскок от почти всяка точка на РеДун, но дървото на Съвета – столицата на РеДун – беше дом на останалите четири сайтоника. Работейки заедно, те можеха да създадат сайтонично поле, от което нямаше да мога да избягам.
Разбира се, всички те можеха да дойдат при мен, но щеше да им бъде много по-лесно да ме хванат, ако се съглася да вляза право в капана им.
– Предложи им да се срещнем на неутрално място – каза Ринакин.
– Не искам – казах аз. – Твърде голям е риска. Те ще доведат другите сайтоници.
Ринакин стисна устни. Бях права и той го знаеше.
„Аланик“ – каза Куилан. – „Моля, отговори.“
„Няма да се срещам със Съвета в този момент“ – отговорих аз. – „Ще ви съобщя кога ще е следващия път, когато ще бъда на разположение“.
„Съжалявам, Аланик“ – каза Куилан. – „Но присъствието ви е задължително“.
– Той не иска – казах аз. – Той иска да ни накара да повярваме, че нямаме избор. – Макар че, разбира се, имахме. Докато можехме да избягаме от тях, винаги щяхме да имаме избор. Да вярваме в обратното означаваше да предадем собствената си сила, както те искаха да предадат РеДаун на Върховенството.
– Скоро може и да не успеем – каза Ринакин. – Съветът гласува да консолидира армията. Много от базите на Независимост вече се подчиняват на контрола на Съвета.
Вгледах се в него. От края на последната война РеДаун поддържаше две военновъздушни сили. Състезавахме се и тренирахме един срещу друг, с разбирането, че ако РеДаун се изправи пред обща заплаха, ще работим заедно, за да се борим с нея. Разделението ни държеше нащрек, като всяка страна се опитваше да поддържа предимство пред другата.
– Те се готвят да тръгнат срещу нас – казах аз.
– Да – каза Ринакин. – И го правят в името на мира.
На РеДаун не е имало истински бойни действия от почти един век, а и Единство, и Върховенството обещаваха мир и сътрудничество. Няма значение, че през цялото това време Върховенството ни държеше затворени тук, наказвайки ни за бунта. Нямаше значение, че ако приемем техния мир, ще трябва да приемем и техния контрол върху всеки аспект на технологията ни, пътуванията ни, поведението ни, културата ни. Те вече ни бяха превърнали в бедняци, задържайки напредналите технологии от нас, защото отхвърлихме тяхното управление. Сега щяха да ни превърнат и в просяци, лишавайки ни от достойнство и наследство в този процес.
И толкова много от моите хора приеха това. Един затворник може да бъде убеден, че живее в рай, ако затворът е достатъчно красив.
– Остана ли някой, който да се бори с нас?
– Базата на Холоу отказа да се обедини – каза Ринакин. – Изпратих дъщеря си и семейството ѝ там. Но се страхувам, че няма да могат да издържат дълго.
Брат ми Гилаф беше разположен в Холоу. Той и неговите съвипускници помагаха да се надзирава работата по дърводобива там. За разлика от останалите членове на семейството ми, Гилаф нямаше да преглътне лъжите на Единство.
– Ако другите бази на Независимост видят, че има задържани, може би ще обърнат курса – казах аз.
– Това е и моята надежда, но очаквам, че Единство бързо ще мобилизира силите си, за да ги вкара в строя.
Трудно ми беше да си представя, че моите хора стрелят един срещу друг, но „Единство“ винаги изглеждаше по-склонно да нанесе удар по нас, отколкото по „Върхпвенството“.
– Как могат да направят това и да твърдят, че е за мир? – Попитах.
Ринакин не отговори на този въпрос. Аз така или иначе вече знаех отговора.
Беше по-лесно да повярваш на историята, която им разказваха, отколкото да се събудиш в реалността на нашето потисничество.
– Това, от което се нуждаем – каза Ринакин – са съюзници, които не са забравили, че сме във война.
Почуках с острите си нокти по арматурното табло на кораба.
– Знам – казах аз. Когато Ринакин първоначално ми предложи да отговоря на призива да се присъединя към армията на Върховенството, бях развълнувана. Най-накрая нещо, което можех да направя. Изглежда, че всички в РеДаун искаха само да говорят. Дори и да не бях стигнала до изпитанията, откритието, че старите ни човешки съюзници са все още живи и се бият, трябваше да е победа.
Но тогава тези бивши съюзници ме държаха в безсъзнание в продължение на седмици, събуждаха ме само когато имаха нужда от нещо, а след това се отнасяха с мен като със затворник.
И все пак си спомних отчаянието на жената, която ми заговори първа. Те искат моите хора да умрат. Нуждаем се от вашата помощ. Тя поне изглеждаше, че разбира сериозността на ситуацията.
А другият – Джорген, мъжът сайтоник. Той явно не беше обучен, до такава степен, че не знаеше как да общува правилно. Но чрез сайтоничният му резонанс долових малко емоции от него, достатъчно, за да разбера, че не е доволен от посоката, в която се развиват нещата.
Беше уплашен.
Но поне хората знаеха какво е да се бориш.
– Хората са изправени пред същия проблем като нас – казах аз. – Техните лидери търсят начин да сложат край на войната. Ако се обърнем към тях за помощ, те може да застанат на страната на Единство.
– Не мисля, че това ще се случи – каза Ринакин. – Съветът е получил директива от Върховенството. Очевидно има някой нов ръководител и той изисква да предадем хората, които укриваме.
Загледах се в Ринакин.
– Ние не приютяваме хора, нали?
– Не – каза Ринакин. – Но един човек е заел твоето място и е проникнал във Върховенството. Как Висшестоящите да приемат, че това се е случило?
По клоните.
– Те смятат, че съм работила с хората…
– Те мислят, че ние работим с хората – каза Ринакин. – И сега са поставили ултиматум. Предайте бегълците…
– Или много учтиво ще ни унищожат – казах аз. – Което изобщо не е агресивно, сигурна съм.
– Те ще го оправдаят – каза Ринакин.
Те оправдаваха всичко. И повече от половината от моите хора щяха да папагалстват оправданието, сякаш то има смисъл, просто защото Висшестоящият го е казал.
– Смяташ, че трябва да се върна при хората и да поискам помощ. – В ретроспекция трябваше да остана по-дълго, да се опитам повече да разбера истинските им намерения. Но бях дезориентирана, разтревожена от това колко дълго съм била в безсъзнание, колко много неща може да съм пропуснал.
А и наистина не харесвах тази неприятна жена от правителството им.
Мислех, че митът за човешката агресия е пропаганда, разпространявана от Върховенството. Сега не бях толкова сигурна. А ако бяха толкова агресивни, колкото казваше Върховенството, можеше да се окажат добри съюзници точно сега.
Също така можеха да бъдат два пъти по-опасни, ако се обърнат срещу нас.
– Висшестоящите ни контролират, като ни разделят – каза Ринакин. – Ето защо искаха да ни накарат да мислим, че хората са изтребени. Те се страхуват от това, което можем да направим заедно.
Това прозвуча като аргумент на Единство, но аз видях неговата гледна точка. От малкото, което бях видяла, ние имахме повече познания по сайтоника и политика, докато хората имаха реален боен опит, нещо, което никой на РеДаун вече не притежаваше.
– Не знам колко силна е човешката военна сила – казах аз. – Или колко кораба биха били готови да ни изпратят. – Ако изобщо има такива. Последната ми среща с тях беше преминала зле – не бях се харесала на ръководството им, нито пък те на мен.
– Тогава може би ще ни приемат като бежанци – каза Ринакин. – Бихме могли да започнем да изграждаме съпротива от тяхната планета, както някога те са изграждали съпротива от нашата. – Той ме погледна. – Ако хората се присъединят към нас, това може да ни даде най-важният ресурс. Надежда.
Не обичах да се доверявам на лекомислени емоции, но Ринакин беше прав. Хората можеха да са най-добрият ни вариант.
Може би те са единствената ни възможност.
– Или можем да използваме знанията ти за хората, за да ни спечелим време – каза Ринакин. – Ако изглежда, че си сътрудничим, Единството може да ни остави на мира още известно време.
Той не звучеше по-развълнуван от тази перспектива от мен.
– Ако дадем на Върховенството това, което искат, ще им паднем право в ръцете.
– Да. Но Върховенството може да не е най-належащата ни грижа.
– Не искам да казвам на Единството, че съм открила хора – казах аз. – Трябва да използваме тази информация, за да ги дискредитираме.
– Съгласен съм – каза Ринакин. – Ето защо мисля, че трябва да се върнеш и да помолиш хората за помощ, а аз да отида при Съвета и да се опитам да ги вразумя.
– Те няма да видят решението – казах аз.
– Може и да прогледнат – каза Ринакин. – Повечето от поддръжниците на Единство вървят по пътя, защото не виждат друг избор. Ако привлечеш хората на наша страна, ще им дадеш друга възможност, друг път. Напомни на хората за стария ни съюз и за потенциала ни като настоящи съюзници. Ако успееш, някой ще трябва да се застъпи за тази възможност пред Съвета. Ти ли ще бъдеш това?
Въздъхнах. И двамата знаехме, че не съм дипломат. Ринакин вече не беше член на Съвета, но беше върховен канцлер на Независимите. Членовете на Съвета го слушаха – поне тези, които бяха останали на наша страна.
И все пак.
– Не можеш да си сътрудничиш с тях – казах аз. – Това е техният начин.
– Сътрудничеството не е зло, Аланик – каза Ринакин. – Това зависи изцяло от това с кого си сътрудничиш.
– Зло е да си сътрудничиш с тях – настоях аз. – Те искат да работят с нашите потисници.
– Всички ние искаме едно и също нещо – каза Ринакин. – Мир за РеДаун.
– Но начинът, по който го правят, е погрешен.
– Така е. И някой трябва да продължи да им го казва, за да не забравят, че има и друг начин.
Ринакин излезе от въздушното пространство на Индустрия и се насочи към Вретеното – по-малкото дърво, където и двамата бяхме направили своите домове. На панела проблесна предупреждение – цветът показваше, че ни е наредено да спрем на най-близкия кей за кацане за проверка от правителствен автомобил. Обикновено това предупреждение се използваше за нарушения на правилата за движение, макар че ние летяхме с регламентирана скорост през открито въздушно пространство.
„Аланик“ – каза Куилан в главата ми. – „Дойдохме да те ескортираме до залите на Съвета. Моля, приземете кораба си“.
Забих нокти в кожения подлакътник.
– Това е Куилан – казах аз. Той не беше телепортьор, но имаше достъп до сайтонични умения, до които аз все още не бях успяла да се добера – включително сътресителни болтове и остриетата на ума. Последното, което знаех, беше, че той не е достатъчно силен, за да използва ефективно остриетата на ума, което го правеше по-опасен за себе си, отколкото и за другите.
– Иска да кацнем, за да може да ме придружи до Съвета.
– Можеш да избягаш в Дупката – каза Ринакин. – Но те ще дойдат за теб там и няма да имаш достатъчно хора, за да се защитиш. Ние просто нямаме достатъчно пилоти, за да им се противопоставим.
Ринакин обърна кораба към най-близката площадка за кацане – товарна рампа на една от дърводобивните фабрики. Прекосихме участък, пълен със стара кора, която беше отстранена. Тя щеше да бъде превърната в преработена дървесина в пресовъчно съоръжение наблизо и използвана за сгради, които не можеха да бъдат издълбани в клоните.
Корабът, който ни следваше, се спря над лявото ни крило, за да ни съпроводи до площадката за кацане. Ринакин изключи ускорителите си и спусна лоста за височина, като ни спусна върху гладката, изгладена дървена повърхност.
Докато го правеше, гласът на Куилан отново достигна до съзнанието ми.
„Аз съм тук с мир“ – каза той. – „Това не трябва да става агресивно“.
Вкопчих ноктите си по-силно в подлакътника. Думите му ме караха да искам да крещя. Нямаше нищо толкова разочароващо като меки думи, с които се борави като с тояги. Поне една пряка атака беше честна, всеки можеше да я види такава, каквато е.
По-късно, когато Съветът обсъждаше това, Куилан щеше да свидетелства, че е напълно послушен и разумен, а аз щях да изглеждам като проблем.
Пръстите ми се провряха през подлакътника. Щях да дължа на Ринакин за ремонта, но не съжалявах. Чувствах се добре.
Ако това ме правеше агресивна, така да бъде.
– Не ми харесва да те оставям тук – казах аз. – Можеш да дойдеш с мен.
– Клоните ни се разклоняват тук – каза Ринакин. – Но все още сме свързани в корена.
Хубави думи, които означаваха, че няма как да го убедя в обратното.
Протегнах ръка през негативната сфера (нищото), търсейки онази странна планета, скалата със зловеща, прозрачна атмосфера, заобиколена от орбитални платформи и дебел слой отломки.
Намерих я, но докато се опитвах да оформя координатите в съзнанието си, повърхността на планетата ми се стори хлъзгава. Празна. Празна.
Те имаха сайтоничен инхибитор (щит). Кога се беше случило това? Това не беше там, когато ги бях оставила. Не мислех, че имат достатъчно сайтонични ресурси или достатъчно знания, за да формират такива – това вероятно приличаше повече на тези, използвани от Върховенството, особено защото изглеждаше, че покрива цялата планета.
Прегледах района в търсене на пролука, но не открих такава. Вместо това усетих един ум, който витаеше в атмосферата им – Джорген. Способностите му все още бяха активни, иначе нямаше да успея да го открия.
Превъзходните сайтонични инхибитори (щитове) работеха с ключ – набор от впечатления, които позволяваха на сайтониката да заобиколи щита. Това правеше щитовете особено неприятни, като неутрализираха всички сайтоници с изключение на тези, които Върховенството санкционираше. Не съм си представяла, че Върховенството е подарило на хората такъв инхибитор (щит) – сигурно по някакъв начин са го намерили сами.
Поне можех да говоря с Джорген, дори и да не можех да скоча с хиперскок до местоположението му.
Ринакин освободи вратите на кораба и излезе с ръце, които държеше ясно пред себе си.
– Куилан! – Каза Ринакин. – Благодаря ти, че ме придружи. Щях да се прибера вкъщи, за да се подготвя, но тъй като ти си си направил труда, ще се радвам да дойда с теб сега. Аланик има свои собствени дела, така че се опасявам, че ще трябва да поиска отсрочка…
От Куилан се изстреля изблик на сайтонична енергия – ударна вълна, която изпрати Ринакин на колене.
Назад към част 1 Напред към част 3
