Глава 2
1830 Англия
– Татко, не можеш да се отречеш от мен и да ме прогониш в Америка. Аз съм твой син!- Брайън Ланкфорд, третият син на граф Ланкфорд, поклати глава и се вгледа невярващо в баща си.
– Ти си третият ми син. Имам още четирима, двама по-големи и двама по-малки. Никой от тях не е толкова проблемен, колкото си ти. Тяхното съществуване и твоето поведение ме улесняват да направя това с теб.
Брайън пренебрегна шока и паниката, които думите на баща му заплашваха да избухнат в него. Насили се да се отпусне – да се облегне безгрижно на дървената врата на най-близката кабинка, като се усмихваше на графа с усмивката на Брайън Ланкфорд, тази обезоръжаваща красива усмивка, която жените намираха за неустоима и ги караше да го съблазняват, а мъжете намираха за очарователна и ги караше да искат да бъдат като него.
Твърдото, непроменено изражение на графа говореше, че той добре знае за усмивката на Брайън Ланкфорд – и че тя изобщо не го засяга.
– Решението ми е окончателно, момче. Не се опозорявай повече с неподходяща просия.
– Да прося!- Брайън усети как познатият му гняв се раздвижва. Защо баща му винаги трябва да го омаловажава? Никога през живота си не беше молил за нищо – със сигурност нямаше да започне сега, независимо от последствията.- Не те моля, татко. Просто се опитвам да се разбера с теб.
– Да се аргументирам? Отново ми причиняваш неудобство заради темперамента и меча си, а ме молиш да се разбера с теб?
– Отче, това беше само малка кавга, и то с шотландец! Дори не съм го убил. Всъщност нараних повече суетата му, отколкото тялото му.- Брайън се опита да се засмее, но звукът бе прекъснат от завръщането на кашлицата, която го мъчеше през целия ден, само че този път бе последвана от вълна от слабост. Той беше толкова разсеян от предателството на тялото си, че не оказа никаква съпротива, когато баща му внезапно скъси разстоянието между тях и с една ръка стисна папийонката на гърлото на Брайън, блъскайки го в стената на конюшнята с такава сила, че малкото дъх, останал в тялото му, се изтръгна от него. С другата си ръка графът изтръгна все още окървавения меч от отпуснатата хватка на Брайън.
– Ти, нагъл хвалипръцко! Този шотландец има граничен имот. Земите му граничат с моите, което ти е известно, тъй като знаеш, че дъщеря му и леглото ѝ се намират на един ден път от нашето имение!- Зачервеното от гняв лице на графа беше толкова близо до сина му, че плюнката му се изсипа върху Брайън. – И сега твоите необмислени действия дадоха на този шотландец всички доказателства, от които се нуждае, за да отиде при нашия бъбрив глупак, който е новият ни крал, и да поиска обезщетение за загубата на девственноста на дъщеря му.
– Девственост!- Брайън успя да се задави.- Девическата добродетел на Айлин беше загубена много преди да я намеря.
– Това е без значение!“ Графът затегна задушаващата хватка, с която държеше сина си. „Това, което е от значение, е, че ти беше глупакът, хванат между коленете ѝ, и сега този слаб крал има цялото извинение, от което се нуждае, за да гледа встрани, когато крадливи кланове от север препускат на юг в търсене на тлъст добитък за кражба. Чий добитък мислиш, че ще търсят, сине мой?
Брайън успя само да си поеме дъх и да поклати глава.
Граф Ланкфорд пусна сина си и го остави да падне, кашляйки силно, на мръсния под на конюшнята, с поглед, изпълнен с пълно презрение. След това благородникът се обърна към облечените в червени дрехи членове на личната си гвардия, които безучастно наблюдаваха позора на сина му, като открои прошарения старши член на отряда.
– Джереми, както вече ти наредих, вържи го като опозорен, какъвто е. Избери още двама мъже, които да те придружат. Отведете го на пристанището. Качи го на следващия кораб за Америка. Искам никога повече да не го виждам. Той вече не е мой син.- След това се обърна към коняря.- Доведете коня ми. Достатъчно време съм изгубил за тази глупост.
– Татко! Чакай, аз… – започна Брайън, но поредната кашлица прекъсна думите му.
Графът се спря само за да погледне сина си с дългия си нос.
– Както вече обясних, ти си излишен и сега вече не си моя грижа. Отведете го!
– Не можеш да ме отпратиш като несретник!- Извика той.- Как ще живея?
Баща му подръпна брадичката си към меча на Брайън, който лежеше в мръсотията недалеч от него. Беше подарък от графа, когато доскорошният му син навърши тринайсет години, и дори в слабата, прашна светлина на конюшнята скъпоценните камъни, с които беше инкрустирана дръжката, блестяха.
– Може би това ще ти бъде по-полезно в новия ти живот, отколкото беше за мен в стария. Позволете му да вземе меча – обърна се той към стражите, – и нищо друго със себе си! Докладвайте ми името на кораба и името на капитана му.
Като доказателство, че е напуснал Англия – да си тръгне утре преди изгрев слънце и ще има кесия със сребро, която ще разделите помежду си – каза възрастният мъж, след което се отправи към чакащия го кон.
Брайън Ланкфорд се опита да извика на баща си – да му каже колко ще съжалява по-късно, когато си спомни, че макар третият му син наистина да е най-проблемният, той е и най-талантливият, интелигентният и интересният, но поредният пристъп на кашлица обхвана седемнайсетгодишния младеж толкова силно, че той успя само да въздъхне безпомощно и да наблюдава как конят на баща му потегля в галоп. Дори не можеше да се бори, както му се искаше, когато стражата на графа го върза, а после го повлече през мръсотията на конюшнята.
– Крайно време е малък петел като теб да бъде свален на земята. Да видим как ти харесва да бъдеш обикновен.- Смеейки се саркастично, Джереми, най-възрастният и най-напереният от стражите на бащата на Брайън, го хвърли в задната част на една каруца за птици, след което се наведе, за да вземе меча на Брайън и с пресметлив поглед към блестящата му дръжка да го пъхне през собствената си поясна дреха.
Когато Брайън стигна до пристанището, беше вече тъмно, както в света около него, така и в сърцето му. Не само че баща му се беше отрекъл от него и го беше изгонил от семейството му и от Англия, но ставаше все по-ясно, че е в плен на някаква ужасна чума. Колко скоро тя ще го убие? Преди да се освободи от този вонящ док, или щеше да умре, след като го завлекат на някой от търговските кораби, които се люшкаха в черните води на залива?
– Няма да взема на борда такъв кашлящ хлапак.- Капитанът на кораба вдигна фенерчето си нагоре, разглеждайки вързаното и кашлящо момче.- Не.- Той се намръщи и поклати глава.- Той няма да прекоси водите с мен.
– Това е синът на графа на Ланкфорд. Ще го вземеш или ще отговориш пред Негово Сиятелство защо не – изръмжа старшият страж на графа.
– Не виждам никакъв граф тук. Виждам едно изпоцапано момче, което е болно от треска.- Морякът се изплю в пясъка.- И няма да отговарям на никого, особено на несъществуващ граф, ако умра от болестта на това дете.
Брайън се опита да потисне кашлицата си – не за да успокои капитана, а за да успокои изгарянето в гърдите си. Затаи дъх, когато мъжът излезе от сенките, висок, строен и облечен изцяло в черно, а бледата му кожа контрастираше с мрака, който сякаш го заобикаляше. Брайън примигна, чудейки се дали трескавият му поглед не го лъже – дали наистина в средата на челото му беше татуиран полумесец, заобиколен от още татуировки? Зрението му беше замъглено, но Брайън беше почти сигурен, че татуировките приличат на кръстосани рапири. След това разумът настигна зрението и Брайън усети тласък на разпознаване. Полумесецът и заобикалящата го татуировка можеха да означават само едно: мъжът изобщо не беше човек – той беше вампир!
Тогава съществото вдигна ръка, обърната с дланта навън, директно към Брайън. Момчето се вгледа с удивление в спиралата, която украсяваше дланта, а вампирът изрече думи, които завинаги щяха да променят живота му.
– Брайън Ланкфорд! Нощта те е избрала; смъртта ти ще бъде твоето раждане. Нощта те зове, вслушай се в сладкия ѝ глас. Съдбата ти те очаква в Дома на нощта!
Дългият пръст на съществото се насочи към Брайън и челото му избухна в болка, когато усети как татуираното очертание на полумесец пламна подобно на марка в кожата му.
Хората на баща му реагираха мигновено. Те пуснаха Брайън и се отдалечиха от него, като с ужас се взираха напред-назад между момчето и вампира. Той забеляза, че капитанът на кораба е оставил факлата си да се разпилее в пясъка и е изчезнал в тъмнината на кея.
Брайън не видя и не чу приближаването на вампира – видя само как стражите се движат нервно, как се групират зад Джереми, с полуизтеглени мечове, с нерешителност, ясно изразена по лицата и в действията им. Вампирските воини имаха вдъхваща страхопочитание репутация. Техните наемнически услуги бяха много търсени, но освен красотата и силата на жените им и факта, че се покланят на тъмна богиня, повечето хора знаеха малко за тяхното общество и вътрешно устройство. Брайън наблюдаваше как Джереми се опитва да реши дали това същество, което очевидно беше това, което наричаха Следотърсач, беше и опасен вампир Воин. След това усети невъзможно силен захват на ръката си и Брайън бе вдигнат на крака, за да се вгледа в съществото.
– Върни се там, откъдето си дошъл. Това момче вече е белязан младеж и като такъв вече не е твоя отговорност.- Вампирът говореше със странен акцент, като изричаше думите си почти лениво, което само засилваше загадъчността и усещането за опасност, което излъчваше.
– Мъжете се поколебаха и всички погледнаха към старшия страж, който заговори бързо, като успя да звучи арогантно и войнствено едновременно.
– Трябва ни доказателство за баща му, че е напуснал Англия.
– Нуждите ти не ме интересуват – тържествено каза вампирът.- Предайте на бащата на момчето, че тази нощ то се е качило на кораб, макар и много по-мрачен, отколкото вие, хората, сте планирали. Нямам нито време, нито търпение да ви дам друго доказателство освен думата си.- След това погледна към Брайън.- Ела с мен. Бъдещето те очаква.- С едно завъртане на черното си наметало вампирът се обърна и започна да се отдалечава по кея.
Джереми изчака, докато съществото не бе погълнато от тъмнината. След това сви рамене и погледна Брайън с отвращение, преди да каже:
– Мисията ни е изпълнена. Негова светлост каза да качим сина му на кораб и той отива там. Нека напуснем това вонящо на риба място и да се върнем в топлите си легла в имението Ланкфорд.
Мъжете се обърнаха, когато Брайън се изправи. Отдели само миг, за да вдиша дълбоко и да се наслади на облекчението, което изпита, когато задушаващата, изтощителна кашлица не се появи. След това пристъпи напред и заговори с глас, който отново беше силен и стабилен.
– Ще ми оставиш меча ми.
Джереми направи пауза и се обърна с лице към Брайън. Бавно измъкна меча от мястото, където го беше пъхнал в пояса си. Той не обърна внимание на Брайън и вместо това изучаваше инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка. Усмивката му беше пресметлива, а очите му – студени, когато най-накрая се обърна към Брайън.
– Имаш ли представа колко пъти баща ти ме е викал от топлото ми легло, за да те прибера от някоя кавга, в която си се забъркал?
– Не, нямам – отвърна Брайън категорично.
– Разбира се, че не знаеш. Всичко, за което се грижите вие, благородниците, е собственото ви удоволствие. Така че сега, след като си се отрекъл и вече не си благородник, аз ще задържа този меч, а парите от продажбата му ще ми донесат печалба. Мислете за това като за заплащане за това каква болка в задника ми бяхте през последните много години.
Брайън усети прилив на гняв, а заедно с него и прилив на топлина по цялото му тяло. Действайки инстинктивно, момчето скъси разстоянието между себе си и арогантния пазач. В някаква част от мозъка си Брайън знаеше, че движенията му са противоестествено бързи, но остана съсредоточен върху единствената мисъл, която беше движеща сила в него: Мечът е мой – той няма право на него.
С едно размазано движение Брайън изхвърли меча от ръката на Джереми и със същото движение го хвана. Докато другите двама стражи се придвижваха напред, Брайън се хвърли ниско и заби острието на меча право в костите на крака на най-близкия мъж, като накара стражата да се удвои и да падне на земята в агония. Брайън автоматично отскочи и като смени посоката, удари с плосък нож втория страж отстрани по главата, зашеметявайки го. Движейки се със смъртоносна грация, Брайън последва движението на меча си, завъртя се и завърши с наточения ръб на острието, притиснат достатъчно силно към шията на Джереми, така че по кожата му се появиха капки кръв.
– Този меч е мой. Нямаш право на него – Брайън чу гласа си, който изричаше мислите му на глас, и се изненада колко нормално звучи – дори не дишаше тежко. Нямаше как Джереми или някой от другите двама паднали стражи да знаят, че всичко в него изгаряше от гняв, възмущение и нужда от отмъщение.- А сега ми кажи защо не трябва да ти прерязвам гърлото.
– Продължавай. Убий ме. Баща ти е змия и дори се отрече от теб, че си негов змийски син.
Брайън щеше да го убие. Искаше да го направи – яростта и гордостта му го изискваха. И защо да не го убие? Стражът беше само селянин, и то такъв, който беше обидил него, сина на графа! Но преди Брайън да успее да пререже врата на стражата, думите на вампира прорязаха въздуха между тях.
– Нямам желание да бъда преследван и може би разпитван от британския флот. Оставете го да живее. Съдбата му да се върне да служи на онези, които презира, е много по-голямо наказание от бързата смърт.
Все още държейки острието на шията на пазача, Брайън погледна зад себе си към вампира. Съществото говореше с толкова спокоен глас, че звучеше почти отегчено, но цялото му внимание беше насочено към гърлото на стража и малките алени капки, които острието на Брайън беше освободило. Очевидното желание на вампира заинтригува и ужаси момчето. В това ли трябва да се превърна?
Брайън отблъсна стража от себе си.
– Той е прав. Животът ти е по-добро наказание от острието ми. Върни се към него и към горчивината, с която го живееш.- Без да погледне повече мъжа, Брайън му обърна гръб и тръгна в посока на вампира.
Вампирът наклони глава с леко кимване в знак на признателност.
– Направи правилния избор.
– Той ме обиди. Трябваше да го убия.
Вампирът наведе глава настрани, сякаш преценяваше решението на някакъв проблем.
– Той змия ли те нарече?
– Ами да. Да ме нарече разглезен и да се опитва да открадне това, което е мое, също беше обида.
Вампирът се засмя тихо.
– Не е обида да те наричат змия. Те са същества, свързани с нашата богиня, макар че не вярвам да е бил справедлив, като те е нарекъл така. Гледах как се справи с тримата мъже. Приличаш повече на дракон, отколкото на змия.- Докато Брайън примигваше от изненада, той продължи.- А драконите са над такива дребни обиди, каквито обикновените смъртни могат да отправят към тях.
– Има ли дракони в Америка?- Брайън избълва първата от разбърканите мисли, които изпълваха съзнанието му.
Вампирът отново се засмя.
– Не си ли чувал? Америка е пълна с чудеса.- След това направи махващо движение с ръка, като направи жест надолу по кея.- Ела, да отидем, за да ги откриеш. Прекарал съм достатъчно време на тези архаични брегове. Спомените ми за Англия не са добри и нищо, с което се сблъсках по време на чакането ми на теб, не ги подобри.- Вампирът тръгна по кея, а Брайън почти тичаше, за да не изостава от дългите му крачки.
– Казахте, че сте ме чакали?
– Казах, и го направих – каза той, като все още се движеше целеустремено по тъмния кей.
– Знаели сте за мен?
Вампирът кимна, като накара дългата си кафява коса да закрие лицето му.
– Знаех, че тук има вампир, което трябваше да изчакам, за да маркирам.- Той погледна към Брайън и устните му се наклониха в лека усмивка.- Ти, млади драконе, си последният младеж, който някога ще маркирам.
Брайън смръщи вежди.
– Последното ти дете вампир? Какво се случва с теб?- Той се опита да не звучи притеснено. В края на краищата едва познаваше този вампир. А съществото беше вампир: мистериозно, опасно и странно привлекателно.
Леката усмивка на вампира се разшири.
– Завърших службата си като един от Следотърсачите на Никс и сега мога да се върна на позицията си на воин на Сина на Еребус в служба на Дома на нощта в Тауър Гроув.
– Тауър Гроув? Това е в Америка?- Стомахът на Брайън се сви. Почти беше забравил, че светът му се е преобърнал за по-малко от един ден.
– Наистина е в Америка. Точно в Сейнт Луис, Мисури.- Вампирът беше стигнал до края на дългия кей – най-тъмния край, отбеляза Брайън, тъй като чуваше скърцането на голям кораб и плискането на водата около него, но колкото и да се опитваше, не можеше да види нищо повече от една олющена сянка, която се поклащаше във водата. Той забеляза, че вампирът е спрял до него и го изучава внимателно. Брайън посрещна погледа му прямо, макар че тялото му беше като здраво навита пружина, готова да се отпусне всеки момент.
– Казвам се Шоу – каза накрая вампирът и протегна ръка на Брайън.
– Аз съм Брайън Ланкфорд.- Брайън направи пауза, след което успя да се усмихне, но само полусаркастично. – Аз съм бившият син на граф Ланкфорд, но вие вече знаете това.
Когато Шоу пое предложената от Брайън ръка, той го направи по традиционния вампирски поздрав, като хвана предмишницата му, а не само ръката. Брайън имитира действията му.
– Весела среща, Брайън Ланкфорд – каза Шоу. След това отпусна ръката на момчето и направи жест към тъмнината и скрития в нея кораб.- Това е Корабът на нощта, който ще отведе мен, а може би и теб, в Америка и в любимата ми Къща на нощта в Тауър Гроув.
– Може би и мен? Но аз мислех…
Шоу вдигна ръка, за да накара Брайън да замълчи.
– Наистина трябва да се присъединиш към Дома на нощта, и то бързо. Този знак – Шоу посочи очертанията на сапфирения полумесец, които все още боляха в центъра на челото на Брайън – означава, че трябва да бъдеш в компанията на възрастни вампири, докато не направиш пълната промяна във вампир или…- Шоу се поколеба.
– Или умира – каза Брайън в тишината.
Шоу кимна тържествено.
– Значи ти знаеш нещо за света, в който ще влезеш. Да, млади драконе, или ще завършиш промяната по някое време през следващите четири години, или ще умреш. Тази нощ ти започна житейски път, от който няма връщане назад. Сега, казах на стражите на баща ти, че ще се присъединиш към мен, докато правя прехода към Новия свят, защото видях, че те са настроени за твоето отпътуване от Англия, но истината е, че не само твоята съдба се промени, когато беше Белязан.
– За добро или за лошо?- Попита Брайън.
– За това, което сам си направиш, Никс да иска – каза той загадъчно, а после продължи: – Не можеш да контролираш дали ще завършиш успешно Промяната, но можеш да контролираш къде ще прекараш следващите няколко години. Ако желаеш да останеш в Англия, мога да уредя да бъдеш отведен в лондонския Дом на нощта.- Следотърсачът положи за кратко ръка на рамото на Брайън.- Вече не се нуждаеш от разрешението на семейството си, за да преследваш бъдещето, което най-много желаеш.
– Или мога да избера да дойда с теб?- Попита Брайън.
– Да, но преди да направиш своя избор, смятам, че има нещо, което трябва да видиш.- Шоу се обърна с лице към кораба, който се виждаше от Брайън само като огромна тъмна сянка, която се поклащаше зловещо във водата, привързана с невъзможно дебели въжета. Сякаш нямаше никакъв проблем да вижда през дебелата нощна покривка, Шоу направи две крачки по-близо до ръба на кея, а после направи нещо, което напълно озадачи Брайън. Обърна се така, че да гледа на юг, вдигна ръце и тихо изрече четири думи:- Ела при мен, огънче.
Брайън веднага чу пращене и усети прилив на топлина във въздуха около себе си. След това изтръпна, когато между протегнатите длани на Шоу се завъртя кълбо от трептящ огън. Вампирът хвърли огъня, сякаш хвърляше топка, към това, което Брайън вече виждаше, че е голям стоящ факел, чийто напоен с масло връх моментално пламна.
– По дяволите!- Брайън не можа да сдържи шока си.- Как го направи?
Шоу се усмихна.
– Нашата богиня ме е дарила с нещо повече от способностите на воин, но не това исках да видиш.- Шоу взе факлата и я вдигна пред тях, така че изведнъж се видя гордият нос на огромния кораб, направен от толкова тъмно дърво, че на Брайън му се стори, че е изработен от самата нощ. И тогава момчето примижа от изненада, защото осъзна какво точно вижда.
– Това е дракон – каза той, взирайки се в дърворезбата на върха на мачтата. Беше наистина впечатляваща – черен дракон с разперени нокти и оголени зъби, свирепо готов да превземе света.
– След събитията от нощта ми се стори, че това е добър знак – каза Шоу.
Брайън се вгледа в дракона и се изпълни с най-силния поток от чувства, който някога беше изпитвал. Трябваше му миг, за да осъзнае какви са те, и тогава разбра: вълнението, очакването и копнежът – всички те се обединиха в него, за да създадат единно чувство за цел. Той срещна погледа на вампира.
– Избирам да тръгна с дракона.