Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ -Част 8

Глава 6

– НЕ – изричам автоматично. „НЕ, НЕ, НЕ. Ти не можеш просто да се преместиш при мен.- Чувството на чиста паника ескалира от пръстите на краката ми до върховете на ушите ми, взривявайки се по-бързо, отколкото можех да го задържа. Имах нужда от аргумент. Сега. Но мозъкът ми продължаваше да изригва една и съща трескава и напълно безполезна мисъл – Не.
– Вече съм решила – каза Марси и изчезна вътре.
– Ами аз?- Извиках. Тръшнах вратата, но това, което наистина ми се искаше да направя, беше да се поразтъпча за един-два часа. Бях направила услуга на Ви и вижте докъде ме беше довела.
Отворих вратата и влязох вътре. Намерих Ви на нашто сепаре.
– Накъде тръгна?- Попитах.
– Кой?
– Марси!
– Мислех, че е с теб.
Хвърлих към Ви най-добрия си навъсен поглед.
– Всичко това е по твоя вина! Трябва да я намеря.
Без повече обяснения се промъкнах през тълпата, с бдителни и внимателни очи за някакъв знак за Марси. Трябваше да разреша проблема, преди да е излязъл извън контрол. Тя те изпитва – казах си. Опитва се да се добере до теб. Нищо не е сигурно. Освен това майка ми имаше последната дума по този въпрос. А тя не би позволила на Марси да се премести при нас. Марси си имаше собствено семейство. Разбира се, липсваше ѝ един родител, но аз бях живото доказателство, че семейството е нещо повече от бройка. Окуражена от този начин на мислене, усетих как дишането ми започва да се отпуска.
Светлините се приглушиха и вокалистът на „Серпентайна“ грабна микрофона, тръскайки главата си в тих каданс. Запявайки песента, барабанистът изсвири интро, а Скот и другият китарист се присъединиха, давайки начало на шоуто с бурен и гневен номер. Тълпата побесня, като мятаха с глави и викаше текста.
За последен път погледнах разочаровано за Марси, след което я оставих. Щеше да се наложи да решавам нещата с нея по-късно. Началото на шоуто беше сигналът ми да се срещна с Пач в бара и точно така сърцето ми отново заби в гърдите.
Насочих се към бара и заех първия стол, който видях. Седнах малко прекалено рязко, като в последния момент загубих равновесие. Краката ми бяха като от гума, а пръстите ми трепереха. Не знаех как ще се справя с това.
– Документ за самоличност, скъпа?- Попита барманът. Подобен на електрически ток вибрираше от него, предупреждавайки ме, че той е Нефилим. Точно както Пач беше казал, че ще бъде.
Поклатих глава.
– Само един Спрайт, моля.
След миг усетих как Пач се движи зад мен. Енергията, излъчвана от него, беше много по-силна от тази на бармана и се плъзгаше като топлина под кожата ми. Той винаги ми въздействаше по този начин, но за разлика от обикновено, тази вечер парещото течение ме накара да се разболея от тревога. Това означаваше, че Пач е пристигнал, а аз нямам време. Не исках да мина през това, но разбирах, че всъщност нямам избор. Трябваше да играя умно и да се съобразявам с моята безопасност, както и с тази на онези, които обичах най-много.
„Готова ли си?- попита ме Пач в уединението на мислите ни.“
„Ако чувството, че всеки момент ще повърна, представлява готовност, разбира се.“
„По-късно ще дойда при теб и ще поговорим за това. Сега просто трябва да преминем през това.“
Кимнах.
„Точно както репетирахме – той говореше спокойно в ума ми.“
„Пач? Каквото и да се случи, аз те обичам.- Исках да кажа повече, тези три думи бяха жалко недостатъчни за начина, по който се чувствах към него. И в същото време толкова прости и точни, че нищо друго нямаше да свърши работа.
„Не се притеснявай, Ангелче.
„Няма – отвърнах тържествено.
Барманът приключи с един клиент и отиде да вземе поръчката на Пач. Очите му проследиха Пач и по гримасата, която веднага се появи на лицето му, беше очевидно, че е разбрал, че Пач е паднал ангел.
– Какво ще бъде? – попита той с отсечен тон, докато избърсваше ръцете си в кърпа за чинии.
Пач промълви с безпогрешно пиянски глас:
– Една красива червенокоска, за предпочитане висока и стройна, с крака, на които мъжът не може да намери края.- Той проследи пръста си по скулата ми, а аз се напрегнах и се отдръпнах.
– Не ме интересува – казах, отпих глътка Спрайт и продължих да гледам огледалната стена зад бара. Позволих на думите ми да проличат достатъчно тревога, за да привлекат вниманието на бармана.
Той се наведе през бара, като опря масивните си предмишници на гранитната плоча, и загледа Пач надолу. – Следващия път прегледай менюто, преди да ми губиш времето. Не предлагаме незаинтересовани жени, червенокоси или други.- Той направи пауза със заплашителен ефект, след което тръгна към следващия чакащ клиент.
– А ако е нефилим, толкова по-добре – обяви Пач пиянски.
Барманът спря, очите му блестяха от злоба.
– Можеш ли да говориш по-тихо, приятелю? Намираме се в смесена компания. Това място е отворено и за хора.
Пач отхвърли това с некоординирано махване на ръката си.
– Хубаво е, че се тревожиш за хората, но след една бърза мисловна игра те няма да помнят и дума, която съм казал. Толкова пъти съм правил този трик, че мога да го правя и насън – каза той, като остави в тона му да се прокрадне малко самоувереност.
– Искаш ли да си отиде този мизерник?- Попита ме барманът.- Кажи дума и ще извикам охраната.
– Оценявам предложението, но мога да се справя сама – казах му.- Ще трябва да извините бившия ми за това, че е пълен кретен.
Пач се засмя.
– Кретен? Не ме нарече така последния път, когато бяхме заедно – намекна той внушително.
Просто го погледнах с отвращение.
– Тя не винаги е била Нефилим, нали знаеш – информира Пач бармана с тъжна носталгия.- Може би си чувал за нея. Наследницата на Черната ръка. Харесвах я повече, когато беше човек, но има известен проблем в това да се движиш с най-известния нефилим на Земята.
Барманът ме погледна изпитателно.
– Ти си дъщерята на Черната ръка?
Погледнах Пач.
– Благодаря за това.
– Вярно ли е, че Черната ръка мъртъв ли е?- Попита барманът.- Едва мога да го проумея. Велик човек, да почива душата му. Моите уважения към семейството ви.- Той направи пауза, смаян.- Но мъртъв като… мъртъв?
– Говори се, че е мъртъв – промълвих тихо. Не можах да се накарам да пролея сълза за Ханк, но говорех с меланхолично благоговение, което сякаш задоволи бармана.
– Безплатен рунд питиета за падналия ангел, който го е хванал – прекъсна го Пач, вдигайки чашата си за тост.- Мисля, че всички можем да се съгласим, че точно това се е случило. Безсмъртният просто вече няма същото звучене.- Той се засмя, удряйки с юмрук по бара в приповдигнато настроение.
– А ти се срещаше с това прасе?- Попита ме барманът.
Прехвърлих очи към Пач и се намръщих.
– Потиснат спомен.
– Знаеш, че той е – барманът понижи глас – паднал ангел, нали?
Още една глътка и трудно преглъщане.
– Не ми напомняй. Поправих се – новото ми гадже е Данте Матераци, стопроцентов нефилим. Може би си чувала за него?- Няма по-подходящо време за пускане на слухове.
Очите му светнаха, впечатлени.
– Разбира се, разбира се. Страхотен човек. Всички познават Данте.
Пач сключи ръка върху китката ми твърде здраво, за да бъде нежен.
– Тя е сбъркала всичко. Ние все още сме заедно. Какво ще кажеш да се махнем оттук, захарче?
Подскочих при докосването му, сякаш бях шокирана.
– Махни ръцете си от мен.
– Отзад е мотора ми. Позволи ми да те повозя. В името на старото време.- Той се изправи, после ме издърпа от бар стола толкова грубо, че той се преобърна.
– Повикайте охранителя – наредих на бармана, като позволих на тревогата да залее гласа ми.- Сега.
Пач ме повлече към входните врати и макар да демонстрирах убедително, че се опитвам да се освободя, знаех, че най-лошото тепърва предстои.
Охранителя на клуба, нефилом, който имаше предимството не само на няколко сантиметра над Пач, но и на стотина килограма, си проби път с лакти към нас. Той хвана Пач за яката, откъсна го от мен и го прати да се блъсне в стената. Серпентината се беше разгорещила и заглушаваше схватката, но намиращите се в непосредствена близост се раздвижиха, образувайки полукръг от любопитни зрители около двамата мъже.
Пач вдигна ръце на нивото на раменете си. Той се усмихна кратко, опиянено.
– Не искам никакви неприятности.
– Късно – каза биячът и удари с юмрук лицето на Пач. Кожата над веждата на Пач се разцепи и потече кръв, а аз се насилих да не се развикам и да не посегна към него.
Охранителя дръпна глава към вратите.
– Ако още веднъж се покажеш тук, ти и неприятностите ще станте бързи приятели. Разбираш ли?
Пач се запъти към вратата, като небрежно каза на охраната.
– Да, да, сър.
Охранителя заби крак в коляното на Пач и го накара да се препъне на циментовата площадка.
– Бихте ли повярвали на това. Кракът ми се подхлъзна.
Един мъж точно пред вратата се засмя, ниско и грубо, и звукът привлече вниманието ми. Не за първи път чувах този смях. Когато бях човек, нямаше да го разпозная, но сега всичките ми сетива бяха изострени. Примижах в тъмнината, опитвайки се да съпоставя дрезгавия смях с лице.
Ето го.
Каубойската шапка. Тази вечер той не носеше шапка или слънчеви очила, но можех да разпозная тези прегърбени рамене и тази язвителна усмивка навсякъде.
„Пач!- извиках, без да мога да видя дали все още е в обсега на мислите ми, докато тълпата се затвори около мен, запълвайки празните пространства, след като битката беше приключила. Един от нефилимите от хижата. Той е тук! Той току-що влезе вътре някъде около вратата е, облечен в червено-черна фланелена риза, джинси и каубойски ботуши.
Зачаках, но нямаше отговор.
„Пач!- Опитах отново, като използвах цялата умствена сила, която притежавах. Не можех да го последвам навън – не и ако исках да запазя прикритието си.
Ви се появи откъм страната ми.
– Какво се случва тук? Всички говорят за битка. Не мога да повярвам, че съм я пропуснала. Видя ли нещо от нея?
Дръпнах я настрани.
– Имам нужда да направиш нещо за мен. Виждаш ли онзи човек точно пред вратата, с фланелената риза? Трябва да разбереш името му.
Ви се намръщи.
– За какво става дума?
– Ще ти обясня по-късно. Флиртувай, открадни портфейла му, каквото е необходимо. Само не споменавай името ми, добре?
– Ако го направя, искам услуга в замяна. Двойна среща. Ти и гаджето ти, и аз и Скот.
Без да имам време да обяснявам, че с Пач сме приключили, казах:
– Добре, а сега побързай, преди да сме го изгубили в тълпата.
Ви счупи кокалчетата на пръстите си и се отдалечи. Не се задържах наоколо, за да видя как се е справила. Проправих си път през тълпата, измъкнах се през задната врата и се затичах към края на алеята. Заобиколих сградата, като се оглеждах и в двете посоки за Пач.
– Пач!- извиках към сенките.
„Ангелче? Какво правиш? Не е безопасно да ни виждат заедно.
Завъртях се, но Пач не беше там.
„Къде си?
„От другата страна на улицата. В микробуса.
Погледнах от другата страна на улицата и наистина имаше ръждясал кафяв ван „Шевролет“, паркиран до бордюра. Той се сливаше с фона на разрушените сгради. Прозорците бяха затъмнени, за да предпазят вътрешната кабина от любопитни погледи.
„Един от нефилимите от хижата е вътре в Чантата на дявола!
Гъст ритъм на тишина.
„Той видял ли е битката?- Попита след миг Пач.
„Да.
„Как изглежда?
„Облечен е в черно-червена фланелена риза и каубойски ботуши.
Накарайте го да напусне сградата. Ако останалите от хижата са с него, изведи и тях. Искам да поговоря с тях.
Излизайки от Пач, това звучеше зловещо, но от друга страна, те си го бяха заслужили. Бяха загубили симпатиите ми в момента, в който ме натъпкаха в буса си.
Върнах се обратно в „Чантата на дявола“ и си проправих път в гъстата тълпа, събрана около сцената. Серпентина продължаваше да свири силно, разтърсвайки с балада, която разбуни всички. Не знаех как да накарам Каубойската шапка да напусне помещението, но познавах един човек, който можеше да ми помогне да разчистя цялото място.
– Скот! Извиках. Но това беше безполезно. Той не можеше да ме чуе през гръмотевичната музика. Вероятно не помогна и фактът, че беше дълбоко вглъбен в концентрацията си.
Изправих се на пръсти и потърсих Ви. Тя вървеше насам.
– Наложих му стария чар на Ви, но той не се хвана – каза ми тя.- Може би имам нужда от нова прическа.- Тя подуши подмишниците си.- Доколкото мога да преценя, дезодорантът все още действа.
– Той те е отблъснал?
– Да, а и не разбрах името му. Това означава ли, че двойната ни среща отпада?
– Ще се върна веднага – казах и отново си проправих път към алеята. Имах намерение да се приближа достатъчно близо до Пач, за да му проговоря наум, че принуждаването на нашия нефилски приятел да излезе от Чантата на дявола ще бъде по-трудно, отколкото очаквах, когато две сенчести фигури, стоящи на задната стълба на следващата сграда надолу и разговарящи с тихи звуци, ме спряха рязко.
Пепър Фриберг и … Дабрия.
Дабрия е била ангел на смъртта и се е срещала с Пач, преди и двамата да бъдат изгонени от небето. Пач се беше заклел, че връзката им е била скучна, целомъдрена и по-скоро удобна от всичко останало. И все пак. След като реши, че съм заплаха за плановете и да възроди връзката им тук, на Земята, Дабрия се опита да ме убие. Тя беше готина, руса и изтънчена. Никога не бях я виждала с лоша прическа, а усмивката ѝ имаше свойството да пълни вените ми с лед. Сега, когато беше паднал ангел, тя изкарваше прехраната си мамейки жертвите си под фалшивия предлог, че има дарбата да предвижда. Беше един от най-опасните паднали ангели, които познавах, и не се съмнявах, че съм на първо място в списъка ѝ с омразни хора.
Мигновено се отдръпнах срещу Чантата на дявола. Задържах дъха си за пет секунди, но нито Пепър, нито Дабрия изглежда ме бяха забелязали. Приближих се, но не посмях да натисна късмета си. Като се приближа достатъчно, за да чуя какво си говорят, единият или и двамата щяха да усетят присъствието ми.
Пепър и Дабрия разговаряха още няколко минути, преди Дабрия да се обърне на пети и да се отдалечи по алеята. Пепър направи неприличен жест към гърба ѝ. Само на мен ли ми се стори, или той изглеждаше особено недоволен?
Изчаках Пепър също да си тръгне, преди да изляза от сенките. Влязох директно в Чантата на дявола. Намерих Ви на нашето сепаре и се вмъкнах до нея.
– Трябва да разчистя това място още сега – казах аз.
Ви примигна.
– Пак ли?
– Ами ако изкрещя „огън“? Това ще подейства ли?
– Да викаш „огън“ ми се струва малко старомодно. Можеш да опиташ да извикаш „полиция“, но това е от същата категория. Не че имам нещо против старата школа. Но какво е голямото бързане? Не мислех, че „Серпентина“ е толкова гадна.
– Ще ти обясня…
– По-късно.- Кимна Ви.- Разбрах това от километър. На твое място щях да изкрещя „полиция“. Със сигурност на това място има повече от няколко души, които извършват незаконна дейност. Извикай „полицаи!“ и ще видиш движение.
Нервно прехапах устните си и се замислих.
– Сигурна ли си?- Това изглеждаше като план с голям потенциал да се издъни в лицето ми. От друга страна, нямах никакви възможности. Пач искаше да си поговори с Каубойската шапка, а това исках и аз. Също така исках разпитът да приключи бързо, за да мога да кажа на Пач за Дабрия и Пепър.
– Тридесет и пет процента сигурно…- Каза Ви.
Гласът ѝ секна, когато в стаята нахлу студен въздух. Отначало не можах да разбера дали внезапното понижаване на температурата идваше от вратите, които бяха отворени, или от собствената ми физическа реакция на интуитивното усещане за неприятност – от най-лошия вид.
Паднали ангели се втурнаха в Чантата на дявола. Загубих бройката им на десет, без да има знак за край на броя им. Те се движеха толкова бързо, че виждах само размазани движения. Бяха дошли, подготвени да се бият, размахвайки ножове и кокалчета със стоманен обков към всичко, което се изпречеше на пътя им. Сред схватката гледах безпомощно как две нефилски момчета паднаха на колене, безпомощно съпротивлявайки се на падналите ангели, които стояха над тях, явно изисквайки клетвите им за вярност.
Един от падналите ангели, костелив и блед като луната, така жестоко посегна с ръката си към шията на едно нефилско момиче, че я счупи по средата на писъка и.
Той огледа лицето на момичето, което от това разстояние страшно приличаше на моето собствено лице. Същата дълга, къдрава коса. Беше и с моя ръст и телосложение.
Той изучи лицето ѝ и изръмжа нетърпеливо. Студените му очи сканираха тълпата и имах чувството, че е на лов за следващата си жертва.
– Трябва да се измъкнем оттук – каза Ви уплашено, като стисна здраво ръката ми.- От тук.
Преди да успея да се запитам дали и Ви е видяла как падналият ангел счупи врата на момичето, и ако е видяла, как е възможно да остане толкова спокойна, тя ме избута напред в тълпата.
– Не се обръщай назад – изкрещя тя в ухото ми.- И побързай.
Бързай. Точно така. Проблемът беше, че се борехме с поне още стотина души до вратите. За няколко секунди тълпата се превърна в бясна тълпа, която се блъскаше и боричкаше, за да стигне до изхода. Серпентина спря по средата на песента. Нямаше време да се върнем за Скот. Оставаше ми само да се надявам, че е избягал през вратите на сцената.
Ви остана по петите ми, блъскайки ме отзад толкова често, че трябваше да се чудя дали не се опитва да пробие тялото ми. Не знаеше, че ще се опитам да я защитя, ако падналите ангели ни настигнат. И въпреки единствената ми, но изтощителна тренировка с Данте тази сутрин, не мислех, че имам шанс да успея.
Изкушението да се обърна назад и да се бия се надигна внезапно в мен. Нефилимите имаха права. Аз имах права. Телата ни не принадлежаха на паднали ангели. Те нямаха основателна причина да ни притежават. Бях обещала набързо на архангелите, че ще спра войната, но имах личен интерес от изхода. Исках война и исках свобода, така че никога, никога да не ми се налага да коленича и да заклевам тялото си на някой друг.
Но как можех да получа това, което исках, и да успокоя архангелите?
Най-накрая с Ви се измъкнахме в студения нощен въздух. Тълпата побягна през тъмнината в двете посоки на улицата. Без да спираме, за да си поемем дъх, се втурнахме към „Неона“.

Назад към част 7                                                            Напред към част 9

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!