Глава 4
Когато излязох от негативното царство(нищото), спасявайки се от гнева на очите, застанах в стаята на лазарета, от която бях избягала, когато напуснах хората. Беше празна, горните лампи бяха изключени.
Първия път, когато направих хиперскок до Метален Рой, бях свалена от автоматичните оръжия, които охраняваха планетата им. Раните ми в повечето случаи бяха зараснали, докато ме държаха в безсъзнание тук – не че бях склонна да им благодаря, че ме държаха в кома. Технически все още трябваше да внимавам и усещах болки в корема, ако прекалявах.
За щастие хиперскокът не беше физически натоварващ.
Притиснах гърба си към стената до прозореца, за да не се виждам от коридора, после протегнах ръка, опитвайки се да намеря Джорген. Сградата около мен бръмчеше с изненадващо количество сайтонична енергия. Отначало се зачудих дали хората нямат сред себе си много повече сайтоници, отколкото предполагах досега, но не, тези съзнания се усещаха различно, енергията им беше по-фина – като разликата между голям плод и мъничко семе.
Може би потенциални сайтоници? Ако хората имаха толкова много, щяха да са наистина страховити съюзници.
Намерих ума на Джорген, като два от по-малките резонанси витаеха близо до него.
„Успях“ – казах аз. – „Благодаря ви за помощта“.
„О, добре“ – каза той. – „Изгубих следите ти и си помислих, че може би се е случило нещо лошо“.
„Всъщност няколко лоши неща. Трябва да поговоря с теб“ – казах аз. – „Можеш ли да дойдеш сам“? – Той искаше да предупреди командирите си за моето присъствие, а може би вече го е направил. Но не исках да говоря отново с тях, докато нямам човек на своя страна, като се има предвид колко зле се развиха нещата последния път.
„Къде си“?
Тогава той не можа да ме открие. Това не беше изненада. Той не беше обучен, а от всички сайтоници на РеДаун аз бях най-добрата в откриването на места и отделни сайтоници в негативната сфера(нищото). Изпратих му снимка на стаята на лазарета.
Джорген направи пауза.
„Мога ли да дойда с Еф Ем“?
Тази човешка жена. Беше ми харесала.
„Да, но само тя“.
„На път сме“ – отвърна Джорген.
Искаше ми се да можех да избера място с повече пространство, където да успея да погледна хората, преди да ме намерят. Но сега имах ключа за техния инхибитор, така че те нямаше да могат да ме спрат да си тръгна отново, ако се стигне дотам.
Но ако си тръгнех, нямаше да съм по-добре, без да мога да помогна за възвръщането на базата ни и без съюзници, с които да вдъхновя останалите военни от „Независимост“ да направят същото.
Проследих Джорген, докато се придвижваше през сградата, първо далеч от мен, а после по-близо. Вратата на лазарета се отвори и Джорген и Еф Ем влязоха, като затвориха вратата след себе си. Косата на Еф Ем беше по-светла, подобна на тази на УрДейл, макар че имаше странно златисто качество, докато тази на Джорген беше тъмна и плътно накъдрена. Раните по лицето му бяха почти зараснали, превръзките бяха изчезнали. Еф Ем дръпна завесата на прозореца и оставиха осветлението загасено.
Те не бяха по-нетърпеливи да бъдат заловени от командирите си, отколкото аз.
– Аланик – каза Еф Ем. Тя имаше един от щифтовете за превод, които бяха намерили в кораба ми, макар че тя едва ли променяше звученето на името ми. Говорех свободно мандарин, който беше човешки език, все още използван на РеДаун, но тези хора говореха английски, а аз знаех само няколко думи от него. – Ти се върна! Не мислехме, че ще го направиш. – Еф Ем се усмихна. Лицето ѝ изглеждаше толкова странно, цялото в гола кожа, без никакви изпъкналости, сякаш костните хребети бяха изпилени. – Хубаво е да те видя отново. Как се чувстваш?
Отне ми миг, за да осъзная, че тя споменава нараняванията ми. Последния път, когато ме беше видяла, бях в болнично легло.
– Добре съм – казах аз. – А ти?
– Хм, добре сме – каза Джорген. – Радваме се, че се върна, но какво правиш тук?
Тогава направо към въпроса. Това ми харесваше, но беше точно обратното на това, на което ме беше научил шпионският ми инструктор Финис, преди да замина за Към Звездите. Много видове се отнасяха с подозрение към директните искания. Смятаха ги за твърде агресивни. Аз не бях кой знае какъв шпионин, но бях единственият сайтоник, който можеше да отговори на призива, като направя хиперскок на собствения си кораб, и който можеше да има възможност да направи нов скок отново, ако нещата се объркат. Аз се бях провалила и тези хора бяха успели на мое място.
Ако искаха да бъдат агресивни, това ме устройваше, но не бях забравила всичко, на което Финис ме беше научил.
– Имам нужда от помощ – казах аз. – И бих искала да предложа помощ в замяна. Вашият народ е в лошо положение спрямо Върховенството.
– Това е подценяване – каза Джорген. Той тъкмо се канеше да продължи, когато на раменете му се появиха две ярко оцветени животни – охлювоподобни същества с луковидни глави и шипове, спускащи се по гърбовете им. Едното беше жълто със сини бодли, а другото – червено с черни ивици, и всяко от тях излъчваше един от по-малките сайтонични резонанси, които бях усещала преди.
Дали тези животни току-що бяха направили хиперскок?
– Джорген! – Каза жълтото.
Направих крачка назад в ъгъла.
Те също говореха?
– Здравей, Снъгълс – каза Джорген. Щипката преведе “ Снъгълс “ като действие за гушкане, но охлювът ми се стори твърде бодлив, за да се гушка с него. Джорген хвърли раздразнен поглед към Еф Ем. – Мислех, че работиш върху командата „остани“.
– Работим върху нея – каза Еф Ем. – Джил става доста добър, но…
– Джил! – Каза жълтият охлюв, след което изчезна и отново се появи на пода до краката на Еф Ем с втори жълто-син охлюв на буксир, този със сини знаци, обримчващи главата му.
– Да – каза Джорген. – Виждам, че Джил е страхотен в това.
– Ако трябва да сме честни – каза Еф Ем, – това не беше по негова вина.
– Джил! – каза триумфално.
Джорген въздъхна, а Еф Ем извади от джоба си платнена чанта и я преметна през рамо. Тя вдигна охлюва от пода и го прибра в чантата, като го погали по бодлите.
Загледах се във всички тях.
– Какво е това? – Попитах.
– Това е тайникс – каза Еф Ем. Съществото се наведе към мен от чантата. Тялото му беше дълго и тънко, подобно на дървесните пиявици, които понякога заразяваха кората на дърветата у дома.
Бях запозната с няколко извънземни вида, но не и с такъв, който да изглежда така.
– Интелигентни ли са? – Попитах.
– Да – каза Еф Ем.
– Донякъде – поправи я Джорген.
– Не толкова интелигентни, колкото хората – допусна Еф Ем. – Те всъщност не говорят. Те повтарят нещата, които казваме.
– Нещата, които казваме! – Каза Джил.
– Да, като това – каза Еф Ем. – Благодаря, Джил.
– И правят хиперскокове – казах аз.
Джорген затвори очи.
– Да. – Толкова за това, че не разкрихме всичките си тайни веднага. – Благодаря много, Снъглас.
– Снъгълс! – Джил повтори.
Това официално беше най-странната среща, която някога бях имала, но поне вече бях научила нещо.
– Съществата са сайтонични – казах аз. – Чувствам ги в съзнанието си.
– Да – каза Джорген. Той надникна отстрани на завесата, сякаш се страхуваше, че ще ни чуят. – Но не се опитвай да общуваш с това. – Той посочи онзи, който седеше на рамото му. Този тайникс беше червен, с черни ивици по страните и черни шипове, минаващи по средата на гърба му. – Той е… темпераментен. Не мога да преживея това отново.
– Отново! – каза червеният охлюв. Гласът му беше по-дълбок от този на останалите и някак по-смущаващ.
– Но ти не си тук, за да говориш за охлюви – каза Еф Ем. – Каза, че имате нужда от помощ? Учудвам се, че дойде при нас, след това като миналия път се отнесоха с теб.
– Не искам да съдя целия ви народ по действията на малцина – казах внимателно. – Няма да ми хареса, ако съдите моя народ по действията на някои, които познавам.
Еф Ем се усмихна.
– Радвам се, че се чувстваш така.
И двамата ме гледаха с очакване. Със сигурност бяхме преминали през частта от разговора, която Финис препоръчваше, дори и да говорехме за телепортиране на охлюви, което определено не беше част от шпионския ми буквар.
– Някои от моите хора решиха да се присъединят към общия ни враг – казах аз. – Мисля, че и двата ни народа биха имали полза от един съюз.
Еф Ем и Джорген се спогледаха.
– Съгласен съм – внимателно каза Джорген, – но нямам правомощия да го сключа.
Бях прекалено агресивна. Може би хората приличаха повече на народите, към които Финис ме беше подготвил да се обърна.
– Но ти си сайтоник – казах аз. – Със сигурност имате някакво влияние върху това, което решават вашите лидери.
Джорген и Еф Ем си размениха още един поглед.
– Така ли е на вашата планета? – Попита Джорген. – Сайтоници те са начело?
– Не са начело – казах аз. Лидерите на Единството не бяха сайтоници, нито пък Ринакин, въпреки че беше най-високопоставеният служител на Независимостта. – Но ние сме уважавани заради силите си.
Лидерите на Единството уважаваха сайтониците, които заставаха на тяхна страна, поне.
– Тук нещата са различни – каза Джорген. – Нашите хора се страхуват от сайтоници те. Върховенството ги е използвало срещу нас в миналото.
Разбира се, че биха го направили, ако им се отдаде възможност.
– Така че виждате, че на Върховенството не може да се вярва.
– Да – каза Еф Ем. – Ние се борим с тях от десетилетия. Каза, че се страхуваш, че ще им се доверим, но те дори не са ни предложили мир. Все пак търсим съюзници, а тук пребивава бивш министър на Върховенството, който…
– Те са тук? – Попитах. Разбира се, Върховенството изпрати свои представители в РеДаун под претекст да проверят напредъка ни като народ. Те бяха като гледачи на катерици, които проверяват клетките. Никога не се доближаваха твърде близо, в случай че ние хапем.
– Куна не е в добри отношения с Върховенството – каза бързо Еф Ем. – Висшестоящите се опитаха да ги убият и ние ги спасихме. Не искаме да се присъединяваме към Върховенството, Аланик. А и имаме нужда от съюзници срещу тях.
Това беше добре. Ако тази Куна се беше обърнала срещу Върховенството, можеше да има информация, която моите хора да използват.
– Куна сайтоник ли е?
– Не – каза Джорген. – Освен Спенса имаме само двама сайтоници. Бабата на Спенса и аз.
Това беше важна информация и вероятно не трябваше да се отказва от нея толкова лесно. Трябваше да продължат да говорят, да видя какво още мога да науча. Ако решат да не изпращат помощ, поне ще съм въоръжена с повече информация. Това вървеше много по-добре от последния ни разговор, когато онази ядосана жена заплаши да ме задържи като затворник.
– Спенса все още не се е върнала от Към Звездите? – Попитах.
Джорген си пое дълбоко дъх.
– Тя се върна. Но… отново изчезна.
– Как е отишла от там, без да привлече вниманието към себе си? – Попитах. – Изпрати съобщение до моите хора, в което казваше, че се представя за мен, но уловката ѝ трябваше да бъде разкрита веднага. Как е успяла да се маскира? – Бях в шок и с болки, когато дадох координатите на Спенса. Никога не съм била наясно с подробностите за това как е успяла да ги използва.
– Имахме кораб с усъвършенствана холографска технология – каза Джорген. – Технология, с която не разполага дори „Върховенството“. Спенса е успяла да използва холограма, за да изглежда като теб.
– Това е умно. – Подобен ресурс можеше да се използва, за да се влезе направо в дървото на Съвета и да се измъкне Ринакин, без да се използва сайтоника.
– Така е – каза Джорген. – Но корабът не успя да се върне от Към Звездите. Вече не можем да използваме този трик.
Още един счупен клон.
– Какво се надявате да спечелите от съюза с нас? – Попита Еф Ем.
Аз свих рамене. Това беше откритието, което Финис ме беше научил да търся. Пряко запитване за намеренията ми, покана да обявя от какво имам нужда. Време беше да премина към същността, да ги помоля да изпратят военна сила обратно с мен. Куилан искаше първо да ме залови, но нямаше да чака вечно, преди да транспортира останалата част от съпротивата до Върховенството. Не знаех какво ще направят с нас.
Също така не исках да разбера.
– Вашите хора знаят много малко за сайтониката – казах аз. – Не знам всичко, но бих могла да предложа повече инструкции, отколкото имате сега. Що се отнася до това, от което се нуждая – Върховенството вече вярва, че моите хора работят с вашите, защото Спенса беше разкрита като човек, маскиран като УрДейл. Те поискаха да предадем човешките си съюзници, но ние, разбира се, нямаме такива, така че вместо това нашето правителство иска да предаде мен и другите членове на съпротивата на тях.
– Те ще предадат сайтониците си на Върховенството? – Попита Еф Ем. – Това изглежда неразумно.
– Те вече плениха върховния канцлер на нашата фракция, който се застъпва за независимостта на РеДаун. Предавайки го на Върховенството, онези, които се стремят към обединение, ще се окажат без съпротива.
– Опитват се да използват Върховенството, за да отстранят политическите си врагове – каза Джорген. – Защото това не може да се обърка.
Еф Ем поклати глава.
– Два заека с един куршум, както се казва.
Щипката нямаше директен превод за тази първа част.
– Какво е птица? – Попитах.
– Летящо животно – каза Еф Ем. – Всъщност вече нямаме такива. Те бяха нещо от Земята. Вие нямате ли птици на РеДаун?
– Нямаме същества, които летят – казах аз. – Всичко, което се отдалечи твърде много от дърветата без атмосферен генератор, ще се задуши от миазмата.
И Джорген, и Еф Ем ми намигнаха.
Явно нямаха представа за какво говоря, но това беше без значение.
– Що се отнася до това, което се надявам да спечеля, надявам се, че твоите хора ще са готови да ми помогнат да защитя моите от Върховенството.
– Не можем да ви обещаем нищо – каза Джорген. – Но ако дойдеш с нас, за да поговорим с нашия адмирал…
– Това ли е жената, която се опита да ме разпита? – Попитах. – Надявах се да избегнем участието ѝ.
– Вие сте се срещали с адмирал Коб, но той не успя да каже много – каза Еф Ем. – Той е… много по-разумен от Джешуа Уайт, жената, от която избяга. Но да, тя вероятно ще бъде там, особено ако искаш да се срещнеш с министър Куна.
Съмнявах се, че Джешуа Уайт ще иска да работи с мен. Познавах нейния тип – винаги се домогваше до власт, без да иска да се възползва от нея в замяна.
– А ако вашите лидери откажат съюз? – Попитах.
Джорген и Еф Ем си размениха още един поглед.
– Нищо не можем да направим за вас без тяхното разрешение. Тук не се работи по този начин.
– Тук! – Промълви червеният охлюв на рамото на Джорген.
– Не сега, Бумслугър – каза Джорген.
– Бумслугър! – Запяха и двата жълти охлюва и заедно с червения охлюв хиперскочиха на раменете на Джорген. И трите се смъкнаха и се търкулнаха на земята в краката му.
Щипката преведе „Бумслугър “ като означаващо мекотело, което се взривява.
Това беше зловещо.
Джорген поклати глава.
– Наистина трябва да ги накараме да правят това само когато им се даде кодовата дума.
– Родж и аз работим по въпроса – каза Еф Ем. – Но мисля, че се харесват повече, отколкото харесват хайвера, така че работата върви бавно.
Нямах представа какво означава това, но не мислех, че тези двамата ще ми помогнат, освен ако не говоря с техните лидери. Поне този път бях в по-добра позиция. Те знаеха, че не съм техен пленник, и един съюз щеше да е изгоден за всички ни.
Бях стигнала дотук. Нямаше да се прибера у дома, без да опитам всичко.
– Добре – казах аз. – Ще говоря с вашия адмирал.
– Добре – каза Джорген. – Наистина мисля, че всички можем да извлечем полза от съвместната си работа. Ако не сте забелязали, мога да се възползвам от някои напътствия по сайтоника.
– Забелязах – казах аз. Всички сайтоници имаха малко по-различни възможности, но можех да му покажа поне основите. В някакъв момент всички трябваше сами да разберем нюансите на силите си.
– Значи това е решено – каза Еф Ем. – Мога да почакам тук с теб, докато Джорген организира срещата, ако искаш.
– Моля – казах аз и Джорген върна Джил на Еф Ем, преди да тръгне да говори с лидерите си.
Надявах се този път срещата ми с тях да мине по-добре, защото в противен случай бях изминала много дълъг път напразно.
Назад към част 3 Напред към част 5
