Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-9

ЛАДОН

Калиста – мисля си аз, докато вървим.
Харесва ми звученето на името ѝ. То е почти змейско име, звучи женствено и се усеща приятно на езика ми. Тя се спъва, затова я хващам, държа я, докато не ме отблъсне. Тя казва нещо, но думите ѝ са твърде бързи и пълни с твърди звуци, които не мога да проследя. Усмихвам се, когато тя посочва зад нас, после към себе си и прави някакво друго движение, което няма смисъл. Обичам енергията ѝ, тя е пълна с живот, макар че бледата ѝ кожа вече е порозовяла. Предлагам ѝ още малко вода и тя я изпива жадно.
Скоро трябва да й дам епис. Това ще я приспособи да живее тук. Много искам тя да живее с мен. Харесва ми мекотата ѝ. Когато се почесвам по носа, долавям струйки от аромата ѝ и това е приятно. Меките й гънки, влажността й, миризмата й, меките открити хълмчета на гърдите й, тя е красива. Странна, различна, а аз искам отново да ѝ доставя удоволствие. След време тя ще ми достави удоволствие в замяна. Сигурен съм в това, тя още не е готова, но имаме време. Щом има епис в нея, ще имаме толкова време, колкото е необходимо.
Тя отново се препъва и аз я хващам. Тя поклаща глава настрани.
– Добре ли си? – Питам я.
Тя се усмихва, избърсва челото си, толкова странно с липсата на защитни люспи, и после кимва нагоре-надолу. Очите ѝ са ярки и блестящи, а нямат защитни клепачи. Всеки вятър лесно ще я заслепи, но острото синьо на очите ѝ е великолепно, като съвършени блестящи люспи. Усмихвам се в отговор на нея и след това започвам да вървя. Тя се спъва още веднъж и пада на колене. Гледам как се изправя на крака и ми маха с ръка. Тя пристъпва към мен и краката ѝ потъват в пясъка. Трябва да се бори за всяка крачка, като издърпва крака си нагоре, поставя го напред, оставя го да потъне и след това изважда задния. Изглежда изтощително. Има нужда от крила и опашка, но ако не се случи това, може би ще приеме помощта ми. Придвижвам се до нея и слагам ръка около кръста ѝ.
– Сложи ръката си на рамото ми – казвам аз.
Тя се бута и дърпа, но накрая се досеща, докато продължавам да насочвам ръката ѝ натам, където искам. Разпервам криле и вървя напред, като поемам част от тежестта ѝ върху себе си. Тя все още върши по-голямата част от работата, аз просто я олекотявам и започваме да се движим много по-добре. Поглеждайки към слънцето, разбирам че ще стане почти тъмно, докато стигнем до следващия оазис, където ще можем да си починем. Ще стигнем до еписката пещера сутринта или в ранния следобед на утрешния ден.
Докато пътуваме, слънцето се движи покрай средата на небето. Тя говори, непрекъснато, а аз се опитвам да следвам думите ѝ. Говора ѝ е труден за моя език, а тя говори бързо. Или всички думи са много дълги може би. Не съм сигурен. Земята се разтреперва под нас и аз замръзвам, падайки на колене. Тя прави още една крачка, което ме принуждава да я хвана за кръста и да я повдигна от земята. Не мога да рискувам повече да се движа.
– Стой мирно – съскам.
Тя изрича поредица от думи на твърде висок глас. Отчаяно поклащам глава, но тя продължава да говори и треперенето се приближава, така че слагам ръка върху устата ѝ, за да затворя челюстта ѝ. Красивите ѝ очи се разширяват и аз разпознавам страха в тях, но сега нямам избор. Ще се опитам да ѝ обясня, когато има време, но сега това е оцеляване. Тя се бори в хватката ми, принуждавайки ме да я затегна, докато не се уверя, че усеща болка. В очите ѝ се образуват сълзи, а устата ѝ се движи срещу дланта на ръката ми. Искам да я пусна, да ѝ обясня, но земята се тресе все повече, движи се под нас. Най-малкият звук може да я привлече. Вече съм се борил и съм убивал Земляна, но не е лесно, а последния път бях тежко ранен. Едва оцелях. Няма как да я защитя, докато се боря с такава, затова не я пускам.
Това ме кара да се чувствам зле. Знам, че тя не разбира. Сигурно си мисли, че съм зъл или жесток – точно обратното на това, което искам. Искам да я накарам да се чувства добре. Искам да я чувам да стене, особено под мен, когато ѝ доставям удоволствие. Опашката ми се сковава, когато мислите ми се насочват към такива неща, принуждавайки ме да се съсредоточа. Разширявам сетивата си към земята, а трусовете отшумяват. Почти сме в безопасност. Тя се бори по-силно и хватката ми се изплъзва, когато тя се освобождава. Тя пада на земята и аз го виждам в забавен кадър. Ако се удари, земляната със сигурност ще нанесе удар. Разпервам криле, за да се подкрепя, навеждам се напред и я улавям на сантиметри над земята.
– НЕ! – Изсъсквам силно, опитвайки се да имитирам думата, която съм я чул да казва, поклащайки глава настрани.
Мисля, че това е правилното значение. Виждал съм я да го прави и преди. Тя лежи в ръцете ми и ме гледа с отворена уста, а докато тя се движи, аз разклащам главата си още по-силно, желаейки да замълчи. Нещо, което правя, действа, защото устата ѝ се затваря и тя лежи неподвижно. Ръцете ми горят от усилието да я държа над земята, докато чакам земляната да се отдалечи. По мускулите ми преминава трепет, докато се напрягам, но не я пускам. Тя е моето съкровище, ще я защитя, никой и нищо не може да я вземе.
Най-сетне вече не усещам вибрации и я спускам на земята. Тя лежи там и ме гледа, без да помръдне, докато аз не се изправя и тя не прави същото. Гледаме се един друг и тя казва разни неща. Гледам как се движи устата ѝ, но нищо не се откроява и не е смислено.
– Не? – казва тя и движи глава от една страна на друга и обратно, и държи ръката си с изправена длан нагоре, обърната към мен.
Накланям главата си на една страна.
– Не.
Повтарям думата и поклащам глава настрани. С помощта на ръцете си имитирам ходене, като местя една ръка надолу във въздуха след друга пред себе си и казвам думата „не“ отново и отново. Тя ме наблюдава внимателно, след което кимва с глава, че разбира.
– Земля – казвам аз.
Мимизирам значението, като държа лявата си ръка на нивото, сякаш е земята, след което вдигам десния си юмрук и ръката си нагоре иззад нея, размахвайки я като червейно същество, каквото са земляните. Отварям и затварям юмрука си, за да имитирам уста, която се изкача във въздуха.
– Зел-м-джа? – казва тя, а аз поклащам глава.
– Земля – повтарям, като продължавам да имитирам чудовището.
– Земля – казва тя правилно и посочва земята с въпросителен поглед.
– Земля – съгласявам се аз, кимам и се усмихвам с ентусиазъм.
Тя е умна и бърза. Разтварям ръце и я придърпвам в прегръдка, показвайки ѝ, че ще я защитя, като я обгръщам с ръце и я държа близо до гърдите си. Опияняващият аромат на косата ѝ изпълва ноздрите ми. Ръцете ми се опират на набъбналото ѝ дупе и мислите ми се връщат към това да я задоволя. Тя обгръща врата ми с ръце и се притиска към мен. Тя е топла, твърде топла. Отдръпвам я на разстояние една ръка и я поглеждам внимателно. Тя е зачервена и кожата ѝ е напукана с нездрав вид. По меките ѝ устни има пукнатини, които не изглеждат здрави, а очите ѝ не са толкова светли.
Изваждам бутилката си с вода и отново ѝ я предлагам, но знам, че няма да е достатъчно. Тя има нужда от епис. Трябва скоро да стигнем до пещерата, иначе най-голямото ми съкровище няма да оцелее. Не мога да си позволя това. Тя е моя и аз ще я защитя. Тя изпива жадно водата, избърсва устните си, после ми се усмихва. Топлина повдига гърдите ми, което ме кара да се чувствам по-лек по някакъв начин. Сияние отвътре, което ме прави щастлив. Ще я спася. Няма друга възможност.
– Земля – повтаря тя и сочи към земята.
Кимвам, след което получавам ръката ѝ около себе си и продължаваме към оазиса. Запасите ни от вода вече са намалели, но аз се нуждая от много по-малко, отколкото тя. Мога да издържам без нея с дни, а тя не може да направи повече от един знак на слънцето, преди да се нуждае от още, което само отлага неизбежното. Тялото ѝ ще откаже от горещината след дни без епис. Няма люспи, няма топлообмен, козината е на странни места, тя е екзотична и примамлива, но напълно неподходяща за живота тук.
Слънцето прави четири маркировки, преди да се натъкнем на следите на глутница густери. Спирам и коленича до отпечатъците, изучавайки ги. Бих определил стадото като шестчленно, но един от тях се влачи назад с болен крак. Той влачи задният си крак. Поглеждам към Калиста и се усмихвам. Месото на густер е рядко удоволствие. Вкусно е, а и трябва да помогне да спечелим малко време за оцеляването ѝ. Обикновено не ги ловя, защото са опасни и месоядни, за разлика от бивоните, с които обикновено се занимавам. Но опасността се компенсира от факта, че това ще ѝ помогне. Месото им е много възстановяващо.
– Густер – казвам ѝ, като посочвам следите.
Тя гледа с интерес и се опитва да произнесе думата заедно с мен. Отнема й няколко опита и все още е слаба в меките звуци, но й се получава. Усмихвам се и кимам. Свалям лохабера от гърба си и го завъртам, след което го пускам в готовност. Посочвам към лохабера си, а после обратно към следите.
– Густер – казвам и тя го повтаря, след което казва друга дума.
Наблюдавам устата ѝ, докато гледа формите, докато казва думата, след което имитира, че взима нещо от дланта на едната си ръка и го слага в устата си. Тя има предвид храна!
Усмихвам се и кимам, като я гледам как повтаря думата. Слушам внимателно.
– Храна – казвам и тя кимва развълнувано.
– Храна! – Възкликва тя, а гласът ѝ е като мек звън на камбанки, красив.
– Храна – повтарям аз.
Придвижвам я напред и тя слага ръка на раменете ми, след което ловуваме. Следите са достатъчно пресни, за да не мисля, че ще са далеч пред нас. Въз основа на посоката на движението им те вероятно отиват към същия оазис, към който и ние, и би трябвало да стигнем там малко преди падането на нощта. Ако успеем да хванем густер и да го убием, ще имаме готова вечеря, когато спрем да нощуваме.
Раздвижвам крилата си и увеличавам скоростта си, като поемам по-голямата част от теглото ѝ. Краката ѝ се движат заедно с мен, докато ни поддържам, но през повечето време тя едва докосва земята. Слабо конструираното ѝ тяло просто не се движи добре по пясъка. Пълното разперване на крилата ми я предпазва и от част от слънцето, което също е добре. Докато се движим, следите стават все по-свежи. Раненият се влачи все по-назад от групата. Сега следите му са встрани. Той ще се отдалечи само, за да умре. Густерите са стадни същества, но слабите се жертват, вместо да забавят групата. Щом умрат, стадото ще се нахрани с тях. Макар че не убиват своите, те почистват останките.
Падам на колене и я придърпвам със себе си, когато чувам тихия звук на густера. Той е ранен. Не съм сигурен колко близо е самата глутница, но сме близо до този, който искам. Свалям ръката на Калиста от раменете си и ѝ правя знак да седне. Отнема няколко минути на движения и повтаряне на думи, но най-сетне тя лежи на земята и ме гледа. Свалям един слой плат и го слагам върху нея, за да я замаскирам в пясъка от хищниците, които биха могли да ни се изпречат на пътя.
След като се убеждавам, че е скрита максимално добре, лягам на земята и си проправям път към върха на хребета. Щом стигна дотам, се премествам от страна на страна, потъвайки в пясъка с помощта на опашката си, след което се придвижвам напред, докато не видя ранения густер. Групата е на доста голямо разстояние и навлиза в оазиса, към който си проправяме път. Раненият се разхожда в кръг и мълчи.
Густерът е голямо, бръснато същество с четири крака, което има широки паяжини и грамадни могили по гърба. По твърдата кожа на различни места стърчат шипове, които помагат за отблъскване на хищници. Не че густерът има някакви реални заплахи. Единственото нещо, което ги преследва, е земляната, а нищо, което густерът прави, няма да го спаси от такава. Въпреки че шиповете могат да наранят хранопровода на земляната, това няма да спаси самия густер.
Проправям си път по-близо, като се държа частично заровен и не се виждам. Вятърът духа към мен, за да не усещам миризмата си, което е важно. Густерът може и да е ранен, но все още е много опасен. Вероятно дори по-опасен, отколкото ако не беше. Единственото ми предимство е, че сега е сам. Наближавам трийсетина метра, когато густера спира да се върти и се взира в моята посока, като опипва пясъка с единия си преден крак. Левият заден крак е раненият, изглежда счупен съдейки по начина, по който е усукан и подут. Това ще му попречи да атакува, което е нормалната им форма на нападение, но зъбите са основното му оръжие. Задържам позиция неподвижен в очакване да видя дали съм забелязан, или то просто подозира. То отново опипва земята, след което изтичва три крачки напред. На последната крачка раненият крак се удря в земята и съществото изкрещява, когато кракът поддава. Задната му част се удря в земята, а аз скачам във въздуха, въртейки лохабера си. Няма да имам по-добра възможност от тази.
Насочвам лохабера и се прицелвам надолу, като разпервам криле, за да забавя и насоча спускането си към густера. Той поглежда нагоре, докато се плъзгам. Широката му уста се отваря и разкрива ред след ред дълги, остри като бръснач зъби. Тя се отваря широко, сякаш възнамерява да ме погълне целия. Коригирам посоката на движение, така че да се плъзна по отворената му уста, а не право в нея. Докато минавам над нея, прокарвам острието на лохабера през устата му, прерязвайки сухожилията, които контролират челюстта му. Долната половина на устата му се разтваря, без да може да поддържа напрежението, и той изревава от болка.
Приземявам се на няколко крачки встрани, завъртам се и забивам нож в страната му, като си проправям път през защитните шипове. Целта ми е погрешна, удрям ребро, вместо да се плъзна между тях. Той се завърта към новия източник на болка, изтръгвайки лохабера от ръцете ми. Приклякам, за да се превърна в по-малка мишена, докато той ме гледа. Не се поколебава да атакува и докато го прави, чувам далечен писък, който привлича вниманието ми. Калиста е на върха на хребета. Густерът се удря в мен, докато я гледам, а после по мен се движат само зъби и слюнка. Острите като бръснач зъби се врязват в кожата ми, докато аз се мъча да намеря опора по чудовището.
От главата му над очите стърчат два дълги шипа и аз ги хващам, като ги използвам, за да получа някакъв лост. Инерцията на чудовището ме тласка по пясъка назад. Използвам рогата, за да не позволя на зъбите да се забият в кожата ми. Защитните ми люспи са спрели повечето от тях, но имам няколко малки рани, където са оставили следи. Отдръпвам се, принуждавайки главата на густера да се върне назад, след което с отчаян ход пъхам ръка в гърлото му, за да го удуша. Той се бори и се бори, без да може да диша, докато накрая пада мъртъв в краката ми.
Отдръпнах се от него, като за момент си поех дъх. Калиста се приближава и движи ръцете си по гърдите ми, надолу по страните ми, покрай ръцете ми, а след това притиска лицето ми. Желанието и възбудата изригват и опашката ми се изправя. Тя оглежда всяка малка рана, а после откъсва парче плат от покривалото, което бях използвал, за да я предпазя, онова, което трябваше да я пази, и го използва, за да почисти малките ми рани. От нея струи постоянен поток от думи. Хващам я за ръцете и я принуждавам да спре. Тя вдига поглед в очите ми.
– Калиссста – казвам, като говоря бавно, за да произнеса правилно името ѝ.
В ъгълчетата на очите ѝ се появява влага. Неумесно, глупаво и все пак това ме привлича още повече. Сигурно по този начин показва, че я е грижа за мен?
– Ладон – казва ми тя, след което се протяга и докосва бузата ми.
Аз имитирам жеста ѝ. Мекотата на кожата ѝ ме изумява, но отново усещам, че е прекалено топла. Всъщност изгарящо гореща, а лицето ѝ е зачервено в гневно червено. Сухотата на устните ѝ, липсата на блясък в очите ѝ, тя има нужда от епис. Утре, тя просто трябва да оцелее до утре. Прекъсвам мига и се обръщам към густера. Покривам го и започвам да прибирам месото. Тази вечер ще се нахраним добре. Наблюдавам оазиса, докато работя, като се уверявам, че стадото се е придвижило. Те не излизат от тази страна и аз се успокоявам. Глутниците от густери никога не се задържат дълго на едно място.
Калиста ми помага при прибирането на реколтата, увивайки месото в маслена кърпа, за да го запази свежо, докато режа парчетата. Това е мръсна работа, но с нейна помощ не отнема много време. Вдигам я и тръгваме към оазиса, но дори с ръка на рамото ми тя се спъва и пада на колене. Поглежда нагоре и казва нещо, докато се мъчи да се изправи на крака. Давам ѝ вода, но тя все още изглежда слаба и много зачервена. Поклащам глава, после я вдигам на ръце и я нося до края на пътя. Така все пак се получава по-добре, защото не ми се налага да намалявам темпото ни.
В оазиса построявам заслон, паля огън и приготвям месото от густера. Миризмата му изпълва въздуха. Калиста наблюдава с интерес как се готви и облизва устни. Когато е готово, ѝ подавам първото парче и наблюдавам как го духа, а после го пъха в устата си. Очите ѝ се разширяват, докато дъвче, а после се усмихва и дъвче бързо едновременно. Казва думи със сокове, които се стичат по устата ѝ. Не я разбирам, но разбирам смисъла ѝ. Руменината по кожата ѝ се отдръпва, докато магията на месото от густера си проправя път в организма ѝ. Давам ѝ и следващото парче, като изчаквам с моето хранене, докато тя не се нахрани. Тя се нуждае от него много повече от мен и ефектът върху нея е драматичен. Кожата ѝ изсветлява до нормалния си оттенък, а очите ѝ отново стават светли. Устните ѝ обаче все още са напукани. Ефектът е временен и се дължи най-вече на това, че понякога густерите сами ядат епис, така че есенцията от него се влива в месото им.
Тя се засища, след което и аз ям. Гася огъня и след това пълзим в убежището. Искам да я зарадвам, но се притеснявам, че е твърде слаба. Не съм сигурен как работи нейният вид. Когато я задоволявах преди, имаше толкова много влага, че съм сигурен, че е допринесла за увеличаване на ефекта от топлината, затова се съпротивлявам на желанието. Лягам, несигурен какво иска тя, затова поставям дистанция между нас. Тя е с гръб към мен, но поглежда през рамо, докато аз лягам. Тя се намръщва, след което се премества през малкото пространство, докато се притисне към мен. Поставям ръка върху нея и опирам главата си върху нейната. Заспиваме, прегърнати един в друг.

Назад към част 8                                                   Напред към част 10

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!