Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 5

Глава 5

Не след дълго адмиралът на Джорген се съгласи на среща. Еф Ем и нейният странен охлюв ми правеха компания в лазарета, докато чакахме Джорген да изпрати съобщение, че са готови за нас.
– Какво изобщо правиш с тайникса? – Попитах я.
– Свързване – каза Еф Ем. – Не бива да казвам много, но това е нова програма, която пилотите изпробват.
Пилотите се свързваха със същества, които можеха да правят хиперскок. След като една от тях беше проникнала във Върховенството вместо мен, опитвайки се да открие тайната на хипердвигателите.
Хората, както се оказа, я бяха открили.
– Можеш да ги използваш за хиперскок – предположих аз. – Дори и да не си сайтоник?
Еф Ем изсумтя.
– Наистина нямам разрешение да ти кажа това.
– Не си ми казала – казах аз. – Твоите охлюви го разкриха.
– Да, наистина трябва да измислим как да ги накараме да правят това само по команда. Става наистина объркващо, когато те искат да се присъединят всеки път, когато споменем имената им.
Загледах се в тайникса, който беше прибран обратно в чантата на Еф Ем и се гушеше в свивката на лакътя ѝ. Ако тези неща бяха ключът към хипердвигателите на Върховенството, щеше да ми се наложи да взема със себе си поне един, ако ми се наложи да бягам.
Радиостанцията, прикрепена към колана на Еф Ем, издаде пиукащ звук, а след това заговори гласът на Джорген.
– Готови сме – каза той. – Еф Ем, можеш ли да заведеш Аланик в командната зала?
– На път сме – каза Еф Ем и ми се усмихна по начин, който вероятно трябваше да бъде успокояващ.
Еф Ем ме поведе през суровите метални коридори. Тялото ми се чувстваше по-леко, стъпките ми бяха по-едри, отколкото очаквах – гравитационното привличане на Метален Рой трябваше да е малко по-слабо от това на РеДаун.
Всичко на тази платформа беше толкова плоско, таваните толкова ниски, не като сградите у дома – които се виеха по клоните на дърветата, изпълнени с рампи и стълби отвътре и отвън. На някои от широките долни клони, където по-лесно се достигаше до плосък хоризонтален терен, сградата можеше да има широк първи етаж, но след това да се издига нагоре, използвайки пространството над него, или да се върти спираловидно около клоните с по-ниски етажи, построени от долната страна.
Кой би искал да живее в сграда, която е толкова… смачкана? Чувствах се така, сякаш таванът ме притискаше, затваряше ме.
Преди да стигнем до командната им зала, минахме под голям покривен прозорец, през който можех да видя другите платформи, които пътуваха нагоре. Приличаха много на „Блуждаещ лист“, макар че бяха много повече.
– Това ли е било аванпост по време на последната човешка война? – Попитах. – Така ли сте попаднали тук?
– Не – каза Еф Ем. – Технологията тук е много по-стара. Нашите хора са били пътешественици с малък флот от кораби. След края на войната сме катастрофирали тук и бяхме затворени от Върховенството.
Зачудих се дали има още хора, които се крият в джобове из Вселената. Хората тук бяха достатъчно изобретателни, за да оцелеят.
Докато вървяхме, зърнах електриковосинята бариера, която се простираше в небето между платформите горе.
– Какво е това? – Попитах.
– Нашият планетарен щит – каза Еф Ем. – Той ни предпазва от артилерийските кораби на Върховенството. Джорген ми каза, че явно имаме сайтоничен инхибитор? Предполагам, че трябва да се е активирал по същото време, когато поставихме щита. Все още не разбираме как работят всички тези системи.
Ако имах повече информация за това, можех да я използвам като валута, но повечето от тези технологии бяха чужди и за мен. Джорген имаше ключ към инхибитора в ума си, но не знаеше, че той съществува. Чудех се дали това, че се е родил тук, го е настроило по някакъв начин към него. Това би обяснило и защо охлювите могат да използват и техните способности.
Еф Ем ме заведе в стая с малко по-висок куполообразен таван. Около голяма маса седяха няколко човека с различен цвят на кожата, всички в бежови и кафяви нюанси. Зачудих се дали тези тонове разкриват местата им на произход, както при нас, или са показателни за нещо друго.
Жената, от която бях избягала – Джешуа Уест, така я наричаше Еф Ем – ме погледна. Значението на мимиките варираше при различните видове и Финис ме беше накарал да запомня много от тях, преди да замина за Към Звездите. Но бях почти сигурна, че погледът означава едно и също нещо във всяка хуманоидна култура.
В далечния край на масата седеше единственият друг нечовек в стаята – дион със синя кожа. Това трябваше да е министър Куна.
– Аланик от УрДейл – казаха те. – Добре дошла. – Те, както и всички в стаята, имаха щифт преводач, закачен на рамото им. Не бях имала толкова много в моя кораб, така че Куна сигурно беше донесъл голям брой. Джорген ми предложи една и аз я закачих.
– Да, добре дошли – каза един мъж в бяла униформа. Сега вече си го спомнях смътно – беше придружавал Джешуа при първия ни разговор. – Аз съм адмирал Коб, а това е министър Куна. – От пространството под носа на адмирал Коб растеше коса – голям бял храст. Това трябваше да е непрактично, когато ноздрите му се разтвориха. Или може би храстът съществуваше, за да събира съдържанието. Това беше отвратителна мисъл.
Не трябваше да съдя практиките на другите култури – Финис каза, че трябва да сме непредубедени към обичаите на другите видове, ако искаме те да са непредубедени към нашите. На теория разбирах това, но не ми беше лесно.
Адмирал Коб обиколи залата, представяйки Джешуа Уест и няколко души, които изглежда бяха нейни придружители, макар че не разбрах значението на титлите им и не успях да запомня имената им. Финис щеше да бъде разочарован. Добрият шпионин, беше казала тя, винаги обръща внимание на детайлите.
За нещастие бях разсеяна от Снъглас, който се смъкна от раменете на Джорген и на масата, като се запъти към Коб.
– Необходимо ли е тези неща да са тук? – попита един мъж отдясно на Джешуа.
– Да – каза Коб. – Пилотите са инструктирани да носят винаги със себе си тайникс.
– Може ли поне да се отървем от този? – Попита мъжът, сочейки червено-черния охлюв. – Всички чухме какво е направил.
– Бумслугър няма да нарани никого – каза Джорген. – Аз работя с него.
– Може би тогава пилотите могат да излязат навън – каза мъжът. – Тъй като това не е мястото да обсъждаме програмата „Тайникс“.“ Той погледна многозначително към Джешуа. Макар да не знаех достатъчно за човешките изрази, за да изведа пълния смисъл, можех да се досетя.
– Знам, че тайникс са хипердвигатели – казах аз.
Всички в стаята ме погледнаха разтревожено, включително Еф Ем и Джорген, макар че нямах намерение да разкривам, че те са го издали.
– Ние, УрДейл, не сме толкова невежи, колкото предполага Върховенството.
– Вашият вид е многообещаващ – каза Куна. – Ето защо бяхте избрани измежду по-малките видове, за да се пробвате в нашето военно учение.
Опитах се да не се намръщя при термина „по-малки видове“. Не беше моментът да цепя клони.
– Това военно учение се появи на прага ни и се опита да ни убие – каза Джешуа. – Така че нека не звучи като такава чест да бъде поканен някой.
А, значи Върховенството събираше военна сила, за да унищожи хората. Това имаше смисъл. Може би тогава беше добре, че бях избегнала вербуването в Към Звездите. Сега вече знаех тайната, която исках да разбера там, и не си бях създала враг сред хората.
Джешуа продължаваше да ме гледа с нерзагадаем за мен поглед.
Все пак повечето от хората.
– Да преминем към същността – каза Джешуа. – Защо се върна, Аланик? Какво искаш?
Куна се облегна назад и очите им се разшириха – дионен жест на неудобство, помислих си. Еф Ем се отдръпна до вратата, където все още стоеше, докато Джорген безуспешно се опитваше да накара тайникс да се върне при него.
Щях да отпиша директния въпрос на Джешуа като човешка агресия, но изглежда не всички хора го приемаха за нормално.
Интересно.
– Върнах се, защото мисля, че можем да си помогнем взаимно – казах аз. – Върховенството също е враг на моя народ.
– Висшестоящите не са врагове – каза бързо Куна. – Винзик, настоящият лидер на армията на Върховенството, е заел твърда позиция срещу хората, но самото Върховенството не е монолит. То е разрастваща се амалгама от различни народи и гледни точки, никоя от които не може да бъде обобщена с едно единствено верую или…
– Да, както казахте – прекъсна го адмирал Коб. – Но както и да го наричате, неговите военни се опитват да ни изтребят. И това ни прави врагове.
– Мисля, че по-непосредственият въпрос – каза Джешуа – е какво могат да ни предложат урдаилите.
Изправих се още повече. Подобно на Еф Ем, и на мен не ми беше дадено място на масата. Не знаех нищо за човешките обичаи. Финис щеше да иска от мен да запазя преценката си, да допусна, че може би в човешката култура да бъдеш оставен да стоиш е жест на уважение.
Но очевидно не беше така. Всеки идиот би могъл да види това.
– Мога да обуча сайтоника ви – казах аз. – Моите умения са по-развити, защото съм имала знания и обучение, които липсват на вашите сайтоници. Ако бяхме съюзници, щяхме да споделяме информация с вас. Имаме знания и опит с Върховенството, които вие нямате тук, в изолация.
Стрелнах поглед към министър Куна, който със сигурност имаше много повече опит с Върховенството от мен, но те не спореха с мен.
Освен това опитът в сътрудничеството с Върховенството не беше същият като опит в съпротивата.
Джешуа се поколеба. Наистина имаха нужда от помощ със сайтониката и го знаеха.
Адмирал Коб прочисти гърлото си.
– Какво точно искате в замяна? – попита ме той. – Съюз между нашите правителства?
Това не беше нещо, което можех да предложа официално, не и при сегашното положение на нещата.
– Съюз между хората от Метален Рой и фракцията „Независимост“ на РеДаун – казах аз. Може и да нямах тази власт, но Ринакин я имаше и той ме беше изпратил. – Имам нужда от помощ, за да защитя народа си и да вдъхновя другите да се борят. След като подсигурим военната си база, бихме могли да официализираме съюза, да изградим план за съвместна съпротива. Твоят и моят народ се съпротивляваха заедно в последната война…
– И загубихме – каза Джешуа. – Ето как се озовахме в тази ситуация още от самото начало.
Не ми хареса намекът, че УрДейл са виновни за това.
– Ние сме били съюзници от поколения, не само по време на последната човешка война. А сега моят народ е в беда – казах аз. Единство се опитваше да потисне историята, но бях прочела книгите, които Ринакин имаше по темата. – Съперническа фракция събира онези, които искат да запазят независимостта си от Върховенството, и ще ни използват като лост. Ако първо работим заедно, за да спасим моите съюзници, след това можем да изградим коалиция, която заедно да се бори срещу Върховенството.
– Значи искаш помощ – каза Джешуа. – А не ни предлагате помощ.
– Мисля, че Аланик иска да каже, че един съюз между вашите народи би бил от взаимна полза – каза Куна. – И аз съм съгласен. Урдаилите все още са донякъде агресивни, но ако тази агресия може да бъде правилно насочена…
Това беше достатъчно.
– Ние не сме агресивни – казах аз. – Ние се защитаваме, както и вие. А заедно разполагаме с повече ресурси…
– Ние използваме всичките си ресурси, за да си помогнем – каза Джешуа.
– Изглежда като добро предложение – намеси се Коб. – Ако споделяме знания и ресурси, всички ще сме в по-добра позиция да се борим.
– Може би – каза Джешуа. – Но ако се съюзим с бунтовниците, може да изгубим възможността да преговаряме с Върховенството. Те са тези, които разполагат с истинската власт.
Еф Ем и Джорген ме погледнаха. Последния път, когато бяха говорили за преговори с Върховенството, бях реагирал зле. Явно това беше грешна тактика. Финис казваше, че добрият шпионин е уравновесен, като измерва реакциите си.
– Ако се пазариш с тях – казах аз – винаги ще откриеш, че дървата ти се връщат изгнили.
– Независимо от това – каза Джешуа, най-вече на Коб – не можем да изпратим самолетите си. Те са ни нужни, за да защитим Метален Рой.
– Щитът ни пази за сега – каза Коб. – Това може би е най-подходящият момент да изпратим някои от корабите си, за да нанесем удар, вместо да се крием тук и да чакаме Върховенството да измисли нов начин да ни нападне.
– Това не е наше решение – избухна Джешуа. – Междупланетен съюз трябва да бъде гласуван от Националната асамблея.
– Това зависи – каза Коб. – Ако става дума за военна операция, тогава решението трябва да се вземе от ЗСД.
Не знаех достатъчно за човешката политика, за да разбера кой е прав, но знаех достатъчно за политиката като цяло, за да предположа, че всеки ще тълкува закона по най-подходящия за себе си начин.
Протегнах ръка към съзнанието на Джорген, като се надявах, че няма да реагира видимо.
Съгласен ли си с тях“? – Попитах го.
Джорген се взираше в непокорния си тайникс, който лежеше на масата точно извън обсега му и тихо трептеше.
Не знам“ – каза Джорген. – „Това не е моя работа“.
Знам, че не е твоя работа“ – отвърнах аз. – „Питам те какво мислиш“.
Нямаме политика за това. Няма прецедент“.
Това също не беше мнение. На тези хора не им ли беше позволено дори да мислят сами за себе си? Как бяха успели да забранят това?
– Може би бихте могли да предложите на Аланик някаква квартира, докато го обсъдите – каза Куна.
– Да – каза Джешуа. – Мисля, че това е отлична идея.
Аз не го намирах за такава.
– Моите хора са в опасност – казах аз. – Не знам колко време им остава, преди да бъдат предадени на Върховенството.
Освен Еф Ем и Джорген, само Коб изглеждаше съпричастен. Останалите просто ме гледаха, сякаш проблемите ми не ги засягаха.
Все пак единственият ми избор беше да ги изчакам или да се върна у дома с празни ръце, без да имам къде да избягам и без да мога да помогна на брат си, на Ринакин или на останалите от съпротивата.
– Но ще бъда благодарна за това – казах аз, като се опитах да звуча така, сякаш го мисля сериозно. – Благодаря ви за гостоприемството.
Ако им отнемеше твърде много време, щеше да ми се наложи да измисля друг план. Не можех да оставя хората си в ръцете на Единство за дълго.
Но не можех да спася никой от хората си сама.

Назад към част 4                                                                  Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!