Глава 6
Николай не губи време. Той се дематериализира в шлейф от тъмносива пара точно пред очите ни, преди Луцифер или аз да успеем да го спрем. Той сигурно знае какво означава това вече. Що се отнася до мен, аз все още съм замръзнала от шок.
Мор.
Как? Защо?
Имаме да се справяме с орда от по-малки демони и Легион. Как, по дяволите, можем сами да се справим с нещо, излязло направо от страниците на „Откровения“?
– Искаш да кажеш…? – Звучи толкова странно, че дори не мога да довърша мисълта си.
– Мор, Белият ездач – обяснява Луцифер. – Първият от Четиримата конници на Апокалипсиса.
Свещена проклетия.
ГОЛЯМ СРАМ.
– Но… как? Те не могат да бъдат истински, нали? Мислиш ли, че Легионът ги е отприщил?
Луцифер поклаща глава.
– Заразата винаги е била навън. Деактивиран е, но се разхожда свободно.
– А кой би могъл да го активира? Или той? Или… каквото и да било?
– Само някой с голяма тъмна сила. Най-голямата тъмна сила – Аз.
Намръщих се.
– Искаш да кажеш, че ти си го направил?
Той поклаща глава.
– Никога не бих го направил. Няма какво да спечеля от задействането на апокалипсиса. Всъщност съм взел необходимите предпазни мерки, за да го избегна.
– Тогава кой?
– Не знам.
Майната му.
Не знам не е нещо, което искаш Дяволът да каже, когато говори за края на шибания свят.
– Ами не можеш ли да го спреш, да го върнеш обратно?
Още едно поклащане на главата му.
– Мога само да се надявам, че другите конници не са задействани.
– Да се надяваме? Искаш да разчиташ на надеждата? Луцифер, тази грипна епидемия убива хора! И се разпространява по-бързо от всичко, което някой някога е виждал! – Изправям се на крака, като трябва да направя нещо – каквото и да е, за да не изкрещя. – Може би трябва да се обадим на Седемте. Със сигурност са разбрали, че сме изпаднали от мрежата и не сме в Детройт. Може би могат да помогнат.
– Не. Ако им се обадим, само ще влошим ситуацията. Трябва да ги държим настрана от това.
Той също се изправя и се обръща към стаята си. Аз съм по петите му.
– Но ние сме само двама. Не можем да се справим с всичко това сами. Луцифер, просто се вслушай в разума. Ако всички тръгнем да търсим Мор, може би ще успеем да намерим Легиона.
– Не.
– Не можем просто да не правим нищо! Те изобщо знаят ли какво се случва? Имаме нужда от помощ!
– Казах не, Идън.
– Майната му. Не ме интересува какво си казала. Ще се обадя на Каин. Той ще знае…
Луцифер се завърта по-бързо, отколкото моите нефилимски очи могат да го проследят, и хваща потника ми, като ме притиска към най-близката стена. Задната част на главата ми се сблъсква с твърдата мазилка достатъчно силно, за да счупи зъбите ми и да изпрати пулсираща болка, която се излъчва по целия ми череп.
– Казах не – изригва той само на сантиметри от лицето ми. – Не ми пука за умиращи хора. Не ми пука за Седемте. И съм сигурен, че не ми пука за това какво според теб трябва и не трябва да правим. Ти си моята грижа. Това е всичко. Това е всичко, което има значение. Така че можеш да ме проклинаш, можеш да ме мразиш, но в края на краищата знаеш, че бих оставил този свят да изгори на клада, за да те опазя жива.
Оставам зашеметена, замръзнала до стената, докато Луцифер се обръща и се запътва към спалнята си, оставяйки ме да гледам как вратата се затръшва след него.
Секунди, а може би и минути по-късно, сърдечният ми ритъм се забавя и отново съм в състояние да мигна. Отдръпвам се от стената и се връщам в зоната за сядане. Разочарована от себе си, че го предизвиквам, се свличам на черния кожен диван и грабвам дистанционното, като увеличавам звука, за да заглуша мислите си.
Мразя го. Мразя го, но, по дяволите, го разбирам. Защото, ако бях на негово място и имах силата да направя всичко отново и да предпазя Легион от влиянието на Многото, щях да направя каквото е необходимо. Но това все още не обяснява предаността на Луцифер към моята безопасност. Може би той се чувства виновен за това, че ме е заразил с Призоваването, когато съм била само плод, за да се увери, че съм попаднала в списъка с убити на Седемте. А може би това са всички глупости след това – да ме чука насън по време на оргия в Ада, да ме блъска с бронирана кола, да ме връзва с въже, напоено с ангелска отрова, да ме манипулира, за да отида в дома му, да ме кара да гледам как осакатява и измъчва хора за свое удоволствие нощ след нощ – за което той все още се чувства зле. Въпреки това не виждам Дяволът да съжалява за нещо от това. Всъщност предполагам, че това е нещо обичайно за него.
Прехвърлям каналите, без да искам повече новини, които да подхранват кошмарите ми, и попадам на Food Network. Веднага се сещам за сестра ми, спомням си, че един уикенд преди време и хрумна идеята да си пуснем Chopped вкъщи. Бяхме тук, в онзи малък, порутен апартамент, и се опитвахме да превърнем юфка „Рамен“, шунка от консерва и „Доритос“ в гурме. Умряхме от смях и въпреки че шедьоврите ни не бяха годни за консумация, бих заменила всички луксозни храни, частни самолети и луксозни хотелски апартаменти само за още един такъв ден с нея.
Тя никога няма да ми прости, че не и казах довиждане. Имах време – можех да отида да я видя веднага след като се върнахме от Грант Парк. Можех да настоявам да отложим пътуването си, за да мога да се промъкна в болничната ѝ стая. Но аз бях егоист и вместо да постъпя правилно, пазех сърцето си, знаейки, че ще ме съкруши отново, ако се отдалеча от голямата си сестра, единственото семейство, което ми остана.
Отказвам се от мъчителните сълзи и съсредоточавам цялата си енергия върху това да държа клепачите си отворени. Не искам да спя. Сънят ще извика чудовищата. Измъчват ме огън и кръв. Какво следва? Да ме изядат живи скакалци? Като се има предвид, че Чумата се е надигнала, няма да се учудя, ако се събудя покрита с гнойни циреи.
Не съм сигурна как се случва, но за едно мигване се взирам в Боби Флей, който отива на крака при готвач претендент. В следващия се разбуждам и установявам, че е тъмно и съм покрита с топло, вълнено одеяло. Но аз не сънувах. И за това съм безкрайно благодарна.
Утрото настъпва твърде скоро и се събуждам от звуците на моя временен съквартирант, който грубо и доста неприятно прочиства гърлото си.
Едва съм изчистила съня от очите си, когато той въздъхва тежко и заявява:
– Скучно ми е. Събуди се.
Примигвам, протягайки ръце над главата си.
– Какво… – Насилствено отварям клепачи, за да разгледам обстановката. Все още съм в хола, все още съм на дивана, все още съм облечена (слава Богу), а Луцифер е подпрян на подлакътника на дивана, буквално на сантиметри от лицето ми. О, за бога.
– Хайде, Идън. Ти спа цял ден. Бременна ли си или има нещо друго?
– Какво, по дяволите, Луцифер? – прозявам се и покривам лицето си с одеялото. – Колко е часът?
– Почти обяд.
– По обяд? – Сядам права и се обръщам, за да погледна през прозореца. Сигурно е, че е светло. Имам чувството, че току-що съм заспала преди трийсет минути.
– Да. Кой изобщо спи толкова много? Щях да си помисля, че си мъртва, ако не беше хъркането ти.
– Казваш това само защото не спиш. А аз не хъркам.
– Ха! Но хъркаш. И слюноотделяш малко.
Търся нещо, което да хвърля по него, но той бързо се изправя и се разхожда, за да надникне през прозореца.
– Искам да ти покажа Ню Орлиънс. Облечи се.
– Шегуваш се с мен, нали? Искаш да разгледаме забележителностите? – Подигравам се недоверчиво. – Първо изчезваш и не ми казваш какво правиш. След това хвърляш върху мен бомбата „Мор“. А след това ме притискаш до стената и общо взето ми казваш, че не ти пука какво искам и какво мисля. – Прокарвам ръка през дивата си, сплъстена сребриста коса. – Ние не сме тук, за да видим града, Луцифер. Тук сме, за да намерим Легион. Така че, ако нямаш следа, щастливият ми задник ще бъде паркиран точно тук.
– Първо, почиствах банята ти – между другото, нямаш нищо против – и откривах как, по дяволите, някой или нещо е пробило защитите около хотела. И второ… няма никаква бомба от Мор. Това би било война.
Завъртам уморените си очи.
– И третата ми точка?
– Бях увлечен от момента. Съди ме – свива рамене той. – Ами ако заведем дело в града и същевременно се насладим на забележителностите? Това ще развърже ли памучните ти гащи от кошчето за боклук?
– Ти си невероятен – изпъшквам, изкачвайки се на крака.
– Знам. Така че сега можеш ли да се облечеш? И моля те… направи нещо с този дъх. Определено това е една от най-малко очарователните страни на човешката ти същност.
Този път съм подготвена и запращам декоративна възглавница в лицето му. Разбира се, той я улавя, преди да успее да наруши и един косъм на главата му. Разочарована от това колко дяволски съвършен изглежда той и каква каша трябва да съм аз, се запътвам към спалнята си, преди той да успее да хвърли още обиди за сметка на моята смъртност.
– И побързай! Гладен съм – обажда се той зад гърба ми.
Отвръщам му с неприличен жест, въпреки че стомахът ми къркори само при споменаването на храна.
Точно както каза, стаята е чиста, без да има дори петънце кръв. Би трябвало да му благодаря, но това само ще го накара да злорадства още повече. Освен това трябва да призная, че супер интензивният Луцифер ме плаши. Жизнерадостният, арогантен Луцифер е досаден, но все пак поносим.
Бързо се освежавам и обличам, нетърпелива да получа нещо повече от прескъпи закуски от бара в корема си. Когато излизам в общата зона, Луцифер прави физиономия.
– Какво? – Поглеждам надолу към дънките, суитчъра и маратонките си – един от малкото нормални тоалети без блясък, които успях да изнеса от Ирин.
– Не притежаваш ли нещо, което да не крещи, че си купувам дрехите от DICK’S Sporting Goods? Ние сме в Ню Орлиънс, Идън. Не в Ню Йорк.
Сложих юмрук на бедрото си.
– Искаш ли да тръгваш, или искаш да стоиш тук и да ме обиждаш цял ден? Защото съм сигурна, че мога да измъкна чорап с дупка.
– Шегувам се, шегувам се – смее се той и ми маха с ръка. Проправя си път към мен с елегантни крачки и протяга извивката на лакътя си. – Мога ли да имам честта да ви разведа, милейди?
Поглеждам към предложената ръка и подсмърчам.
– Първо храна. Останалото все още е спорно.
Слизаме с асансьора без инциденти и излизаме на тротоара
– Да вземем ли такси?
Луцифер поклаща глава.
– Това е Ню Орлиънс, бейби. Добрата храна е на всеки ъгъл. Хайде.
Дори в ранните часове на деня градът гъмжи от туристи, които носят мъниста и обикалят баровете, облечени в богати скъпоценни камъни и фланелки на „светците“. Позволявам на Луцифер да ме води през потока, докато той маневрира през ордите, които влизат и излизат от ресторанти и магазини.
– Как улиците вече са толкова претъпкани? – викам, когато минаваме покрай един духов оркестър.
– Това е нищо. Трябва да се върнем по време на Марди Гра. Най-доброто парти на Земята.
Не пропускам „ние“ в изказването му, но и не си правя труда да го адресирам до мен. Той знае, че това никога не би могло да се случи и ако не успеем, никога няма да има друг Марди Гра.
Стигаме до един ресторант на Канал Стрийт, който, честно казано, не е много интересен отвън, но вкусните аромати, които се носят от кухнята, са достатъчни, за да ме накарат буквално да ми текат лигите. И съдейки по опашката от хора на улицата, това е мястото, на което трябва да бъдем.
Започвам да вървя към края на опашката, но Луцифер ме хваща за ръката, преди да позволи на пръстите си да се плъзнат надолу към ръката ми. Дланите ни се докосват.
– Не чакай, скъпа. Хайде.
Той ме повежда навътре и сме посрещнати от хостеса, която веднага ни отвежда до нашата маса.
– Е, тук е уютно – отбелязвам аз, като разглеждам изтърканите дървени маси и избледнелите снимки. – Изглежда, че съм се облякла подходящо. Не мога да кажа същото за теб, освен ако не планираш да водиш гей сватба след обяда.
Той се преструва на обиден.
– А какво не е наред с костюма ми?
– Е… малко тесен, не мислиш ли?
Вървим напред-назад, като си отправяме закачливи подмятания, докато не се появява първата порция храна: кошница с току-що извадени от фритюрника кюфтенца.
– Пълни са с раци – обяснява Луцифер, докато аз гледам хрупкавите златисти пържени кюфтенца.
– Но ние не сме ги поръчали. – Въпреки че сериозно обмислям да ги запазя за себе си.
– Аз ги поръчах. Поръчах всичко.
Свивам устни.
– Ти си поръчал и за мен? И откъде знаеш какво харесвам? Откъде знаеш, че не съм смъртоносно алергична към морски дарове?
Той се задавя със смях.
– Защото знам.
Неспособна да отричам повече глада си, вземам едно рачешко кюфте и отхапвам, като изгарям езика си. И, по дяволите, струва си.
– Вкусно е, нали?
– О, Боже мой, да – стена, преди да напъхам остатъка в устата си и да си взема още един. – Забрави за гей сватбата. Готова съм да се оженя за тези.
Дори не сме изяли кошницата, когато носят още храна. На масата ни са поставени димящи купички с гъмбо и етуфе, които миришат така, сякаш са благословени от самия Господ, и се кълна, че почти плача.
– Не бързайте. Има още – усмихва се Луцифер, докато се нахвърлям на яденето.
Дори не мога да си спомня кога за последен път наистина съм вкусвала храна, без езикът ми да е омърсен от киселия вкус на страха. И да съм тук? В Ню Орлиънс, да ям най-добрата храна, позната на човека? Дори да се храня с Дявола, това преживяване няма да е по-малко невероятно.
Следващото ястие е огромно блюдо с пържени морски дарове. Всичко от скариди, стриди и раци е подредено на купчини, придружено от пържени картофи и зелева салата. Ям, докато почти се пръсна, а Луцифер ме наблюдава над вилицата си с развеселен блясък в очите. Не го разпитвам и, честно казано, не ме интересува. Може би ако не се опитваше да ме впечатли с онези претенциозни вечери в Ада, щях да ям повече.
Когато поднасят десерта, си мисля, че може да припадна от преяждане. Но не и преди да си позволя мъничко да опитам от най-невероятния пудинг, полят със сос от уиски, създаван някога.
– Готова ли си да тръгваме? – Пита ме Луцифер, преди да заспя там, на масата.
– Трябва ли? Едва мога да се движа – хленча.
– Не се притеснявай. Имам изненада за теб.
Той пуска на масата няколко банкноти, повече от достатъчни, за да покрият нашето ядене и яденето на почти всички закусващи тук, и протяга ръка. Този път аз я поемам. Прекалено съм сита, за да протестирам, а и ще ми е от полза да ми помогне да си изкарам задника от стола.
Бих казала, че е просто съвпадение, че на излизане ни чака превозно средство, но съм се научила, че Луцифер никога не оставя нищо на случайността. Качваме се – той по-грациозно от мен – и вече се носим по улиците във файтона, теглен от велосипед, минавайки покрай вуду магазини и туристически капани.
Удрям длан в челото си.
– Мамка му. Толкова бях заета с това да си напълня стомаха, че дори не си направих труда да се огледам за някакви улики.
– Забелязах. Но не се притеснявай, позволих си да го направя вместо теб.
– И?
– И не усетих нищо. Грехът е навсякъде. За мен той е като въздуха. Но има определено усещане – вкус – което интензивният грях излъчва. Той остава върху човека като марка и не се отмива лесно. Не и без изкупление.
– И така, къде смяташ да намериш тази силна марка на грях? – Питам.
– Място, с което трябва да се запознаеш добре. Време е да посетим няколко приятели. – Той се усмихва по онзи начин, който ми подсказва, че не е замислил нищо добро, и аз знам, че с мен е свършено. – Отиваме на гробището.
Назад към част 6 Напред към част 8
