С.Л. Дженингс – Падналото царство ЧАСТ 9

Глава 8

Докато се връщаме към хотела, във въздуха витае заразително чувство на тревога. Слуховете са се разнесли и хората са разбираемо разстроени и уплашени. Имаше толкова много въпроси.

Коя държава е изстреляла ракетите?
Дали са се прицелили в САЩ?
Имаха ли нашите военни ресурси да отвърнат на удара?

Приятели и роднини на чуждестранни войници плачат по улиците, мъчат се да се свържат с тях по телефона, но всички линии са заети. Пред вратите на магазините има опашки от хора, които се опитват да си купят храна и вода, а по всичко личи, че рафтовете вече са празни. Мор и неговият смъртоносен грипен щам са достатъчно ужасяващи. Но войната… това е невъобразимо. И съм почти сигурна, че това е само началото.
– Не може ли да се направи нещо? – Питам, щом се озоваваме в апартамента. Луцифер се насочва направо към прясно заредения минибар.
– Не. Не и без последствия.
– По-тежки от тези? – Посочвам с ръка към прозореца, където все още се чуват виковете на паникьосаните, въпреки че е затворен.
– Екзистенциално.
Поклащам глава. Отказвам да повярвам, че от нас се очаква просто да се преобърнем и да го приемем. Само двама от Ездачите са освободени, а вече са загинали хиляди. Ако могат да нанесат толкова много щети за няколко дни, какво ли повече биха могли да направят другите двама?
– Имам го под контрол – промълвява Луцифер, въпреки че думите не се отразяват на лицето му.
– Би трябвало да се надявам на това. Искам да кажа… аз не съм Екипът на Сатаната, но ти си владетелят на Ада. Твоята власт е неограничена.
– Там долу… да.
– Какво? – Питам невярващо
– Там долу съм всесилен – обяснява той, преди да отпие глътка уиски. – Земята е Божието царство. Ако имах безгранична власт тук, защо щеше да ми е нужно Призованите да изпълняват заповедите ми?
И ми хрумва.
– Призваните. Не можеш ли да ги активираш, за да – не знам – търсят Легиона? Или може би дори за Конниците? Някога си ги използвал, за да донесеш болка и страдание на човечеството. Не можеш ли да ги използваш за добро?
– Премахнах Призованите, помниш ли? Според споразумението ни. Моите сделки са абсолютни.
– Добре… отмени го. Или да сключим друга сделка. – Протягам ръка, за да я стисне.
Той поглежда към протегнатата ми длан, но не я поема.
– Осъзнаваш ли, че ако отменя тази сделка, ти също ще бъдеш под влиянието на Призоваването.
– Не ме интересува. Стига да успееш да обърнеш това. Никой човек не е изцяло зъл. Знам, че всички сме родени от грях, но това, че някой върши ужасни неща, не го прави непременно ужасен човек.
Луцифер навежда глава на една страна, над очите му се вижда лека бръчка.
– Ти наистина вярваш в това, нали?
– Вярвам – кимвам и го казвам сериозно.
Той оставя чашата си и протяга ръка, за да постави дланта си в моята. Но точно когато върховете на пръстите ни се докосват, се чува оглушителен гръм и земята се разтреперва под краката ни. Зъл вятър преминава през стаята с цялата сила на ураган. Препъвам се, за да се хвана за облегалката на дивана, мъчейки се да се задържа изправена, но няма смисъл. Картини падат от стените. Чаши и декоративни елементи се разбиват на земята. Парчета мазилка се сипят от тавана върху косите и дрехите ни.
И тогава идва шумът.
Той е като кръстоска между писък и свирка, толкова висока, че каквото стъкло не се е счупило от земетресението, сега се взривява на прах. Покривам ушите си и лягам на пода, но не мога да го заглуша. То е в главата ми, разнищва мозъка ми.
Луцифер просто стои там, с безизразно лице, изобщо не се притеснява, че го разтърсват като парцалена кукла. Сякаш знае точно какво е това и се подготвя психически.
Чувствам се така, сякаш мога да припадна. Но точно преди клепачите ми да се затворят, всичко спира.
И на вратата се почуква.
На разтреперани крака се изправям и посягам към ножа, закрепен на прасеца ми.
– Това ще е безполезно – изсъсква Луцифер. Той е ядосан и в походката му се усеща напрежение, докато си проправя път към вратата. Следвам го плътно, като пренебрегвам предупреждението.
Той изсмуква раздразнено дъх и нарежда:
– Не казвай нищо, освен ако не се обърне към теб. – След това, сякаш е превъртял превключвател, лепва ярка усмивка на лицето си и отваря вратата.
Но това не е коридорът от другата страна. Това е друга стая, със същия план като апартамента „Луцифер“ и също толкова луксозна, но напълно противоположна. Тя е застлана с бели тъкани, бял мрамор, небесносини стени и златни акценти. Ако нашият апартамент е създаден по модела на Луцифер, то този апартамент трябва да представлява…
– Михаил – изсумтя Луцифер.
Отначало не го виждам, а съм сигурна, че дори не е бил там преди пет секунди. Но на зимния бял диван се е излегнал мъж, облечен в небрежен бял костюм, който ни се усмихва. Косата му е като най-ярките слънчеви лъчи, а очите му са сини като ясно, лятно небе. Той ни маха да се присъединим към него, затова поглеждам към Луцифер за потвърждение. Той кимва твърдо и челюстта му се свива.
– Елате сега – изрича Михаил.
Прекрачваме прага едновременно и в момента, в който кракът ми докосва килима, ножът в ръката ми изчезва.
– Тук няма нужда от това. Ти си в безопасност, дете.
Той е архангел Михаил, красиво и добродетелно същество. И аз все още не му вярвам ни най-малко.
– Правиш доста добро впечатление, братко – коментира Луцифер, заемайки любовното кресло срещу Михаил. Аз го следвам.
– Толкова далечно пътуване. Освен това си мислех, че ще оцениш показността, Луцифер. – Михаил се усмихва, а правите му, бели зъби са толкова ярки, че почти заслепяват.
– Надявам се, че не си направил това пътуване заради мен. Не бих искал да си създаваш неприятности – замисля се Луцифер. Той се държи галантно, нещо, което не прави за никого, освен за Ирина.
– О, Луцифер. Винаги толкова срамежлив. Разбира се, че съм тук, за да те видя. Ти беше много зает. Помислих, че ще е най-добре да си поговорим.
Луцифер се ухилва.
– Разговор? Сигурно си наясно с човешките технологии. Можеше да изпратиш SMS. Те дори имат емотиконка за ангел само за теб.
– Да, да. Но това е разговор, който е най-добре да се проведе лично, не си ли съгласен?
Луцифер почти стене.
– И какво съм направил, за да заслужа да бъда удостоен с твоето присъствие, Михаил? – Превод: Какво, по дяволите, правиш тук?
– Не се обаждаш. Не пишеш. Започнах да се притеснявам.
– Е, моля, извини ме за липсата на кореспонденция. Бях малко зает да защитавам човечеството от стремежа на Уриел да си отмъсти. Предполагам, че си наясно с последните дела на нашия брат. – Предизвикателство, обвито в отвратителна любезност.
Михаил леко свива устни. Той също го е чул.
– Чувам. И с него ще бъде постъпено по съответния начин.
– Значи това е вярно – отговаря Луцифер, гласът му е равен. – Той все още е жив.
Усмивката на Михаил се разширява.
– Засега. Всъщност аз съм тук по друг, по-належащ въпрос.
– О? Трябва да е сериозен, за да заслужи времето и вниманието ти.
– Да, важно е – кимва Михаил. – Но ти знаеш това, нали. Ето защо си тук, а не в Ада, където те оставих.
Луцифер въздъхва. Той няма да се измъкне от това, което означава, че аз няма да се измъкна от това. Каквото и да е то.
Михаил грациозно сгъва ръце пред себе си.
– Сега… въпросът за отприщването на Легиона. Определено не е добър имидж за татко. Мислех, че сме го обсъждали преди векове.
– Обсъждахме и аз се справих с него. Точно както се справям и с това – настоява Луцифер.
– Толкова много ярост в нашия брат… такъв срам. Не е нужно да ти напомням какво ще се случи, ако не успееш да поставиш животното си в клетка.
Юмруците ми се стягат в скута ми и трябва да прехапя език, за да не кажа нещо глупаво.
– Както казах, аз се справям с него. Имаш думата ми.
– Отлично! – Михаил грейва, като пляска с ръце. – И какво е това, което чувам за Ездачите? Това трябва да е глупав слух, нали?
– Аз също се занимавам и с този въпрос.
Михаил поглежда.
– Изглежда, че ръцете ти са пълни, Луцифер. Какво да кажем за твоите демони, които се разхождат свободно по Земята. Баща ни няма да е доволен. А както знаеш, ако не можеш да се справиш със собствените си дела, аз ще бъда принуден да ги реша вместо теб. Разбираш, нали?
– Разбира се.
– Добре. Надявах се, че ще бъдеш съгласен. – Михаил кимва. – Ето защо проявявам малко милост. Имаш на разположение седем дни. Вземи кучето си на каишка, срази Ездачите или няма да имам друг избор, освен да сложа край на всичко това. А всички знаем какво означава това.
Забравила предупреждението на Луцифер, аз избухвам:
– И какво точно означава това?
Луцифер издава тихо съскане, когато особеният син поглед на Михаил пада върху мен. Досега той се беше преструвал, че дори не съм тук. Сега ми отделя цялото си внимание и това е стряскащо. Не мога да го погледна директно, защото се страхувам да не ми изгорят очите. Опитвам се да се обърна, но съм закована на място, безпомощна пред неземната му красота и огромна сила.
– Това означава, скъпо момиче, че ще опустоша всички неща, които не са от Бога. Онзи, когото наричаш Легион, Седемте, демоните и дори теб и всички останали нефилимски мерзости ще бъдат прочистени от този свят. Ще го изчистим и гарантирам, че методите ни са ефективни.
– Ние?
Луцифер се обръща към мен и се провиква, преди брат му да успее да отговори.
– Михаил е командир на Божията армия.
– И този, който е отговорен за изпращането на Луцифер и братята ни в Ада – добавя Михаил с вещина.
Той кръстосва крак върху коляното си с елегантност. Мека усмивка гали лицето му, сякаш не обсъжда небрежно смъртта ни, сякаш предава планове за вечеря.
– Разбираш, нали, защо трябва да се направи? Хората са неспособни да се спасят от собствената си смърт. Те се впускат с усърдие в рискови действия, като хвърлят предпазливостта на вятъра и грубо пренебрегват принципите, които сме установили за тяхното оцеляване. Бог им е дал Земята, но те арогантно я унищожават. Той им е дал живот, но те се тровят с напитки и изкуствени вещества. Бог им е дал абсолютно всичко, но то все още не е достатъчно. Те лъжат, крадат, мамят, блудстват. Те убиват, сякаш човешкото съществуване е безсмислено. – Прави драматична пауза и продължава – Твърде дълго позволявахме на вашия вид да се държи така – като бебета. И сега, когато най-мрачното от всички злини рискува да унищожи всичко, за което сме работили, за да го запазим, е по-очевидно от всякога, че нашата помощ е необходима.
– Но нали Бог ни е дал и свободна воля? – Питам, знаейки много добре, че изпитвам границите. – Не е ли това причината, поради която ни е даден мозък, за да можем да мислим и да избираме сами?
– Дал е – отговаря Михаил с отсечен тон. – И всички вие продължавате да избирате погрешно.
– Уверявам те, Михаил – започва Луцифер, като привлича вниманието към себе си и го отклонява от мен. – Те осъзнават грешният пътя. И ако не успеят да се покаят, аз ще бъда твърде щастлив да ги накажа.
– Сигурен съм, че ще го направиш, братко. Но кой ще бъде там, за да те накаже за твоята дързост? Беше ти дадено мястото и ти позволи на поданиците си да се движат свободно. Какво говори това за твоето лидерство? Или да кажа, за липсата на лидерство? Разочароващо е.
Луцифер не отговаря, но аз усещам силната топлина на мълчаливото му кипене. Той е като дете, което бива порицавано в кабинета на директора. Никой не му прави това. Никой. И все пак той седи тук и позволява на Михаил да го обижда и омаловажава.
Не мога да седя тук и да го оставя да унижава Луцифер, дори и да е Дяволът.
– Това не е негова грешка. Нищо от това не е. Хората не са избрали да бъдат създадени по този начин. Не съм избрала да бъда зачената от ангел, който има да урежда сметки. И Луцифер не е избрал някой да разкъса портите на Ада. Ако искаш да обвиниш някого, обвини Уриел. Той е отговорен за всичко това. Ние просто се опитваме да поправим нанесените щети и да избегнем по-нататъшни страдания. И въпреки това трябва да бъдем наказани за това?
– Ако трябва да бъда откровен, вие трябва да бъдете наказани за това, че съществувате – скастри ме Михаил.
– И защо е така? – Дори нямам търпение да задържа раздразнението в тона си.
– Защото сте обида за Бога. Дъхът в дробовете ти и кръвта във вените ти са оскърбление за човечеството. Не е трябвало да се раждаш.
– И не съм искала да бъда! – избухвам.
– Вярно е – отговаря Михаил, а на красивото му лице се появява снизходителна усмивка. – Но ако е допусната грешка, би ли я пренебрегнала, надявайки се, че тя ще се оправи сама? Или ще се погрижиш да я поправиш?
Не отговарям. Не мога да отговоря. Прекалено съм ядосана, прекалено наранена, за да се опитам да се защитя. А той не е заслужил правото да ме кара да моля за живота си.
Мислех, че той ще бъде различен. Исках да вярвам, че Уриел е изключение, а не правило. Но ето ме отново, подигравана и осмивана от поредния задник ангел.
– Часовете започват сега – съобщи Михаил пренебрежително. – Успех.
Ставам и спринтирам към вратата още преди Луцифер да е напуснал мястото си. Той промърморва нещо на Михаил с тих глас, на език, който не разбирам. Михаил се смее от сърце, преди да отговори. Нямам време за тези глупости. Вече нямам какво да кажа.
Когато дръпвам вратата, по някакъв начин се пренасяме обратно в хотелския ни апартамент, а слънцето вече се е скрило зад хоризонта. Бърз поглед към часовника ми показва, че е почти полунощ. Няма как… струваше ми се, че сме отсъствали само за двайсет минути. Щетите, които пристигането на Михаил причини, вече не са очевидни. Няма дори парченце стъкло или петно от откъртена боя. Сякаш дори не е бил тук.
– Можеш ли да повярваш, че този глупак…? – Натъжавам се. Сега е мой ред да ударя минибара.
– Това всъщност беше леко Михаил – коментира Луцифер, сядайки на дивана. – Той е многостранен. Има самодоволен Михаил, злобен Михаил, кафяв Михаил, надут Михаил и, разбира се, огромен пич Михаил. Смятай се за късметлийка.
Той почуква с пръст по брадичката си, сякаш е дълбоко замислен. Аз просто наблюдавам как се въртят колелата в главата му, надявайки се и молейки се, че има план, който ще ни измъкне от тази каша. Имаме една седмица. Една седмица. Седем дни, за да намерим Легиона, да изкореним Множеството, да върнем демоните в клетките им, а и да спрем останалите двама конници да се активират и да започнат апокалипсиса. Забавни времена.
– Разбирам го, знаеш ли – казва тихо Луцифер. – Ние се прецакахме жестоко. Аз съм се прецакал жестоко. Разсеях се. Не, майната му – станах небрежен. Позволих на манията си в манипулирането на човечеството да ме направи мек. Знаех, че Ставрос е жаден за власт, но никога не съм мислил, че има смелостта да се изправи срещу мен. И ако през цялото време е имал някаква тайна лоялност към Уриел, трябваше да знам за това. Трябваше да знам. Точно както трябваше да знам, че Уриел ще излезе от релси в отмъщението си. Точно както трябваше да знам, че моите вмирисани демони са заговорничили срещу мен. Точно както трябваше да знам, че Легионът не е достатъчно силен, за да се бори сам с Многото. Така че да, разбирам защо Михаил изпитва нужда да се намеси. Аз се превърнах в онова, за което се присмивах на Легион. И сега трябва да платя цената за това.
– Но всъщност не можеш да се съгласиш, че всички трябва да умрем заради нещо, което никой не е знаел, че се случва, нали? – Заемам мястото срещу него и се навеждам напред, като опирам лакти на коленете си.
– Някой трябва да плати цената, Идън. – Той ме поглежда, а изражението му е неразбираемо. – Единственото, за което съжалявам, е, че не те убих, когато имах възможност.
Гърбът ми се изправя.
– Какво?
– На какъв живот те обрекох? Смъртта щеше да е доброта. Огледай се. Можеш ли честно да кажеш, че би предпочелa да живееш в хаос, отколкото да умреш от мирна смърт още преди да си поелa първата си глътка въздух?
Не знам какво да отговоря на това, но знам, че той не го има предвид. Михаил е влязъл в главата му. Разбира се, Луцифер може да бъде първокласен гадняр, но той се променя. Той се развива. Това трябва да се брои за нещо.
– Не искаш да кажеш това – казвам малко над шепота.
Гласът му е лед, кaто се плъзга по гръбнака ми.
– Да, казвам го. И ако имах възможност да направя всичко отново, щях да го направя.
Без да каже и дума повече, той се изправя и се отправя към спалнята си, оставяйки ме в безмълвно униние.
Луцифер би ме убил, ако можеше да се върне назад, когато съм била само плод. И колкото и да не ми се иска това да е вярно, аз му вярвам. Той щеше да го направи. И може би все още иска да го направи.
Отправям се към собствената ми спалня, дори само за да избягам от този ден. Войната е отприщена, Михаил ни е дал срок, а Луцифер е признал, че му се иска никога да не съм се раждала.
Не знам как заспивам и дори дали наистина заспивам.
Радвам се само, че не сънувам.

Назад към част 8                                                                    Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!