Глава 18
Наистина се чувствам зле, така че веднага щом Луета ни донесе чашите с вода, изпих своята и поисках да ми долее.
– По дяволите – проклина тя тихо, след като тя се отдалечава, за да донесе храната ни.
Честно казано, в момента дори не мога да си помисля за ядене, но знаейки, че това може да е буквално последното ни хранене, оставам с противоречиви чувства. Ако ресторантите в един от най-натоварените райони в страната не могат да поддържат запасите си от храна, какво означава това за обикновените хора? За бедните? И колко от тях ще рискуват да се заразят от Мор, само за да могат да нахранят семействата си?
Сякаш ние – Конниците – сме свързани не само със съдбата, но и с чумата. Чумата задвижи топката, а когато се появи Войната, тя раздели ресурсите на страната. Хората излязоха и започнаха да трупат храна и вода. А сега, когато пристигна Гладът, няма достатъчно храна за всички. Ако първите трима от нас по невнимание са убили десетки хиляди, какво бих могъл да направя аз? Как може Смъртта да е по-лоша от болестите, насилието и глада?
Храната ни пристига и макар че бих предпочел да я дам на някой, който има по-голяма нужда от нея, аз ям колкото мога по-бързо, знаейки, че ще имам нужда от силите си, ако имаме някаква надежда да сложим край на всички тези страдания.
– Трябва да се свържем със Седемте – предлагам, след като съм се нахранила. – Имаме нужда от помощ. И може би, ако Лилит знае, че е предизвикала тази епидемия, би могла да се опита да се пребори с нея.
Когато Луцифер поклаща глава, не съм ни най-малко изненадана.
– Колкото сте по-близо една до друга, толкова шансовете да се активирате са по-големи. Ездачите работят като ефекта на доминото. В крайна сметка единият предизвиква другия. Ако успеем да съберем и трите на едно централизирано място, това ще бъде катастрофално.
Повдигам вежда, разбирайки защо Луцифер се е опитал да ме изолира.
– Значи затова си бил ядосан, че Габриела е тук.
– Правилно – кимва той. – Ако сте разпръснати един район няма да бъде напълно затрупан от зарази.
– Но със сигурност заразите ще се разпространят, нали? Вирусът на грипа вече засегна източното крайбрежие и се съобщава за случаи отвъд океана.
– Но вие не сте в чужбина. Вие сте тук. Ако и тримата първи конници се появят в Ню Орлиънс, ти със сигурност ще бъдеш активирана.
– И бих донесла смърт на всичко по пътя си.
Въздъхвам от безнадеждността си и отдръпвам чинията си. Шансовете винаги са били срещу нас, но това е много по-лошо, отколкото очаквахме. Ако Гладът е тук, това означава, че Саския трябва да е наблизо. А при залавянето на Габриела няма как да знаем дали я държат в града, или другаде. Лилит, която е на другия край на страната, е последната ни надежда, но не се знае колко дълго ще остане там. Ние сме тук от почти седмица. Със сигурност тя и Андраш са на път обратно към Чикаго или към друга мисия. И ако сведенията на Тойол са достатъчни, то те ще тръгнат по следите на Легиона, който е извършил убийство-самоубийство, също като нас.
– Мислиш ли, че Легион е способен да направи това? Да освободи Конниците?
Луцифер започва да клати глава, след което свива рамене.
– Вече не знам на какво е способен. Със сигурност е достатъчно могъщ, но винаги е бил повече мъченик, отколкото убиец. Щеше да предвиди, че ще има масови жертви, и да намери друг начин да сложи край на живота си.
– Надявам се, че си прав – кимвам аз. – Защото ако знаеше, че е причинил всичко това, никога нямаше да може да си прости. Няма да има причина да се опитва да се пребори за връщането си.
– Да, ще има. Той има една много добра причина – не се съгласява остро Луцифер. – Ти.
Въздъхвам, като ми се иска да вдъхна живот на думите му.
Винаги съм вярвала, че един мъж никога няма да бъде ключът към моето спасение. Без значение колко яростно се грижи за мен, аз нямаше да бъда цяла, благодарение на неговите чувства – съм цяла. Любовта му би могла да облекчи болката от самотата. Тя можеше да успокои жилото на дълбоко вкорененото чувство за не адекватност. Можеше дори да е достатъчно силна, за да зашие разкъсаното ми сърце, но нямаше да спаси душата ми. Това зависеше изцяло от мен. И никакви красиви усмивки и още по-красиви думи не биха могли да променят това.
Започвам да осъзнавам, че същото щеше да е и с Легион. Защото разбитите хора не могат да излекуват разбитите хора. Без значение колко дълбоки са чувствата ми към него, не мога да си представя да се опитвам да събирам парчетата от живота му, когато ръцете ми са твърде пълни с моите собствени.
Но все пак бих го обичала. Накъсани парчета и всичко останало.
Луета се връща, за да събере чиниите. Луцифер и аз не разменяме нито дума помежду си, докато не се изправя.
– Къде отиваш?
– В банята – отговарям аз. Все още не се чувствам добре, но сега нервите са заменили глада.
Погледът на Луцифер обхожда пространството, преди да започне да се изправя на крака.
– Ще дойда с теб.
– Нямам нужда от детегледачка – настоявам аз. – Това е на двайсет метра от мен.
– И все пак… не бива да си сама.
Извръщам очи и си поемам нетърпеливо дъх.
– Имам нужда от три минути уединение. Ако не се върна в рамките на това време, можеш да ме последваш. Става ли?
С присвити очи Луцифер стиска устни.
– Добре. Три минути.
Насочвам се към тоалетната зад ъгъла, като внимавам да не изпускам от очи каквито и да било отличителни знаци, които биха могли да послужат като улика. Нямам представа за какво. Но ако тук има сила, достатъчно силна, за да направи Луцифер и Тъмното царство безполезни, за да залови Тъмната кралица, тогава съм достатъчно умна, за да знам, че няма да я виждаме за последен път.
С длан, притисната към врата, обозначена като дамска тоалетна, улавям с ъгълчето на окото си размазано движение. След това, със затихването на безсмъртен сърдечен ритъм, ме вкарват вътре. Предната ми част се сблъсква със стената достатъчно силно, за да ме убоде по бузата, когато съм притисната към нея. Но не и преди да грабна пистолета, скрит в основата на гръбнака ми, и да притисна цевта към корема на нападателя. Едно погрешно движение и куршумът ще разкъса червата му и ще прекърши гръбнака му.
– Ставаш все по-бърза – изсумтява той, гласът му е по-грапав от последния път, когато говорихме.
– Ставаш все по-небрежен – отвръщам аз.
Стискането на задната част на врата ми се отдръпва, което ми позволява да се обърна и да се изправя пред най-страшния демон, който някога съм виждала. Спомням си първия път, когато го видях – набъбнали мускули, черни, мъртви очи и лице, обезобразено в постоянно белязана усмивка. Помислих си, че гледам въплъщение на злото. И след като научих, че е Демонът на убийството, винаги се опитвах да се държа на здравословна дистанция от него. Обаче като го гледах със сестра ми, гледната ми точка за него напълно се промени и ме накара да съжалявам за предразсъдъците си. Мислех, че измамата на Феникс ще е най-лошата част от всичко това, но най-много съжалявах за Каин. И съдейки по дълбоката бръчка, белязала и без това обезсърчителното му лице, знам, че съм загубила доверието му завинаги.
– Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, правиш в Ню Орлиънс? И защо, по дяволите, си мислиш, че ще ти се размине да ме ограбиш?
Закрепвам оръжието си, след което бързо преглеждам банята, за да се уверя, че сме сами.
– Ирин ни изпрати. Все още не знам, но Каин… гадости се случват. Нещо ужасно идва.
– Не е гадно. – Той прокарва ръка по бръснатата си глава. – По дяволите, Идън. Не само че пренебрегна директна заповед и избяга с шибания Луцифер, но и извърши престъпление срещу Седемте, което се наказва със смърт. Разбираш ли това? Знаеш, че не мога да оставя това така.
Опровержението е на върха на езика ми, но отказвам да хвърля Феникс под ударите на автобуса. Дължа му го. И няма да го изкарам предател на семейството му. Той ме е подкрепял повече от няколко пъти. Сега трябва аз да го направя.
– Знам. Съжалявам. Но трябва да разбереш, че не бих го направила, ако не беше необходимо.
– За какво е необходимо?
За да спася Легион?
За да убия Легион?
Така или иначе, той няма да разбере. Не и докато не узнае цялата истина. А точно сега дори аз не мога да я обясня.
Каин изважда телефона си.
– Тойол охранява сградата. Трябва да съобщя на останалите за местоположението ни.
Преди да успея да се спра, изтръгвам телефона от ръката му и го пращам да се разбие на плочките на пода. Сензорният екран се разбива на милион парченца.
– Какво става?!
– Съжалявам – заеквам. – Но те не могат да дойдат тук. Особено Лилит.
– И защо, по дяволите, не?
– Защото.
– Защото защо, Идън? Нямам време за тези глупости.
По даден знак, сякаш е репетиран, Луцифер влиза в банята, стойката му е безстрастна, изражението му е хладно. Маската, която винаги носи, когато се занимава с външни хора. Чудя се кой ли, освен мен, е виждал истинския му образ.
– Защото пристигането на Лилит със сигурност ще бъде началото на края.
Каин се мръщи на Луцифер, като го гледа нагоре-надолу с повече презрение от обикновено.
– И какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Това означава, че Лилит е първият от Четиримата конници. Тя е Мор. И като я довеждаш тук, обричаш тези хора на чума, която не прилича на никоя друга. – Луцифер избърсва невидима прашинка от девственото си сако. – Сега, ако искате да сте отговорни за смъртта на милиони невинни хора, непременно бъдете мои гости. Не е като гражданите на Ню Орлиънс да не са преживели достатъчно. Какво е още една вълна на опустошение?
В гърдите на Каин се чува ръмжене, докато той пристъпва напред, почти нос в нос с Луцифер. Разбира се, Луцифер не е смутен и изглежда по-скоро раздразнен от присъствието на Каин, отколкото уплашен.
– Всичко това е твоя работа. Ездачите са твой домашен проект. Ако Лилит е Зараза, тогава всяка пролята кръв е на твоите ръце.
Луцифер маха пренебрежително с ръка, преди да погледне надолу към кожичките на ноктите си.
– Може би е така. Но ти си този, който пусна големия лош вълк от клетката му. Кой мислиш, че ги е активирал?
Каин се намръщва и прави крачка назад. Очите му се стрелкат от Луцифер към мен.
– Легион?
Кимвам.
– Не сме сигурни дали го е направил Многото, или той. Ездачите са единствените, които може би са достатъчно силни, за да го победят в пълна сила. Ние бяхме активирани или за да отприщим Ада на Земята, или за да го повалим.
Сгъвката между веждите му се задълбочава.
– Ние?
– Да. – Преглъщам, преди да вдигна брадичката си в знак на изкуствена смелост. – Аз съм Смъртта.
– Майната му – изплюва се Каин. После обръща твърдия си поглед обратно към Луцифер. – И ти знаеше за това, нали?
Луцифер свива рамене безгрижно.
– Е, не е като да съм имал някакъв контрол върху това кои ще са Ездачите. Аз съм могъщ, но не достатъчно могъщ, за да пренапиша историята. Лилит, Идън и останалите от Ездачите са първите от своя вид. Не можеш да промениш баланса на природата без последствия. Това проклятие е избрало тях, а не мен.
Каин започва да се разхожда, челюстта му тиктака яростно.
– Кой друг знае за това?
– Тъмният крал и принцът – отговаря Луцифер. – Тяхната кралица е пленена от този, за когото подозирам, че е Ставрос, техният баща и съучастник на Уриел.
– Тя е Война – добавям аз. – И ние трябва да я намерим. Извинявай ме колкото искаш по-късно, но точно сега имаме нужда от помощта ти. – Пристъпвам напред с отворени длани, надявайки се да го вразумя въпреки прегрешенията си. – Моля те, Каин. Знам, че ми нямаш доверие.
– Адски права си, че не ти вярвам.
– Но Габриела… тя е добра, мила, вярна. Много ми напомня на сестра ми и се надявам, че един ден двете ще могат да се срещнат. Освен това тя е бременна. И ако нещо се случи с нея или с бебето ѝ, никога няма да мога да си го простя. Ако има нещо – всичко, което мога да направя, за да започна да печеля доверието ти, ще го направя. Само не позволявай тази жена и нероденото ѝ дете да умрат, защото съм те прецакала.
Каин спира да се разхожда, за да ме погледне, а челюстта му се движи бързо. Накрая въздъхва.
– Къде са я видели за последно?
– В едно имение в града. Изглежда изоставено, но е омагьосано с ужасна магия. Дори Тъмните не могат да я открият.
– Дай ми Изкупителя. – Когато се поколебах, той добави: – Ако искаш помощта ни, ще го върнеш. Или аз ще си го взема обратно.
Кимвам, след което неохотно посягам към палтото си и откачам кинжала от ножницата. Не бях толкова глупава, че да очаквам да ми позволи да го задържа, но все пак е гадно, че не мога да остана вярна на Феникс. Макар че мисълта да го забия в гърдите на Легион е нещо, което дори не мога да си представя, колкото и да се опитвам да се убедя, че съм достатъчно силна, за да го направя.
– Още веднъж съжалявам – казвам, като го поставям в ръката на Каин. – Не исках да те предам, а когато го взех… – Спомням си измъченото лице на Феникс, сълзите му, мъката в гласа му. – Мислех, че постъпвам правилно… за всички нас.
Той свива устни и изсъсква с присвити очи.
– Не беше твое да го вземеш. Може и да си била някаква на Легион, но не си една от нас. Нямаш право да го притежаваш.
Това ме жегна, но просто кимнах, прехапвайки репликата си. Защото знам, че е прав – не съм една от тях. Може и да са отворили дома си за мен някога, но винаги са гледали на мен като на задължение – бреме. И да, боли ме, но не мога да очаквам да ме приемат, когато единствената им причина да ме открият е била да правят това, което умеят най-добре – да убиват. Бях мисия, която се превърна в продължителен гост в дома им. А за Каин винаги съм била нежелана.
– Сега – започна Каин, като закрепи острието във вътрешния джоб на якето си, подобно на онова, което беше предназначено за мен. – Разкажи ми за това имение.
Влизаме отново в основната трапезария на малкия ресторант и установяваме, че е празна, освен Тойол. Съпротивлявам се на желанието да го прегърна, което е подвиг, когато той ме посреща с топла, крива усмивка.
– Здравей, лепкави пръсти. Липсваше ми.
– Здравей и на теб – отговарям, като се опитвам да не допусна облекчение в гласа си. Страхувах се как ще се отнесат с мен останалите, след като съм извършила такъв непростим грях.
– Знаеш ли, определено трябва да те направя мой дубльор. Ти си хитра малката.
Усмихвам се стегнато в отговор, като си спомням думите на Каин: Аз не съм от тях.
– Сигурно ли е? – Каин пита над главата ми.
Тойол кимва веднъж.
– Потвърждавам. Целият персонал си е взел почивка тази вечер. Периметърът е обезопасен.
Четиримата сядаме на една празна маса и аз за кратко се чудя какво има предвид Тойол с коментара си за служителите в ресторанта. Не искам да мисля, че те биха били способни да наранят невинни хора толкова небрежно, но те са демонични убийци. А отчаяните времена изискват отчаяни мерки.
– Разкажи ни – изисква Каин, след като сме се настанили. – Разкажи ни всичко.
През следващия половин час разказвам за всичко, което се е случило, откакто пристигнахме в Ню Орлиънс, като пропускам частта за това, че с Луцифер сме спали заедно. Не защото не си спомням напълно. А защото си спомням и голяма част от мен иска да не си спомням. Голяма част от мен би искала тези часове на несравнимо блаженство и страст все още да са забулени в черно, за да не ме преследват постоянно до лудост. Това, което се случи между нас… не мога да го опиша. Сякаш двете ни души бяха изгубени в мрака в продължение на хиляди години, отчаяно търсейки другата, и най-накрая се намерихме. Никога не бях усещала толкова дълбока, толкова интимна връзка с когото и да било, дори с Легион. Сякаш през целия си живот бях гниещ труп, а неговото докосване, целувката му, пенисът му ме върнаха към живот.
И тогава се събудих.
И под яснотата на утрото осъзнах, че все още съм мъртва отвътре. И това, че съм била с него, е било само един жесток сън.
Как да забравя това? Как да продължа така, сякаш това не е имало значение? Сякаш той не беше толкова яростно внимателен, нежен любовник, който се отнасяше с мен така, сякаш не съществуваше друга жена в тази вселена, когато ме погледнеше? Мога да си кажа, че той е такъв с всички – опитен манипулатор, който ще каже и направи всичко, за да получи това, което иска. Но после си спомням онази вечер, когато го видях с Кайро и тяхната спътница. Той изглеждаше… изгубен. Почти тъжен. Сякаш изобщо не усещаше нищо, а удоволствията на тялото му бяха просто неволна реакция.
Чудя се дали Кайро го е галил по косата, след като са правили секс. Дали се е чувствал в безопасност с него и си е позволявал да заспива по корем. Знам отговора, но въпреки това искам да си кажа, че го е направил. Искам да вярвам в това. Тогава може би ще успея да се убедя, че това, което сме имали, не означава нищо за него. Че аз не съм значела нищо за него.
Че той не означава нищо за мен.
– Ще поставя топлинни сензори около и вътре в дома – казва Тойол и ме изтръгва от вътрешните ми терзания.
– Това няма да има значение – крещи Луцифер до мен и поклаща глава. – Имаме основания да смятаме, че Легионът се захранва от смъртта на Серафима-Рафаел. А Ставрос може да се възползва от тази сила, за да подсили собствената си магия.
– Изкупителят би погълнал жизнената сила на Рафаел – контрира Каин.
– Не го е направил. Проверих. – Луцифер размахва длан в посока на демона. – Виж сам.
Каин хвърля поглед към Тойол, след което прави бързо сканиране на ресторанта, за да се увери, че наистина сме сами. След това изважда острието и внимателно го поставя на масата. Гледаме тихо, без дори да си поемаме дъх, докато Каин оставя ръката си да виси над острието. Лицето му е притиснато от концентрация, подобно на това на Луцифер, докато мислено търси душата на Рафаел.
– По дяволите – изплюва той и отдръпва ръката си, за да прекъсне връзката, която е установил с кинжала. – Не мога да го намеря.
– Луцифер каза, че върху него може да има някакво сифонно заклинание. Това може да е причината Джин да не умре моментално. Може би има начин да го обърнем и да го спасим – предлагам аз, опитвайки се да погледна откъм светлата страна на иначе гадната ситуация.
Но оптимизмът е за глупаци. Трябваше да го науча отдавна.
Тойол и Каин се споглеждат, израженията и на двамата са мрачни. Кълна се, че виждам как в присвитите очи на Тойол се появяват сълзи, преди да се обърне.
– Джин е мъртъв – изревава Каин, гласът му е суров. – Той си отиде.
– Какво? – Думата не е нищо друго освен накъсан шепот.
Каин кимва веднъж.
– Снощи получихме известие от Феникс и побързахме да се върнем в Чикаго. Той загина в рамките на няколко минути след пристигането ни. Лилит и Андраш все още са при Ирин… в траур. Феникс е… – Той преглъща трудно. – Всички знаехме, че това ще се случи, но той го приема най-тежко.
– Но… но… – Заеквам, опитвайки се да прикрия скръбта си, но не успявам. – Мислех, че кръвопреливанията действат. А Адриел… мислех, че може да помогне.
Той поклаща глава.
– Беше, поне достатъчно, за да го запази жив. Но после снощи нещо я отслаби и той се обърна към най-лошото. Не можа да се възстанови и никой от нас не можеше да направи нищо.
Снощи.
Точно снощи Луцифер беше открил жизнената сила на Джин в Изкупителя. Той потвърди, че умира, но аз си мислех, че има още време. Тогава…
Имението.
Използвах свещената си светлина, за да разбия заклинанието, което ни беше пленило. Взривът беше толкова силен, че проряза осквернената от ангелите магия на Ставрос. Дори Тъмната кралица, най-могъщият съществуващ магьосник, и Дяволът не можеха да я разкъсат, но аз успях. Аз, полусерафимската гадост.
Сигурно съм черпила от силата на Адриел. И правейки това, сигурно неволно съм убил Джин.
Докосвам треперещите си пръсти до разтворените си устни, за да прикрия риданието си.
– Много съжалявам. Аз… не знаех.
– Как можеш? Захвърлихте комуникацията си. Опитвахме се да се свържем с теб в продължение на дни, само за да установим, че цялата техника, която Тойол ти беше дал, все още е при Ирин. Знаех си, че трябваше да сложим проследяващо устройство в това нещо – казва той, посочвайки коженото яке, което нося. – Но останалите настояваха, че можем да ти се доверим. И ето те тук – лъжец и крадец. Трябваше да разпитам човешкия пилот и стюардесата от самолета, който те докара тук, и да застраша съюза ни с Ирин. А после да открия, че си тук с него? – Той се подиграва, като изпъва брадичка към Луцифер.
Както винаги арогантен, Луцифер само свива рамене.
– Можеше и по-зле.
– Съмнявам се в това – мърмори Каин. – Трябваше да знам, че ще я доведеш тук, едно от малкото места на Земята, където демоните не могат да влизат. Това е сериозна омраза към себе си.
– Себе омраза? Виждал ли си се напоследък? Ти си едно шибано шоу на ужасите, демоне на убийството. Защо не кажеш на Идън как си се сдобил с този белег?
Игнорирайки препирнята, Тойол се заема със смартфона си. Модифицирал го е така, че да може да хаква всяка система за наблюдение в града, включително полицията на NOLA. Аз обаче се изкушавам да чуя повече за Каин и за това какво евентуално може да е осакатило лицето му от устните до ухото. Но преди да успея да го попитам, се чува разтърсващ удар във външния прозорец на ресторанта, който гледа към улицата. След половин секунда всички сме на крака, с извадени оръжия и приклекнали в отбранителни позиции. Но няма заплаха, поне не за нас. Само за всеки друг невинен живот в Ню Орлиънс.
Кръв и слюнка се размазват по мръсното стъкло, а един мъж отчаяно вика за помощ. Молещите му очи са яркочервени, а от ушите му тече кръв. Той отново удря по стъклото, молейки се някой да го пусне вътре, викайки Бог да го спаси от нещастието му, преди да рухне на тротоара. Гледаме с ужас в продължение на минути, никой от нас не знае какво да прави. Когато най-накрая се откъсвам от ужасяващия си транс и пристъпвам напред, Луцифер ме спира.
– Вече е твърде късно – казва той мрачно.
– Какво? Този човек има нужда от помощ! Тойол, обади се на 911!
Но дори той знае, че това, което казва Луцифер, е вярно, и не прави нито крачка. И ако се съди по каменното изражение на Каин, поне веднъж той е съгласен с Луцифер.
Твърде късно е.
Вече е твърде късно.
– Това се случва наистина, нали? – Прошепвам, а в тона ми отеква мъка. – Тя е тук.
– Кой? – Пита Тойол.
Все още не бяхме стигнали до тази част. Не му бяхме разказали цялата история.
Обръщам се към него, а широките ми очи са оцветени от страх.
– Мор – Заразата. Тя е тук.
Назад към част 18 Напред към част 20
