ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 12

Глава 12

Останалата част от седмицата премина неусетно и рутинно. Почти не видях г-н. Хъдсън, което изобщо не ме разстрои. Работих върху новият проект изключително много с Тереза и често обядвахме заедно. До края на седмицата дори бих казала , че тя се превърна в моя приятелка. А това беше нещото, от което имах нужда след като спрях да получавам съобщения от Аманда. Една сутрин с Тереза отидохме в кафенето да закусим, а Аманда ни обслужи. Тя избягваше контакт с очите, но аз я наблюдавах и забеляза торбичките под уморените й очи. Мислех, че нещо се беше случило с Мелъри, но не можех да забравя предупреждението на Картър. Нямаше път назад. Трябваше да оставя старите си приятели в името на всички нас. Така беше по-добре и за тях, и за мен.
Те ми липсваха, Мелъри, Аманда и дори Бен, съвсем малко. Липсваха ми времената в които ние четиримата прекарвахме страхотни уикенди, така че когато Тереза ме покани у тях на пица, да пием вино и да гледаме филми, бях много развълнувана. Картър замина извън града за уикенда. Той не ми каза къде отива, а само, че ще се върне в неделя вечерта. Аз определено не исках да прекарам уикенда сама. Затова му се обадих, за да му кажа къде ще бъда. А той само поиска да уведомя хората му за плановете ми вечерта. Картър също допълни екипа ми за сигурност. Започнах да осъзнавам, че гардовете не работят 24 часа в денонощието. А се сменят на всеки осем часа. На въпреки това всички те ми изглеждаха еднакво. Дори нарекох Майк с имената на три различни момчета, или поне така мисля. Истинският имаше белег на лявата си ръка и сякаш очите му бяха по-тъмни отколкото на другите.
Когато спряхме пред къщата на Тереза, с мен беше самият Майк. Издишах, опитвайки се да се успокоя. Той ме погледна успокоително усмихна се и слезе от колата.
Аз изчаках вътре.
Това беше обичайната им процедура: колата спря малко по далеч и един от охранителите излизаше, за да провери сградата за някакви заплахи, и само след това излизахме. Другият охранител първо обикаляше около колата и оглеждаше за някой подозрителен наоколо, после заставаше пред вратата ми и чакаше третия охранител, който трябваше да огледа сградата отвътре. Едва тогава ми отваряха вратата за да изляза от колата. Влизах в сградата бързо и забравях за тях.
Те винаги бяха наоколо. Никога не знаех къде точно, но винаги бяха близо. Една вечер по време на вечеря Картър каза, че учи своите хора да са като призраци. Трябва да могат да се вписват във всяка обстановка, иначе нямаше да са в неговия отбор. Той самият никога не ги използваше. Когато той тръгна, с него имаше само един човек на име Джийн. Никога не го бях виждала, но често чувах гласа му, когато идваше за Картър.
Джийн оставаше загадка за мен, както и целият живот на Картър.
Когато Майк ми отвори вратата, леко му кимнах и отидох до входната врата. Портиерът на сградата погледна уплашено към охраната, но ми отвори вратата. Ръката му трепереше, а той се изчерви щом забеляза, че го забелязах. Исках да промълвя нещо за да го насърча, но не го направих. Наведох глава и го последвах до асансьора. Той натисна бутона за етажа, на който живееше Тереза, и ми пожела да прекарам добре вечерта. Каза, че й е съобщил, че ще идвам по интеркома.
Кимнах благосклонно на портиера, както и на Майк. Направих крачка назад и зачаках асансьорът да спре на правилния етаж.
Тереза подаде глава през отворената врата. Тя ми направи нетърпелив жест да вляза.
― Здравей! Пицата вече е на път, а виното се охлажда. Надявам се да ти хареса. Аз лично предпочитам сладкото. Но и това ще свърши работа.
Чувайки лекия й безгрижен смях, се отпуснах малко. Когато влязох в домът й веднага почувствах уюта. Тя живееше в голям апартамент с три спални.
― Искаш ли обиколка из моята крепост? – Усмихнах се тя.
― О, да разбира се.
― Това е кухнята.
Тя посочи с ръка стаята, в която се намирахме, имаше плот в центъра.
― А това е моята дневна.
Имаше ъглов диван от бяло кадифе и малък двуместен диван. На стената висеше голям телевизор с плосък екран. Тереза мина през дневната и отвори стъклените врати в другия край на стаята.
― Ето го и балконът ми. Не е нищо особено, но гледката ми харесва.
Балконът гледаше към двора, който беше заобиколен от всички страни със сгради. А в центъра имаше плувен басейн.
― А ето я и моята спалня, – тя направи две крачки напред, отвори друга стъклена врата и влязохме в голяма спалня. Бялото каре съвпадаше с белия диван от всекидневната. След като огледахме спалнята и другите две стаи – кабинета и малка фитнес залата – разбрах, че тя нямаше стая за гости. Последната спирка беше банята. Тя отвори вратата.
― Имам собствена баня в спалнята, така че ти можеш да използваш тази когато ми идваш на гости. Никога нямам посетители, така че можеш да я смяташ като своя собствена.
Беше ми много приятно да го чуя. Тя вече планираше следващата ни среща!
Интер комат иззвъня и тя отиде да отговори.
― Да?
― Пицата е тук.
― Добре, пуснете го. Чакам.
― Да, мис Уебър.
Тя се усмихна, поклати глава и се обърна към мен:
― Той винаги ме нарича мис Уебър. Живея в тази къща от тригодишна възраст. Джарвис спокойно би могъл да ме нарича по име, но не…
― Живяла си тук през целия си живот?
Тя кимна и извади портмонето си от чантата.
― Да, родителите ми са се преместили тук, когато баща ми е постъпил на работа като архитект. След като те починаха, не можах да си тръгна. Преместих се за малко в по-евтин и малък апартамент, но обичам тази сграда. Това е моят дом. Познавам съседите си през целия си живот. Няма много хора, които са си тръгнали оттук.
Погледнах я учудено. В по-евтин апартамент? Никога не бих могла да си позволя такова място, не и със заплатата на асистента на господин Хъдсън. Но разбрах смисълът на другите й думи:
― О, съжалявам за родителите ти.
Тереза вдигна рамене и отвори вратата.
― Всичко е наред. Те загинаха при автомобилна катастрофа. Казаха ми, че не са страдали. Всичко е приключило мигновено.
Долових тъжният копнежа в гласа й.
В това време асансьорът иззвъня и тя излезе, за да плати пицата. Когато доставчикът си тръгна, а тя се върна с голяма димяща кутия в ръка. Аз не знаех какво да й кажа. Знаех от първа ръка за скръбта и смъртта, но все още чувствах приятелката си като чужда. Бях израснала в едностаен апартамент с Ей-Джей. Мелъри и Бен имаха родители, но също живееха в бедност. Всички трябваше да си проправяме с труд път нагоре. Аз бях най-успешната сред приятелите ми, но все още не се чувствах комфортно в такъв апартамент и сред такива хора. А Картър, той беше различен. Дори не знаех дали такова място сега би му харесало и подхождало…
― А твоите родители?
― Ъъъ. – Какво можех да й кажа? – Родителите ми починаха, когато бях на девет години. Израснах с брат си.
― Съжалявам за родителите ти. Сигурно сте били много близки с брат ти?
Бях.
― Да аз бях доста близка с него. – Усмихнах се и побързах да сменя темата. – Пицата мирише божествено, направо умирам от глад
Тя се захили и извади чинии:
― Ти също ли харесваш пиците на Сами? Аз израснах с него. Мама ги поръчваше постоянно. Подозирах, че се е влюбила в доставчика, а баща ми нямаше против. Това беше единствената възможност да ям бърза храна. Мама предпочиташе да се храни здравословно. Но аз не съм такава. Аз си се глезя при всяка възможност. Предполагам че единственият начин да се откажа от пицата е да напълнея, въпреки че и тогава се съмнявам че ще успея да я оставя. – Усмихна се тя с широка усмивка.
Не можех да не се съглася. Тереза беше слаба като бастун, а когато обядвах с нея през цялата седмица, забелязах, че има голям апетит. Аз никога също не съм имала проблем с теглото си. Но имах проблем с апетита и Тереза започна да го забелязва. Днес възнамерявах да не изоставам от нея, но тя вече беше изяла едно парче, докато търсеше чаши за вино. Не няма шанс явно. Затова сложих парче в чинията си и взех протегнатата чаша вино.
Това си е напълно нормално – да се поглезиш след натоварената работна седмица и да се смееш с приятели на по чаша вино. Напълно нормално. Мога да бъда нормална. А Картър не беше нормален и не можеше да запълни живота ми.
― Какво ще гледаме?
Тя посочи диваните и скоро се сгушихме в сред възглавниците, с пицата и втората бутилка вино. Забелязвайки, че я съзерцавах, тя се изчерви и промълви:
― Ставам доста мързелива, щом седна на дивана. И не ми харесва да ставам, не съди.
― В никакъв случай.
Не успях да сдържа широката си усмивка. Наистина имах нужда от приятелка като Тереза.
След втория филм и втората бутилка вино тъкмо вече се бяхме отпуснали и блажено се изтягахме на дивана, когато някой почука на вратата. Скочих от дивана, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Тереза погледна към вратата. В погледа й нямаше нито страх, нито дори изненада. Тя въздъхна и стана от дивана, леко раздразнена от неудобството, което току що й бяха причинили.
― Ще ме извиниш ли за момент?
Къде?
Върнах се на дивана и легнах отново опитвайки се да се скрия, зад няколко възглавници. Когато Тереза отвори вратата, чух че прозвуча мъжки глас. Челюстта ми се разтвори от учудване. Тереза има гадже, а дори не ми е казала? Добре! От друга страна аз също не говорех за личния си живот. Тогава не можех да я обвинявам за това.
― Ноа, защо не ме предупреди?
Опитах се да престанах да надничам и неволно пропълзях на пода. О господи, та това беше шефът ни.
Той измърмори раздразнено и избухна:
― Предупредих те! Казах ти за семейната вечеря още миналата седмица.
― Да, – Тереза успя да се овладее. – Спомена, но не ме покани. Мислех, че ще е както обикновено. Ти мислиш само за себе си.
― Боже! Ти ще ме побъркваш.
Тя се изкикоти:
― Справяш се добре и сам. Аз не е нужно да правя нищо. – Гласът й омекна. ― Майка ти сигурно ми е ядосана.
― Не се притеснявай. Обвинява мен естествено, казва, че сигурно съм направил нещо аз, за да не дойдеш.
― Добре, влез тогава. Ще се обадя на майка ти и ще се разберем. Но не мога да отида никъде тази вечер. Не съм сам.
― Не си сама? – В гласа му се долови интерес и загриженост. – А с кого си?
― С приятелка, с кого друг да съм!
Сега той се изкикоти.
― Че ти нямаш приятелки.
― Бих затръшнал вратата пред лицето ти, ако не се налагаше да се обаждам на майка ти.
― Добре де, добре – отвърна той с кикот.
― Няма значение. Влез. И се опитай да не обидиш приятелката ми.
Тя се обърна и вдигна телефона, който беше до мен на масата. Тя се наведе и ми отправи извинителен поглед, докато продължаваше да говори с огромния мъж, който я следваше.
― Дръжте се професионално. Тя работи за теб.
И излезе от стаята, като държеше телефона до ухото си.
Аз седнах и се опитах да изглеждам естествено, за да не проличи колко напрегната съм всъщност. Това е Ноа Томлинсън. Никога не го бях срещала, но съм го виждала на снимки, от времената когато се е занимавал със смесени бойни изкуства и е печелил национални шампионати. Той беше облечен с дънки и пуловер, който впечатляващо очертаваше гърдите му. Той беше просто гигант. Хващайки погледа му, видях че той ме огледа от главата до петите с подозрителен поглед.
Очаквах, че собственикът на Ричмънд ще протегне ръка за поздрав, ще изглади косата си и ще започне учтив разговор като повечето хора от неговия калибър биха направили. Но той не го направи. Той се намръщи още повече и се облегнат на кухненския плот. Скръсти ръце на гърдите си, което подчерта още повече мощните му гърди и ме погледна строго.
― Коя си ти?
Той не знаеше коя съм. А аз си мислех, че би трябвало да знае.
― Ема Мартинс.
Веждите му се вдигнаха нагоре в почуда и сякаш всичко се промени за миг. На лицето му се прочете шок и може би почти паника. Той погледна към стаята, където беше Тереза, за да се увери, че тя все още говори по телефона, и прошепна:
― Какво правиш ти тук?
― Аз…? Ами с Тереза сме приятелки. Работим заедно. По вашият нов проект.
Той въздъхна шумно.
― Да, но не очаквах това. Знаех, че ще работите заедно, но… – погледна отново към Тереза – Тя не знае за вашата връзка с Картър, нали?
Връзката ми с Картър? Той знаеше? Каква връзка, всъщност?
― Ами не, никой не знае. А какво имате предвид, че не сте очаквал?
Той отново се намръщи.
― Това е моя грешка. Съжалявам, но трябва да си тръгнеш. И ще трябва да прекратиш приятелството си с Тереза. Тя мрази Картър.
Очите ми се разшириха. Тя познаваше Картър?
Той се поправи.
― Искам да кажа, мрази го задочно. Никога не се е срещала с него, не се притеснявай. Но тя знае, че той е мой приятел и има връзки с мафията. Тя не одобрява нашето приятелство и ако тя разбере за връзката ви, – той изсвири и поклати с глава – няма да е готино. Повярвай ми.
― А вие с Тереза от къде се познавате?
Той сви рамене.
― Семейно приятелство. Родителите ѝ бяха приятели с моите . Ние и помогнахме, когато те починаха.
― О.
Той отново присви очи.
― Тии… не се опитваш да се добереш до парите й, нали?
КАКВО?!
Но после се огледах и се сетих, че тя определено има пари. Видях го веднага, но не знаех колко е богата. А после си спомних с кого живея аз и отговорих:
― Наистина ли мислиш, че искам парите й?
― Ааа, да…
Той се отпусна и се усмихна и това го преобрази. Сега можех да разбера защо много от момичетата в работата си шепнеха за привлекателността му. Той не разполагаше с класическия модел външност, както у Картър, но усмивката му озаряваше лицето му отвътре и това го правеше още по-мъжествен.
― За миг забравих за връзките ти. Може би пък тя е тази, която иска парите ти.
Съдейки по леката иронична усмивка, която долових на лицето му, той се шегуваше. Малко се засегнах. Да, бях израснала с измамник, но аз самата не съм правила нищо такова. Ей Джей не би ме оставил, а след като го убиха, се постарах да бъда успешен човек без да печеля по незаконен начин.
― Слушай – челюстта му се напрегна, гласът му стана по-суров, – не се обиждай. Нищо лично нямам срещу теб, просто Тереза вече е била преследвана заради пари. Тя има толкова много приятели, защото е ужасно доверчива. Аз самият я съветвам да стои далеч от всички, но от време на време тя се опитва да се сприятелява. И това никога не завършва добре. Затова и си помислих това за теб, докато не разбрах коя си.
Това обясняваше липсата на приятели у Тереза. Но все още не можех да разсея подозренията му. Той се опита да ги скрие, но аз усещах, че те бяха там. Чудех се дали връзката ми с Картър само не ги е засилила. Интуицията ми казваше, че ме подозира, независимо от присъствието на Картър в живота ми.
― Готова съм! – Тереза се върна с доволна усмивка на лицето си. Тя обгърна с ръка раменете на Ноа и се прилепи в тялото му. – Майка ти и аз изяснихме всичко.
Той я погледна с лека насмешка.
― Не може да бъде.
Усмивката й се разтегна още повече.
― Да.
Той изстена.
― Не знам какво сте се договорили с майка ми, но аз си тръгвам. Имам среща тази вечер.
― Не, не, не… – засмя се тя и го плесна по гърдите. – А всъщност да. Имаш среща с мен и Ема. Бриана получи работа в Инфинити. И казах на майка ти, че ще отидем да я проверим как е тя.
― Бриана какво…? – Ноа избухна. – Ти какво й каза… шегуваш се?
― Да, да.
Тереза застана в нахална поза с ръце на хълбоците.
― И трябва да си доволен от мен, че казах на майка ти, че ще отидем и ще я проверим. И тогава тя няма да се сърди на теб, затова че не ме покани на семейната ви вечеря тази вечер.
― Семейна вечеря? Ама тя Бриана нямаше да е там – промълви той, през зъби. – Била получила работа в Инфинити, така ли? Какво, по дяволите… Каква глупост е това? Та там е опасно.
Тереза се намръщи.
― Изглежда, че тя смята, че това е най-страхотната работа на света. А пък ти постоянно ходиш там.
― Не…
― И постоянно ме водиш там.
― Еее… да – Ноа стискаше челюстта си, изразявайки недоволство. – Но как, по дяволите, е стигнала дотам?
― Какво имаш предвид? Сигурно е била поканена от собственика. Той нали се стреми да ти бъде приятел, Ноа. Както обикновено.
Гласът й се усили, а той сведе глава. На мен ми изглеждаше, че те двамата си имат много такива пререкания. Шефът ни ми хвърли предупредителен поглед. В него се четеше и извинение, докато Тереза продължаваше монолога си.
― Не разбирам как можеш да бъдеш приятел с човек като него. Той е само неприятности, Ноа. Той е просто един обикновен…
― Тереза – прекъсна я той и погледна в моята посока.
― О – изчерви се тя и се обърна към мен. – Съжалявам, Ема. Просто не харесвам един от приятелите на Ноа, но това не бива да те засяга. Много ме е срам. Забравих, че си тук – после се усмихна, а снежнобелите й зъби проблеснаха. – Искаш ли да отидем да танцуваме? Ноа познава собственика на Инфинити. Не съм във възторг от човека, но клубът е супер готин.
Аз не знаех как да реагирам, бях заекнала и не можех да кажа ни дума. – Инфинити… Картър…
― О, дори не се безпокой. Повярвай ми. Знам, че може да бъде опасно, но Ноа и аз винаги имаме ВИП обслужване там. Собствен частен вход и частен салон. Там е напълно безопасно за нас.
Все още не можех да отговоря нищо. Тя ме хвана за ръката.
― Обещавам, че ще ти хареса. И се съмнявам, че ще видим този човек изобщо. Той почти не е в клуба. Той е толкова важен и зает, че не може да намери време за приятелите си.
В гласа й имаше сарказъм.
Ноа извърна очи.
― Може ли да спреш да мрънкаш? Та ти дори не го познаваш лично.
Тя го погледна мрачно.
― Не е нужно да го познавам. Той е лош човек, Ноа. И аз не разбирам защо отказваш да го видиш. Той те използва заради Ричмънд. Самият ти ми каза, че той е искал да купи миналата година акции.
Той поклати глава и промълви.
― Не съм казал, че иска да купи акции. Казах ти, че съм му предлага да купи още акции.
Тя се изправи в цял ръст и сви рамене.
― Да си приятел с него, а той е просто лудост.
― Хайде, Тереза. Дори не го познаваш. Не знаеш нищо за приятелството ми с него. И – той отново погледна в моята посока – ти наистина ли искаш да обсъждаме това пред приятелката ти?
Имаше ефект. След миг тя се отпусна и отново стисна ръката ми.
― Съжалявам, Ема. Понякога мога да бъда толкова зла.
Опитах се да се усмихна окуражително в отговор.
― Всичко е наред. Всички имаме… тайни.
― Е, това не е тайна, а по-скоро спор, който не си струва да водим днес. Поканих те, защото мислех, че можем да се по забавляваме. Ще отидем ли в Инфинити? Там също ще ни е забавно.
Тя ме погледна с умоляващ поглед.
Добре де, какво толкова. Мисля, че ще бъде забавно.
Кимнах. Тереза плесна с ръце, Ноа се намръщи, а аз не знаех как ще се развие тази вечер. Когато слязохме долу и се качих в колата на Ноа видях, че моята кола е зад мен. Не знаех какво да правя с Майк и другите охранители, но когато Ноа тръгна по улицата, моята кола го последва. Явно те знаеха какво да правят. И се надявах, че Картър няма да се разсърди заради внезапната промяна на плановете.

* КАРТЪР *

― Сър.
Картър погледна към вратата и видя един от хората си. Той стана от бюрото си и остави бизнес партньорите си. Когато излязоха на коридора, мъжът изчака вратата да се затвори вратата и заговори:
― Приятелят ѝ се срещал с Бартел.
― Те ли го намериха?
― Не, господине. Той отиде сам.
Очите на Картър се изцъклиха.
― Сигурни ли си?
Той кимна.
― Да, господине. Ние стояхме на разстояние, и когато се върна в апартамента, той носеше куфарче.
― Какво имаше в него?
― Пари, сър.
Картър разочаровано затвори очи. Знаеше какво означава това.
― Сигурни ли сте?
― Той го отвори в колата. Ванс снимаше всичко. Там имаше много пари.
― Добре – въздъхна той. – Удвоете сигурността ѝ. И се уверете се, че те са незабележим.
Картър се върна на срещата, но му отне още няколко минути, за да се съсредоточите върху бизнеса. Мислите му бяха заети с Ема и с новината. А тя изобщо не му хареса. Всичко се беше случило твърде бързо. Скоро трябваше да й каже всичко, но не искаше. Все още не. Беше й твърде рано, за да се страхува толкова.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!