Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 19

Глава 17

Той е блъф. Това е клопка. Опитва се да ни накара да се паникьосаме, за да сме прекалено заети да се концентрираме върху каквато и да е измислена болест, която е вкарал в мен, за да играем тази умна игра. Скочих от леглото и се разхождах из стаята си.
– О, той е добър. Наистина е добър. Казвам да му се обадим и да му кажем, че ще получи ножа, след като се закълне, че ще спре да използва дяволска магия. Това е сделка, на която ще се съглася.
– А ако не лъже?- Попита тихо Пач.
Не исках да мисля за това. Ако го направех, щях да ида право в ръцете на Блейкли.
– Лъже – казах аз с по-голяма убеденост.- Той беше протеже на Ханк, а ако Ханк беше добър в едно нещо, то беше лъжата. Сигурена съм, че порокът му се е отразил. Обади му се. Кажи му, че няма сделка. Кажи му, че раната ми е заздравяла и ако имаше нещо нередно с мен, досега щяхме да знаем.
– Става дума за дяволско изкуство. То не играе по правилата.- Зад думите на Патч се криеше едновременно тревога и разочарование.- Не мисля, че можем да правим предположения, и не мисля, че можем да рискуваме да го подценим. Ако е направил нещо, за да те нарани, Ангелче…- Един мускул в челюстта на Пач се сви от емоция и аз се уплаших, че той прави точно това, което Блейкли искаше. Мислеше с гнева си, а не с главата си.
– Нека изчакаме с това. Ако грешим, а аз не мисля, че грешим, но ако е така, Блейкли пак ще иска да си върне ножа след два, четири, шест дни. Ние държим картите. Ако започнем да подозираме, че наистина ме е заразил с нещо, ще му се обадим. Той все пак ще се срещне с нас, защото ножът му трябва. Нямаме какво да губим.
Пач не изглеждаше убеден.
– Той каза, че скоро ще ти трябва антидот.
– Обърни внимание колко неясно звучи „скоро“. Ако казваше истината, щеше да има по-конкретна времева рамка.- Смелостта ми не беше преструвка. Нито една част от мен не вярваше, че Блейкли е бил откровен. Раната ми беше заздравяла и никога не съм се чувствал по-добре. Той не ми беше инжектирал болест. Нямаше да се поддам на това. И ме разочароваше, че Пач беше толкова предпазлив, толкова доверчив. Исках да се придържам към първоначалния ни план: да намерим Блейкли и да ограничим производството на дяволска магия. – Уреди ли място за среща? Къде иска да извърши смяната?
– Няма да ти кажа – отвърна Пач със спокоен, премерен тон.
Помръднах от объркване.
– Съжалявам. Какво каза току-що?
Пач се приближи и обхвана с ръце тила ми. Изражението му беше твърдо. Беше сериозен – възнамеряваше да ме пренебрегне. Можеше и да ме зашлеви, толкова силно ме бодеше предателството. Не можех да повярвам, че се противопоставя на мен в този случай. Започнах да се обръщам, твърде разгневена, за да говоря, но той ме хвана за китката.
– Уважавам мнението ти, но аз правя това от много по-дълго време – каза той, гласът му беше тих, сериозен и прочувствен.
– Не ме покровителствай.
– Блейкли не е добър човек.
– Благодаря за съвета – казах хапливо.
– Не бих го подценявал, ако иска да те зарази с нещо. Твърде дълго се е занимавал с дяволски магии, за да му е останало някакво чувство за благоприличие или човечност. Това е ожесточило сърцето му и е вкарало идеи в ума му – лукави, злонамерени, безчестни идеи. Не мисля, че той отправя слепи заплахи. Звучеше искрено. Звучеше твърдо решен да изпълни всяка заплаха, която изрече. Ако не се срещна с него тази вечер, той ще изхвърли противоотровата. Не се страхува да ни покаже що за човек е.
– Тогава нека му покажем кои сме ние. Кажи ми къде иска да се срещнем. Да го хванем и да го заведем на разпит – предизвиках го аз. Погледнах към часовника. Бяха минали пет минути, откакто Пач приключи разговора. Блейкли нямаше да чака цяла нощ. Трябваше да тръгваме – губехме време.
– Няма да се срещнеш с Блейкли тази вечер, край на въпроса – каза Пач.
Ненавиждах колко вбесяващо алфистки се държеше по този въпрос. Заслужавах да имам равен глас, а той ме отминаваше. Не се интересуваше от мнението ми – това беше просто тънко завоалирана баналност.
– Ще пропуснем шанса си да го хванем!- Възразих.
– Аз ще направя размяната, а ти ще останеш тук.
– Как можеш да кажеш това? Оставяш го да решава нещата! Какво се е случило с теб?
Очите му се втренчиха в моите.
– Мислех, че е съвсем очевидно, Ангелече. Здравето ти е по-важно от това да получиш отговори. Ще има и друг път, за да се доберем до Блейкли.
Устата ми увисна и аз поклатих глава от една страна на друга.
– Ако си тръгнеш оттук без мен, никога няма да ти простя.- Силна заплаха, но вярвах, че го мисля сериозно. Пач беше обещал, че оттук нататък ще бъдем екип. Ако ме откъснеше сега, щях да го възприема като предателство. Бяхме преживели твърде много, за да ме глези сега.
– Блейкли вече е на ръба. Ако нещо му се стори нередно, ще избяга и антидотът ни ще изчезне. Каза, че иска да се срещне с мен насаме, и аз ще изпълня молбата му.
Поклатих яростно глава.
– Недей да правиш това за Блейкли. Става дума за теб и за мен. Ти каза, че отсега нататък ще бъдем екип. Става дума за това, което искаме ние, а не за това, което иска той.
На вратата на спалнята ми се почука и аз изкрещях:
– Какво?
Марси бутна вратата и застана на входа, скръстила ръце на гърдите си. Беше облечена с торбеста стара тениска и боксерки. Не беше това, което си представях, че Марси носи в леглото. Очаквах повече розово, повече дантела, повече кожа.
– С кого говориш?- Поиска да знае тя, като изтриваше съня от очите си.- Чувам те да дрънкаш чак долу в коридора.
Върнах вниманието си към Пач, но в спалнята ми бяхме останали само аз и Марси. Пач беше изчезнал.
Изтръгнах възглавницата от леглото си и я хвърлих към стената.

***

В неделя сутринта се събудих със странен, ненаситен глад, който дращеше в корема ми. Надигнах се от леглото, прескочих банята и се отправих право към кухнята. Отворих хладилника и огледах жадно рафтовете. Мляко, плодове, остатъци от говеждо строганов. Салата, парченца сирене, салата от желирано мляко. Нищо от това не изглеждаше никак привлекателно, но въпреки това стомахът ми се свиваше от глад. Вкарах глава в килера, загребах с очи нагоре-надолу по рафтовете, но всеки един продукт беше привлекателен като дъвчащ полиестер. Необяснимият ми глад се засили от липсата на храна и започна да ми се гади.
Навън все още беше тъмно, няколко минути преди пет, и аз се затътрих обратно към леглото. Ако не можех да изям болките си, щях да ги приспивам. Проблемът беше, че главата ми се чувстваше като на въртележка, а световъртежът ме връхлиташе в лудницата си. Езикът ми беше пресъхнал и набъбнал от жажда, но при мисълта да отпия нещо дори толкова безвкусно като вода вътрешностите ми заплашваха да се разбунтуват. За миг се замислих дали това не е последица от убождането, но ми беше твърде неприятно, за да мисля много.
Следващите няколко минути се въртях, опитвайки се да намеря най-хладната част от чаршафите си, за да се облекча, когато копринен глас прошепна в ухото ми:
– Познай колко е часът?
Изпуснах истински стон.
– Не мога да тренирам днес, Данте. Болна съм.
– Най-старото извинение на света. А сега стани от леглото – каза той и ме плесна по крака.
Главата ми увисна над матрака и аз погледнах обувките му.
– Ако повърна в краката ти, ще ми повярваш ли?
– Не съм чак толкова притеснителен. Искам да излезеш навън след пет минути. Ако закъснееш, ще си го наваксаш. Допълнителни пет мили за всяка минута закъснение звучи съвсем справедливо.
Той си тръгна и ми трябваше цялата ми мотивация, за да се измъкна от леглото. Завързах обувките си бавно, вкопчена в битката с бушуващия глад, който ме нападаше от едната страна, и острия световъртеж от другата.
Когато стигнах до алеята, Данте каза:
– Преди да започнем, имам актуална информация за усилията ни в тренировките. Едно от първите ми действия като лейтенант беше назначаването на офицери на нашите войски. Надявам се, че го одобряваш. Обучението на нефилимите върви добре – продължи той, без да чака отговора ми.- Фокусираме се върху техниките за борба с обладаването, умствените трикове като нападателни и защитни стратегии и строгата физическа подготовка. Най-голямата ни слаба област е вербуването на шпиони. Трябва да разработим добри източници на информация. Трябва да знаем какво планират падналите ангели, но до този момент не сме успели.- Той ме погледна с очакване.
– Е… добре. Добре е да знам. Ще мисля за идеи.
– Предлагам ти да попиташ Пач.
– Да шпионира за нас?
– Използвайте връзката си в своя полза. Той може да има информация за слабите места на падналите ангели. Той може да знае за паднали ангели, които биха били по-лесни за вербуване.
– Няма да използвам Пач. И ти казах: Пач не участва във войната. Той не е застанал на страната на падналите ангели. Не го моля да шпионира за нефилимите – казах почти студено.- Той не се включва.
Данте кимна кратко.
– Разбрах. Забрави, че съм питал. Стандартна загрявка. Десет мили. Натискай се на задната половина – искам да се потиш.
– Данте…- – протестирах слабо.
– Тези допълнителни километри, за които те предупредих? Те също се прибавят и за протест.
Просто се справи с това – опитах се да се окуража. Имаш почивка до края на деня, за да спиш. И да ядеш, и да ядеш, и да ядеш.
Данте ме натовари здраво; след десетмилната загрявка тренирах прескачане на камъни, два пъти по-високи от мен, после спринтирах по стръмните склонове на един хълм, а освен това повторихме уроците, които вече бях научила, особено работата с мисловните трикове.
Накрая, в края на втория час, той каза:
– Да приключваме. Можеш ли да намериш пътя към дома?
Бяхме навлезли доста навътре в гората, но по изгряващото слънце можех да разбера кой път е на изток и се чувствах уверен, че мога да се върна сама.
– Не се притеснявай за мен – казах аз и си тръгнах.
На половината път към фермата намерих камъка, на който бяхме сложили вещите си – анорака, която бях свалила след загрявката, и тъмносинята спортна чанта на Данте. Той я носеше всеки ден, като я влачеше на няколко километра в гората, което трябваше да е не само тежко и неудобно, но и непрактично. Досега нито веднъж не беше разкопчал ципа ѝ. Поне не в мое присъствие. В чантата можеше да има безброй уреди за мъчения, които той възнамеряваше да използва в името на обучението ми. По-вероятно е в нея да има дрехи за смяна и резервни обувки. Вероятно включваше – засмях се на тази мисъл – чифт тесни гащи или боксерки с щампи на пингвини, с които можех да го дразня безкрайно. Може би дори да ги закача на близкото дърво. Наоколо нямаше никой, който да ги види, но той щеше да се смути достатъчно, ако знаеше, че съм ги закачила.
Усмихвайки се подло, дръпнах ципа с няколко сантиметра назад. Щом видях подредените вътре стъклени бутилки, пълни с леденосиня течност, стомаха ми се сви свирепо. Гладът се вкопчи в мен като нещо живо.
Неутолимата нужда заплашваше да експлодира в мен. В ушите ми се разнесе висок писък. В една всепоглъщаща вълна си спомних за силния вкус на дяволското изкуство. Ужасен, но си заслужаваше. Спомних си прилива на сила, който ми даваше. Едва успях да запазя равновесие, толкова бях погълнат от нуждата да усетя отново това неудържимо опиянение. Невероятните скокове, несравнимата скорост, животинската пъргавина. Пулсът ми беше ускорен, биеше и трепереше от нужда, нужда, нужда. Зрението ми се замъгли и коленете ми се отпуснаха. Почти усещах вкуса на облекчението и удовлетворението, които щяха да дойдат с една малка глътка.
Бързо преброих бутилките. Петнайсет. Данте нямаше да забележи, ако някоя липсваше. Знаех, че не е правилно да крада, точно както знаех, че дяволското изкуство не е добро за мен. Но тези мисли бяха скучни аргументи, които се носеха безцелно в задната част на главата ми. Обяснявах си, че лекарствата с рецепта в неправилни дози също не са добри за мен, но понякога имах нужда от тях. Точно както имах нужда да вкуся от дяволската магия.
Дяволско изкуство. Почти не можех да мисля, бях толкова поразена и ужасена, че ще се сдобия със силата, която знаех, че ще ми даде. Внезапна мисъл ме завладя – можех да умра, ако не го получа, нуждата беше толкова силна. Бих направила всичко за нея. Трябваше отново да се чувствам така. Неунищожима. Недосегаема.
Преди да разбера какво съм направила, взех една бутилка. Чувствах я хладна и успокояваща в ръката си. Още не бях отпила и глътка, а главата ми вече се проясняваше. Вече нямаше световъртеж, а скоро нямаше и глад.
Бутилката пасна идеално в ръката ми, сякаш през цялото време е трябвало да бъде там. Данте искаше да имам тази бутилка. В края на краищата, колко пъти се беше опитвал да ме накара да пия дяволска магия? И не беше ли казал, че следващата ми доза е за негова сметка?
Щях да взема една бутилка и това щеше да е достатъчно. Щях да усетя още веднъж прилива на сила и щях да бъда доволна.
Само още веднъж.

Назад към част 18                                                     Напред към част 20

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!