Глава 19
Избягваме през задната врата точно когато се чуват сирените за приближаване. Разбирам нуждата да останем невидими, но не се чувствам добре, че оставям умиращ човек на улицата. Трябваше да направим нещо. Но, честно казано, какво бихме могли да направим?
– Мислех, че ти казах да не се обаждаш на Лилит – отсича Луцифер, когато завиваме зад ъгъла на една странична улица.
– Не съм и се обаждал – отвръща Каин също толкова хапливо. – Тя знаеше, че идваме тук. Сигурно ни е проследила.
Тойол и Каин са паркирали джип на няколко пресечки от нас и ние си проправяме път през необичайно разредената тълпа от купувачи и посетители на барове, за да стигнем до него.
– Някой трябва да ми обясни това – казва Тойол и скача на пътническата седалка. Каин е зад волана. – Лил ли е направила това? И какво, по дяволите, тя има общо с „Мор“?
– Тя е Мор – отговаря Каин. – Тя е един от конниците на Луцифер, заедно с Тъмната кралица и Идън.
Тойол се обръща с лице към мен, а изражението му е невярващо.
– Идън?
– Смъртта – Кимвам. – Аз съм четвъртият конник.
– И кралицата. Тя е…
– Война – отговарям аз. – Бомбардировките отвъд океана. Тя е причината.
– О, Господи не. Тя е направила това?
– Не е точно по нейна вина – отговаря Луцифер, изненадвайки всички ни с честността си. – Тя не може да го контролира, точно както не може да го контролира и Лилит. Този смъртоносен грипен щам, който циркулира, е първата чума и се проявява най-силно, когато тя е наблизо. Габриела също не може да го спре. Тя нямаше представа, че е причина за масово унищожение.
– И какво следва? Глад?
– Саския – Луцифер кимва. – Черният ездач.
Тойол се намръщва объркано.
– И Саския е…?
Луцифер изпъшка от нежелание, преди да отговори.
– Дъщерята на Ирин. Държах я в плен, след като Ирин вече не можеше да я контролира. И тя вече е тук.
Озадачен, Тойол поглежда към Каин, който изръмжава:
– Тя е тук? Кога, по дяволите, щеше да ни кажеш това?
– Когато станеше необходимо да знаете. – Луцифер разтваря длани в знак на подигравателно съгласие. – Сега мисля, че е необходимо да знаете.
От шофьорската седалка се чува ръмжене, но Каин се зъби безмълвно, докато маневрира с джипа далеч от Френския квартал.
– Къде отиваме? – Питам, докато минаваме по улица „Канал“.
– Защитена къщата на Седемте. Това е мястото, където Лилит би отишла – Каин само изръмжава.
– Категорично не. Заведи ни обратно в „Светеца“ – заповядва Луцифер с усещане за власт.
– По дяволите, не. Знаеш, че не можем да стъпим вътре, а и няма никакъв шибан начин да изпусна Идън от погледа си. И съм дяволски сигурен, че няма да я оставя да избяга отново с теб. Легионът ще ми отнесе главата.
– Ако заведеш Идън в скривалището при Лилит, всички ще загубим главите си. Не осъзнаваш ли какво представлява тя? Тя е Смъртта. Което означава, че ако тя се активира, този свят и всичко в него ще загине. Колкото по-близо е до останалите трима конници, толкова по-скоро ще изпълни тази съдба.
– Ние ще я защитим, както винаги сме го правили.
– Както винаги сте го правили ли? Вие дори не знаехте къде е тя в продължение на почти седмица. И нека да не забравяме, че я заловиха по време на стражата на Седемте. Уриел я залови когато я пазеха Седемте. Сестра ѝ едва не умря… и всичко това когато тя беше по крилото на Седемте. Това вече не е твоя битка, демоне. Остави възрастните да се справят с това.
Поглеждам нагоре и откривам, че Каин ни гледа през огледалото за обратно виждане, а погледът му е черен като нощ. Той ме чака… чака да избера. Седемте, онези, които ми показаха милост и състрадание, когато мисията им беше да ме убият, или Луцифер, владетелят на Ада, който ме открадна от тях и ме обрече на тази съдба. Това би трябвало да е безсмислено, но въпреки това оставам с вълна от гадене, която заобикаля стомаха ми, докато се опитвам да определя най-добрия начин на действие.
– Прав е – промълвявам аз, като извиквам гласа си. – Луцифер е прав. Твърде рисковано е, след като не знаем къде са Габриела или Саския. Ако това, което трябва да направим, е да останем с Луцифер, за да сме сигурни, че съм отделена от тях, тогава може би трябва да го направя за момента.
Поглеждам към Луцифер, за да го открия да се взира в мен, а изражението му е нечетливо. Изненадан ли е, че съм се съгласила с него? Или е изненадан, че съм избрала него вместо Седемте?
Каин изсъсква проклятие и без да каже нито дума, прави обратен завой, като едва не предизвиква сблъсък. Зад гърба ни се разнасят клаксони, докато той ускорява към Светеца. Усещам топлината на яростта му, която се излъчва от облегалката на седалката му.
Когато спираме пред хотела, Луцифер изскача от него, без да каже нито дума за довиждане. Тойол се обръща към мен, преди да успея да отворя вратата.
– Ето – казва той и ми подава телефон. – Обади ни се, ако имаш нужда от нас – ако имаш нужда от нещо. Ще намерим начин да те измъкнем.
Кимвам и отговарям:
– Благодаря ви. Но всъщност той е добър с мен. Ще ви съобщя, ако имам нужда.
Каин и Тойол наблюдават внимателно как излизам от колата и се присъединявам към Луцифер, който чака на входа на хотела. След като влязохме във фоайето, те все още не са помръднали. По устните на Луцифер играе забавна усмивка.
– Не злорадствай – казвам, когато спираме до асансьора. Когато след секунди вратите се отварят с динг! и ние се качваме, Луцифер има смелостта да погледне недоумяващо.
– Злорадство? Защо да го правя?
– Защото съм тук. И знаеш, че те са ядосани за това.
– А ти?
– Аз ли? – Мръщя се.
– Ядосана ли си, че си тук с мен, а не с тях?
Правя физиономия, най-вече защото не знам как да отговоря честно на този въпрос, без да му дам грешна представа. Дали ме кара да се чувствам добре, че Седемте все още са готови да ми пазят гърба, дори след като съм ги предала? Да. Но дали се радвам, че имам в ъгъла си Луцифер, който знае повече за Ездачите от всеки друг? Също така да. Въпреки това, знаейки това, което знам сега – спомняйки си какво споделихме онази нощ след партито на Аурора – не мога да изхвърля образите от съзнанието си. Не мога да изчистя спомена за ръцете му върху мен, устните му върху тялото ми, бедрата му, които се люлееха между моите, докато аз забивах ноктите си в гърба му, докато стенехме в унисон с него.
Как да забравя това? Как да го забравя? И как мога да рискувам всичко, за да спася Легион, мъжа, когото провъзгласих за любим, знаейки какво съм направила?
От такава дълбочина на предателството не се връщаш. И аз не мога да изтрия действията от съзнанието си.
Стигаме до апартамента без инциденти и Луцифер отива направо към телевизора. Събличам якето си, събувам обувките си и се присъединявам към него в зоната за сядане.
– Проверяваш новините за нещо ново? – Питам го, като вземам лаптопа и се настанявам на дивана.
– Не точно.
Търся в Google повече информация за недостига на храна, за да видя докъде се е разпространила. Заливът е засегнат най-силно, което не е изненадващо, като се има предвид опустошението, на което станахме свидетели днес. Това е като луда крава на стероиди. Чумата не е засегнала само едрия рогат добитък, а всички животни, дори домашните. Изглежда, че от излагането на заразата до изтичането на срока ѝ на годност има само четири часа. Четири часа след заразяването живото същество пада мъртво. Това не прилича на нищо, което страната някога е виждала, а с удара, който понасяме от Чумата, броят на смъртните случаи е астрономически.
– Свещена проклетия. Виждаш ли това?
– Не.
Само за кратко хвърлям поглед в посока на Луцифер, за да го открия, че прелиства каналите. Спира се на Pay Per View.
– Какво правиш?
– Намирам ни нещо за гледане. За какво си в настроение? Комедия? Драма? Порно? – Той размърдва закачливо вежди.
– Какво? Ние не гледаме филм.
– Всъщност точно това ще направим. – Той се настанява до мен и сваля компютъра от скута ми. – В някакъв момент ще трябва да осъзнаеш, че това не е в нашите ръце, Идън. Можеш да се стресираш, да проклинаш и да се тревожиш колкото си искаш, но каквото ще да е, ще бъде, колкото и да се опитваш да се бориш със съдбата. Не можеш да контролираш това. Ще бъдеш това, което си и нищо по-малко. И това не ме притеснява. Така че ще гледаме един филм. Ще замълчиш за края на света, Многото и всички други теми, свързани с демони и ангели, и ще му се насладим. А когато поръчам рум сервиз и покрием масата с каквито пържени и мазни храни успеят да изкарат, ще си натъпчеш лицето и ще го измиеш със студена бира. Разбираш ли?
Зашеметена съм в мълчание от неочакваната му излияние, което той трябва да разчете като съгласие, защото избира някаква кичозна романтична комедия. Започва баналната музика, сигнализираща началните надписи, и аз адски се опитвам да не обръщам внимание. Но са необходими само няколко минути, за да видя как странната, невротична главна героиня се стресира заради някакъв недостижим мъж, за да привлече погледа ми, и със сигурност съм засмукана. Дори не забравям да се смея на забавните моменти. Не, не си спомням. Аз го правя лесно, а Луцифер също го прави. Героят е безнадеждно симпатичен. Мисълта, че ще остане без работа и сама, и се струва като края на света. И за миг завиждам на нея и на така наречените ѝ проблеми. Какво не бих дала, за да се върна в стария си, разнебитен апартамент със сестра ми, да се стресирам от сметките и отново да мразя безперспективната си работа. Мислех, че животът ми е гаден, но бяхме здрави и имахме една друга. Бяхме доволни от обикновения си, прозаичен живот.
Към края на филма Луцифер поръчва обслужване по стаите и наистина, кухнята се затруднява да посрещне нуждите на гостите. Иска ми се да му кажа просто да се откаже целия план – как бихме могли да вземем храна от устата на някого, който наистина се нуждае от нея? Но той ми напомня, че е безсмислено да мисля по този начин. Ако гладът не се справи с тях, ще го направи чумата. А ако Войната се разрази отново на територията на САЩ, няма да има какво да спасяваме. А ако Смъртта… ако съм се активирала, нашият свят така или иначе ще си отиде.
Задоволяваме се с пържени картофи, покрити със сос и сирене, пилешки филета и обещаните бири. Докато чакаме, довършваме филма и Луцифер избира друг – глупав филм, който е толкова тъп, че чак е смешен. След като храната пристига, ние се скупчваме над масичката за кафе, отпиваме бира и се тъпчем с това, което може би е последната ни вечеря.
– Не е нужно да го правиш, знаеш ли – казвам, след като дъвча с пълна уста пържени картофи, задушени със сос, и ги преглъщам с глътка от бутилираната си бира.
– Какво да правя?
– Това – казвам и махам с ръка към нездравословната храна, а после към телевизора. – Престори се, че това е твоето нещо. Преструвай се, че за мен всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Няма да се разпадна.
– Мислиш, че това е за теб? – Той вдига въпросително вежди. – Случи се така, че харесвам глупави филми и лоша храна. Повечето хора ги харесват.
– Да, но ти не си като повечето хора. Ти дори не си човек.
Съдейки по леката гримаса и начина, по който той бързо поглежда обратно към телевизионния екран, подценявам захапката в думите си и се опитвам да се оправя.
– Искам да кажа, че ти си… ти. Организираш пищни вечери с храна, която дори не мога да произнеса. Пиеш вино, които не бих могла да си позволя и за месец. Всеки ден носиш различен дизайнерски костюм. Това не си ти. Пържената храна, бирата, филмовите вечери… това не е твоят живот. Знам, защото само преди няколко месеца това беше моят.
Когато се обръща към мен, в очите му се раздвижват сенки.
– Замисляла ли си се някога, че мога да завиждам на простотата, която някога си имала? Простотата на тези хора, на този свят. Гледаш ме и виждаш само Луцифер, владетеля на всяко зло. Падналият ангел, който някога е бил любимец на баща си и е бил толкова нелюбим, че е бил изгонен от Рая и изоставен от семейството си. Аз съм единственото най-мразено същество в историята на времето и козът за отпущане на всякаква лошотия, която някога се е случвала. Да, напълно си права. Аз нося костюмите и пия виното и излъчвам елегантно превъзходство, и то от много, много дълго време. Но може би, само веднъж, съм искал нещо различно. Може би исках да бъда различен. Може би просто исках да ме погледнеш и наистина да ме видиш.
Първоначалният ми отговор е не мигащият ми поглед. И тъкмо когато възвръщам функцията си да изрека истински думи, той се смее.
– Не. Лъжа. Защо, по дяволите, бих искал да се променям? Не можеш да промениш съвършенството. Дори идеята да се преструвам на човек ме кара да искам да се обеся.
Рефлексно го удрям в рамото.
– Козел. Защо трябва да се държиш като козел през цялото време?
Луцифер разтрива ръката си, сякаш ударът ми наистина може да причини ужилване.
– Прекалено лесно го правиш. Но честно казано, случва се да харесвам ужасна телевизия. А и освен това напоследък се държиш малко като Деби Даунър. Ако не го бях видял сам, щях да кажа, че си си забила два пъти по четири в задника.
– И ако имах малко разум, щях да го използвам, за да набия на кол арогантния ти задник.
– Можеш да опиташ, скъпа – започва той, като взима един пържен картоф. – Но тогава ще бъда принуден да си разваля „Том Форд“ и да откъсна хубавата главичка от раменете ти.
– Хммм – отговарям аз и потупвам с пръст брадичката си. – Това е съмнително. Ти си Дяволът, но не можеш да спреш дори Ездачите, особено най-лошия от тях. И, о, това се оказвам аз. Да не говорим, че имам способността да владея свещена светлина, която ти спаси задника само преди ден. Така че си говори глупостите, колкото искаш. Ще видим кой наистина ще се смее последен.
– Туше – контрира Луцифер, като насочи пърженото към мен. – Но може би не става дума за това, че не мога да те спра. Може би просто няма да го направя. Може би просто ми харесва да те гледам как се гърчиш.
Поклащам глава.
– Ти си дяволски зъл.
– Така съм чувал. Особено след като тази дума произлиза от дявол. Виждаш ли това? Вдъхнових се от самия език, на който говориш. Втъкан съм в тъканта на всички хора от всяка култура. Има много демони, още повече ангели и четирима конници. И все пак аз съм само един. Не забравяй това.
Извръщам очи, но не продължавам да го подпитвам, надявайки се да оставя разговора настрана. Но оставам с думите му, които все още отекват в черепа ми. Ами ако Луцифер всъщност не иска да спре апокалипсиса? Той би могъл повече да спечели, отколкото да загуби. Би могъл собственоръчно да унищожи враговете си и да възстанови империята си. По дяволите, какво му пречи да вземе Земята за себе си?
Опитвам се да съсредоточа вниманието си върху филма, но между непрестанното ми вътрешно бълнуване, пълния корем и цялостната гадост на деня клепачите ми са като оловни. В момента, в който на екрана се появяват финалните надписи, се изправям на крака и се протягам.
– Ще си легна – обявявам по средата на прозявката.
– Какво? Мислех си за следващия Марвел. Какво ще кажеш за маратон?
Поклащам глава.
– Друг път.
В стаята ми е тъмно, но не се притеснявам от осветление или пижама. Събувам дънките си, свалям сутиена и се качвам в леглото, нетърпелива да проспя последните двадесет и четири часа. Но откривам, че дори в изтощението си е трудно да изключа ума си. Дните ни са преброени. Мога да ги преброя буквално на пръстите на едната си ръка. И ми се струва, че сега сме по-загубени, отколкото бяхме, когато пристигнахме за първи път.
В този момент ми се иска да се откажа. Не мога да продължавам да чакам поредната криза, поредната трагедия, знаейки, че тя ще бъде още по-лоша от предишната. Нефилим или не, не съм достатъчно силна за това. Правя добро шоу за Луцифер и Седемте, но вътрешно съм ужасена. В кой момент спирам да се изненадвам? Кога всичко това ще спре да ме боли толкова много? Как мога да се науча да изключвам всичко това и просто да спра да се интересувам?
Почти бях стигнала дотам. След „Грант Парк“, докато седях на леглото си при Айрин, си казах, че това е то – това е моментът, в който ще спра да се грижа. Това е моментът, в който ще спра да чувствам. И може би наистина щях да го постигна. Но тогава…
Луцифер.
Сякаш ме принуждаваше да чувствам, дори когато това беше гняв и разочарование от него. Той не ме оставяше да онемявам пред цялата болка и разправии в моя свят. Не искаше да ми позволи да стана… като него.
Не знам как се поддавам на сън, но по някакво чудо клепачите ми се затварят и дишането ми се задълбочава. Заспивам в леглото си, в „Света“, под звуците на пияни мъже, които се наслаждават на последните си мигове на Земята.
После се събуждам на гробището. И не съм сама.
Назад към част 19 Напред към част 21
