Глава 5
Барът се намира встрани от първа линия, сгушен между остаряващи казина и ресторанти. Не беше трудно да го намеря, особено след като знаех къде се намира само по миризмата на въздуха. Може и да съм ръждясал от престоя си извън играта през последните седем месеца, но винаги мога да намеря себеподобните си. А Каспър е един от моите.
Седим в колата и следим всеки звук и движение с усиления си слух. По дяволите, забравих колко по-лесно е да се изнесе боклукът с помощта на нашите сили. Съмнявам се, че дори ще се поизпотим, камо ли да се изцапаме, слава богу за това.
– Намерих го – отбелязва Михаил, тонът му е почти отегчен. – И другите.
– Добре.
– Имаш ли нужда от помощ?
Поклащам глава.
– Не. Ще се видим след малко.
Без да каже и дума повече, той се разсейва, оставяйки след себе си шлейф от бели пера, които се разтварят още преди да се ударят в кожената седалка. Позьор.
Излизам от колата, като прибирам драматизма за главното събитие. Отвън сградата изглежда гадно, но съм достатъчно умен, за да знам, че всичко това е прикритие, за да се скрие истинското ѝ предназначение. Наркотици, оръжия, проституция. Това е щабквартирата на Каспър.
Вратата се охранява от двама мускулести чувала с месо, които скачат на крака, когато се приближавам. Направих най-добрата си хитра усмивка, изгладих реверите на сакото си и протегнах длан.
– Добър вечер, господа. Дошъл съм за Каспър.
– Кой, по дяволите, си ти? – Месомелачка номер едно изръмжава.
Издишвам тежко.
– Тц, тц. Такива груби думи. – Вдигам пръст и главата му прави три-шестдесет, като се откъсва наполовина от врата му. – Никой ли няма маниери в днешно време? А сега, както казах…
– Той е вътре! – изкрещява другият, по-интелигентен кретен, преди да има благоразумието да избяга.
– Ето това е по-добро – казвам на полу разпадналата се купчина лайна на бетона.
Само за кеф притискам устните си в тесен кръг и духвам, сякаш гася свещ. Вратите се отварят с ураганен вятър и почти се изтръгват от пантите. И точно както очаквах, всички широки, яростни очи са вперени в мен, докато влизам в стая, пълна с бандити.
– Аууу, не беше нужно всички да се появявате заради малката стара жена. Чувствам се като красавицата на бала – промърморвам, като небрежно прекрачвам прага. Ръката ми е в джоба, дрехите и косата са старателно оформени, няма съмнение, че не ми е мястото тук.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? – изревава се някакъв дебел ебач в изкуствена кожа.
Поклащам глава.
– Приятелят ти отвън ми зададе същия въпрос. Това не завърши добре за него. Но тъй като се чувствам милостив, можеш да отидеш да провериш сега или да продължиш да ме обсипваш с неприлични думи. Изборът е твой.
– Ти, кучи задник…
Това е всичко, което му позволявам да измъкне, преди езикът му да бъде издърпан от устата му, отнасяйки със себе си по-голямата част от това гърло. Честно казано, можех да го направя и по-рано, но ми беше любопитно да видя дали ще прояви изобретателност. Не. Просто тъп кучи син. Колко оригинално.
– А сега – започвам аз, като проверявам кожичките си, докато из стаята избухва хаос. – Както казах. Тук съм заради Каспър. Не искам да убивам всички ви, но… Кого заблуждавам, шегувам ли се? Искам да ви убия всички.
Чува се отчетливо щракане на премахване на предпазители на оръжия, потракване на ножове и – о, вижте! Бейзболна бухалка – други оръжия, изработени от човека, звучат около мен. Въздишам.
– Сериозно ли е всичко това? Току-що ме гледахте как изтръгвам езика на приятеля ви, без да помръдна и мускул, и мислите, че куршумите ще ме спрат? Ще ви кажа какво. Ще ви спестя неприятностите.
Пристъпвам напред и вдигам длан, като предизвиквам изстрелване на всички пистолети. Всички куршуми обаче се приземяват в отворената ми ръка с меко изщракване, напомнящо вятърен звън. В стаята настъпва напрегнато затишие, след което се разнасят викове и крясъци за всичко – от призраци до магьосничество.
– Наистина, защо всички останали получават всички заслуги? Каспър? Може ли един дух да направи това? – Ритам най-близкия до мен човек и бедрената му кост се пречупва на две. – Вещер? Приличам ли ти на вещер? – Повалям още един задник, докато си проправям път към центъра на бара. Технически не му трябват две ръце. – Защо не мога да си призная заслугата, когато я имам?
– Господи – извиква някой иззад боя. Тълпата се раздвоява и най-накрая излиза грамадният, неестествено блед мъж, когото наричат Каспър, известен още като демона Асмодей. Той носи скъп, но зле прилепнал костюм върху горило подобната си фигура, а мокасините му са „Том Форд“. По дяволите. Харесвам обувките му.
– Какво! Това ти ли си? Мое, мое… цялото ти време на Земята наистина те изморява. Опитвал ли си да се обгаряш със спрей? Чувал съм, че са като истински.
Асмодей бавно си проправя път към центъра на стаята, където съм разположен аз. Той е уплашен, но не иска да го покаже пред хората си. Не и когато те не са наясно, че са водени от демона на похотта и лукса.
– Защо… – започва той, преди да преоцени тона си. – Това е такава изненада. Какво те води в моя град?
– Твоят град? – Аз се прозявам. – О, скъпи, сладкият Асмодей.
Той се оглежда тревожно, видимо притеснен от шепота, който поставя под въпрос истинската му самоличност.
– О, не се притеснявай, Ас. Няма значение дали знаят кой си. Те така или иначе скоро ще бъдат мъртви.
Подобно на изстрел в стадо от гнусни, дишащи бира антилопи, останалата част от екипажа на Асмодей най-накрая намира здрав разум да се опита да избяга и да се запъти към изхода. Но скоро откриват, че всички опити за бягство са напразни.
– Не си правете труда да бягате. Както открихте, вратите и прозорците са запечатани. Имате обаче късмет! Всички сте поканени на моето малко вечерно парти. И повярвайте ми, моите партита винаги убиват. – Отивам до един треперещ млад мъж, който седи на разнебитена дървена маса. Той не е като останалите. Не му е мястото тук. Наложило му се е да го направи. – С изключение на теб. Ти можеш да си тръгнеш.
Отначало младият мъж е твърде зашеметен, за да реагира, а когато го прави, се оглежда, за да види дали не говоря за някой друг.
– Да, ти. Върви. И вземи жените със себе си. И никога, никога не споменавайте това, което видяхте тук, нито се връщайте.
Момчето започва да плаче с дебели, благодарни сълзи.
– Да, господине. Благодаря ви, господине. Благодаря ви.
Полуоблечените жени в стаята – най-вероятно стриптийзьорки и проститутки от другите залози на Каспър – се затичват към вратата, за да се присъединят към момчето. Тя се отключва и им дава изход. Но както правят егоистичните слабаци, другите мъже се опитват да ги стъпчат, за да се доберат до свободата. И един по един тези мръсници падат смъртоносно в момента, в който прекрачат прага.
– Казах той и жените. Това е всичко. А сега, освен ако не смятате, че съм допуснал някаква сериозна грешка, моля, заемете местата си и изчакайте, докато се обърна към вас. Ясно ли е? – Питам, като звуча повече като Михаил, отколкото ми е удобно. Вътрешно се стряскам.
– Учителю – започва Асмодей. Вече е видимо разтреперан и знае, че е по-добре да не се опитва да се прави на твърд мъж пред приятелите си. – Не разбирам. Мислех, че ще бъдете доволен.
– И обикновено бих бил. Но си забравил едно нещо: аз не злоупотребявам с деца.
Асмодей се намръщва.
– Деца?
– Едно момче се опита да те ограби и ти реши, че продажбата на тялото на сестра му близначка е разумна размяна. А допреди няколко часа и двамата бяха непълнолетни. Сега, ако трябва да гадая, си позволил на това момче да се случат ужасни неща по време на престоя му в затвора. Неща, които със сигурност не бих одобрил. Прав ли съм? Моля, бъди честен. Знаеш как се чувствам, когато ме лъжат.
Асмодей се намръщва.
– Всичко това… е заради онова дете? Ще му опростя дълга още сега. Ще го пусна. Кълна се в това.
Поклащам глава.
– Няма нужда. Той вече си е отишъл.
– Тогава защо си тук? Защо убиваш хората ми?
Приближавам се, провокирайки го да падне на колене като безгръбначен страхливец, какъвто е.
– Защото това не е първият път, в който преминаваш границата. Търгувал си с деца, позволявал си да бъдат изнасилвани, малтретирани и убивани за спорта. А аз бях прекалено разсеян, за да ми пука. Сега… ми пука. И всички в тази стая – всички, които са знаели за това, които са го улеснявали, които са участвали в тези отвратителни действия – ще си платят.
Стените започват да кървят на гъсти, горещи, тъмночервени струи кръв, които заливат пода и повърхностите. След това с едно щракване на пръстите ми кръвта се възпламенява с адски огън, за да изпепели всичко, до което се докосне. Из стаята се разнасят писъци и викове, а мирисът на горяща плът изпълва ноздрите ми, но аз не прекъсвам погледа си. Очите ми – жестоки, аметистови дълбини, в които прозира агонията на милиони души – остават вперени в Асмодей. Той не е в състояние да отвърне поглед, докато аз крада същността на жалкото му съществуване и го хвърлям в небитието, оставяйки след себе си само безжизнена обвивка. Тялото му ще е мъртво, но душата му… душата му ще страда вечно. А за тези, които нараняват деца, имам специално място в Ада.
– Ти… – изохква той, когато това, което е бил в продължение на милиони години, му е отнето. – Няма да спечелиш. Има нов… крал. Нов ред. Няма да победиш. Падналите ще царуват.
Последните четири думи обагрят в червено погледа ми и без дори да се замисля, цялата стая е обхваната от пламъци, които превръщат всичко и всички в пепел.
Излизам от полуразрушения бар, като почиствам от ръкава на сакото си няколко избухливи въглена. Или това беше човек? Ех. На този етап мястото му е в урна.
– Поне вътре беше ли хубаво? – Пита Михаил. Той се връща на пътническата седалка с мобилен телефон между пръстите си. Дори не вдига поглед. Твърде зает е да събира малки слънчеви лъчи, за да може да купи растения за моравата си, които убиват зомбитата.
Поглеждам към сградата, която някога е била централа на най-голямата операция за трафик на деца в щата. Отвън барът все още изглежда невзрачен и изоставен. Никой няма да разбере какво се е случило тук, поне за няколко дни. След това всичко, което не е изгоряло до пепел, ще започне да се разлага и да вони.
– Сметище.
– О! Трябваше да те помоля да ми донесеш една кока-кола, преди да я превърнеш във въглен. Жаден съм. Проклятие.
Усмихвам се, поклащам глава и подкарвам Бентлито.
– Ще спрем на някоя бензиностанция по пътя.
– И накъде тръгваме сега, братко? – пита той, точно преди едно зомби да успее да преодолее защитата му и да изяде мозъка му. Той измърморва разочаровано.
– Колорадо Спрингс.
Това привлече вниманието му и той ми хвърли бърз поглед, преди да рестартира нивото.
– А? Най-накрая ще спреш да се само съжаляваш и ще отидеш да се биеш за момичето си?
– Имам приятел, който ми дължи услуга – отговарям и маневрирам да излезна от паркинга, за да се насоча към I-15N – пътят, който ще ме отведе обратно към живота и любовта, които оставих зад гърба си. – И да… това също.
