Глава 29
На следващата сутрин се събуждам от тихото туптене на сърцето на Дориан. Главата ми лежи на гладката му гола гръд, а ръцете му са плътно увити около мен. Това е толкова хубаво, толкова правилно. Искам да се преструвам, че все още спя, но съдейки по звуците, които се чуват от кухнята, всички вече са станали и са в движение. Освен това банята ме вика по име. Опитвам се да се измъкна изпод ръката му, когато той започва да се раздвижва.
– Не. Не. Съжалявам – промърморва той.
Поглеждам нагоре, очаквайки да го видя да се взира в мен, но очите му все още са плътно затворени, а веждите му са смръщени от гняв. Отново мърмори нещо, но според мен е на гръцки. Въпреки това мъката в гласа му ми подсказва, че спешно моли. Интонацията на гласа му се променя, както и езикът. Това е неназованият език от снощи, онзи, на който говореше с Аврора. Успявам да доловя няколко думи, но те са толкова случайни, че нямат особен смисъл за мен.
– Не…Мое…Не…Моля те.
Протягам ръка да го погаля по бузата, за да го успокоя, и той се събужда. Очите му са диви, търсещи, дезориентирани. След това притиска тялото ми към своето, държейки ме плътно в прегръдките си в продължение на няколко безмълвни секунди. Не смея да произнеса нито дума, кой знае какво му е причинило такова страдание. Когато най-накрая отпуска хватката си, вдигам поглед, за да му се усмихна успокоително, но слабо, преди да се оттегля в банята, оставяйки го объркан и разчорлен.
Докато си мия зъбите, не мога да не се запитам дали съм се справила правилно със ситуацията. Дали е очаквал да кажа нещо, за да го успокоя? Трябваше ли да остана и да го попитам какво е сънувал? Не. Ако искаше да ми каже, щеше да го направи. Никога не бих могла да разкрия съдържанието на кошмарите си, защо да очаквам това от него?
След като всички сме облечени и подготвени, с неудоволствие се сбогуваме с ваканционния ни дом. Качваме се в микробуса и се отправяме към града, за да хапнем брънч, преди да потеглим на път. Дориан не е докарал колата си тук, така че предполагам, че е наел кола с щофьор, който да го докара. Не го разпитвам, както не разпитвам и за разгорещените погледи между него и Аврора над вафлите, бекона и яйцата. Те не са страстни или копнеещи погледи. Те са… меко казано странни. Израженията им отразяват интензивен, сериозен разговор, но никой от тях не казва и дума.
– И така, Мигел, какви са плановете на сестра ти след гимназията? Тя завършва след няколко седмици, нали? – Питам, опитвайки се да отвлека вниманието от прекалено активното си въображение.
– Да, завършва, но нямам представа какви биха могли да бъдат плановете ѝ. Кармен е категорична, че не иска да учи в традиционен университет. Тя наистина се занимава с моден дизайн и иска да учи в някакъв институт за мода и изкуство. Проблемът е, че родителите ми просто не могат да си го позволят. Нямаше да мога да отида в колеж, ако не беше стипендията ми. Така че тя си търси работа, която да и помогне да влезе в този бранш. А всички знаем, че изборите не са толкова авангардни, когато става въпрос за подобни неща.
– Какво? Не се занимаваш с Mountain Chic? – Засмива се Морган. Тя се усмихва кокетно на Мигел и аз забелязвам, че той я гали по гърба. Определено са се закачали снощи.
– Е, кажи ми, ако не намери нещо, което наистина и харесва. Може би ще успея да ѝ помогна – казвам аз.
Поглеждам към Дориан, който е върнал вниманието си към мен, и му намигвам. Казах му, че ще приема предложението му за работа, само ако мога да наемам и да уволнявам. Това означава, че малката мис Алисън ще трябва да развява наедрялата си гръд на друго място. Тъй като аз самата не съм толкова модно настроена, Кармен може да се окаже точно това, от което имам нужда, за да ми помогне да управлявам „Кашмир“. Освен това знам, че е надеждна и трудолюбива. Така ще помогна на приятел и на себе си.
След като вече сме на път, облягам глава на рамото на Дориан и сгъвам краката си в седалката. Ние сме заели задния ред, а Джеймс, Мигел и Морган седят пред нас. Този път Джаред предложи да шофира, така че той и Аврора седят на предните седалки. Този път пътуването е различно. Всички се впускат в лекомислен разговор и се разбират. Това ми дава надежда, че ще има още много пътувания заедно като група.
– Хей, преди да съм забравила, исках да те поканя в къщата на Морган този уикенд – прошепвам на Дориан. – Родителите ѝ организират малко събиране в чест на това, че е получила лиценз и е намерила страхотна работа в такъв страхотен салон.
Дориан моментално става твърд.
– Кога е?
– Тази събота. И, разбира се, родителите ми ще бъдат там. Тоест, ако искаш да се запознаеш с тях. – Ужас. Буквално задържам дъха си, докато той отговори.
– Да, виждаш ли, бих искал, но не мисля, че това е толкова добра идея. При положение, че технически съм шеф на Морган, не искам да изглежда, че и показвам някакво благоволение. Сигурен съм, че и други служители на салона ще бъдат там. – Дориан си играе с един кичур от косата ми и го завърта около пръста си. – Не искам да им създавам погрешно впечатление. – За да заглуши всякакви въпроси, той целува нацупените ми устни. Знае какво въздействие има върху мен и се възползва напълно от слабостта ми.
– Изглеждаш по-млад – промърморвам тихо, след като той се отдръпва.
– Дали? – пита той със също толкова тих глас. Забелязвам, че главата на Аврора се обръща само на косъм от предната седалка. Сигурно чува шепота ни, макар да съм сигурна, че никой друг не може да го чуе.
– Чу добре. Предполагам, че пътуването е успешно? – Извръщам глава на една страна и го поглеждам с остър поглед.
– Предполагам, че може да се каже така. Просто се погрижих за някои неща. И предадох доклад за състоянието. Не беше много интересно.
– Това често ли ще се случва? Да бягаш в Гърция? – Тонът ми е отчаян, почти болезнен. Чувства, които ме стряскат.
Дориан ме гледа напрегнато, очите му търсят в моите причината за внезапната ми проява на емоции.
– Да.
Чувствам как лицето ми пада, затова бързо обръщам глава, за да погледна към петното от преминаващи дървета през прозореца. Мразя се за това, че се чувствам така, че съм толкова уязвима и се нуждая от него. Казах си, че няма да се обвързвам емоционално, че мога да отделя тялото си от сърцето. Кого заблуждавах? Това никога не би могло да се случи. Дориан е най-чувственият, интензивен, хипнотизиращ мъж, когото някога съм срещала. Той правеше любов с всяка една част от мен, отвътре и отвън. От самото начало се настройвах за провал.
Дориан ме оставя с измъчените ми мисли и не се опитва да ме разпитва. Той ми дава пространство, точно това, от което се нуждая в този момент. Лудост е колко добре ме познава и колко малко знам аз за него. Не знам какво го очаква в Гърция. Може да има съпруга и деца там и да води някакъв неприличен двойствен живот. Колкото и да е красив, успешен и, ами, съвършен, това със сигурност е възможно. Защо да не се привърже?
– Недей да мислиш прекалено много – прошепва Дориан, а устните му изведнъж се оказват до ухото ми.
Поглеждам го скептично.
– Как го правиш?
– Какво правя? – отговаря той с повдигната вежда.
– Казваш ми неща, сякаш знаеш какво си мисля. – Малко се дразня от възможността той да нахлува в личните ми мисли. Жалките ми бълнувания са само и единствено за мен.
– Не знам какво си мислиш – засмива се Дориан. – Не съм специалист по четене на мисли. Просто възприемам, което не е трудно, като се има предвид моето… минало. И твоят произход.
– Какво имаш предвид под „твоят произход“? За какво говориш? – Приближавам се до него и го поглеждам тревожно.
– Аурата ти, Габриела. Мога да я видя. Точно както ти виждаш моята. – Дориан преценява шокираното ми, унило изражение. – Всичко е наред, знаеш ли. Всички видове обикновени хора също могат да виждат аури. Това наистина не е голяма работа.
Уау. Значи Дориан определено знае, че съм различна. Но колко е различен той? И защо едва сега разкрива, че знае за моята необичайност? През цялото време се опитвам да игнорирам ярките цветове, които ореолизират неговото великолепие, а през цялото време той също го вижда. По някакъв странен начин се чувствам успокоена от това разкритие. Не съм толкова самотна в новия си живот. Макар да е невъзможно Дориан да е точно като мен, той е нещо. Той може да се свърже с мен, да ми съчувства. Но това е всичко, до което стига.
Подарявам на Дориан слаба усмивка и поклащам глава.
– Ти не си като мен. Никой не е като мен.
Пръстът му улавя брадичката ми и я обръща към себе си, а очите му са диви от силна емоция.
– Аз приличам повече на теб, отколкото си мислиш.
– Добре, почивка за освежаване! – Джаред се обажда от седалката на шофьора, когато спираме на паркинга на една бензиностанция. Дори не бях забелязала, че намаляваме скоростта.
Двамата с Дориан се взираме втренчено един в друг, като никой от нас не иска да откъсне поглед, но и не искаме да се задълбочаваме. Той е като мен? Това е абсурдно. Светлината се зарече да не влиза в живота ми, докато не им се закълна във вярност. И той не може да бъде Тъмен. Той просто не може. Няма как някой толкова мил, щедър, любящ и страстен да бъде Тъмен. Може да не го познавам толкова добре, колкото ми се иска, но знам, че Дориан няма нито една зла кост в тялото си. Той е най-добрият вид доброта, който съществува. Никога не бих могла да бъда толкова сляпа, толкова глупава. Нали?
Неохотно прекъсвам задържането на погледа му, за да погледна към предната част на микробуса, точно когато Джеймс изскача от него. Отказвайки да призная статичното напрежение между мен и Дориан, маневрирам от седалката си и излизам от микробуса. Съзнателно вървя напред, за да настигна Морган, въпреки че чувам стъпките на Дориан зад мен. Трябва да направя малко разстояние между нас, трябва да избягам от магнетизма, който ме привлича към него като молец към пламък и ме прави напълно глупава. Той ме кара да забравя всякаква предпазливост и чувствителност, позволявайки ми да изоставя обичайната си скептична, недоверчива природа. Имам нужда от малко нормалност. Имам нужда от най-добрата си приятелка.
За съжаление, когато влизаме в дамската тоалетна, Аврора е там в цялото си грандиозно съвършенство и изглежда всичко друго, но не и нормално. Изглежда, че моето общуване с Морган ще трябва да почака, макар че нямам представа какво ще ѝ кажа. Не е като да мога да бъда честна с нея. А какво би означавало честност? Дори не съм сигурна, че бих могла да ѝ обясня подозренията си за Дориан, без да ми се изсмее в лицето или да избяга с викове. Не. Не мога да се доверя на Морган за това.
Остатъка от пътуването до Колорадо Спрингс изкарах с приятна усмивка на лицето. Дориан също е изоставил естествения си тлеещ интензитет и се впуска в непринуден разговор с останалите момчета за случайни спортни събития или нещо също толкова монотонно. Честно казано, те биха могли да говорят за убиване на кученца и на лицето ми щеше да се изпише същата тъпа усмивка. Главата ми е другаде. Дориан продължава да хвърля тези бомби с истината върху мен, като напълно ме кара да поставям под съмнение собствената си преценка, която досега беше едно от най-полезните ми качества. Освен ако не е замесена текила, разбира се. Но защо би го направил? Ако наистина е Тъмен, няма ли да иска да скрие самоличността си, за да ме измами, а след това евентуално да ме убие?
– Искаш ли да се качиш? – Пита Дориан, когато спираме до главната сграда на Броудмур. Вече сме отвели Аврора до луксозния ѝ апартамент в центъра на града, който, за мой ужас, не е много далеч.
– По-добре да се прибера. Родителите ми ме очакват. – Това е истината, през целия уикенд не съм изпратила повече от няколко текстови съобщения, за да потвърдя сигурността си.
Дориан леко кимва, след което се навежда напред, за да постави нежна целувка на устните ми.
– Знаеш къде да ме намериш – промърморва той, преди да излезе от микробуса.
Докато се отдалечаваме от Броудмур, далеч от Дориан, в гърдите ми се прокрадват тревога и тъга. Колкото по-далеч пътуваме, колкото по-голямо разстояние остава между мен и Дориан, толкова по-зле се чувствам. Искам да кажа на Джаред да се обърне, да ме върне при мъжа, когото обичам. Искам да побягна обратно в прегръдките му, където живеят безопасност и сигурност, но знам, че трябва да се прибера у дома. Мисълта, че съм на километри от него, ме разстройва. Буквално усещам тъпата болка, която обзема сърцето ми. Не го разбирам и, честно казано, ме плаши.
Докато стигнем до Бриаргейт, едва се държа за здравия си разум. Болката е изписана на лицето ми, въпреки че не обръщам внимание на въпросителните погледи на приятелите ми. Те не разбират. Никога не са могли. Това далеч надхвърля любовта към Дориан. Имам нужда от него. Той ми гарантира това. Това е точно това, което той иска. Иска да бъда толкова зависима от него, че да не мога да кажа „не“. Трябва да се боря с осакатяващото желание да избягам обратно при него. Ако го направя, тогава той ще ме притежава напълно. Опитвам се да преглътна надигащия се вкус на меланхолия в стегнатото ми гърло и се усмихвам слабо за сбогом. Крис и Дона не могат да ме видят в този вид. Те със сигурност ще разберат, че нещо не е наред.
– Габриела! О, слава богу, че си вкъщи! – казва майка ми и се втурва към мен веднага щом отварям вратата.
– Минаха само няколко дни, мамо. Приятно ми е да видя и теб – промърморвам аз, докато тя ме стиска в трескава прегръдка. Крис е точно зад нея, с мрачно изражение на лицето. По дяволите. Нещо не е наред. – Какво става? Всичко наред ли е?
Крис взема чантата ми от мен и бързо затваря вратата, като я заключва. Той ни насочва в хола, където се свличам на дивана. На масичката за кафе има чаши с чай и документи – необичайна гледка в обикновено девствената стая.
– Това е за теб, хлапе – казва Крис и ми подава една от хартиите. Разтревоженото му изражение ме предупреждава и аз автоматично си мисля, че това е писмо от моето училище. Глупости. Дали не съм се провалила в някой клас? Пише ли, че няма да завърша след няколко седмици?
Взимам белия лист в ръце и затаявам дъх, докато гледам думите, изписани с черно мастило. По-лошо е, отколкото си мислех първоначално. Много по-зле. И все пак страхът не ме посреща. Само ярост. Изключителна ярост, която кара лицето ми да се нагорещи, а кокалчетата на пръстите ми да побелеят над юмруците. Треперя от жесток гняв, а челюстта ми е здраво стисната, от което венците ме болят от натиска.
Тъмна светлина.
Знаем коя си. И наблюдаваме.
Единадесет месеца.
Присъедини се към Тъмнината или умри.
Това е последното нещо, което виждам, преди всяка крушка във всекидневната да стане ослепително ярка, след което да избухне и да се счупи мигновено, оставяйки всички ни забулени в пълен мрак.
Назад към част 29 Напред към част 31
