Глава 18
― Ема.
Нечия ръка докосна леко рамото ми. Събудих се, но не разбрах къде съм. Над мен се беше надвесил голям черен силует. Аз изкрещях.
― Тихо! – Наведе се той. – Аз съм, Майк. Не се плаши.
Спрях да крещя. Той запали светлината. От изпитаната паниката не можех да дишам дълбоко. Преобърнах се в леглото и възвърнах дъха си. Лека полека се успокоих от първоначалният шок. Усетих нещо студено в ръката си.
― Това е Картър. Иска да говори с вас.
― Какво? – Попитах все още замаяна.
Студен предмет отново беше притиснат към мен.
― Това е Картър. На телефона, госпожице.
Телефон. Картър! Протегнах ръка и взех малък мобилен телефон. Превъртях се отново, притиснах го до ухото си и попитах.
― Картър?
― Хей, здрасти.
Веднага се почувствах много по-добре. Гласът му беше успокояващ. И едва усетих тихото щракване на вратата, която се затваря. И прошепнах в отговор.
― Хей.
Той се засмя. Мекият му баритон звучеше от слушалката, обгръща ме като поредната му ласка. Затворих очи и отново се зарових в постелите. Не ме интересуваше как съм стигнал там или какво се беше случи, всичко, от което имах нужда сега, беше Картър. И никой друг.
― Казаха ми, че си припаднал. Добре ли си?
Потрепнах, когато си спомних.
― Да, май съм добре.
― Какво се случи?
― Защото теб те няма тук. Защото изглежда нещо се е случило с Мелъри и Бен. Аманда ми каза, че са тръгнали и аз мисля, че ти знаеш какво им се е случило. Защото съм уморена от всичко това и се чувствам като в капан. Защото ме изгониха от големия
проект в работа ми и нямам идея защо. Защото ми липсва Аманда. Всички ми липсват, дори Бен.
Чувствах се глупаво да разказвам за всичко това и още по-глупаво от колко бързо му признах всичко. Че се нуждая от него. Прилепих слушалката до ухото си с трепереща ръка.
― Защото ми липсваш и защото ме е страх.
От другата страна на слушалката беше тишина за един миг.
― Връщам се.
Усетих експлозия вътре в мен след чутото, но се опитах да възразя.
― Не, аз нямах това предвид…
— Еее… аз все пак се прибирам. – Прозвуча гласът му уморено. – Имам бизнес в Ню Йорк и веднага след това излитам. – И след кратка пауза, добави. – И ти ми липсваш.
Приятна топлина ме обля цялата, но се опитах да се сдържа. Станах твърде емоционална. А не би трябвало. Но все пак прошепнах в отговор.
― Радвам се, че се върна.
— Но първо, трябва да ми обещаеш нещо.
― Какво?
― Спри да се сърдиш на охраната си и не променяй плановете си изведнъж, за да не могат те да реагират.
Обзе ме вина.
― Ходи където искаш, само предупреждавай момчетата предварително. Те са добри служители, но не винаги успяват да са на всякъде едновременно. Затова, ако обичаш, Ема.
― Добре.
― Добре. Как мина седмицата ти?
― Кофти.
Той отново се засмя.
— Подозирам, че не е само последната седмица?
― Какво?
― Петък вечер, Ема. Забрави ли!
― Ааа! – Изненадах се. – Забравих за нападението. Как можах да забравя?!
― Забравих за него. Не е за вярване…
― Слушай, – тонът му стана по-интимен, – не мога да говоря за това по телефона, но се опитвам… опитвам се да осигуря сигурността ти. И може би един ден няма да има нужда от охрана. Наистина се опитвам, Ема. Точно сега, давам всичко от себе си, всички сили. Ще си добре и всичко ще е наред.
— Но моята съквартирантка – прошепнах аз.
Той въздъхна в телефона.
― Не мога да дам никакви обещания. Опитвам се, но ти си моят приоритет, Ема. Обещавам, че всичко ще свърши скоро.
Стиснах телефона по-здраво.
― Обещаваш ли?
― Да. Мога да обещая.
Кимнах и усетих как една сълза падна върху възглавницата ми.
― Добре.
― Добре ли си? – В гласа му се долавяше безпокойство. – Ти храниш ли се добре?
― Страх ме е. – Признанието ми изскочи от устата ми, преди да се усетя какво казвам.
― Съжалявам, Ема. Трябваше да съм там, до теб.
― Не, ти каза, че си зает. Работата. Ти… опитваш се да ме предпазиш. – Щом помислих за това почувствах срам. – Той беше прав. Ядосах му се, че замина и го нямаше толкова дълго време. Ядосах се, че не се обади и не ми пишеше. Ядосах се че го нямаше до мен, но Картър си беше специален. Това бяха необичайни отношения, все пак. – И тогава подскочих в леглото. – Картър и аз имахме връзка. – Тогава си припомних, за последната ми връзка и стиснах очи. – Гаджето ми, изневери ми, ограби ме и настрои всичките ми приятели срещу мен. Друга причината, поради която дружах единствено с Мелъри и Аманда. Те двете бяха надеждни приятели. Ей-Джей и Картър бяха първото ми семейство. Някои от приятелите ми от колежа бяха арогантни и двулики и никога не съм ги смятала за семейство, но всичко се промени, когато се срещнах след дипломирането ми с Мелъри. Тя замени семейството ми, след което се присъедини Аманда. И Бен, той беше с Мелъри от години. Но сега и тримата ги няма, а Картър се върна.
Седях там, опитвайки се да дишам, сълзи се стичаха по лицето ми. Всички си тръгнаха.
– Ема? – Стреснах се от гласа му. Телефонът падна върху одеялото, но аз бързо го вдигнах.
― Съжалявам, улисах се.
― Добре ли си?
― Да, всичко е наред.
― Ема.
— Даа… – отвърнах припряно. – Кога се прибираш?
― Утре вечер.
— Добре. – Поех си дълбоко дъх. – Това е добре.
— Сигурна ли си, че всичко е наред?
― Всичко е наред, – Така и беше. – Докато чувах и чувствах неговият глас, докато беше в живота ми щях да съм добре, но няма да е за дълго. Всички хубави неща свършват бързо. Той ще си тръгне накрая. Сигурна съм. Просто не знам кога и как това ще се случи.
― Хубаво… – но той не ми повярва.
Преброих до десет, надявайки се той да затвори. А аз не можах да се освободя от мислите, които се въртяха в главата ми. Бяха твърде много и твърде натрапчиви.
― Казват, че готвиш за момчетата?
Раменете ми се отпуснаха. Той смени темата.
― Да, срам ме беше. Исках да сготвя по нещо за всеки. – Той се засмя.
― Сигурен съм, че те ще са във възторг, независимо какво си сготвила.
Вмъкнах се обратно под завивките. Говорихме още цял час, най-дългият разговор в живота ми. Можех да говоря още толкова, но чух колко беше уморен и му казах да си ляга вече. Той въздъхна в телефона.
― Беше ми приятно да чуя гласа ти, Ема. И ти ми липсваш, много.
Не можах да не се усмихна.
― Лека нощ, Картър.
― Лека нощ, Ема. Ще се видим утре.
― Да, до утре.
Тогава чух сигналът когато той прекъсна разговора и оставих телефона до себе си. Спах с него.
* КАРТЪР *
Той затвори. Спътникът му вдигна поглед от съседната седалка и попита.
― Тя добре ли е?
― Тя е разстроена и се чувства като в капан. Не знае какво се случва, и затова е дост разтроена.
Спътникът му се намръщи.
― Тя самата ли ти каза всичко това?
― Тя дори не знае, че чувства всичко това.
― А ти знаеш, така ли?
Картър се усмихна лукаво на приятеля си.
― Винаги знам. И за теб също знам всичко. Искаш ли да знаеш?
Картър се готвеше да продължи, но Джийн изпъшка.
— Моля те, не е нужно. – Замълча за секунда и добави. – Ще й кажеш ли какво се случва?
― Все още не. Искам да изчакам, за сега.
Джийн вдигна телефона.
― Говорих с Кристиян.
Картър замълча, опитвайки се да остане спокоен. А Джийн се поколеба. Картър повдигна вежда.
― Трябва ли да гадая ли? Тестваш интуицията ми ли?
― Млъкни.
Джийн не можа да не се усмихне. И поклати глава. Картър му напомни за сина му. Затова той гарантира за него, когато Харви го доведе в семейството. Картър не знаеше това, а Джийн не искаше той да разбира, въпреки че е вероятно Картър да предполагаше. Той се отнасяше с него по специален начин, но Картър Рид също изискваше специално отношение. Той винаги беше по-добър от другите. Доказваше го всеки път, отново и отново.
— Джийн… – подкани го Картър.
― Сега те се съветват. Решението ще разберем утре. – Погледна той към младият мъж стоящ до него. Изглеждаше безразличен и студен, както обикновено.
― Не се ли притесняваш?
― Законният бизнес винаги е по-добър. Те няма да го отстъпят.
― Ами ако го направят?
Картър се обърна към прозореца.
― Ще измисля още нещо, тогава.
Джин се размърда на мястото си, опитвайки се да протегне дългите си крака. Той не се съмняваше, че Картър ще намери друг начин. Както винаги. И изруга под носът си.
― Проклетите самолети винаги са толкова тесни, дори в частните няма място за да си опънеш краката наред.
* * *
На следващия ден, в края на работния ден, научих истинската причина за пътуването му до Ню Йорк. Тереза ми се обади и извика развълнувана в слушалка.
― Отново си в играта!
― В смисъл? – Усмихнах се, чувайки радостта й, затворих вратата на офиса ми след себе си, и се отправих към асансьора. Денят ми беше мъчителен. Знаех, че ще видя Картър тази вечер. И затова времето се влачеше безкрайно бавно.
― Проекта Бърбън. Върнаха те отново. – Засмя се тя. – Алисън се представи ужасно. Беше толкова смутена пред гаджето ти, че постоянно бъркаше всичко. В резултат на това Ноа я изгони от стаята. Така че ти се връщаш отново. Страхотно е, нали?
— Да… – намръщих се. – Приятелят ми?
— Ами, да. – Продължи с по-сериозен тон. – Не е ли страхотно, Ема.
― В смисъл?
— Картър Рид. Твоето гадже. Когато те видях с него в клуба преди не разбрах, че е Картър Рид. – Тя замълча за миг. – Присмиваше ми се ти, нали? Защо не ми каза нищо?
― Какво? – Натиснах бутона на асансьора. – Не. Как разбра за Картър? Не мислех, че ще се срещнете.
― Искаш да кажеш, откъде? Той е най-добрият приятел на Ноа и притежава част от акциите му.
― Мислех, че Ноа му е предложил акции, но той отказал?
― Не, той му предложи да купи още акции и той отказа. Но Картър така или иначе вече притежава 32% от бизнеса. Мислех, че знаеш. – Тя добави плахо. – Добре де, трябва да призная, че никога не съм вярвал на Ноа, но след като лично го срещнах, започвам да разбирам, че съм била предубедена относно Картър.
Влязох в асансьора и натиснах десния бутон.
― Ние с Картър не обсъждаме подобни неща. Ааа… – Въздъхнах тъжно. – Картър беше ли там? Беше ли на срещата? – Затова значи той замина за Ню Йорк, а не заради мен, както ми каза.
― Разбира се, че беше. Трябва да представим новият проект пред съвета, за по-нататъшно развитие на марката. Ти знаеше ли това?
Но аз не знаех. На истината не знаех. – Въздъхнах в телефона.
― Слушай, Тереза. Трябва да вървя. Да обсъдим това по-късно, става ли?
― Не, послушай само. Ние вече летим обратно. С него сме, в самолета му. Той е толкова сладък, Ема. Каза ни, че иска да ни зарадва днес. Аз обаждам се да ти кажа да се нагласиш както трябва. Защото ще идем тази вечер в Инфинити, ще бъдем там със собственика. Можеш ли да си представиш какви привилегии ни очакват? Ноа и аз прекарахме страхотно там само защото се познаваха, но да излизаме със самия собственик?! Възхитена съм направо. И Бриана също ще бъде там. Ние вече разбрахме. Картър я повиши веднага щом разбра, че работи в клуба за него. Не знам с какво точно се занимава, но сега Ноа няма нищо против вече да работи там. Гаджето ти явно се беше погрижил за този въпрос.
― Спри да го наричаш мое гадже. – На другия край на линията се възцари тишина. Вратата на асансьорът се отвори. Излязох и тръгнах към задния вход. Влязох във вече отворената врата на колата, плъзнах се отзад на седалката, а Майк седна до мен. Той ми махна леко.
— Съжалявам. – Въздъхнах аз. – Ядосана съм му, нали разбираш…
― Ой. Добре. Но днес ще дойдеш в Инфинити, нали? Дори и да си му ядосана? Моля те, ела?!
Усмихнах се насилствено.
― Ще дойда, но само заради теб.
— И заради него. – Прошепна тя в телефона. – Дори и да си ядосана просто си представи горещи секс. Той е просто страхотен екземпляр. Ема! Знам, че трябва да го мразя. И го мразех, но сексуалността му е неоспорима. Ако не бях свикнала толкова с Ноа и неговият чар, може би бих реагирал по същия начин като Алисън. Добре, че съм имунизиран, нали?
― Ти си ужасна. – Възмутих се аз.
Тя се засмя.
― Просто се радвам, че се върна в играта отново. Ноа вече го каза че ще ни повиши и двете. Той не иска г-н Хъдсън да участва в този проект, така че той ще те постави над него. Г-н Хъдсън ще бъде новият ти асистент. Сега ти ще си лидерът по популяризиране на проекти. Честито!
― Какво?
От другия край се чу кикотене и тя избухна.
― Просто. Не трябваше да го казвам. Това трябваше да бъде изненада. Облечи се секси. Днес ще бъде забавно, обещавам ти!
Тогава я чух да казва.
― Млъкни, Ноа. Ако не й бях казал, може би въобще нямаше да дойде… Не ме интересува… – Гласът й стана по-ясен. – До скоро, Ема. Ще се видим вечерта!
Веднага след това телефонът ми отново за звъня. Този път беше Картър.
― Обаждаш се за да се подмажеш ли?
Той въздъхна.
― Не, но вече май да. Ти си ядосана отново?
― Седял си до нея, така ли?
― Аз съм в опашната част на самолета. Те са отпред.
― Но как така, ти…
― Работеше интеркомът в близост до нея и аз чух всичко, което тя ти каза.
Дори не се срамуваш да си го признаеш.
― Подслушвал си я!
― Да. И ще го правя отново и отново, ако те засяга. Изглежда, нямаш представа колко далеч съм готов да стигна заради теб.
Кимнах нервно и се облегнах на седалката.
― Не си бил в Ню Йорк заради мен.
― Да, но бях в Чикаго заради теб. Днес пристигнах в Ню Йорк заради приятелят ми, който някога ме помоли да инвестирам в неговият бизнес, за да успее да сбъднете мечтата си. Беше добра оферта и инвестирах. От моя страна това се оказа разумно, едно от първите решения, които сам взех, независимо от това с кой свързват с моята репутация. Това решение и тези пари позволиха да продължа напред и съм много близо до пълна независимост от предишните ми партньори. Разбираш ли?
― О да. разбирам. – Изведнъж се почувствах като гладуващ, който е получил първото си парче храна от една седмица. И исках още.
― Връщаш ли се с тях?
― Връщам се веднага при теб.
В мен пламна страстта. А пламъкът се превърна в пожар.
― Побързай.
— Да. – В гласа му прозвуча също желание. А дъха ми едва не спря.
― Още ли си ядосана?
Аз трепнах.
― Всъщност аз дори не съм се ядосала.
― Добре.
Погледнах към Майк, който толкова усърдно изследваше гледката през прозореца. Личеше си, че той беше смутен от нашия интимен разговор. Затова понижих глас.
— Ще имам да ти разказвам, когато се върнеш.
След като се поколеба, той отговори с дрезгав глас:
― Аз също, имам.
Сърцето ми прескочи. Топли вълни преминаха през тялото ми.
― Договорихме се.
Той се засмя.
― Добре, договорихме се.
След секундна пауза, плахо продължих аз.
― Заради теб ли бях отстранен от проекта?
― Да.
― Защо?
― Не е безопасно. Не исках да отидеш в Ню Йорк, не и сега. Освен това не е етично. Ноа въобще не трябваше да те включва в този екип. Той знаеше, че аз съм в съвета. Знаеше за връзката ми с теб. И се опита да ме манипулира. – Аз пак се обърках и го прекъснах.
― За какво говориш? Искаш да кажеш, че се е страхувал, че в противен случай няма да одобриш продукта?
― Да, моите предишните партньори имат конкурентна марка.
― Но ти го одобри?
― Разбира се.
Главата ми се въртеше.
― Не разбирам.
Той отново се засмя.
― Това е извинение за да се измъкнем от другия продукт.
Затаих дъха си за миг.
― А ще те пуснат ли… да си тръгнеш?
― Да. Свърших много добра за работа с тях все пак. Те знаеха, че аз отдавна искам да се отделя, а миналата седмица им застраховах рисковете. Така че изпълних задължения към семейството.
― Тоест.… – Не може да бъде. Хората не напускат такъв живот.
― Да, Ема. Сега съм свободен.
Аз бях безмълвна. Сълзи потекоха от очите ми и сграбчих телефона, сякаш животът ми зависеше от това.
― Ема.
― Да? – промълвих аз. А той заговори още по-тихо.
― Добра новина, нали?
— Да… – въздъхнах аз. – Отлична.
— Добре… – замълча за момент. – Почти пристигнахме. Скоро ще съм си вкъщи.
А аз не можах да отговоря нищо.
Трябваше да му кажа довиждане или да му пожелая на добър път?! Каквото и да трябваше да направя, не можах. Думите му ме бяха размазали като камион. Опитвах се да разбера какво означава всичко това и за двама ни.
Назад към част 17 Напред към част 19
