Глава 5
ДИПЛОМИРАНЕТО
Преди три месеца това беше единственото нещо, което очаквах с нетърпение. То щеше да се счита за най-значимото събитие в живота ми досега. Но сега, когато минавам по импровизираната сцена, за да получа дипломата си, всичко изглежда толкова незначително. За някои хора дипломата за завършен колеж е стъпало към висшето образование. Голямо постижение, с което трябва да се гордея. За мен това е просто лист хартия, нещо, което Крис и Дона могат да окачат сред безбройните снимки на класа, изложени в цялата къща. Никога няма да го използвам. Тя няма да ме определя.
Въпреки смута, който се заражда в дома на родителите ми при моето изнасяне, и факта, че никой не е успял да проследи магьосника, който отне живота на няколко невинни момичета докато ме търси, аз съм щастлива. Невероятно щастлива. Имам нещо повече от някаква мизерна диплома, имам любов. Имам Дориан. Това само по себе си е причина да живея.
Когато поглеждам към тълпата, към последния ред, го виждам да ми се усмихва гордо. Той е дошъл тук, за да ме подкрепи, въпреки резервите на родителите ми. И въпреки че Аврора седи до него и се мръщи с презрение, не ми пука. Той е тук заради мен.
След речите и тържествените фанфари се промъквам през тълпата в търсене на моята любов, на моя Дориан. Той все още стои отзад, съсредоточен и яростно сканира залата. Следи за всякакъв признак на проблем. Забелязвам бързите промени в изражението му, сякаш е в дълбок разговор. Общува с Аврора, която вероятно е тръгнала да търси Джаред. Те са тук, за да ни защитят, подозирайки, че бъдещият ми убиец ще се опита да нанесе удар и да се промъкне незабелязано в тълпата.
– Всичко наред ли е? – Промълвявам, когато се приближавам към него.
Дориан поглежда надолу и ми се усмихва топло.
– Вече е – отсича той. – Имаше движение. Някой е бил тук, но не знаем кой.
– Не ги ли усещате?
– Не, ако не искат да го направя. Но знам, че нещо е било тук. Просто не мога да кажа кой. – Той се умълчава за миг замислено и аз знам, че говори на Аврора. – Аврора не може да засече следите. По дяволите. Трябваше да съм по-внимателен с теб.
Придърпвам лицето на Дориан към моето и го поглеждам в кристално сините му очи.
– Не си направил нищо лошо. Благодарение на това, че ти си тук, аз изобщо съм стигнала дотук. Който и да е той, вероятно е усетил присъствието ти и се е уплашил. Само това, че ти си тук, ме защитава достатъчно.
Приближавайки се, Дориан съединява устата си с моята. Когато се отдръпва малко, забелязвам, че изражението му се е променило в нещо, което не мога да разбера.
– Нямам търпение да се издигнеш. Тогава ще мога да те имам през цялото време, без да се страхувам, че ще те нараня. А който и да е този, ще можем да го преследваме заедно – изригва той. – И ще ти хареса. Ще ти хареса да го разкъсваш на парчета. Ще се чувстваш толкова добре. Щяхме да го заколим заедно и после да се обладаем като животни.
Изненадана, а може би и малко отблъсната, изучавам заплашителната физиономия на Дориан. Очите му са потъмнели, а устата му се е изкривила в заплашителна усмивка. Това е ловецът в него – убиецът, който искаше да убие майка ми. Убиецът, който се разгневи на баща ми, своя най-добър приятел, за това, че е пощадил живота ѝ. Той иска да убива. Толкова отдавна не го е правил. Но Тъмнината в него го желае. Нуждае се от нея, за да подхранва звяра си.
– Е, Габриела? – казва майка ми зад гърба ни. Дориан моментално се сковава, възвръщайки хладното си поведение, докато се обръщам към тях.
– Здравей, мамо. Татко. – Прегръщам ги топло.
– Поздравления, хлапе – промълвява Крис. Виждам как напрегнатата му челюст се свива, докато гледа Дориан. – Дориан. Мина известно време.
– Двадесет години – отбелязва Дориан с равен глас. Обръща се към Дона и нежно навежда глава. – Дона, изглеждаш добре. Не си остаряла и ден.
– Както и ти – отвръща тя рязко. – Радвам се да те видя, Дориан.
– Защо, по дяволите, си тук? – Крис избухва, явно престанал с любезностите.
– Татко! – Изпищявам.
Дориан ме поглежда и ми се усмихва успокояващо наполовина. Той се контролира.
– За нея. За Габриела.
– Знам това. Но и двамата знаем какво означава това. Знаем защо си изпратен. – Виждам как ръцете на Крис образуват гигантски юмруци от двете му страни. Недей да го правиш, татко.
– Аз съм тук, за да я защитя. Обичам Габриела. Никога не бих я наранил. – Рефлексно се усмихвам на признанието му, въпреки напрегнатия момент, защото знам, че е честен.
– Значи слуховете са верни? – Дона попита тихо.
Дориан поклаща глава.
– Не съм сигурен. Но знам какво чувствам. – Той ме поглежда с любов. – Дал съм ѝ себе си. Свързал съм се с нея. Направихме връзката.
– Какво?! – Изкрещява Дона. Поглеждам към смаяното изражение на майка ми. Дори Крис изглежда объркан от избухването ѝ. – Дориан, ти знаеш какво означава това, нали? Защо би направила това?
– За да й покажа колко много я обичам. Независимо от обстоятелствата. Тя има сърцето ми.
– Но ако това е вярно, тогава какво… какво ще правиш тогава? – Добре, сега аз съм объркана.
Дориан смръщва вежди, обмисляйки въпроса ѝ.
– Това трябва да реши Габриела. Животът ми е в нейните ръце.
Стоим в мълчание, гледайки се с уплашени очи.
– Ще се срещнем с теб в колата, хлапе. Не се бави много – казва Крис, за да разчупи напрежението.
– За какво беше това? – Питам Дориан, след като родителите ми вече не са на близо.
– Какво си му направила? – Аврора се намесва, преди да получа отговора си. Извръщам очи на грубото ѝ прекъсване.
– Не се меси в това, Аврора – казва Дориан между зъбите си.
– Не, няма да остана настрана. Тя те изцежда. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще паднеш! – Аврора слага ръце на хълбоците си и ме поглежда свирепо. – Габриела, трябва да видиш какво му причиняваш. Някой ще се окаже мъртъв.
Поглеждам между видимо раздразнения си любовник и болезнено красивата му бивша, докато те си разменят заплашителни погледи.
– За какво говори тя, Дориан? Наранила ли съм те по някакъв начин?
Дориан въздъхва и поклаща глава, като обръща поглед към мен.
– Не, не си го направила. Просто прекарваме твърде много време заедно. Давах ти толкова много от себе си, само за да съм сигурен, че няма да те отслабя. Това не е твоя грешка.
Преработвам това, което ми казва. Дориан ми е дал твърде много от себе си и сега страда. Аврора очевидно вижда истинската му същност, онази част от него, която крие от мен. Бедният ми Дориан се влошава пред очите ми, и всичко това, защото не можем да стоим далеч един от друг, а аз дори не мога да видя щетите, които съм нанесла. Откакто открихме, че може да проникне през защитите около къщата ми, всяка вечер изисквам да го виждам. Това беше само преди малко повече от седмица, но той вече загива.
– О, Боже мой, Дориан! Защо не ми каза? – Ръцете ми политат към красивото му лице, търсейки някакъв признак на болка. Той не изглежда така, сякаш го боли. Изглежда малко по-възрастен, но не много. Иска ми се само да го видя.
– Ще се оправя – отговаря той. Той кимва към един голям прозорец. – Скоро ще вали.
– Да, но това няма да е достатъчно. И ти го знаеш. Нуждаеш се от помощ, Дориан – подхваща Аврора.
Поглеждам към нея, внезапно ужасена и отчаяна.
– Кажи ми какво да правя. Как мога да го поправя?
Аврора се усмихва студено и се навежда напред.
– Можеш да му позволиш да те диша. Но за това, от което се нуждае, това със сигурност ще те убие. Все още си жалко безсилна.
– Не! – Дориан изръмжава. Прави крачка напред, а очите му трептят от отвращение и омраза.
– Е, тогава ще трябва да изцеди някого – отбелязва тя простичко. Тя поглежда старателно поддържаните си нокти, сякаш целият разговор за спасяването на живота на Дориан я отегчава. – Източник на енергия. Може би някой като осиновената ти майка? – Аврора се усмихва, сякаш идеята е хумористична.
– Внимавай, кучко! – изричам гневно. Няколко души наблизо поглеждат в наша посока, но ревът от поздравителни възгласи е прикрил разговора ни.
– Добре, добре, успокой се – кикоти се тя. – Има начин. Това е единствената ти друга възможност. Но няма да ти хареса.
Поглеждам към Дориан, прочитайки съжалението на лицето му. Сигурно е лошо. Но не по-лошо от това да го загубя.
– Каквото и да е – прошепвам аз.
– Мога да се прехвърля при него. Той може да ме диша – изръмжава тя злобно.
– Категорично не! – Дориан изригва.
– И двамата с теб знаем, че няма друг начин, Дориан. Аз съм последната ти надежда. Хайде, ако Габриела те обича толкова много, тя ще разбере. Тя би направила всичко, за да те спаси. Знам, че и аз бих направила всичко.
Поглеждам разкъсаното изражение на любовника си. Той знае, че това е единствената ни възможност. Той страда заради мен, заради силната ми нужда от него. Нямам друг избор, освен да го спася.
– Нека го направим. Тази вечер – промълвявам аз и свеждам глава от срам.
– Не, бебе, не трябва да го правим. Всичко е наред – моли той и ме хваща за раменете.
И тогава го виждам, в миража му има пукнатина. Само за секунда виждам какво съм му причинила. Очите му са плоски, втренчени, безжизнени. Кожата му е бледа и суха. Той е само призрак на мъжа, когото обичах. Сърцето ми мигновено се разбива при тази гледка.
– Да, правим го – измъквам през треперещите си устни. Прочиствам гърлото си и поглеждам към Аврора, която се измъква от прегръдката на Дориан. – Ще го направим. Ще дойда в седем.
– Чудесно! – казва тя. – Дори ще те оставя да гледаш. – И с това тя се завърта и изчезва в тълпата.
– Не знаеш на какво се съгласи току-що – прошепва Дориан. В гласа му има болка, разкаяние.
– Знам, че това ще те спаси и това е единственото, което има значение. – Обгръщам го с ръце и заравям лицето си в твърдите му гърди. Вдигам поглед към него и се опитвам да се усмихна успокоително. – Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.
Докато излизам на паркинга, се боря да сдържа сълзите, които заплашват да ме разплачат. Не знам на какво съм се съгласила, но ако това спасява моя Дориан, значи трябва да го направя. Той се нуждае от това, а аз се нуждая от него. Ако той може да се противопостави на баща си, на цялата си раса от магьосници, то аз със сигурност мога да му дам това. Единственото, което Аврора ще направи, е да му помогне. Колко лошо може да бъде това?
След болезнено неловка ранна вечеря с родителите ми ги целувам за лека нощ, като ги уверявам, че ще се върна на сутринта. Казах им, че група от нас, новозавършилите, ще излезем да празнуваме, въпреки че съм сигурна, че знаят, че ще бъда с Дориан.
Докато пътувам към Броудмур, стомахът ми е свит на хиляди възли. Не знам какво да очаквам. Ако той ще диша Аврора, в какво се състои това? Дали просто ще я хване за ръката и ще вдиша? Трябва да е нещо повече, щом е толкова притеснен. Мога да кажа, че се бори с идеята, но все пак знае, че се нуждае от това. Трябва да го подкрепя. Той би го направил за мен, ако това означава да спаси живота ми.
– Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Габриела – изохка Аврора, докато отваряше вратата на апартамента на Дориан.
Защо, по дяволите, тя му отваря вратата? Виждам, че се е преоблякла от скромната увита рокля, която носеше на дипломирането, в тясна черна пола тип молив, копринена блуза с копчета и високи токчета на платформа.
Пристъпвам отбранително, подготвяйки се за най-лошото. Вместо това намирам Дориан, който се взира от френските врати в тъмната нощ. В едната си ръка държи кристална чаша с уиски, а другата му ръка е опряна на стъклото. Той е слаб и това разбива сърцето ми. Обръща се при приближаването ми, а очите му блестят слабо зад тъмните мигли, докато се усмихва. Дори в страдание, той все още е най-зашеметяващият мъж, който някога съм виждала. Все още е облечен с тъмния си панталон и ризата от по-рано, като горните няколко копчета са разкопчани и разкриват загорелите му изваяни гърди. Не се поколебавам да обвия ръце около врата му и да го целуна, усещайки силния вкус на остатъците от алкохола. На свой ред ръцете му отчаяно стискат кръста ми. Не искам да го изгубя, не мога. От каквото и да се нуждае, аз съм повече от готова да направя каквото е необходимо.
– Добре, нека приключим с това. Спалнята ще е най-доброто място. Както казах, повече от добре дошла си да гледаш. Не съм срамежлива – усмихва се лукаво Аврора.
Поглеждам към Дориан за посока и той кимва неохотно.
– Добре.
Аврора се запътва към спалнята и аз се обръщам да я последвам, когато Дориан ме хваща за ръката и ме придърпва обратно към себе си.
– Ако усетя, че те боли, ще се опитам да спра. Кълна се, че ще опитам.
– Знам, че ще го направиш. Но ти трябва да се оправиш. Това е единственото, което ме интересува. Ако не бях аз, ти дори нямаше да си в това състояние.
Когато влизаме в слабо осветената спалня, моментално ми се иска да изкрещя на Аврора да се махне. Това е мястото, където Дориан е правил любов с мен безброй пъти, това е нашето свещено място. Тя няма никакво право да влиза тук. Но тя знае какво прави. Аз не знам. Сега повече от всякога ми се иска да мога да превъртя напред времето на моето възнесение. Иска ми се да мога да позволя на тази магия да ме изпълни, за да мога да я насоча към Дориан. Аз трябва да съм тази, която да го лекува. Аз трябва да съм тази, която да го спаси.
Сядам във фотьойла, а Дориан сяда на ръба на леглото. Ние сме един срещу друг, а изражението му е изпълнено с болка, съмнение и умора. Това е също толкова трудно за него. Аврора спира гледката ми към него, заставайки точно пред него, почти между краката му. Буквално си прехапвам езика и забивам нокти в дланите си, за да не се справя с нея. Този момент не е заради мен или ревността ми. Става дума за Дориан. И колкото и да мразя Аврора в този момент, знам, че тя го обича точно толкова, колкото и аз. Тя е неговият спасител в момента.
– Погледни ме – изрича тя с мекото си, чувствено сопрано. Поставя ръце на раменете му, подканвайки го да срещне погледа ѝ.
Чувам как Дориан въздъхва дълбоко, преди да повдигне брадичката си, за да срещне очите ѝ със своите. Въздухът в стаята се променя и започва да трепти около тях. Чувам бръмченето на забранено пеене на висок сопран, твърде ниско, за да го разбера. От телата им се излъчват вибрации, които показват мощните им течения. Това е то, Аврора поправя Дориан. Моят Дориан. Чувам го да си поема рязко дъх. Не мога да кажа дали е от удоволствие, или от изненада. Тя се приближава към него, сгушвайки се между краката му. Иска ми се да изкрещя, да ѝ кажа да се махне от него. Искам да сваля самодоволното ѝ изражение от лицето ѝ. Но Дориан има нужда от нея, а не от мен. Той се нуждае от нея.
– Спри! – Чувам го да вика, за да ме изтръгне от мъчителното ми замисляне. Той оглежда стройното тяло на Аврора и ме поглежда с извинителни очи. – Габриела. Ела – издиша той с протегната ръка.
Бавно усещам как се изправям на крака. Извървявам седемте отмерени крачки до него, като слабо хващам ръката му. Дориан ме издърпва на леглото до себе си. Поглежда ме, а ослепителните му очи търсят скритата болка, изписана на лицето ми. Той знае как се чувствам, моите емоции са и негови емоции. Но аз преглъщам мъката, която заплашва да ме изяде жива, откакто влязохме в тази стая. Разсейвам агонията си, за да може той да се оправи, без да се тревожи за мен.
След като му се усмихвам успокояващо, но и престорено, той се обръща към Аврора и кимва, за да й даде знак да продължи. Тя въздъхва развълнувано от намесата ми, възвръща си самообладанието, преди да впие ледено сините си очи в неговите. Отново започва да пее на техния древен, скрит език, а гласът ѝ се колебае от емоции.
Горещи сълзи бързо се събират в очите ми и се плъзгат по лицето ми, докато виждам как лицето на Дориан се превръща от страдание в чисто блаженство. Очите му стават все по-ярки, те почти светят в еуфоричния му възторг. Той хваща ръката ми по-силно, казвайки ми, че все още е тук, че все още е с мен. Лицето на Аврора е смесица от плътско желание и екстаз, докато мърка признанието си към Дориан, сякаш аз дори не съществувам в този момент. Това са само те двамата. Аз не съм нищо повече от жалък зрител, който се намесва в интимния им момент.
Защо изобщо седя тук и гледам като някакъв извратен воайор? Трябва да си тръгна, трябва да избягам от тяхната поквара. По дяволите, трябва да изритам задниците и на двамата за това, че ме карат да се чувствам толкова слаба и отвратителна! Но не мога. Аз съм проклет глупак, болно кученце. В капана на собственото си нещастие.
Дориан започва да трепери и от него се изтръгва ниско ръмжене. Той все още стиска ръката ми по-силно и въпреки че ме боли, не смея да се отдръпна. Сълзите текат по-бързо и аз се задушавам от мъчителните си ридания. Кога ще свърши това? Не му ли е достатъчно? Синьото сияние, излъчвано от предаването им, става все по-ярко и двамата започват да се задъхват, а гърдите им бързо се повдигат. От устните на Аврора се изсипват меки стонове, докато тя предава десетилетия на похот и желание на своята предишна любов. Ужасявам се, когато чувам страстните ѝ викове към Дориан. Наблюдавам изражението му, търся в него някакъв знак, че изпитва същата страст. Отговорът почти ме унищожава. Той също я чувства. Той я иска, нуждае се от нея. Каза, че ще се опита да спре, но магията ѝ го поглъща. Той я поглъща.
Сякаш сърцето и гордостта ми могат да понесат още един удар, Дориан пуска ръката ми, заменяйки я с опънатата плът на гърба на Аврора. Тя се задъхва от удоволствие, очите ѝ са втренчени в тези на Дориан, дишането ѝ е диво от прилив на страст. Той плъзга полата ѝ до бедрата, ръцете му размятат откритите ѝ стегнати хълмчета в черна дантелена лента и я придърпва в скута си. Тя го разпъва на колене, като оставя само сантиметри между желаещите им устни. Не мога да понеса да бъда свидетел на това. Не мога да издържа на мъчението. И все пак не мога да отвърна поглед. Трябва да видя това. Трябва да видя Дориан в стихията му, дори и да е у дома с Аврора.
Той е видимо възбуден, и двамата са. И съм сигурна, че ако не беше моето присъствие, той щеше да е в нея. Защо не спира? Каза, че ще усети болката ми и ще се опита да спре. Може би не може да го направи. Може би плътският звяр в него е взел връх и моят Дориан вече не присъства. Може би той наистина е Тъмен до мозъка на костите си.
По-бързо, отколкото мога да проумея, Дориан обръща Аврора по гръб с ниско гърлено ръмжене, напълно забравяйки за жалкото ми съществуване само на сантиметри от мен. Аз хлипам, потънала в басейна на собствената си скръб. Той с лекота разкопчава горните копчета на блузата ѝ и заравя лицето си във врата и гърдите ѝ, вдишвайки яростно. Аврора стене и се извива под тежестта му, докато той продължава да мачка дупето и гърба ѝ, всмуквайки с уста сладкия ѝ аромат. Ръцете ѝ дърпат гладката му черна коса, докато той се впива във върха на пълните ѝ гърди, а носът му се плъзга по заоблените ѝ форми. Ниски стонове и звънливи стенания изпълват стаята, към тях се присъединяват моите напрегнати, мъчителни викове. Трябва да си тръгна, трябва да избягам от този апартамент точно сега. Но любовта и предаността ме държат в плен. Аз съм пленник на любовта на Дориан. И точно сега той ме измъчва, убива ме. И все пак не правя нищо, за да избягам на свобода. Седя и наблюдавам собствената си смърт.
– Спри! – Дориан крещи дрезгаво, гласът му е пълен с емоции. Той се отдръпва от Аврора и се изправя. – Върви – заповядва той.
Аврора се изправя на разтреперани крака, видимо опиянена от интензивността на Дориан. Тя ми се усмихва лениво.
– Той е изцяло твой – прошепва тя, докато оправя разхвърляните си дрехи, след което се измъква от стаята и тръгва по коридора.
Дориан ме поглежда с тъжни очи. Той знае какво е направил. Знае за жестокостта, която току-що изпитах. С едно бързо движение той е върху мен, галейки яростно тялото ми. Целува лицето ми, шията ми, върховете на гърдите ми. И тъй като съм отчаяна подмазвачка, аз му позволявам. Дори да знам, че само преди миг лицето му беше заровено в деколтето на Аврора, а ръцете му я бяха хванали за гърба. Какво правя? Какво се случва с мен?
– Много съжалявам – промърморва той до кожата ми. – Толкова съжалявам, любов моя. Обичам само теб. Искам само теб.
Риданията ми стават все по-силни, когато чувам думите му. Той ме обича, но ме е наранил. Наранил ме е дълбоко, както никой досега не ме е наранявал. И аз му позволих. Позволих това да се случи, насърчих го. Заслужавам това наказание, защото то беше мое собствено дело.
– Знам – викам в гърдите му. Опитвам се да заглуша хленченето си, но сякаш не мога да си поема дъх. Жалка съм – дрипава каша от отвратителна самоомраза.
– Много съжалявам. Обичам те. Обичам те – диша той и намира устата ми.
Ръцете му избърсват сълзите ми, обсипани със спирала, преди да се вкопчат в косите ми. Целувката се задълбочават, прекъсвайки виковете ми, и аз започвам да се разтапям в ръцете му. Дори след нападението му над сърцето ми, той е единственият, който може да ме успокои. Само той знае дълбочината на моята поквара, защото е също толкова мрачен и извратен. Две еднакво объркани, жалки, прецакани души.
Дори не мога да проумея как може да съм възбудена, след като станах свидетел на чувствената размяна между Аврора и Дориан, но съм. И колкото и отвратителна и слаба да се чувствам, се задъхвам, докато той плъзга бикините ми надолу по краката, разкривайки мократа ми същност. Искам го, искам да му покажа, че мога да накарам и него да се чувства добре.
Дориан стои достатъчно дълго, за да разкопчае панталоните си и да се откаже от твърдостта си. Той избутва роклята ми нагоре, за да се събере около талията ми, преди да влезе спешно в мен, заравяйки срама и извиненията си в топлината ми. Измърморвам името му многократно, докато той нахлува все по-дълбоко и по-дълбоко, изпълвайки ме, докато не се задушавам от собствените си вдишвания. Ритъмът му е забързан и неудържим. Той бяга от своята поквара. Опитва се да избяга от мрака си. Но без значение колко дълбоко навлиза, без значение колко силно го прави, без значение колко добре се чувства, той е такъв, какъвто е. Той е Тъмнината. Моят тъмен принц. И аз съм също толкова Тъмна, защото го обичам.
Назад към част 4 Напред към част 6
