Глава 17
Трудно ми беше да следвам собствените си съвети и затова прекарах голяма част от цикъла на сън в будно състояние, слушайки. По някое време, докато всички хора спяха, долових съобщение, което пътуваше през негативната сфера.
„Всичко на ръка“ – казваше Куилан. – „Дайте ни време, върнете Аланик“.
„Предайте ни разбойническата сайтоничка и нейните съюзници – ако това се окаже трудно за вас, създайте правителство, което може да го направи“.
Поех си дълбоко дъх. Куилан все още се опитваше да успокои Върховенството, но беше заварил буря в бутилка и всеки момент чашата можеше да се счупи. Засега ги задържаше, но ако се уморяха да чакат, щяхме да платим цената.
Трябваше да направим своя ход още утре, с каквито ресурси разполагахме.
Събудих се сутринта, без да съм сигурна колко съм спала всъщност, макар че все пак се радвах, че сме отделили време за почивка. Уморените пилоти бяха некадърни пилоти, а некадърните пилоти губеха мачове. Или в този случай се самоубиваха.
Докато хората се хранеха, използвах радиото в кораба на Джорген, за да проверя честотата, която Наналис беше използвал, за да предаде съобщението от Ринакин. Това беше каналът на „Единство“, който те често използваха, за да изпращат съобщения на хората си, въпреки наставленията на Върховенството да сведем безжичната комуникация до минимум. Чудех се колко ли дълго ще продължи това, след като дадоха на Върховенството по-голямо влияние над РеДаун. Чудех се дали ще съжаляват за това.
Сега нямаше излъчване, но имаше повтарящо се съобщение за предстоящ специален разговор между Ринакин и един от най-популярните оратори на Единството по-късно сутринта.
Това беше добре. Ако Ринакин излъчваше, можех да използвам този сигнал, за да открия местоположението му. Ненадейно щяха да ме отведат право при него.
Когато всички приключиха с яденето, последвах хората до контролната зала с кутиите на тайникс. Родж, Джорген, Еф Ем и аз се събрахме в стаята, докато останалите чакаха отвън.
– Никой от твоите хора не е умрял през нощта – казах на Джорген. – Така че предполагам, че удалните ядки не са били токсични за вас.
– Казваш това само защото не ти се наложи да делиш една стая с Нед миналата нощ – каза Джорген.
– Добре – каза Родж. – Завърших сглобяването на кораба на Аланик и открих системите за защита. Те са подобни на тези на Платформа Прайм, така че успях да ги накарам да заработят. Не мисля, че са толкова ефективни, колкото планетарния щит, защото нямаме стотици други платформи, които да образуват бариера. Но вижте.
Той направи жест през прозореца към синкавия оттенък, който сега оцветяваше миазмата.
– Това е нещо – каза Джорген. – Добра работа.
Зачудих се колко ли е спал Родж, но той не се оплака.
– Очакваме да знаем как работят комуникационните и навигационните системи – каза той. – Би трябвало да са подобни на хиперкомуникационните и хипердвигателите, които вече използваме. Но искаме да проверим тази непозната сайтонична оръжейна система, а след това да направим план как да използваме платформата, за да отвърнем на удара.
– Родж и аз си мислехме, че Бумслугър може да е подходящ тип за поставяне на оръжейна система – каза Еф Ем. – Предвид това, което сме го виждали да прави.
Джорген коленичи, за да вдигне внимателно Бумслугър, който лежеше във вратата на контролната зала.
– Готов ли си, приятелю?
– Приятелю – отвърна Бумслъгър с дълбокия си глас.
– Добре – каза Родж. – Би било наистина хубаво да имаме оръжейна система, която да можем да контролираме.
Еф Ем взе Бумслугър от Джорген и го постави в кутията.
– Ще ти дам толкова много хайвер, ако това проработи – каза тя.
– Ако трябва да експериментираме с него – каза Джорген – радвам се, че е в метална кутия, където, надявам се, няма да може да ни нарани.
Бях почти сигурна, че остриетата на ума могат да преминават през повечето вещества и да нанасят щети по време на движение, но не казах това на Джорген. Ако бившите обитатели на тази платформа са поставили тайникс в тази кутия и след това са го използвали за захранване на оръжия, вероятно не са се нарязали на лентички в процеса.
– Добре – каза Родж, когато кутията беше затворена. – Да видим какво може да направи.
– Какво да го питам? – Попита Джорген. – Моля те, атакувай… нещо?
– Направи бум – каза Еф Ем. – Спомняш си какво беше усещането, нали?
Джорген изстена.
– Твърде добре.
– Можеш ли да насочиш оръжието? – Попитах. – Намираме се далеч от Дупката, но не знаем точно колко далеч може да достигне това оръжие.
– Тя е права – каза Родж. – Върховенството имаше планетарни оръжия. Това може да е едно от тях. Не съм видял нищо на тази платформа толкова голямо, колкото беше то, но не съм извършил точно изчерпателно търсене и…
– Ще се опитам да се съсредоточа встрани от дървото – каза Джорген. – Навън в миазмите. По същия начин, по който го правя, когато ги насочвам към хиперскок. Някой друг има някакви притеснения?
Всички замълчахме.
– Добре – каза Джорген. – Започваме.
Съсредоточих се върху съзнанието на охлюва, като се опитах да не осъществявам достатъчен контакт, за да го разсея от съобщението на Джорген, но достатъчно, за да усетя промяната.
Не ми беше нужно обаче. Цялата платформа се разтресе от звука, сякаш оръжие беше стреляло с невероятна сила. През прозореца миазмът пред нас се промени, завихряйки се във вихри около невидими снаряди.
– По дяволите! – Извика Нед отвън. – Какво беше това?
– Остриета на ума – казах аз. – Насочиха ли се там, на където искахте?
– Насочиха се – каза Джорген. – Все още нямаме представа колко мощно е това оръжие. То раздвижи газовите облаци наоколо, но това не означава…
– Добре насочено острие на ума може да пробие корпуса на кораба – казах аз.
– Това изглежда като нещо, което можем да използваме, за да се защитим – каза Родж. – Макар че се притеснявам, че с използването му вече ще сме привлекли вниманието.
В ума ми започна да се оформя план.
– Привличането на вниманието обаче може да е нещо добро – казах аз. – Ако преместим платформата и активираме оръжията, Единството ще иска да ни спре.
– Това е вярно – каза Джорген. – Те ще изпратят сили след нас.
– Но те няма да могат да преминат бързо покрай автокулите – казах аз. – Подобна операция изисква много дронове и много търпение, и то ако успеят да преминат през щита. Те ще искат да изпратят сайтоника на „Единство“, за да ви спре.
– Каква е ползата от сайтониката, ако имаме вдигнат инхибитор? – Попита Еф Ем.
– Те все още ще могат да ни въздействат – казах аз. – Инхибиторът не позволява на сайтониците без ключ да използват силите си от вътрешността на полето. Другите сайтоници все още биха могли да ни обкръжат и да поставят свое собствено инхибиторно поле, което да ни попречи да използваме сайтонично оръжия или да излезем с хиперскока, като по същество ни хване в капан.
– Все още ще имаме автокули и щит, които да ни защитават – каза Джорген.
– Да – казах аз. – Но те също така могат да увеличават способностите си един на друг. Куилан може да използва сайтоничните си сили, за да нокаутира хората с ударна вълна. Така постъпи с мен, преди да разбия кораба ви. Другите сайтоници могат да му помогнат да я усили, създавайки сътресително поле, подобно на начина, по който те обединяват умовете си в инхибитор. Правили са го и преди по време на политически протести. – Казаха, че потушават бунтове, опитвайки се да запазят мира. Но масовото нокаутиране на хора винаги ми се е струвало насилствено.
– Защо вече не са го направили с нас? – Попита Еф Ем.
– Предполагам, че планират да го направят – казах аз. – Но това няма да им позволи да влязат в щита, а и не е лесно да се направи. Ще трябва да обкръжат платформата и да поддържат повече или по-малко същите позиции, докато го направят. Това не е много приложимо в истинска битка, където вражеските кораби могат да ви прогонят от строя.
– Така че ще ни трябват кораби във въздуха – каза Джорген – да сме сигурни, че не могат да влязат във формацията, за да ни възпрепятстват или да използват сътресителното поле. Бихме могли да изкушим другите сайтоници да се отдалечат от Ринакин, което ще улесни спасяването му от теб.
– Добре – казах аз. Дори и да бяха вкарали Ринакин в инхибитор, задвижван от тайникс, пак щях да имам по-голям шанс да го спася без другите сайтоници, с които да се боря.
– Но какво точно ще направим, за да привлечем вниманието им? – Попита Еф Ем. – Ще е нужно нещо повече от това да изстреляме хипероръжието в миазмата.
– Има ли някаква база на Обединението, която да обстрелваме? – Попита Джорген. – Не искаме да удряме цивилни цели, но ако можем да ударим някоя военна…
Идеята действително да изстреляме оръжие с мисловни остриета, дори по цел на Единството, ме ужасяваше.
– Не искам да убиваме никого, освен ако не се наложи – казах аз.
– Разбира се – каза Джорген. – Можем да ги изчакаме да стрелят първи.
– Но в базата им ще има много хора от Единството, които няма да стрелят по нас – казах аз. – А аз не искам да стрелям по тях.
Хората ме погледнаха за момент, сякаш можеха да приемат това, но не го разбираха съвсем.
Цял живот бяха воювали и бяха готови да направят жертви, за които не бях готова. Аз се държах така, сякаш съм закоравяла за последствията, но никога не бях убивала никого. Предимно бях стреляла по хора с маркиращи лазери – по-голямата част от времето ми на кораби беше прекарано в игри.
– Какво ще стане, ако преместим платформата в миазмата пред централата на „Единство“? – Попитах. – Това е дърво с огромно население, така че не искам да стреляме по него. Но самото присъствие там ще се почувства като заплаха за Единството, повече от всяко друго дърво, освен дървото на Съвета. Не можем да заплашваме това, защото трябва да отвлечем сайтониците по-далеч, за да мога да отида и да взема Ринакин, ако го оставят. Но не е нужно да стреляш по дървото. Просто скочи там с хиперскок, може би изстреляй предупредителен изстрел с хипероръжието в миазмата.
– Това е по-добра идея – каза Джорген. – Права си. Не искаме да нараняваме никого, когото не трябва да нараняваме.
– Добре – казах аз. – Междувременно бих могла да вляза и да взема Ринакин, тъй като той ще бъде сравнително незащитен.
– Освен ако не го доведат със себе си – каза Еф Ем.
– Може и да дойдат – казах аз. – Но ако го доведат при нас, ще можем да променим плана и аз ще мога да се върна, за да го спася от корабите им.
– Не бива да ходиш сама – каза Джорген. – Има твърде много неща, които могат да се объркат в този план, и ще ти трябва подкрепление.
– Сама ще бъда по-скрит – казах аз.
– Но ние работим в екип – настоя Джорген, като хвърли поглед към Еф Ем. – Имаш нужда от някого там, ако нещата се объркат. Най-малкото този човек би могъл да ангажира своя тайникс, за да се върне тук и да ни каже какво ти се е случило, за да можем да организираме спасителни действия.
Това беше добър знак, че ще се сетят да ме спасят, ако нещо се обърка.
– Аз ще трябва да остана тук, за да общувам с охлювите в платформата – продължи Джорген, – а Родж също ще трябва да остане, но…
– Аз ще отида – каза Артуро откъм вратата.
Погледнах го. Вчера изглеждаше, че започва да ми се доверява, но ето че доброволно се съгласи да дойде и да ме гледа. За да се увери, че няма да накарам хората му да се изложат на показ, а после да грабнат Ринакин и да избягат.
Можех да го направя, осъзнах. Присъствието на Артуро нямаше да ме спре. Но целият смисъл на това да отида в Метален Рой на първо място беше да намеря съюзници. Дори и останалите хора да бяха направили друг избор, тези хора все още бяха готови да работят с мен. Поне досега.
Джорген кимна.
– В това има най-голям смисъл. Може би трябва да вземеш и Нед.
– Аланик е права – каза Артуро. – Колкото повече хора водим, толкова по-малко скрити сме. Но ако влизаме в битка с кораб със сайтоничен инхибитор, ще искаме да сме поне двама. Ако установим, че го охранява цял флот, ще можем да се върнем с хиперскок и да се прегрупираме, но поне ще знаем повече, отколкото знаем сега.
– Добре – каза Джорген. – Ще трябва да съберем всички заедно и да обсъдим това. Аланик, би ли отишла да поговориш с пилотите на „Независимост“? Да видим дали ще се присъединят към нас? Можем да се срещнем в хангара. Това е единственото пространство, което сме намерили досега и което е достатъчно голямо, за да се съберем всички заедно удобно.
Кимнах.
Не ми харесваше да излагам на опасност когото и да било от тях, но ако успеем, щеше да си струва.
Назад към част 16 Напред към част 18
