Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 35

ДАРИУС

Отдалечавайки се от Рокси Вега, почувствах удар подобен на ритник в топките. Беше всепоглъщаща болка, която не позволяваше на вниманието ми да се отклони от нея. Искаше ми се да прекарам по-дълго време с нея, но честно казано, не бях сигурен дали компанията ми ще помогне, или само ще влоши всичко.
Вече не си говорехме, не се хапехме и не се карахме. По дяволите, вече дори не се гледахме. Или по-точно казано, тя не ме гледаше. Защото аз със сигурност я гледах достатъчно.
Събуждах се рано сутрин и я чаках да се появи в общата стая, само за да съм сигурен, че сенките не са я погълнали през нощта. Забелязах торбичките под очите ѝ и начина, по който винаги търсеше Милтън Хюбърт веднага след като си вземеше кафе с три захарчета. Отначало си помислих, че между тях има нещо, но когато го запитах за това, той най-накрая призна, че тя го е помолила да излекува махмурлука ѝ.
Което някак си беше дори по-лошо от това да я гледам с друг мъж. Защото това беше просто още един знак колко много се бори тя. Няколко пъти се бях опитал да говоря с нея за това, но до днес всеки път, когато се опитвах да се приближа до нея, тя просто бягаше от мен. И то не от страх, не по начин, който бих могъл да възприема като знак, че най-накрая е решила да ми се поклони. А по начин, който казваше, че компанията ми е последното нещо, което желае. И аз не можех да я виня за това. Но това правеше опитите да и помогна практически невъзможни.
Бях помолил учениците, които бяха настанени в стаите, намиращи се най-близо до нейната спалня, да я наблюдават и да ми съобщават за всичко странно. Няколко от тях ми казаха, че тя се събуждала през нощта и крещяла доста редовно. Но когато се опитах да я попитам за това, тя го беше приела като някаква атака и просто беше започнала да поставя балон със заглушител около стаята си всяка нощ, така че никой повече да не може да чуе писъците ѝ. Знаех, защото често ходех до вратата ѝ посред нощ и притисках ръката си до нея, протягайки се със собствената си магия, докато тя не се допреше до нейната и ме увери, че тя е добре. Или ако не добре, то поне жива.
Погледнах надолу към пръстите си и открих, че са изцапани с кръвта ѝ от мястото, където я бях излекувал. Искаше ми се само да мога да поправя раните в нея толкова лесно, колкото тези, които бележеха плътта ѝ.
Беше казала, че сега между нея и Кейлъб не се случва нищо и това ме изпълни с опияняващо чувство на облекчение, което нямах реално право да изпитвам. Защото колкото и да ми харесваше да се преструвам, че имам някаква власт над нея, знаех, че това не е вярно. Това влюбване, обсебване или увлечение, което изпитвах към нея, не ми даваше никакви права върху нея. Не бях заслужил каквото и да било право на глас в живота ѝ. Не че това означаваше, че я желая по-малко. Но трябваше да си припомням този факт. Защото ако Кал отново я ухапеше, бях повече от готов да се обзаложа, че щеше да търси нещо повече от това от нея. А аз наистина нямах никаква основателна причина да се противопоставя на това. Какво можех да ѝ кажа по този въпрос все пак? Не бъди с него, защото някога сме били заедно. За един, твърде кратък, разтърсващ момент, ти беше моя. И никога не трябваше да те оставям да си отидеш.
Това вероятно щеше да мине толкова добре, колкото и когато се опитах да убедя баща си да не ме бие. Тя явно беше решила да забрави всичко, което бяхме правили заедно. А болката от това, че ме отхвърли на глас, че трябваше да я чуя как го изрича, щеше да сломи онази жалка част от мен, която все още обичаше да се придържа към идеята, че това наистина е означавало нещо за нея. Защото това означаваше за мен повече, отколкото бих могъл да изразя с думи. И въпреки мъката, която ми причиняваше да погледна назад към този момент и да осъзная, че той наистина е отминал, не бих заменил спомена за него за всички аури на света.
Издишах раздразнено, докато се разхождах из Плачещата гора. Не знаех какво, по дяволите, се случва с мен. Не се втурвах към момичетата. Никога през живота си не бях изпитвал такива чувства към някоя. Но не можех да си помогна. Единственото, което можех да направя, беше да ги затворя здраво и да откажа да ги покажа.
Атласът ми започна да звъни и аз го извадих от джоба си, като по навик подхвърлих едно балонче за заглушаване, преди да отговоря.
Сърцето ми се разтуптя, когато видях името на брат ми на идентификатора на обаждащия се, и се усмихнах, докато поздравявах.
– Имаш ли вече някакъв напредък в това да ме измъкнеш оттук?- Попита той шеговито, както правеше всеки път, когато говорехме.
– Работя върху това – обещах, което не беше лъжа. Но също така не беше нещо, в което да съм постигнал някакъв напредък.
– Как са майката и бащата?- Попитах, не защото наистина ми пукаше, а защото наистина исках да разбера дали напоследък задникът, глава на нашето домакинство, отново е насочил гнева си срещу малкия ми брат, или не.
– Добре – отвърна той и аз си поех бавно дъх, защото това означаваше, че не му се е налагало да търпи твърде много през последните няколко дни.- Макар че майка ни направи нещо странно онази вечер.
– А?- Попитах любопитно. Майка не правеше странни неща. Всъщност тя не правеше много неща. Просто някак си се носеше из къщата с повдигащ сутиен и дизайнерска рокля и изглеждаше красива, когато баща ми решаваше да я изведе на публично място. Понякога се чудех дали винаги е била такава, или това е роля, в която е влязла, откакто е станала съпруга на съветник. Знаех, че сама по себе си е магически силна, но никога не е използвала магията си за нещо друго, освен да изглежда красива или да лекува раните ни, ако сме се изправили срещу баща си.
– Да. Тя дойде в стаята ми в три сутринта и аз се престорих, че спя, в случай че…- Нямаше нужда да довършва изречението, защото си спомних какво беше усещането да те събуди посред нощ баща ми, когато се прибираше пиян, зъл и ядосан.
– Какво искаше?- Попитах.
– Дойде, седна на леглото ми и просто… заплака. Галеше ме по косата и ми пееше онази приспивна песен, която винаги пееше, когато бяхме деца. Нали знаеш онази за човека в стъклената къща, който не можел да излезе?- Каза Ксавие.
Намръщих се, когато спрях, и се отдалечих от пътеката, като се подпрях на един огромен дъб, отдавайки цялото си внимание на разговора.
– Мислиш ли, че просто е изпитвала носталгия?- Попитах.
– Не. Ами… може би. Но преди да си тръгне, тя каза нещо. Всъщност по-скоро го прошепна, така че не съм напълно сигурен, че съм го чул правилно…
– Какво каза?- Попитах любопитно. А фактът, че бях любопитен за нещо, което майка беше направила, беше повече от странен за мен.
– Мисля, че каза. „Бих искала да ти кажа“.
Между нас настъпи мълчание и аз се намръщих върху питболните си ботуши, докато се опитвах да разбера какво би могло да означава това.
Ако я познавах по-добре, тогава може би щях да имам шанс да я разбера, но в интерес на истината тя винаги е била просто едно такова фоново украшение на дома ни. Радвах се на нейната компания само когато лекуваше раните, които баща ми ми правеше. Но сега, когато можех да правя това сам, вече дори нямах нужда от нея за това.
– Помниш ли, когато бяхме деца и тя ни гонеше из цялата къща?- Попита бавно Ксавие.- Помниш ли, че играехме на криеница и винаги се криехме в килера и всеки път, когато ни откриваше, тя изтръпваше от изненада и започваше да разказва колко сме били умни, че сме се скрили толкова добре?
Намръщих се, защото тази история събуди някои спомени в мен.
– Донякъде – признах аз. Но беше минало толкова много време, откакто беше правила нещо подобно с нас, че беше трудно да се каже дали изобщо е била тя.- Но може би това е била само някоя от бавачките.
– Хайде, Дариус, спомни си – призова Ксавие.- Аз съм по-млад от теб и щом аз мога да си спомня, значи и ти определено можеш.
Измърморих в знак на съгласие.
– Тя използваше земната си магия, за да отглежда онези светещи цветя в спалните ни, за да не се налага да оставаме сами в тъмното по цяла нощ.
– Да!- Каза ентусиазирано Ксавие, когато му напомних за това.- И тя беше тази, която първа ни показа как да използваме поднос, за да се спускаме по стълбите!
Изизбухнах в смях, когато си спомних и това. Бяхме го направили на главното стълбище в централния атриум. Тя се беше изсипала от подноса в подножието на стълбището, дългата ѝ коса се развяваше около нея, докато се смееше от сърце, а ние се кикотехме в знак на благодарност. Роклята ѝ се беше заплела около краката и двамата скочихме върху нея, гъделичкайки я с викове на радост. Трябва да съм бил на около шест години, а Ксавие – на четири. Бяхме щастливи. Поне в този момент. А може би и повече.
– Но после баща ни се прибра с Тиберий Ригел за вечеря и я видяха да лежи така на пода…- Добави Ксавие.
Намръщих се, като си спомних и тази част. Всички бяхме замълчали, забавлението се беше изтръгнало от къщата в момента, в който баща ни беше стъпил в нея. Всъщност обаче той не беше направил нищо по въпроса. Само се усмихваше, сякаш и той участваше в забавлението. Но очите му бяха твърди и студени по онзи начин, от който знаех, че трябва да се страхувам още тогава. Майка се извини, докато се изправяше на крака, и всички побързахме да се отдалечим от него, оставяйки го да говори за бизнес с бащата на Макс.
– Никога повече не си игра с нас така – промълвих аз.
Смътно си спомням, че известно време след това я молех да се включи в игрите ни, но колкото повече пъти учтиво отказваше, толкова по-рядко я молехме, докато не забравих, че изобщо някога е участвала в забавленията ни. През следващите години тя бавно се отдръпваше от нас все повече и повече и в крайна сметка се превърна в безпардонното същество, което сега познавахме.
– Покани ли вече Тори Вега на среща?- Попита Ксавие, като рязко смени темата, за да ме подсети за това.
– Никога не трябваше да ти казвам, че съм се свързал с нея – измърморих раздразнено. Макар че, честно казано, имах нужда от някого, с когото да поговоря за нея, защото изгарях от всички неща, които тя ме караше да чувствам, и докато този спор все още седеше на място между мен и Ланс, всъщност нямах никой друг.
Другите Наследници няма да се зарадват, ако им кажа. Кал щеше да ревнува, може би дори щеше да бъде наранен, въпреки че неведнъж ми беше казвал да я свалям, ако искам. Макс явно смяташе, че всички ние трябва да избягваме Вега на всяка цена, а Сет все още изпитваше огромно удоволствие да ги измъчва, когато можеше, така че те явно нямаше да са най-полезните или съпричастни хора, с които да говоря.
– Хайде, човече – изръмжа Ксавие.- Аз съм буквално затворен в една кула тук като искряща Рапунцел. Най-близкото до това да имам собствен живот е да слушам за твоя.
Въздъхнах, неспособен да му откажа, когато разиграваше тази карта, но преди да успея да отговоря, на заден план прозвуча гласът на баща ми.
– С кого говориш?- Попита той.
– Това е само Дариус – отвърна Ксавие отбранително и аз стиснах зъби при нотката на страх в гласа му.
– Брат ти има по-важни неща да прави с времето си, отколкото да го губи в разговори с теб. Предай го – нареди той. Миг по-късно гласът му стана по-ясен, докато говореше по телефона.- Усвои ли вече поставянето на полупостоянни илюзии?- Попита той, назовавайки последната магия, върху която работех в „Кардинална магия“. Колкото и да беше зает, той винаги държеше сметка за докладите на класовете, които професорите ми му изпращаха ежедневно. Не можеше да допусне да изоставам в нещо и да го злепоставям.
– Току-що приключих тренировката по питбол – отвърнах аз.- Връщам се в къщата, за да продължа със задачите си.
– Тогава нямаш нужда от такова разсейване, нали?
Линията замря, преди да успея да отговоря, и се опитах да не си позволя да се загрижа за това какво може да прави той с Ксавие сега. Не звучеше като ядосан, което завършва със синини и счупени кости, а просто като обичайното ниво на ярост, което проявяваше около брат ми тези дни.
Прибрах атласа си обратно в джоба и въздъхнах.
Знакът на Везни на ръката ми ме сърбеше и гореше, което ме караше да отида и да потърся Пазителя си. Беше минало твърде много време, откакто бях прекарвал качествено време с Орион, и поддържането на този спор с него само ни нараняваше и двамата. Собственото ми упорство беше главният виновник да ни разделя. Той явно беше решил, че съм постъпил несправедливо, което беше почти толкова лошо, колкото да се изсереш на прага му, когато ставаше въпрос за Везни. И аз всъщност бях съгласен с него. Бях се държал като пълен шибан глупак и само собствената ми упоритост ни държеше разделени.
Беше време да се извиня и да спра с тези глупости. Това се отразяваше на тренировките ни, на подготовката ни да помогнем на Клара да премине обратно, дори на съня ни сега, тъй като връзката между нас постоянно ме будеше с желанието да отида при него. Стига толкова. Може и да ми беше трудно да призная, когато греша, но ме беше грижа за Ланс достатъчно, за да преглътна гордостта си. Беше време да си призная грешките и да се извиня.
Обърнах се обратно по пътя, по който бях дошла, и тръгнах през дърветата в посока към Астероид Плейс. Сърцето ми беше по-леко дори само като знаех дестинацията си, а марката на ръката ми изтръпна в очакване.
Приближих се до затворената общност и се придържах към сенките, използвайки тъмнината, за да се скрия, докато обикалях отзад.
Приближих се до желязната порта и хвърлих под краката си стълб вода, който ме издигна над нея.
Приземих се от другата страна и се затичах към къщата му. Кожата ми настръхна от осъзнаването, че най-накрая ще оправя нещата между нас, и не можех да не се усмихна, докато увеличавах темпото си още повече.
Вече тичах, когато забелязах къщата му, и спринтирах по алеята, която разделяше неговата от тази на Уошър.
Вратата се отвори точно преди да стигна до нея и очите на Ланс бяха широко отворени от вълнение, докато той разперваше ръце. Аз се блъснах в него и ние се обгърнахме с ръце и едва не паднахме от силата на сблъсъка ни.
– Съжалявам – изръмжах, докато го заключвах в прегръдките си, и част от мен искаше никога да не ми се налага да го пускам.
– И аз съжалявам – съгласи се той, а брадата му одраска бузата ми по най-добрия начин.
Запътихме се към къщата му, без да се освобождаваме един от друг, и аз ритнах вратата след нас. Майната му на това, какво щеше да си помисли някой, ако ни видеше в този вид.
– Ебаси, миришеш толкова хубаво – изстенах, когато ме обгърна ароматът на канела.
– Наистина трябва да се боря с желанието да те целуна точно сега – пошегува се той, макар че докато го казваше, наполовина се изкушавах да обърна устата си към неговата.
Тази шибана връзка с Пазителя!
– Мисля, че ако просто си правим свирки, всичко ще е наред – засмях се аз и той се втренчи в мен.
– По звездите, това дори не звучи като най-лошата идея – изстена той и аз се засмях още по-силно.
– Немисля, че си просто някакъв задник, с когото баща ми ме е свързал – изръмжах, защото тези думи ме преследваха, откакто бях позволила отровата им да се излее от устните ми.- Бях ядосан, но никога не трябваше да казвам това. Трябва да знаеш, че не това мисля за теб.
– Знам – грубо отговори Ланс.- И съжалявам, че се опитах да ти наложа идеята да споделиш трона с Вега по този начин. Не съм имал намерение да ти крещя за това или да се опитвам да ти налагам избор. Просто мисля, че…
– Не мога… моля те, можем ли да не обсъждаме Вега тази вечер?- Умолявам.- Те и без това ме преследват твърде често.
Ланс се отдръпна достатъчно, за да ме погледне с леко намръщване. Знаех, че в някакъв момент трябва да проведем този разговор, но нямаше да променя решението си да споделя трона си с дъщерите на Дивия Крал. Ланс въздъхна, тъй като сякаш осъзнаваше, че задълбаването в проблемите ни сега няма да реши нищо, и ми кимна леко. Беше почти Коледа и аз просто имах нужда двамата да сме добре. Можехме да се разправяме с тези глупости и друг път. Освен това разбирах, че той просто иска да ми помогне, като ми представи всички възможни решения на проблемите ми с близначките, но бях сигурен, че той никога не е вярвал, че наистина ще си поделим трона.
– Разбира се – съгласи се Ланс със стегната усмивка, като засега остави темата да отпадне от масата.- Просто се радвам, че си се върнал.
– Това ме убиваше. Не знам защо просто не го направих по-рано – казах с тих глас, докато се принуждавах да го пусна и се придвижихме по-навътре в къщата.- Просто напоследък бях толкова ядосан на себе си за толкова много неща и… предполагам, че просто не исках да поема отговорност за нищо от това.
– Баща ти те е възпитал да бъдеш безмилостен и да не взимаш пленници. Научил те е никога да не се огъваш, да не отстъпваш и да не се извиняваш за действията си. Трябваше да дойда при теб – каза Ланс, стиснал лицето ми между ръцете си, за да не мога да откъсна поглед от него.- Просто не исках да си мислиш, че единствената причина да дойда е този проклет белег на ръката ми.
Поклатих глава и той отпусна ръката си върху мен.
– Знам, че връзката ни е нещо повече от това, което ни беше наложено насила – казах честно.- Обичам те като брат. Ти означаваш за мен повече от повечето истински членове на семейството ми.
– Е, нека просто се радваме, че не сме роднини – закани се той.-Защото, ако и двамата имахме темперамента на дракон, тогава вероятно щяхме да имаме много повече такива спорове – и свирките щяха да бъдат допълнително грешни.
Изсмях се и прокарах ръка през косата си, докато си отдъхвах с облекчение. За пръв път от седмици насам сърцето ми беше леко и част от напрежението в мен спадна.
– Беше прав, когато каза, че аз съм най-големият си враг – промълвих аз.- Изглежда, че единствените избори, които съм направила напоследък, са били по-лоши.
– Е, напоследък и аз самият върша дяволски добра работа в това да вземам лоши решения, така че не мога да те съдя.- Ланс ме поведе към дивана и падна на него, като доля чашата с бърбън, която стоеше на масичката за кафе, и ми я предложи, преди сам да отпие от бутилката.
– Искаш ли да ми обясниш това?- Попитах го, като се приближих до него, така че краката ни бяха притиснати един до друг. След като седмици наред се избягвахме един друг, освен в часовете, тренировките по питбол и работата ни със сенките, връзката между нас жадуваше за тази връзка и от опит знаех, че е по-лесно да ѝ се отдам, отколкото да се опитвам да се боря с нея.
Ланс ме погледна за дълъг миг, след което въздъхна.
– Ще го направя. Но не сега. Сега просто искам да се насладя на известно време в твоята компания и вероятно да прекарам нощта, галейки те по напълно платоничен, напълно шибан и нелеп начин, от който тази връзка се нуждае.
– Ебаси, това звучи толкова добре – изръмжах и избухнах в дившки смях.
– Да гледаме ли филм?- Попита Ланс, включвайки Faeflix и издирвайки някакъв екшън.
– Това звучи като райски кът – признах аз, защото наистина имах нужда да прекарам известно време, без да правя нищо и да забравя за всички гадости в живота ни. Тази вечер нямаше да има нито нимфи, нито съветници, нито политика, нито Вега. Само двама напълно пораснали мъже, които гледат екшън филми и най-вероятно се държат за ръце през цялото време. Което беше почти най-добрата вечер, която можех да си представя в момента. И когато Орион се протегна и взе ръката ми, усетих, че се усмихвам като дете на Коледа и всичките ми проблеми изглеждаха малко по-поносими.

Назад към част 34                                                        Напред към част 36

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!