Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 1

 

 

Глава 1

Вампирът дръпна веригите, които го приковаваха към стената на пещерата. Очите му бяха яркозелени, а блясъкът им осветяваше заобикалящата ни тъмнина.
– Наистина ли мислиш, че те ще ме задържат? – Попита той, а английският акцент изпрати предизвикателство.
– Със сигурност – отвърнах аз. – Тези окови бяха монтирани и тествани от майстор вампир, така че бяха достатъчно здрави. Би трябвало да знам. Самата аз веднъж се бях заклещила в тях.
Усмивката на вампира разкри кътниците в белите му горни зъби. Преди няколко минути, когато все още изглеждаше като човек за нетренираното око, ги нямаше.
– Добре, тогава. Какво искаш, след като ме държиш безпомощен? – Не звучеше така, сякаш се чувстваше безпомощен. Стиснах устни и обмислих въпроса, като оставих погледа си да го обхване. Нищо не прекъсваше погледа ми, тъй като той беше съблечен. Отдавна бях научила, че оръжията могат да се съхраняват в различни части на облеклото, но голата кожа не криеше нищо.
Само че сега тя беше и много разсейваща. Тялото на вампира беше бледо, красиво пространство от мускули, кости и стройни, елегантни линии, а всичко това се допълваше от великолепно лице с толкова фино изрязани скули, че можеха да режат масло. Облечен или не, вампирът беше зашеметяващ – нещо, което той очевидно осъзнаваше. Тези сияйни зелени очи се взираха в моите с опознавателен поглед.
– Трябва ли да повторя въпроса? – Попита той с нотка на злонамереност.
Постарах се да не се притеснявам.
– За кого работиш?
Усмивката му се разшири, давайки ми да разбера, че дистанцираното ми поведение не е толкова убедително, колкото исках да бъде. Той дори се изпъна, колкото позволяваха веригите, а мускулите му се развълнуваха като вълни на езеро.
– За никой.
– Лъжеш. – Извадих сребърен нож и прекарах леко върха по гърдите му, без да нарушавам кожата, само оставяйки слаба розова линия, която избледня за секунди. Вампирите можеха да се лекуват светкавично, но среброто в сърцето беше смъртоносно. Само няколко сантиметра кости и мускули стояха между сърцето на този вампир и острието ми.
Той погледна пътя, който ножът ми бе прокарал.
– Това трябва ли да ме уплаши? – Престорих се, че обмислям въпроса.
– Ами, от шестнайсетгодишна съм прорязала кървава бразда в света на немъртвите. Дори си спечелих прозвището Червения жътвар, така че ако имам нож до сърцето ти, тогава да, трябва да се страхуваш. – Изражението му все още беше весело.
– Направо звучиш като гадна девойка, но се обзалагам, че ще мога да се освободя и да те сложа по гръб, преди да успееш да ме спреш.
Самонадеян козел.
– Говоренето е евтино. Докажи го.
Краката му се вдигнаха, като ме изкараха от равновесие. Тръгнах веднага напред, но в следващия миг твърдото, хладно тяло ме притисна към пода на пещерата. Желязна хватка се сключи около китката ми, като ми попречи да вдигна ножа.
– Винаги горда преди падане – промърмори той със задоволство.
Опитах се да го отхвърля, но тон тухли щеше да е по-лесно да се размести. Трябваше да окова ръцете и краката му, преди да се доближа така – мислено се скарах на себе си.
Онази арогантна усмивка се върна, когато вампирът ме погледна надолу.
– Продължавай да се извиваш, любима. Разтриваш ме на всички правилни места, така.
– Как се измъкна от скобите? – През рамото му видях дупка в пещерата, където някога са висели дебелите като сантиметър титанови белезници. Невероятно. Беше ги изтръгнал направо от стената.
Тъмното му чело се изпъна.
– Знаех точния ъгъл, под който да дръпна. Не се монтират ограничители, без да знаеш как да се измъкнеш от тях. Отне ми само миг, а дотогава вече те държах по гръб. Точно както казах.
Ако все още имах сърцебиене, то щеше да се разтупти досега, но го бях загубила – в по-голямата си част – когато се превърнах от полувампир в пълноправен вампир преди няколко месеца. Очите ми станаха яркозелени, а от зъбите ми се плъзнаха кътници.
– Наглец.
Той се наведе, докато лицата ни се оказаха само на сантиметър разстояние едно от друго.
– А сега, моя прекрасна пленнице, след като си хваната в капан под мен, какво ще ме спре да се гавря с теб?- Ножът, който все още държах, падна от ръката ми, докато обвивах ръце около врата му.
– Нищо, надявам се.
Боунс, съпругът ми вампир, се разсмя тихо и греховно.
– Това е отговорът, който исках да чуя, коте.
Да бъдеш под земята в пещера не би попаднало в списъка с любимите места за настаняване в последния момент на повечето хора, но за мен беше рай. Единствените звуци бяха плавните движения на подземната река. Беше облекчение да не се налага да настройвам фоновия шум от безбройните разговори, които бяха твърде отчетливи за слуха на вампира. Ако зависеше от мен, Боунс и аз щяхме да останем тук със седмици.
Но да се откъснем от живота си, за да се отдадем на почивка, не беше по силите ни. Бях научила това по трудния начин. Научих също така, че трябва да използваме моментите на бягство, когато можем.
Оттук и спирането за почивка в същата пещера, в която преди седем години започна връзката ми с Боунс. Тогава аз бях във веригите, убедена, че ще бъда изядена от зъл кръвопиец. Вместо това в крайна сметка се омъжих за този кръвопиец.
Хелсинг, моят котарак, нададе прочувствено мяукане от ъгъла на малкия анклав и задраска по каменната плоча, която служеше за врата.
– Не можеш да изследваш – казах му аз. – Ще се изгубиш.
Той отново измяука, но започна да облизва лапата си, като през цялото време ме гледаше злобно. Все още не ми беше простил, че го оставих при домашна помощница в продължение на месеци. Не обвинявах Хелсинг за обидата му, но ако беше останал с мен, можеше да го убият. Няколко души бяха мъртви.
– Достатъчно отпочинала ли си, любима? – Попита Боунс.
– Хм, хм – промърморих, протягайки се. Бях заспала малко след зазоряване, но това не беше мигновеното безсъзнание, което ме мъчеше през първите седмици като вампир. За мое облекчение бях израснала това.
– Най-добре е да се движим – каза той.
Точно така. Както обикновено, имахме места, където да бъдем.
– Единственото нещо, за което съжалявам, че спрях да поспя тук, е липсата на нормален душ – въздъхнах аз.
Боунс изсумтя развеселено.
– Хайде сега, реката е много освежаваща. – При четири градуса „освежаващо“ беше добър начин да опиша пещерната версия на вътрешен водопровод. Боунс премести каменната плоча от пътя, за да можем да излезем от нишата, и я върна обратно, преди котето ми също да успее да изскочи навън.
– Трикът е да скочиш вътре – продължи той. – Бавното действие не го прави по-лесно. – Преглътнах смях. Този съвет можеше да се приложи и за ориентиране в света на немъртвите. Добре. Един скок в ледената река, който предстои.
После беше време да стигнем до истинската причина, поради която бяхме дошли в Охайо. За късмет в стария ми роден щат не се случваше нищо, освен няколко отделни случая на насилие със зъби и нокти.
Съмнявах се в това, но все още можех да се надявам.
Следобедното слънце все още беше високо в небето, когато Боунс и аз пристигнахме до фонтана на търговския център в Ийстън. Е, на една улица от него. Трябваше да се уверим, че това не е капан.
Боунс и аз имахме много врагове. Две скорошни войни с вампири ще го докажат, да не говорим за предишните ни професии.
Не усетих никаква прекомерна свръхестествена енергия, освен едно по-малко потръпване на сила във въздуха, което означаваше един, може би двама по-млади вампира, смесени с тълпата. Въпреки това нито Боунс, нито аз помръднахме, докато една мъглява, неясна форма не прелетя през паркинга и не се вряза в колата ни под наем.
– Двама вампири са при фонтана – заяви Фабиан, призракът, когото бях осиновила. Очертанията му се втвърдиха, докато не заприлича повече на човек и по-малко на гъст облак от частици. – Те не ме забелязаха.
Въпреки че това беше целта, Фабиан звучеше почти тъжно при последната част. За разлика от хората вампирите можеха да виждат призраци, но като цяло ги игнорираха. Това, че са мъртви, не означаваше, че съществата автоматично се разбират.
– Благодаря, приятелю – каза Боунс. – Бъди нащрек, за да си сигурен, че не ни чакат неприятни изненади.
Чертите на Фабиан се замъглиха, докато цялото му тяло не изчезна.
– Предполагаше се, че ще се срещнем само с един вампир – замислих се аз. – Какво мислиш за това, че нашият контакт има приятел с него?
Боунс вдигна рамене.
– Мисля, че е по-добре да има адски добра причина за това.
Той слезе от колата. Последвах примера му, като леко, успокоително потупах сребърните ножове, скрити в ръкавите ми. Никога не излизай от къщи без тях – това беше мотото ми. Вярно е, че вампирите се стремяха да пазят тайната на своята раса, а това беше многолюдно, публично място, но това не гарантираше безопасност. Ножовете също не я гарантираха, но със сигурност накланяха шансовете в наша полза. Както и другите двама вампири, паркирали по-надолу по улицата, готови да влязат в действие, ако това се окаже нещо различно от разговор за събиране на факти.
Ароматите ме нападнаха, докато се приближавах към фонтана в двора. Парфюмите, телесните миризми и различните химикали бяха най-силни, но под тях се криеше още един слой, който бях успяла да разчета по-добре: емоциите. Страхът, алчността, желанието, гневът, любовта, тъгата… всички те се проявяваха в аромати, които варираха от сладко-ароматни до горчиво-кисели. Не е изненадващо, че неприятните емоции имаха по-остри аромати. Пример за това: И двамата вампири, седящи на бетонната пейка, имаха миризма на гнил плод и страх, още преди Боунс да ги погледне с твърд поглед.
– Кой от вас е Скреч? – попита той с ясен глас.
Този със сивите ивици в косата се изправи.
– Аз съм.
– Тогава ти можеш да останеш, а той – Боунс направи кратка пауза, за да подръпне глава към другия, мършав вампир – може да си тръгне.
– Чакай! – Гласът на Скреч се сниши и той се приближи до Боунс. – Това нещо, за което си дошъл да говорим? Той може да има някаква информация за него. – Боунс ме погледна. Повдигнах едното си рамо в половинчато свиване на рамене. – Може и да чуем какво има да каже нашият неочакван гост – коментирах аз.
– Аз съм Ед – заговори вампирът, като нервно погледна през рамото на Боунс към мен.
– Скреч не ми каза, че ще се срещне с вас тук. – От изражението на Ед предположих, че между пурпурната ми коса, големия червен диамант на пръста ми, английския акцент на Боунс и тръпнещата аура на сила, която излъчваше, Ед е разбрал кои сме.
– Защото не е знаел – хладно отвърна Боунс. Емоциите му, достъпни за мен от деня, в който Боунс ме промени, сега бяха заключени зад непробиваемата стена, която използваше на публични места. И все пак всеки можеше да долови остротата на гласа му, когато той продължи.
– Да разбирам ли, че не е необходимо да се представяме?
Погледът на Скреч се плъзна към мен и после се отдръпна.
– Не – промълви той. – Ти си Боунс, а това е Жътварката.
Изражението на Боунс не се смекчи, но аз се усмихнах по най-добрия си начин – „няма да те убия“.
– Наричай ме Кат и защо не намерим някоя сянка, където да можем да поговорим?
Слънчевите лъчи не бяха смъртоносни за вампирите, както твърдеше митологията, но ние лесно изгаряхме. Да изразходваме част от свръхестествената си енергия само за да се излекуваме от силните летни лъчи беше безсмислено. Наблизо имаше френски ресторант с места на открито, така че четиримата намерихме маса под един чадър и седнахме, сякаш бяхме стари приятели, които си наваксват.
– Казахте, че вашата господарка е била убита преди няколко години и не е оставила никой, който да се грижи за членовете на рода ѝ – заяви Боунс на Скреч, след като сервитьорката взе поръчките ни за напитки. – Група от вас се е обединила, за да се грижат един за друг. Кога за пръв път забелязахте, че се случва нещо странно?
– Преди няколко месеца, около есента на миналата година – отвърна Скреч. – Отначало просто си помислихме, че някои от момчетата са напуснали града, без да кажат на никого. Държахме се под око един друг, но не бяхме детегледачи, нали разбирате? После, когато повече от нас изчезнаха, хората, които обикновено казваха нещо, преди да си тръгнат… ами. Това накара останалите да се притеснят.
Не се съмнявах в това. Като млади вампири без майсторство, Скреч и другите като него бяха в дъното на йерархията в света на немъртвите. Може и да имах някои проблеми с феодалната система, по която работеха вампирите, но когато ставаше въпрос за защита на членовете на рода им, повечето майстори вампири бяха адски бдителни. Дори злите.
– После в района започнаха да се появяват още гули – продължи Скреч.
Напрегнах се. Ето защо Боунс и аз бяхме дошли в Охайо. Бяхме чули и за скорошен наплив на гули в стария ми роден щат, както и за съобщения за изчезнали вампири.
– Хей, тук е площадка за немъртви – продължи Скреч, без да обръща внимание на безпокойството ми. – Много енергийни-линии и силни вибрации, така че не сме си и помисляли, че ще се появят толкова много гули. Но някои от тях се държат наистина гадно с вампирите. Тормозят тези, които са без господар, следват ги вкъщи, започват битки . … това ни накара да се замислим, че може би те стоят зад изчезванията. Проблемът е, че на никого не му пука, тъй като ние не принадлежим на никого. Честно казано, учудвам се, че ти се интересуваш.
– Имам си своите причини – каза Боунс със същия безстрастен тон. Той дори не ме погледна. Вековете симулиране на дистанцираност го бяха направили експерт в това. Ед и Скреч нямаше да имат представа, че причината да ги изнудваме за информация е да разберем дали моето странно вампирско състояние в света не е причината, поради която някои гули се държат враждебно – и защо вампирите изчезват.
– Ако търсите пари, ние нямаме много – подхвърли Ед. – Освен това мислех, че сте се оттеглили от поръчковите убийства, когато сте слели линиите си с онзи мегамайстор Менчерес. – Боунс свъси вежди.
– Опитай се да не мислиш прекалено често, само ще си навредиш – отвърна той твърдо.
Лицето на Ед се стегна, но той си затвори устата. Аз скрих усмивката си. Не гледай подарен кон в устата – особено такъв, който хапе.
– Имаш ли някакво доказателство, че в изчезването на приятелите ти може да са замесени гули? – Попитах Скреч, връщайки се към темата.
– Не. Просто ми се струва повече от случайно, че винаги когато някой от тях изчезваше, за последен път го виждаха на място, където се намираха някои от онези адски гули.
– Какви места? – Попитах.
– Някакви барове, клубове…
– Имената – настоя Боунс.
Скреч започна да дрънка списък, но изведнъж гласът му заглъхна под потока от други гласове.
. …още четири часа, докато си почина…
. … не забравяш ли да вземеш касовата бележка за това? Ако не пасва, ще го върна обратно . . .
. …ако тя погледне още един чифт обувки, ще изкрещя…
Внезапният срив на натрапчивия разговор не идваше от купувачите в мола около нас – бях се настроила за това още преди да седнем. Това идваше от вътрешността на главата ми. Дръпнах се като ударена, ръката ми полетя към слепоочието.
О, по дяволите. Не отново.

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!