Глава 2
– Какво не е наред, котенце? – Попита веднага Боунс.
Ед и Скреч също ме погледнаха загрижено. Принудих се да се усмихна, докато се мъчех да се концентрирам върху тях, вместо върху множеството разговори, които внезапно се бяха настанили в съзнанието ми.
– Просто, хм, малко е горещо тук – промълвих аз. Проклета да съм, ако щях да кажа на двама странни вампири истинската причина за проблема си.
Погледът на Боунс пропътува лицето ми, тъмнокафявите му очи не пропускаха нищо, докато онези гласове безпощадно продължаваха да бърборят в съзнанието ми.
. … никой не ме видя. Надявам се, че ще успея да сваля етикета за сигурност…
. . . Скоро ще му дам нещо, за което да плаче . . .
. …ако не се появи до пет минути, ще ям без нея…
– Имам нужда от малко въздух – изтърсих, преди да осъзная глупостта в това извинение. Първо, вече бяхме навън, и второ, аз бях вампир. Вече не дишах, камо ли да имам някакви здравословни състояния, на които да отдам внезапното си странно поведение.
Боунс се изправи, хвана ме за лакътя и хвърли едно твърдо „Остани тук“ през рамо към Ед и Скреч.
Вървях бързо, като се опитвах да се концентрирам повече върху хладния натиск на ръката му, отколкото върху това къде отивам. Главата ми беше сведена, защото очите ми вероятно бяха станали яркозелени от възбуда. Замълчи, замълчи, замълчи – скандирах на нежеланата тълпа в главата си.
Грохотът в съзнанието ми сякаш усилваше шумовете от хората, които се смесваха около нас, докато всичко не се разми в нещо като бял шум. Той се разрастваше, потискайки другите ми сетива, и ми беше трудно да се съсредоточа върху нещо друго, освен върху неумолимите гласове, които ме връхлитаха от всички страни. Мъчех се да ги отблъсна, да се концентрирам върху нещо друго, освен върху звуците, които сякаш се засилваха с всяка секунда.
Нещо твърдо се притисна към предната ми част в същия момент, в който една по-пряка, по-твърда преграда се опря в гърба ми. Под вече гръмкото бърборене, което бомбардираше съзнанието ми, чух познат английски глас.
– … добре, любима. Принуди ги да си отидат. Слушай мен, а не тях… – Опитах се да си представя безбройните гласове в главата си като телевизионен канал, който просто трябва да намаля – а силата на волята ми е дистанционното управление. Пръстите му погалиха лицето ми, докосването им беше котва, от която черпех сила. С големи усилия откъснах съзнанието си от мелето, отдалечавайки се от шума, който искаше да погълне останалите ми сетива. След няколко минути упорита концентрация умственият рев се превърна в досадно, но приемливо мърморене. Беше подобен на звуците, които издаваха купувачите около нас, не знаещи факта, че се намират на разстояние от същества, които не би трябвало да съществуват.
– Трябва да спра да пия кръвта ти – казах на Боунс, когато се почувствах достатъчно контролирана, за да отворя очи. Един поглед наоколо показа, че той ме е опрял в един стълб в нещо, което вероятно изглеждаше като страстна прегръдка, ако се съди по наклонените погледи, хвърлени по пътя ни.
Боунс въздъхна.
– Ще бъдеш по-слаба.
– Но здрава – добавих аз. – И по-безопасна, защото ако стотици гласове внезапно нахлуят в съзнанието ми по време на битка, това може да е достатъчно разсейващо, за да ме убие. – Дръпнах късите тъмни къдрици на Боунс, докато той не се отдръпна, за да ме погледне. – Знаеш, че това не може да е остатък от времето, когато пих кръвта на Менчерес, случва се по-често, а не по-рядко – казах тихо. – Трябва да получавам това от теб. И не мога да се справя с това. – Мислех, че превръщането от полувампир в пълноправен вампир означава край на уникалността ми, но съдбата мислеше другояче. Събудих се от другата страна на гроба, притежавайки две неща, невиждан досега в историята на вампирите – случаен сърдечен ритъм и жажда за немъртва кръв. Страничният ефект на последното означаваше, че временно поглъщам сила от кръвта, която пия, подобно на вампирите, които поглъщат живот от човешката кръв. Всичко това беше добре, но ако пиех от майстор вампир, временно поглъщах и всички специални способности, които майсторът притежаваше. Това беше чудесно, когато ставаше дума за увеличаване на силата, но не толкова чудесно, когато ставаше дума за други способности, които не можех да контролирам. Като например способността на Боунс да чете човешки мисли.
– Не си даваш достатъчно висока оценка, Котенце – каза той с тих глас.
Поклатих глава.
– Има причина, поради която на вампирите им трябват векове, за да получат специални сили, и то само ако са Майстори. В противен случай е твърде много, за да се справят с тях. Ако продължавам да пия от теб, случилото се днес само ще се влоши. Явно си развил силата за четене на мисли, която си наследил от Менчерес, дотолкова, че и аз започвам да я долавям от кръвта ти.
И ако Боунс започнеше да проявява някакви други способности в резултат на обмена на сили, който беше получил от своя създател, наистина не исках да участвам в тях. Веднъж бях пила от Менчерес по необходимост и това ме беше изпържило за повече от седмица след това. Изтръпнах при спомена. Никога повече, ако можех да го избегна. Гласовете, които гърмяха на фона на съзнанието ми, сякаш се съгласяваха.
– Ще се разберем по-късно, но сега трябва да се върнем, ако си готова – каза Боунс, като погали лицето ми за последен път.
– Добре съм. Нека се върнем, преди да са се изплашили и да са избягали. – Боунс бавно отлепи тялото си от моето. Шумът в главата ми вече беше достатъчно тих, за да забележа, че няколко жени около нас го наблюдават. Потъпках още по-силно тези вътрешни гласове. Последното нещо, от което се нуждаех, беше да чуя поток от похотливи представи, включващи съпруга ми и други жени, за да ми се развали настроението.
В интерес на истината не можех да ги виня. Дори в характерните си черни панталони с небрежен бял пуловер, Боунс се открояваше като скъпоценен камък сред скалите с фино оформените си черти и високата си, изваяна фигура. Всяко движение на тялото му предизвикваше пулсации по тези стройни мускули, а безупречната му кристална кожа на практика предизвикваше хората да проверят дали се чувства толкова добре, колкото изглежда – което и се случваше. Дори когато се срещнахме за пръв път и замислих да го убия, външният вид на Боунс беше завъртял главата ми. В този смисъл той беше съвършен хищник, който примамва жертвата си да се приближи достатъчно, за да я ухапе.
– В момента, в който говорим, около дузина жени се опитват да те впечатлят, но съм сигурена, че вече знаеш това – казах с язвителен тон.
Устата му докосна шията ми с най-леката целувка и ме накара да потреперя.
– Аз се притеснявам само за желанията на една жена – промърмори той, а дъхът от думите му подразни ухото ми.
Тялото му беше достатъчно близо, за да се докосне до моето, дразнещо напомняне за това колко добре може да задоволи всяко мое похотливо желание, както и няколко, за които вероятно не съм се сетила. И все пак, въпреки че топлината започна да ме изпълва, трябваше да разследваме изчезвания. Всички интимни разследвания между нас двамата трябваше да почакат.
Сякаш в знак на съгласие, какафонията на гласовете в главата ми отново се надигна, прекъсвайки топлата чувственост, която близостта му предизвикваше у мен.
– Не знам как издържаш да чуваш тази шумотевица в главата си всеки ден – промълвих аз и поклатих глава, сякаш това можеше да я прочисти.
Той ме погледна неразбиращо, докато се отдалечаваше.
– Когато е винаги там, е по-лесно да го игнорираш.
Може би това беше вярно. Може би, ако през повечето време в главата ми не се въртяха само собствените ми мисли, долавянето на умствените честоти на другите хора щеше да изглежда не толкова непреодолимо. Не знаех.
Все пак не исках да продължавам да пия кръвта на Боунс, за да разбера.
Ед и Скреч не коментираха внезапното ни тръгване, когато Боунс и аз седнахме отново при тях. Израженията им също бяха подобаващо безизразни, но скритите погледи, които отправиха към мен, говореха много. Чудеха се какво, по дяволите, се е случило.
– Помислих си, че усещам някой познат – предложих аз, изпивайки джина с тоник, който беше пристигнал с другите напитки, докато ние с Боунс отсъствахме.
Беше очевидна лъжа, но Ед и Скреч издадоха съгласни звуци и се престориха, че вярват. Погледът, който Боунс им хвърли, не предразполагаше към допълнителни въпроси по темата.
– Добре тогава, има ли още имена на места, които тези гадни гули са склонни да посещават? – Попита Боунс, сякаш разговорът не беше прекъсвал.
Скреч бутна с лакът другия вампир.
– Не, но Ед има да ти каже нещо. – Ед изглеждаше притеснен, но после изправи тесните си рамене.
– Един мой приятел, Шейн, ми се обади снощи и каза, че нашият приятел Харис е бил пребит от някакви гули в един клуб. Шейн щял да се прибере вкъщи с Харис, за да го възпре от още побоища. Работата е там, че цял ден звънях на мобилния на Шейн, но той не отговаряше, а това не му прилича. Когато казах на Скреч, той ми каза да дойда тук, защото ще се среща с хора, които можели да помогнат.
– Знаеш ли къде живее Харис? – Попитах веднага.
– Да. Всъщност не е много далеч оттук.
– И все пак не сте отишли там сами, за да го проверите? – Попита с тежък скептицизъм Боунс.
Ед погледна Боунс с уморен поглед.
– Не, и все още няма да отида, освен ако не успея да накарам няколко души да отидат с мен. Не искам да бъда следващият вампир, за когото никой никога няма да чуе. Съдете колкото си искате, но аз нямам куп лоши сили, за да се защитя, ако нещо се е случило с Шейн и Харис – а гулите, които са го направили, все още са там. – В мен се надигна съчувствие, което притъпи гласовете, които все още кънтяха в съзнанието ми. Ед и Скреч правеха най-доброто, на което бяха способни, за да се грижат за приятелите си при много тежките условия на живот в свят, в който те бяха почти второкласни граждани. От собствен опит знаех, че е гадно да се чувстваш така, сякаш никой не те подкрепя, когато чудовищата надничат наоколо. Разбира се, технически погледнато, Ед и Скреч също бяха чудовища.
От друга страна, и аз бях такава. В този случай това беше плюс.
Боунс ме погледна и сви вежди.
– Да го направим – отвърнах на неизказания въпрос.
Той се надигна, като бързо, експертно почука с кокалчетата на пръстите си, а после хвърли няколко банкноти на масата.
– Добре, тогава, приятели. Да видим дали мобилният телефон на Шейн просто не е изчерпал заряда си. – Вярно с думите на Ед, апартаментът на Харис беше само на двайсет минути път. Намерих за ирония на съдбата факта, че той се намираше и само на около километър от жилищния комплекс, в който бях живяла, когато ходех в OSU, сякаш преди още един живот. Ако Боунс беше забелязал близостта до старото ми жилище, не го коментираше. Изглеждаше по-съсредоточен върху външната част на сградата, опитвайки се да улови някакви вибрации на опасност вътре. Не можехме да рискуваме да изпратим Фабиан пръв да я провери. Призракът се беше промъкнал в багажника ни, когато тръгнахме, незабелязан от Ед или Скреч, но ако изпратим Фабиан преди нас, това щеше да привлече вниманието им към нашия призрачен приятел.
Тръпки на сила се носеха във въздуха зад нас на тесния паркинг. Ед и Скреч се дръпнаха, но Боунс не помръдна. Аз също. Това бяха Тини и Лепенката, нашият резервен вариант, който ни беше последвал от мола.
– Тини, Лепенка, дръжте тези двамата под око за момент, става ли? – Каза им Боунс, преди да тръгне към комплекса. Тръгнах с него, навличайки дългото си кожено палто. Не защото ми беше студено – късният летен ден беше топъл, но палтото ми криеше няколко килограма, сребърни ножове. Разбира се, имах и ножове, прибрани под блузата ми, но те бяха по-къси, предназначени за хвърляне срещу вампири. Единствено обезглавяването убиваше гулите, което означаваше, че се нуждая от по-големи остриета, ако вътре ни чакаха зловещи представители на този вид.
Боунс вдиша, щом стигнахме до втория етаж. Всички входни врати бяха подредени в една линия към паркинга, като свежият въздух прогонваше повечето характерни миризми на обитателите им, но аз долових полъх на нещо нечовешко, идващо от предпоследния апартамент.
Сигурно и Боунс го усети, защото стъпките му се ускориха. Вдишах отново, носът ми се набръчка, когато бяхме почти до вратата. Боунс спря, за да ме погледне мрачно.
Сенниците бяха плътно спуснати, което ни пречеше да надникнем вътре, но аз вече знаех какво ще намерим. Ароматът на смъртта беше безпогрешен.
– Твърде късно е – прошепнах аз. Да видя счупената ключалка на вратата беше почти излишно.
Боунс бутна вратата, като веднага се премести встрани, в случай че светкавица от летящо сребро съпровождаше влизането му. Нищо обаче не помръдна. Вътрешността на апартамента беше тиха като гробница.
И точно като гробница, в нея имаше тела.
– Не усещам никого, но остани нащрек – каза Боунс, докато влизаше вътре. Последвах го, като първо проверих ъглите и се присъединих към Боунс, за да претърсим вътрешността с толкова внимание, сякаш знаехме, че вътре има вражески сили. Както и подозирахме обаче, мястото беше празно от всички освен нас – и двама изсъхнали вампири на пода в малката семейна стая.
Проклетите гласове в съзнанието ми отново започнаха да се надигат. В жилищния комплекс нямаше толкова много хора, колкото в търговския център, така че не ме засегнаха със същия вид умствена експлозия, но сякаш съзнанието ми беше изпълнено с бръмчене от гнездо на разгневени пчели. Разтрих слепоочието си, сякаш това можеше да ги успокои, но, разбира се, не помогна.
Боунс не долови жеста. Вниманието му все още беше съсредоточено върху двата съсухрени трупа в близост до краката ни.
– Изглежда като засада на разсъмване – отбеляза той, като взе предвид липсата на обувки и това, че нито едно от двете тела не беше напълно облечено.
– Горките нямали са възможност да се борят много.
Липсата на безпорядък в апартамента свидетелстваше за това. Когато свръхестествени същества се биеха на живот и смърт, нещата обикновено ставаха много по-разхвърляни от няколко преобърнати маси и малко кръв, размазана по килима. Разследването на смъртта на вампири все още беше малко необичайно за мен.
Разбира се, бях прекарала години в работа за таен клон на Вътрешна сигурност, който следеше паранормални убийства, но при тези обстоятелства вампирите обикновено бяха извършителите. А не жертвите.
. … ако не платя вноската за колата, ще имам достатъчно пари за ипотеката…
. … казах на онзи гадняр, че няма да го търпя отново да е навън по цяла нощ …
. …толкова се гордея с нея, че ще завърши с класа си…
Потърках главата си още веднъж, докато гласовете се усилваха. Този път Боунс го видя.
– Отново?
– Добре съм – казах аз, опитвайки се да се държа непринудено.
Погледът му стана остър.
– Глупости.
– Овладяла съм го, няма за какво да се притесняваш – поправих го. Това беше вярно. Мъртвите тела имаха приоритет пред умствените мърморения, които се разнасяха в главата ми.
По изражението му личеше, че Боунс не вярва на безгрижието ми, но часовникът на това местопрестъпление тиктакаше. Трябваше да отстраним телата, да заличим уликите и да намерим убийците.
Боунс повиши глас.
– Ед, качи се тук.
Лицето на кльощавия вампир се изкриви, когато влезе вътре и видя телата.
– О, по дяволите – изстена той.
– Това Шейн и Харис ли са? – Попита Боунс с по-мек тон от преди.
Ед се наведе и подуши всяко тяло. Вампирите можеха да не изглеждат и ден по-стари от възрастта, на която са били, когато са били променени, но всичко това свършваше със смъртта. След смъртта тялото на вампира бързо се разпада до истинската му възраст, което означаваше, че в повечето случаи от него не остава нищо друго освен мумифицирани останки в дрехите, с които е умрял. Тези две тела не правеха изключение.
Ед седна на хълбоците си до облеченото в джинси тяло.
– Това са те – каза той с по-плътен глас. После изръмжа:
– Шибани гули.
– Защо не се върнеш навън? – Казах, като потупах ръката на Ед. Нямаше какво повече да направи, но Боунс и аз все още имахме неща, за които да се погрижим.
Ед хвърли още един дълъг поглед към труповете на Харис и Шейн, преди да стане и да излезе. Въздъхнах. Това беше лошо по толкова много причини, а скръбта на Ед беше само част от тях.
– Защо мислиш, че са оставили телата? – Попитах Боунс тихо. – Ед и Скреч не бяха чували за намерени тела от другите изчезвания. Мислиш ли, че убийците са се пречупили?Погледът на Боунс обходи стаята. Това не отне много време; площта се състоеше само от малка кухня и семейна стая, достатъчно голяма само за един голям диван.
– Не, любима – каза той накрая. – Мисля, че този, който е направил това, е имал време да вземе телата, но е предпочел да не го направи.
Преглътнах. Това можеше да е резултат от същия вид арогантност, която бях виждала в миналото от убийци, които оставяха тела, защото смятаха, че са прекалено умни, за да ги хванат. Но за съжаление не ми се струваше, че случаят е такъв. Вместо това това изглеждаше като потвърждение на един много по-голям проблем – убийци, които искат да знаем кои са те. Само един идиот не би определил тези гули като основни заподозрени, след като бяха пребили Харис точно вечерта преди той и Шейн да бъдат убити. Тези гули са знаели, че като оставят телата тук, на практика се подписват върху тях.
Сещам се само за една причина – който и да е стоял зад това, се е чувствал достатъчно силен, за да излезе иззад завесата. Това можеше да бъде и публично съобщение, че гулите ще започнат да засилват атаките си, и не смятах, че е съвпадение, че са избрали да започнат да показват вампирски тела в същия район, в който съм израснала. Приех това като изявление „Не можеш да ни спреш, Жътварко“, и проклета да съм, ако го оставях така. Вампирите можеха да изчезват и в други райони, но тук извършителите ни призоваваха, като оставяха телата. Ако не сложим черта в пясъка тук, почти ще поканим нещата да се влошат другаде.
– Но никой друг няма да направи много по въпроса, нали? – Попитах във внезапен прилив на разочарование. – Старият ми екип няма да се намеси, защото те се намесват само когато немъртвите нападат хора. Вампирската общност просто ще вдигне рамене, защото Шейн и Харис са били без майстори. Ед и Скреч не могат да се справят сами с група гули, а ако тръгнем след убийците и водачът им е този, който мисля, че е… ще попаднем право в ръцете на този гадняр.
Боунс ме гледаше, без да мигне.
– Знаеш, че си права за стария си екип, за вампирската общност и за това, че не можем открито да преследваме тези гули, ако Аполон е замесен. – Аполон. В съзнанието ми се мярна образът на вековния вампир с кльощаво тяло и почти смехотворна прическа. На външен вид Аполон може и да изглеждаше като средностатистически задник, но през последната година беше успял да предизвика адски много неприятности. Боунс едва не умря, след като преди няколко месеца гули ни нападнаха в Париж, а освен това гули оказаха подкрепа на друг майстор-вампир в опитите му да ме принуди да се върна при него. Всичко това благодарение на разпалената реторика на Аполон. Макар да се надявах да греша, просто знаех, че той стои и зад тези нападения.
Разбира се, това означаваше, че всички тези ужасни неща се случват заради мен.
– Не можем да позволим на него или на останалите да се измъкнат от отговорност – изръмжах аз.
Устата на Боунс се сви в хищническа усмивка.
– Коте… Казах, че не можем да ги преследваме открито.
Назад към част 1 Напред към част 3
