ТОРИ
– Толкова е хубаво да възстановим старите дворцови традиции – достигна до мен гласът на Мелинда Алтаир и аз погледнах надолу по масата към съветниците. Не беше убягнало от вниманието ми, че никой не беше заел място в началото на масата и имах чувството, че това е мястото, запазено за краля. Или може би за кралиците. Така или иначе, там не беше поставено нищо и никой не го споменаваше.
– Да, хубав жест е да посрещнеш изгубените принцеси обратно и да им позволиш да участват в нещата – отвърна Лайънъл, вдигайки към устата си вилица, пълна с някаква изискана храна.
– Да ни позволят?- Попитах със смях, като повиших глас, за да се уверя, че няма шанс да пропуснат думите ми.- Само че в чий дворец сте отново?
Лайънъл спря с вилицата си на половината път към устните, а погледът му се впи в мен, докато аз небрежно отпивах от шампанското си.
Дариус предупредително прочисти гърлото си до мен, но аз го игнорирах. Нямаше да позволя на тези задници да прегазят Коледа и после да се правят, че ми правят някаква услуга, като са тук. Ако не друго, те трябва да оценят факта, че не сме ги изгонили.
Лайънъл се усмихна, но усмивката не докосна очите му.
– Ами това е интересен въпрос – отвърна той.- Защото има хора, които казват, че Дворецът на душите трябва да принадлежи на най-могъщата фея в Кралството, а не просто да се предава сляпо в рамките на една кръвна линия.
Кимнах, сякаш беше изказал справедливо мнение, и той пъхна предястието в устата си.
– Разбира се, ние сме най-могъщите феи в Кралството – замислих се аз.- Така че предполагам, че ще бъде наш, откъдето и да го погледнеш.
Дарси улови погледа ми от другата страна на масата и сякаш бе застинала между смеха и ужаса от това, че примамвам врага ни по този начин. Леко свих едно рамо и отпих още една дълга глътка от питието си.
– И така, ако не седяхте тук и не вечеряхте с всички нас, какво точно щяхте да правите през деня си, скъпа?- Попита ме Кейлъб, като отклони вниманието ми от съветниците.
Всички изглеждаха достатъчно щастливи, за да оставят темата да отпадне дотук, преди да е изпаднала в каквото и да е несъгласие, и аз се обърнах от киселия поглед на Лайънъл.
Преместих погледа си към Кейлъб и забих малко храна във вилицата си. Грешната вилица. Защото не ми пукаше за нелепите кралски традиции в храненето и ако неканените гости на тази маса си мислеха, че съм дивак заради това, че използвам грешните прибори, нямаше да ми пука.
– Не знам. Вече имахме бой със снежни топки и това е почти единствената ни традиция. Така че може би просто ще гледаме телевизия или ще разглеждаме двореца.
– Каква традиция е борбата със снежни топки?- Попита отдясно Дариус, като привлече вниманието ми към него.
– Единственият вид, който можеш да имаш, когато нямаш пари и никога не прекарваш Коледа на едно и също място два пъти – отговорих със сладък като пай глас, докато му се мръщех.
Той кимна с глава, но в същото време се намръщи.
– Значи никога не си прекарвала повече от една Коледа на едно и също място?
– С Фелбрукс имахме две – включи се Дарси от другата страна на масата.
– Да – съгласих се аз.- Но те ни караха да ядем в кухнята, докато семейството им беше в трапезарията, така че…
– Бяхте изпратени далеч от тях?- Попита Дариус с тихо ръмжене.
– Всъщност можеш да наречеш това наша коледна традиция – казах леко.- Традиция е да се чувстваме нежелани на Коледа. И благодарение на вас, момчета, можем да се чувстваме така и тази година. Въпреки че за първи път всъщност имаме собствена къща, в която да празнуваме, всички вие все пак положихте усилия да се уверите, че няма да пропуснем усещането да бъдем нежелано допълнение към празника. Благодаря ви за това.
– Тор…- Каза с тих глас Дарси и аз я погледнах за миг, като и предложих извинителна усмивка, преди да сведа поглед към храната си.
По някаква неизвестна причина сълзите изгаряха задните части на очите ми и нямаше да позволя на тези задници да видят това, така че просто се концентрирах върху храната си, докато в нашата част на масата се възцари неловка тишина.
Сет прочисти гърлото си неудобно и махна на сервитьора за още шампанско, докато от гърлото му се изтръгна тихо хлипане.
Чудесно, сега аз съм тази, която разваля Коледа.
– Не си нежелана – промърмори Дариус толкова тихо, че не бях сигурна дали някой друг го чува.- И съжалявам, че съсипваме деня ти.
Погледнах го изненадано, устните ми се разтвориха, докато се опитвах да разбера какво трябваше да кажа на това. Дори не знаех, че тази дума е в речника му, да не говорим, че е способен да я насочи към мен.
– Не го разваляш – отвърнах бавно, опитвайки се да се отърва от усещането, че нещо ни е било откраднато от тази засада на хранене.- Не е като да сме имали някакви други невероятни планове…
Той улови погледа ми и за миг имах чувството, че наистина разбира нещо за мен. Погледът му се плъзна към баща му, после обратно към мен, преди да заговори отново.
– Забавно е, че ти прекарваше всяка Коледа в желанието си да я прекараш със семейство, което те желаеше, а аз прекарвах всяка Коледа в очакване на тези официални ястия, за да не ми се налага да прекарвам твърде много от нея в компанията на своите.
Ръката му се премести върху масата и малкият му пръст докосна моя. Стомахът ми трепна от неочаквания контакт и прехапах устни, когато се оказах прикована в погледа му с тъмните му очи, които се впиваха в душата ми, сякаш наистина ме виждаше.
– Ами може би Коледа просто е гадна, независимо от начина, по който я правиш – прошепнах заговорнически.- А перфектна е само по филмите.
– Тази година засега не се очертава никак зле – контрира той, погледът му се плъзна по лицето ми и се спря на устните ми, които рязко си спомних как се притисках към плътта му не толкова отдавна.
Кожата ми настръхна и се огледах, когато усетих докосването на магията на Сирена по кожата си. Топлината изчезна от вените ми и открих, че Макс наблюдава двама ни с леко намръщване. Огънят на феникса ми бързо изгори магията му и аз му извъртях очи за това, че се опитва да открадне похотта ми, като върнах вниманието си към храната.
– Защо, момичета, не изберете нещо, което да правим по-късно, ако искате да създадем нова традиция?- Предложи небрежно Макс.- Можеш да доведеш и Грус…- Проследих погледа му надолу по масата към мястото, където Джералдин разговаряше развълнувано с някои от сестрите на Сет. Долових думите, че се спуска с бонбона на срама, и изхвръкнах от смях на себе си.
– Мога да я попитам – казах бавно.- Но съм почти сигурна, че тя ще се среща с някого по-късно…
– С кого?- Поиска Макс и Дарси объркано улови погледа ми. Аз помръднах устни в знак на забавление и тя се досети, като бързо добави към лъжата ми една своя.
– О, да, тя се среща с един от слугите – каза Дарси ентусиазирано.- Каза, че никога не е имала някой, който да и разклаща кокалите така, както той може…
Устата на Макс се отвори, докато се взираше в сервитьорите, които идваха и си отиваха с възмущение.
– Глупости – изръмжа той.- Някакъв шибан сервитьор не е по-добър от мен в чувала.
Изсмях се, а Дарси се усмихна в морковите си.
– Това онзи човек там ли е?- Попита Макс и аз проследих ръката му до един огромен сервитьор, който носеше четири подноса наведнъж и го правеше да изглежда лесно.
– Не, но е секси – съгласих се аз, като го огледах.- Може би трябва да го помоля да дойде и да ми нареди възглавниците по-късно…
– Мога да го направя вместо теб, ако имаш нужда от помощ – изпъшка Кейлъб и Дариус постави чашата си достатъчно силно, за да размести приборите.
Погледнах го изненадано, но той не ме гледаше, а се беше намръщил на горещия сервитьор, който сякаш го забеляза и бързо напусна стаята.
– Този човек ли е?- Попита Макс, посочвайки друг добре сложен сервитьор.
Това някакво изискване ли е за работа тук или нещо такова? „Търси се сервитьор, предпочита се предишен опит, дебелите бедра се ценят, а натрупаните коремни мускули са плюс…
– Не. Това не е той – каза Дарси и аз се усмихнах, когато тя посочи едно от най-малките момчета в стаята, което по случайност беше и с около двайсет години по-възрастно от нас.
– Майната му – каза Макс в знак на отрицание.- Няма как да ме размени за него!
– Тя каза, че той има скрити таланти – добавих аз с намигване.
– Да – съгласи се Дарси.- И огромен…
Макс се изправи на крака с поглед, вперен в бедния сервитьор, и двете с Дарси избухнахме в смях.
– Шегуваш се?- Попита развеселено Сет, докато Макс се спусна обратно на стола си с намръщена физиономия, а Кейлъб изръмжа от смях.
– Това не беше смешно – изръмжа той.
– Да, беше – не се съгласи Кейлъб.
– Приеми го – каза Дариус и се облегна назад в стола си, докато очите му блестяха от веселие.- Трудно е, когато момичето, което харесваш, не иска да ти отдели време. В един момент той си мисли, че всичко е наред, а в следващия тя отново го игнорира, мрази го и…- Той замълча, когато всички го погледнахме и погледът му се плъзна по мен.- И няма нужда и ние да му се смеем – завърши той бавно.
– Благодаря, братко – измърмори Макс, докато се захващаше да атакува картофите си.
– Защо просто не се опиташ да бъдеш честен с Джералдин, ако я харесваш?- Предложих.- Просто и кажи какво ти харесва в нея и може би тя ще бъде по-отворена към…
– Няма да се правя на глупак пред никого – измърмори той в отговор и аз го оставих.
– И така, какво правихте вие двете тук през последните няколко дни?- Попита ни Кейлъб, като смени темата.
– В повечето случаи просто изследвахме малко двореца ни – каза Дарси и аз и се усмихнах.
– Да, съжалявам, пич, но определено не съм толкова впечатлена от фантастичната ви къща, колкото преди – казах с усмивка на Дариус и той наистина се усмихна.
– Точно така. Сега имаш дворец, така че си мислиш, че си много по-добра от нас, обикновените наследници – пошегува се той.
– Ами… ние сме принцеси, така че…
Дариус се засмя, а аз за момент просто го гледах с разтворени устни. Къде бяха онези дръндьовци, които ни измъчваха из целия кампус? Това някакво коледно чудо ли беше или нещо подобно?
Дали тази сутрин е дошъл малък елф и е влязъл в задниците на всички, за да ги изпълни с коледен дух? Каквато и да беше причината, нямаше да я оспорвам.
– Разбира се, ако официално се откажеш от престола, няма да можеш да подхвърляш термина „принцеса“ толкова небрежно – каза Лайънъл гръмко и привлече вниманието ми към него по-надолу на масата.
– Ако направим какво?- Попита намръщено Дарси.
– Не е нужно да обсъждаме това на Коледа – добави Антония, докато допиваше виното си. Сервитьорът моментално го напълни отново, а розовият оттенък на бузите ѝ ме накара да се запитам колко ли вече е изпила.
– Е, не е като да имаме много възможности да говорим с момичетата, докато те получават образованието си – възрази Лайънъл.- Така че изглежда, че това е най-подходящият момент да подхванем идеята.
– Идеята да се откажем от претенциите си за трона?- Уточних, като гръбнакът ми се изправи при предложението да обърнем гръб на рожденото си право. Никога не съм казвала, че искам да управлявам Солария. Но това място, нещата, които вече бяхме открили само от няколко дни престой тук, бяха в кръвта ни. Не исках да обърна гръб на първата връзка, която някога наистина имах с родителите ни, без дори да съм имала възможност да я изследвам напълно.
– Е, ти неведнъж си давал да се разбере, че нямаш желание да управляваш. Ако се откажеш публично от претенциите си, ако се откажеш от Двореца на душите и от трона, тогава…
– Не – казах просто.
Дарси ме стрелна със загрижен поглед през масата за това, че съм го захапала, но майната му. Този задник вече искаше кръвта ни и аз нямаше да се подмазвам на идеята да ни отнеме и двореца.
– Хайде сега – каза Лайънъл със смях, който сякаш трябваше да изтръгне насила от дупката на задника си и беше всичко друго, но не и приятелски.- Знам, че сигурно ти е приятно да се отдадеш на фантазията за това място, но не става дума да ти отнемаме наследството. Златото в сметките на родителите ти и другите имоти, които са притежавали, пак ще преминат към теб, след като се дипломираш.
Стиснах устни, погледът ми падна върху Дарси, защото го бяхме казвали многократно. Но това беше преди. Преди Наследниците да ни измъчват месеци наред. Преди наистина да разберем какво е да си фея. Преди Лайънъл Акрукс да ни открадне от Академията и да рискува живота ни, за да завладее сенките. И след като изтърпях всичко това и излязох бореща се от другата страна, бях много по-малко склонен да се откажа от претенциите си за трона, който родителите ни бяха оставили за нас. Особено на човек като него.
– Нека пудинг партито започне!- Обади се гръмко Хамиш Грус, а аз бях спасена от отговор от вълната сервитьори, които се спуснаха по масите и започнаха да разчистват чиниите ни, за да освободят място за десерта.
Облегнах се назад в стола си, докато обслужващият персонал работеше, за да събере всичко от вечерята, и една топла ръка кацна на бедрото ми под масата.
Ръката на Дариус се затегна, докато се навеждаше близо до мен, за да ми говори, и усетих как над двама ни се плъзна балон на мълчанието.
– Мислех, че знаеш много добре, отколко е опасно да дразниш баща ми – изръмжа той в ухото ми, а брадата му одра челюстта ми, докато се навеждаше достатъчно близо, за да накара топлина да пробяга по гръбнака ми.- Имаш ли желание да умреш или нещо подобно, Рокси?
– Защо?- Издишах, като се обърнах достатъчно, за да уловя погледа му в моя. Пространството между устата ни почти не съществуваше, докато държах очите си приковани в неговите. – Ще ме накажеш ли за това, че съм лоша?
Зениците на Дариус се разшириха при това предложение и аз се отвърнах пренебрежително от него, когато той пусна балона за заглушаване, преди някой да го забележи. Той обаче не свали ръката си от крака ми.
Погледът ми проследи невероятните десерти, които бяха наредени на масата. Имаше купчини профитероли, чийзкейкове, които блестяха с магия, всички възможни видове пайове, тарталети и торти, както и сладоледи, сорбета и сиропи с всякакви вкусове. Устата ми се свиваше само при вида им и не бях съвсем сигурна откъде да започна.
Дариус все още не беше отдръпнал ръката си от бедрото ми и аз го погледнах изпод миглите си, чудейки се какво си мисли.
Той не отвърна на погледа ми, но ръката му се премести върху крака ми, като намери процепа на роклята ми и прокара пръсти под материята.
Дъхът заседна в гърлото ми при усещането за топлата му кожа срещу моята, хиляди изпълнени с грехове спомени за нас двамата в Блестящите извори се стовариха върху мен и ме накараха да онемея.
– И така, какви традиции спазвате обикновено, когато не идвате в двореца за Коледа?- Попита Наследниците Дарси, като започна да зарежда избрани десерти в чинията си.
– Ами ние винаги я празнуваме заедно – отговори Сет.- Обикновено се редуваме в чия къща да отидем и тази година щеше да е в моята.
– Но това беше преди да намерим изгубените ни малки Вега – добави Макс, а гласът му се оцвети в забавление.
– Обикновено се храним заедно с всички така, а след снимките за пресата…
– Какво?- Попитах с отвращение. Нима от нас се очакваше да отстъпим част от деня си на пресата??
Дариус се засмя мрачно и се наведе напред, за да натрупа десерта в чинията с дясната си ръка, докато премести лявата си по-надолу под полата ми.
Сърцето ми подскочи, докато се опитвах да си спомня какво бях казала, а Дариус премести върховете на пръстите си по вътрешната част на бедрото ми.
– Да, съжалявам, скъпа, но това е неразделна част от това да бъдеш един от нас. Снимките са някак си задължителни по всяко време – засмя се Кейлъб, преди да отхапе от шоколадовата си торта и да постави ръка на лявото ми коляно.
Замръзнах. Чинията ми все още беше празна, а момчетата от двете ми страни ме докосваха по начин, който абсолютно не трябваше да допускам. И все пак бях тук, все още седях там и не ги отблъсквах от себе си.
Прехапах устни, протегнах ръка напред, за да сложа няколко банички в чинията си, и набучих една на вилицата си, докато се опитвах да разбера какво трябва да направя. Очевидното решение беше да ги отблъсна от себе си. Но когато Дариус премести ръката си малко по-нагоре, се оказа, че накланям крак към него, приканвайки го да се приближи.
Кейлъб улови погледа ми и ми се усмихна, докато също плъзгаше ръката си нагоре по крака ми.
По някаква причина до този момент не се бях замисляла за факта, че си играя с огъня, като се забърквам с двама от наследниците. Никога не бях смятала Дариус за вариант заради омразата, която пламна между нас, докато не позволихме на тази омраза да се прелее в похот. А с Кейлъб винаги е било ясно, че няма бъдеще, така че всъщност не виждах нищо лошо в това, което се беше случило между мен и някой от тях. Но когато Кейлъб отново премести ръката си с един сантиметър по-високо, имах чувството, че ще разбера какво е да си по средата на любовен триъгълник. С изключение на любовната част. Предположих, че тогава това ще бъде триъгълник на похотта. Което всъщност не звучеше никак зле, като изключим факта, че двете страни на триъгълника не знаеха за участието си в това конкретно взаимодействие.
Макар че това явно щеше да се промени след около трийсет секунди, защото ръката на Дариус току-що беше спряла да се издига под полата ми, когато пръстите му се допряха до линията на бикините ми.
Дъхът ми секна, сърцето ми заби по-силно, а сърцевината ми се изпълни с разтопена топлина, която определено нямаше да бъде задоволена от ръката му, която просто лежеше върху плътта ми.
Очите ми се плъзнаха към тези на Дариус, а в погледа му имаше въпрос, който накара бузите ми да се изчервят. Погледът ми падна върху устата му и не можех да не си помисля за страстта на целувките му по устните ми.
Кейлъб премести ръката си по-високо и сърцето ми подскочи, когато кокалчетата му се удариха в тези на Дариус.
Изпуснах вилицата си с трясък и на практика скочих от мястото си, когато от гърлото на Дариус се разнесе тихо, притежателно ръмжене. Устните на Кейлъб се разтвориха от изненада, сякаш не знаеше какво, по дяволите, да си помисли, а аз категорично нямах намерение да водя този разговор.
– Почивка в банята – обявих гръмко, докато хората по цялата маса се обръщаха да ме гледат изненадано. Завъртях се и се отдалечих толкова бързо, колкото можех, без да тичам.
Погледнах обратно към масата и открих, че Кейлъб и Дариус се мръщят един на друг, сякаш и двамата не можеха да осмислят току-що случилото се, и аз напълно се съгласих с тях. Защото, когато се събудих тази сутрин, нямах никакви наследници в радара си, а сега двама от тях изглеждаха склонни отново да търсят вниманието ми.
Подметките ми щракнаха шумно, докато се движех право по дългия коридор пред трапезарията, като смътно търсех тоалетна, но най-вече се опитвах да се махна от това неловко като дявол взаимодействие. И горещо. Беше неловко и горещо. Можех да го призная пред себе си, докато пулсът ми продължаваше да тупти, а топлината танцуваше по гръбнака ми.
Отворих една врата на случаен принцип, но вместо в тоалетна, се озовах в огромна зала с портрети по стените и голям стол в центъра. Този стол не приличаше на трона в тронната зала. Беше направен от стъкло и покрит с блестящи сребърни скъпоценни камъни, които изобразяваха съзвездията.
Приближих се бавно до него, а любопитството ми се разпали, докато разглеждах портретите, които висяха по стените. На тях бяха изобразени мъже и жени на различна възраст, някои с корони на главите си, но много от тях без. Когато се приближих до стола, забелязах сред тях портрета на нашата майка. Гледаше към среднощното небе със спокоен поглед и сребърна диадема в косата.
– Имаш ли дарбата на Зрението?- Прозвуча тъмен глас зад мен и аз се извърнах, за да погледна към Лайънъл Акрукс, който се приближи до мен.
– Не съвсем – отвърнах, а сърцето ми подскочи, когато осъзнах, че съм сама с него.
Под кожата ми се раздвижиха сенки, но аз ги изтласках обратно, за да не ги забележи. Вместо това призовах своя Феникс и се отпуснах малко, докато топлината на моя Орден облизваше кожата ми отвътре навън.
– Жалко. Това е Камарата на кралския ясновидец, макар че в момента никой не заема тази длъжност. Майка ти беше последният велик ясновидец от нашето поколение. Разбира се, има и много други хора с дарбата да виждат, но никой не е виждал толкова ясно като нея… обаче дори това не беше достатъчно, за да я спаси накрая.- Лайънъл се приближи още повече до мен и аз се успокоих, отказвайки да му покажа страха си, когато той спря до мен, погледна портрета и за миг изглеждаше изгубен в спомените си.- Тя беше наистина красива жена – каза той бавно, а погледът му се плъзна от картината към мен.- Това е едно от нещата, които ти и сестра ти сте наследили.
Той посегна към мен и прибра кичур тъмна коса зад ухото ми, а студените му пръсти се плъзнаха по челюстта и надолу по гърлото ми.
Сведох поглед към него, когато той отдръпна ръката си, и по гръбнака ми премина тръпка.
– Търсиш ли нещо?- Попитах студено. Нямах намерение да се преструвам, че изпитвам нещо към този мъж, освен презрение.
– Просто се чудех как се настанявате в двореца?- Попита небрежно Лайънъл.
– Чувствам се като у дома си – казах, изненадвайки себе си с истината, която се съдържаше в тези думи.
– Е, не се настанявай прекалено удобно.
– Същото важи и за теб – отвърнах мрачно, докато едно гласче в задната част на главата ми ми крещеше да млъкна по дяволите.
Лайънъл се хвърли към мен толкова бързо, че дори не успях да се опитам да го отблъсна, преди ръката му да се озове около гърлото ми.
– Не ме изпитвай, момиче – изсъска той, като ме отблъскваше назад, докато задникът ми не се удари в стъкления стол в центъра на стаята, а той не се наведе над мен.
Задъхах се, пръстите ми се свиха около неговите, докато се опитвах да разхлабя хватката му върху мен.
– Ако за миг ти се стори, че не контролирам изцяло съдбата ти, тогава провери отново. Ти и сестра ти си поемате дъх само защото аз желая това да е така. Ти учиш в академията си и прецакваш половината от мъжете, които срещаш, само защото аз го позволявам. Вие седите там и ме предизвиквате и говорите по начина, по който го правите, само защото аз съм избрал това да бъде така. И ако в някой момент ме притиснете твърде много, тогава ще е толкова лесно да се случи поредната трагедия в дома на Вега.- Хватката на Лайънъл върху мен се затегна синилно и огънят на Феникса пламна горещо под кожата ми, оставайки задържан в плътта ми само благодарение на чистата сила на волята.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?- Изсъсках през стягането в гърлото си, докато той продължаваше да ме стиска.
– Майка ти е била най-великата прорицателка от поколения насам – въздъхна Лайънъл.- И въпреки това не е могла да избегне собствената си смърт. Ясновидците не могат да видят нимфите, защото те се крият в сенките. Но тогава кой би могъл да предвиди, че те ще влязат в двореца?
Взирах се в него, докато се опитвах да разбера дали това трябваше да е някаква заплаха.
– Опитах се да ги спася, нали знаеш. Баща ти беше мой приятел…
– Не знаех, че Дивия Крал има приятели – казах аз, любопитна въпреки себе си. Ако той е бил там в нощта, когато родителите ми бяха убити, тогава може би щеше да знае кое е онова момче, което Аструм беше спасил.
– Може би не е знаел до края.
Взирах се в Лайънъл, искаше ми се да сподели с мен повече от това, което знаеше, но изглежда беше приключил с този разговор. Той ме отблъсна от себе си, така че гърбът ми се удари в стъкления стол зад мен и въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Забрави за този разговор – изръмжа Лайънъл, гласът му беше плътен от тъмна принуда, а сенките танцуваха пред очите му и се разливаха между пръстите му.- И започни да ми показваш малко повече уважение пред компанията.
Огънят на Феникса пробяга горещ под кожата ми, докато изгаряше през притегателната сила на заповедите му, и аз му се усмихнах, докато той се отдалечаваше от мен с размах в крачка, сякаш си мислеше, че е кралят на шибания свят.
Точно когато Лайънъл стигна до вратата, той се обърна назад, за да ме погледне с жестока усмивка, изкривила красивото му лице.
– О, и не се притеснявай да разбиеш сърцето на сина ми следващия път, когато дойде да търси да пропълзи между бедрата ти – добави той, а сенките отново покриха думите му, докато се опитваше да ме принуди да падна под волята му.- Щях да му заповядам да спре да те преследва, но мисля, че така може би ще е по-добре. Когато го отрежиш и накараш нещастното му сърце да кърви за теб, омразата му само ще се засили. А когато дойде време да унищожим теб и сестра ти веднъж завинаги, той ще бъде твърде готов да изиграе ролята си.
Вратата щракна зад гърба му и аз останах на място с разтуптяно сърце и вихрен ум. Той не беше внимавал в подбора на думите си, защото си мислеше, че може да ме накара да ги забравя, но аз все още не бях сигурна дали всъщност ми е казал нещо или не.
Така или иначе, това само затвърди едно нещо в съзнанието ми: Лайънъл Акрукс беше наш враг и работеше срещу нас също толкова сигурно, колкото и ние трябваше да работим срещу него.
Назад към част 40 Напред към част 42