ЕПИЛОГ
ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ДОЛИНАТА ХОДЪР, ЛАНКАШИР, АНГЛИЯ
Добре, ти печелиш – въздъхнах аз, избутах се от стола си и се загледах с възхищение във Ви, докъто обличаше булченската си рокля, пускайки подгъва на дългата си до пода пола от оловна коприна. Светлината от витража сякаш разпалваше тъканта с блестящ, метален цвят.
– Знам, че ти казах да се придържаш към традиционното бяло, но грешах. Ви, ти си зашеметяваща.
Тя се завъртя, показвайки стари обувки, които не бях виждала от гимназията.
– Нещо старо – каза Ви.
Прехапах устните си.
– Мисля, че ще се разплача.
– Ще хванеш букета ми, нали? И после ще ми го върнеш, когато никой не гледа, за да го изсуша професионално и да го сложа в рамка – и после ще можеш да ми се подиграваш до края на живота ми, че съм такава тъпанарка?
– Аз съм Нефилим. Ще имам тези цветя в ръцете си, преди мозъците на другите ти приятели да са регистрирали, че си го изхвърлила.
Ви въздъхна щастливо.
– Мале, толкова се радвам, че дойде.
– Трябва да има нещо много повече от три хиляди мили, за да ме спрат от сватбата на най-добрата ми приятелка.- Усмихнах се внушително.- Къде ще прекарате медения месец?
– Гавин не иска да каже. Това е голямата му тайна. Той е планирал цялото нещо. Казах му, че имам само една молба: хотел с понички в менюто на румсервиза. Заминаваме за десет дни. Когато се върнем, и двамата ще започнем да си търсим работа.
– Мислиш ли някога да се върнеш?
– В Колдуотър? Не, по дяволите. Англия ми допада. Британците обичат акцента ми. Първият път, когато Гавин ме покани на среща, беше само за да ме чуе как говоря. За негов късмет това е едно от нещата, които умея най-добре.- Цялата закачка напусна очите ѝ.- Твърде много спомени у дома. Не мога да мина по улицата, без да си помисля, че виждам Скот в тълпата. Мислиш ли, че има задгробен живот? Мислиш ли, че той е щастлив?
Гърлото ми стана хлъзгаво, твърде свито, за да говоря. Не беше минал нито един ден от смъртта на Скот, в който да не съм отделила малък, тих миг, за да изпратя благодарност за саможертвата му.
– Той трябва да е тук. Адски ми се иска да е – каза Ви, наведе глава и задраска по прясно лакираните си нокти.
– На мен също.- Стиснах ръцете ѝ.
– Майка ти ми каза, че Марси е починала преди няколко месеца.
– Тя живя по-дълго, отколкото някой очакваше.
– Гнила ябълка до края?
– Майка ми отиде на погребението ѝ. Общо петима души, включително майката на Марси.
Ви вдигна рамене, без да е съпричастна.
– Карма, така и се пада.
Дъгообразната дъбова врата в другия край на стаята се отвори и майка ми надникна. Преди седмица тя беше долетяла, за да играе ролята на сватбен консултант заедно с майката на Ви, и мисля, че тайно се наслаждаваше на тази роля. Най-накрая беше приела, че Пач и аз сме двойка, постепенно се беше привързала през годините към него, но и беше тежко, че сме се заклели под небето, запечатали сме се с кръв и никога няма да правим голяма бяла сватба, и това беше нейният шанс. Иронията на всичко това. Кой би предположил, че Ви ще тръгне по по-традиционен път от мен?
Майка ми ни гледаше с усмивка.
– Изсушете очите си, мили момичета, почти е време.
Завързах кока на Ви, разпуснах още няколко кичура, за да обримчат лицето ѝ, и прикрепих ароматни цветя стефанотис в короната. След като приключих, Ви ме обгърна с ръце и ме поклащаше напред-назад в оживена прегръдка, когато и двете чухме как се разкъсва шев.
– Мама му стара – каза Ви и се извърна, за да разгледа скъсания шев на роклята си.- Поръчах си по-малък размер, планирах да сваля десет килограма за сватбата. Не бих се нарекла дебела, но бих могла да загубя малко нефилимен обем. Проблемът беше, че в шкафа ми никога не е имало недостиг на сладкиши „Туинкс“.
Не можах да се сдържа и избухнах в пристъп на кикот.
– Аз се притеснявай. Ще трябва да се разхождам пред всички тези хора с размахващи се във въздуха гащи, а на теб дори не ти пука – каза Ви, но и тя се усмихваше. Тя извади лепенка от чантата си и я захлупи върху разкъсания плат.
Смеехме се толкова силно, че лицата ни се изчервиха и се задъхвахме.
Вратата се отвори за втори път.
– По местата! Бързо!- Каза майка ми и ме изведе навън. От параклиса се носеше музика на орган. Запътих се към края на редицата от шаферки, които носеха еднакви жълти рокли от тафта, и приех букета си от бели лилии от брата на Ви, Майк. Ви зае мястото си до мен и си пое дълбоко дъх.
– Готова ли си?- Попитах я.
Тя ми намигна.
– И го искам.
Служителите, разположени от двете страни на масивните, гравирани врати, ги отвориха. Рамо до рамо с Ви влязохме в параклиса.
След сватбата се снимахме отвън. Яркото следобедно слънце разпръскваше светлина над зелените пасища, а в далечината пасяха живописни овце. Пред всичко това Ви сияеше, изглеждаше по-спокойна и сияйна, отколкото някога съм я виждала. Гавин я държеше за ръка, галеше я по бузата, шепнеше в ухото ѝ. Ви не ми беше казала, че той е човек, но аз веднага разбрах. Тъй като Ви не се беше заклела във вярност, те щяха да остареят заедно. Не знаех как точно щеше да протече нейното остаряване, а и моето, тъй като досега беше нечувано нефил да живее безкрайно дълго, без да бъде принуден да се закълне във вярност. Така или иначе, тя беше безсмъртна. Някой ден Гавин щеше да умре, без да знае, че жена му няма да го последва в другия свят. Не упреквах Вий за пропуска и. Възхищавах и се, че е създала щастливи спомени, и точка. Не бях срещала Гавин преди днешния ден, но обожанието и любовта му към нея бяха очевидни, а всъщност какво повече можех да искам?
Приемът също беше навън, под голяма бяла шатра. Със светкавицата на фотоапарата, която все още блестеше зад очите ми, се запътих към бара и поисках газирана вода. Двойките танцуваха под звуците на жив оркестър, но аз почти не ги забелязвах. Фокусът ми беше насочен единствено към Пач.
Той се беше преоблякал за сватбата, носеше черен смокинг и най-добрата си покварена усмивка. Смокингът очертаваше атлетичното му телосложение, а усмивката вдигна адреналина в сърдечния ми ритъм. Той също ме видя, черните му очи се затоплиха от обич и желание. Под кожата ми пламна руменина от очакване. През по-голямата част от деня бях отделена от него, а сега го исках. Силно.
Пач се приближи, отпивайки от чаша с вино. Сакото му на смокинга беше преметнато през рамо, а косата му се къдреше небрежно от влагата.
– Има една гостилница надолу по пътя. Една плевня зад онези дървета там, ако се чувстваш разкрепостена – каза той, явно без да се съмнява в посоката на мислите ми.
– Току-що каза „разкрепостена“?
Ръцете на Пач паднаха върху бедрата ми, придърпвайки ме към себе си.
– Да. Имаш ли нужда от демонстрация?- Той ме целуна веднъж. След това още веднъж, като продължи с няколко изобретателни маневри с езика си.- Обичам те.
– Думи, които никога няма да ми омръзне да чувам.
Той отметна къдриците от лицето ми.
– Никога не съм си представял живота си толкова пълноценен. Никога не съм мислил, че ще имам всичко, което искам. Ти си всичко за мен, Ангелче.
Думите му изпълниха сърцето ми докрай. Обичах го по начин, който никога нямаше да мога да изразя с думи. Той беше част от мен. И аз бях част от него. Свързани заедно до края на вечността. Наведох се и го целунах.
– Може би ще приема предложението ти. Къде казваш, че е тази странноприемница в провинцията?
„Кадилакът е паркиран отпред или имам мотоциклет отзад – Пач заговори в мислите ми.- Традиционно заминаване или бягство?“
„На мен лично традициите ми бяха достатъчни за един ден. Бягство.“
Пач ме грабна на ръце и аз изпищях от радост, докато ме караше към задната част на църквата. Качихме се на мотоциклета му и потеглихме нагоре по пътя, летейки над зелените хълмове към гостилницата.
В уютната ни самостоятелна стая се протегнах и дръпнах копринената му вратовръзка, развързвайки възела. – Обличаш се така, че да впечатляваш – казах одобрително.
– Не, Ангелче.- Той се наведе, а зъбите му нежно докоснаха ухото ми.- Събличам се, за да впечатля.