Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 6

Глава 6

Дон седеше на леглото, а кислородната маска лежеше на масата до него. По слабите линии около лицето му личеше, че я е свалил, преди да влезем. Щях да му кажа да продължи да я използва, но, разбира се, тази логика щеше да се окаже глуха. Затворих вратата зад нас шестимата, след което продължих да излагам ситуацията с гулите, каквато я познавахме.
– Както казах на Кат, имаме нужда от човек отвътре – заяви Дон, след като приключих. – Това е достатъчно важно, за да те помоля, Дейв, да си вземеш продължителен отпуск от екипа, за да се внедриш в тези фанатици. Страната ни и без това има достатъчно проблеми с човешките терористи. Не можем да си позволим да оставим на немъртвите да набират сила. Резултатите могат да бъдат катастрофални. – Дейв прокара ръка през косата си.
– Майната му. Ще го направя. – Знаех, че това ще бъде неговият отговор. Дейв никога не се беше отказвал от опасна задача. Дори и след като беше убит по време на една от тях.
Удовлетворението премина през подсъзнанието ми за миг, преди да изчезне. Хвърлих поглед към Боунс точно навреме, за да уловя слабата му усмивка, преди и тя да изчезне. Тогава ме връхлетя осъзнаването.
През цялото време той е възнамерявал да направи това. Боунс е знаел какво ще направи Дон, ако му кажем за гулите, а също така е знаел, че щях да се въздържа, ако той беше предложил Дейв да бъде агентът под прикритие. По дяволите, вече не ми харесваше да използвам Скреч и Ед като примамка, а току-що ги бяхме срещнали.
Нищо чудно, че той толкова много искаше да дойде тук, когато повдигнах темата за това, че трябва да се отбием при чичо ми. Исках да изчакаме до утре, но Боунс каза, че трябва да отидем веднага. Помислих си, че е защото иска бързо да се върне в Охайо, ако Скреч и Ед се сблъскат с онези призраци тази вечер, но той имаше съвсем друг план.
– Ние с теб ще си поговорим по-късно – казах му с тих, отмерен глас.
Една тъмна вежда се изви, но Боунс не се престори, че не знае каква ще е темата.
– Защо отново си в центъра на реториката на този вампир, Кат? – Попита Тейт, а индиговият му поглед се стрелна между мен и Боунс. – Мислех, че параноята на Аполон по отношение на теб приключи, когато стана пълноправен вампир.
Преместих се, неудобно. Това беше тема, която се надявах да избегна, но ако Дейв рискуваше живота си, а старият ми екип беше затруднен от загубата на един от членовете си при продължителна задача, заслужаваха да знаят.
– Добре, значи имам някакво хранително разстройство… – Започнах, преди да изложа подробности за необичайната си диета и последвалите я странични ефекти.
В стаята се възцари тишина. Чичо ми изглеждаше твърде шокиран, за да се прокашля, а останалите момчета ме гледаха с различна степен на изумление.
– Ти пиеш от вампири и поглъщаш силите им? – Изригна Хуан. – Madre de Dios!
– А аз си мислех, че си спечелил наградата за чудак като полувампир, командире – промърмори Купър. После хвърли поглед към Боунс. – Макар че предполагам, че той те държи добре нахранена. – Дейв бавно поклати глава. – Винаги е трябвало да правиш нещата по различен начин, Кат. Предполагам, че това не би трябвало да е изключение.
Тейт все още не беше проговорил, но погледът му ме прониза.
– Изглежда, че не сме единствените, които са пазили тайни – каза той накрая.
– Това дори не е същото – отвърнах рязко.
– Разбира се, че не е – каза той с тон, който крещеше глупости.
– Държахме в тайна какво причиняват моите способности, защото не искахме да даваме на Аполон още един инструмент, с който да подбужда параноя – казах раздразнено. – При нормални обстоятелства не мисля, че някой би се загрижил, че се храня с немъртва кръв, а не с човешка, но явно някои гули сега не мислят нормално. Защо да наливаме масло в огъня? – Мълчанието посрещна този въпрос, но той беше по-скоро риторичен, отколкото нещо, на което очаквах отговор.
– Сега, след като всички знаем плана, Боунс и аз тръгваме – продължих аз. – Трябва да се върнем, в случай че нашите вампирски шпиони се обадят, да не говорим, че оставих котката си в пещера сама с призрак, който да я пази.
– Не можем да тръгнем още – заяви Боунс.
Погледнах го предпазливо. Какво друго беше скрил в ръкава си?
– Защо? – Устата му се изкриви.
– Защото все още си гладна, котенце. – О, точно така. В разгара на всичко, което се беше случило през последните няколко часа, бях забравила за това. Прочистих гърлото си, неловкостта ме обзе. Какъв беше правилният етикет да попитам приятел дали мога да пия кръвта му?
– Хуан, би ли желал да…
– Пий от мен – прекъсна ме Тейт. Погледът му беше изумруден. – Точно това искаше да го попиташ, нали?
– Не от теб – казах аз, дори когато Боунс се скова като тигър, готов да удари. – Казах ти и преди, че търпението ми към теб вече е изчерпано.
От него се изтръгна нещо като подсмърчане.
– Не предлагам по лични причини. След като те гледах как си тръгваш с Принца на мрака вместо с мен, когато си мислеше, че Боунс ти изневерява, най-накрая разбрах. Ти не ме искаш и никога няма да ме искаш. Дори ако Боунс не беше в играта.
Очите ми се разшириха, дори когато Боунс измърмори:
– Мислех, че никога няма да се научиш, по дяволите. – Купър и Хуан се престориха на внезапно оглушали, но чичо ми хвърли замислен поглед към Тейт.
– Тогава защо искаш Кат да ти вземе кръв? – Опита Дон.
Тейт сви рамене.
– Защото аз съм лидерът на този отбор, така че ако нечия кръв ще се пролива, то това е моята.
Най-странната форма на носталгия ме заля. Това беше Тейт, който беше пречупил студената ми резервираност, когато за първи път се присъединих към екипа преди няколко години. Силна личност, която никога не се колебаеше да се постави на фронтовата линия, било то за приятелите си или за подразделението си. Не онзи твърдоглав, язвителен човек, който многократно се бе опитвал да вбие клин между мен и Боунс. Приятелството, за което току-що се бях заклела, че е мъртво между нас, даде малък тласък на живота.
– Няма да те ухапя. Игла и торбичка, ето как ще го направим – реших да кажа.
Тейт сви рамене.
– Както искаш.
Дон натисна един бутон.
– Ан, можеш ли да донесеш спринцовка, катетър и празна торбичка? – Медицинската сестра отговори утвърдително и набави предметите в рамките на две минути.
Тейт се приближи, махна на Ан и скоро найлоновата торбичка започна да се пълни с пурпурна течност.
Стомахът ми издаде ръмжене, което бях сигурна, че всеки човек в стаята може да чуе, за мое смущение.
Тейт попита, като тръсна глава към Боунс.
– Той е твърде силен. Събирам повече способности, с отколкото мога да се справя – отговорих, като се опитвах да не гледам втренчено към торбичката, която вече беше наполовина пълна.
– А някой като мен е млад и слаб. – Тейт изпусна едно сумтене.
Макар че Тейт заслужаваше да бъде свален с няколко степени надолу за всички гадости, които беше сътворил през последните няколко години, не можех да се накарам да натроша сол в раната.
– Ти не си слаб, ти си просто млад вампир. Ако беше на възрастта на Боунс, съм сигурна, че щеше да си прекалено силен, за да пия от теб.
Забавлението на Боунс премина през подсъзнанието ми, дори когато Тейт промълви:
– За твое сведение, от съжаление става още по-зле, така че следващия път не се опитвай да ме развеселяваш. – Вдигнах ръце. Мъже. С тях е невъзможно да се разговаря.
– Как възнамеряваш Дейв да се свърже с мен, докато е под прикритие? – Попита Боунс Дон, като смени темата.
Чичо ми се намръщи.
– По обичайния начин. Да се обажда, когато може да го направи безопасно.
– Това е твърде рисковано – заяви Боунс. – Мобилният му телефон може да се следи, текстовите съобщения и имейлите да се копират. … трябва ти метод за комуникация, който да не го заподозрат, докато той все още печели доверието им.
– И какъв е този метод? – Попита Дон със скептицизъм в гласа си.
Усмивката на Боунс беше лукава.
– Призрачен куриер.
– Разбира се! – Възкликнах, като изведнъж се почувствах по-добре относно шансовете на Дейв. – Другите не живи, ако изобщо забележат Фабиан, просто ще го игнорират. Освен това Охайо е пълен с лей линии, така че той може да пътува бързо, ако има проблеми и Дейв трябва да бъде измъкнат. Дон изглежда заинтригуван.
– Ще се съгласи ли духът с това?
– Ще го попитаме, но се обзалагам, че ще каже „да“. – Настроението ми се повиши, колкото повече обмислях това. – Фабиан ми каза, че преди всичко друго му липсва чувството, че е полезен. Това, че е безтелесен, ограничава много от нещата, в които може да участва, нали разбираш?
На Фабиан също така му липсваше общуване, ето как се озова при мен и Боунс.
В крайна сметка самотата не се ограничава само до живите.
– Защо не можем просто да накараме Фабиан да шпионира гулите и да докладва, вместо да изпращаме Дейв като растение, а Фабиан да бъде ретранслатор? – Попита Купър.
Стиснах устни. Колкото и да ми харесваше този вариант, защото представляваше най-малка опасност, той не беше практичен.
– Обикновено призраците се игнорират, но за да може Фабиан да събере същото количество информация, което Дейв можеше да събере, докато се представяше за новобранец, щеше да му се наложи на практика да придружи тези гули. Ако те съберат две и две за това, че един и същи дух винаги е наоколо, биха могли да ни подадат дезинформация чрез него.
Понякога старомодният начин беше най-добрият избор, дори и да означаваше по-голям риск.
Тейт извади иглата от ръката си и малката дупчица заздравя, преди да предаде пълната вече торбичка.
– Има още някой, който може да е полезен при тази операция – каза той бавно. – Един репортер на свободна практика, който продължава да разкрива пред обществеността класифицирана паранормална информация.
– Как един репортер може да помогне за проследяването на група фанатични-гули? Съмнявам се, че те рекламират във вестника своите антивампирски действия.
– Този човек има добри инстинкти – отвърна Тейт с нотка на мрачност. – Толкова добри, че сега имаме служител, чиято единствена работа е да намира начини да го дискредитира всеки път, когато електронното му списание „Грозната истина“ излезе с твърде много неща, които обществото не е готово да знае. – Не бях убедена, че един репортер ще помогне. Особено такъв, който бълваше в интернет свръхестествено чувствителна информация, но надали щях да оставя камък върху камък ако някой може да помогне.
– Значи ще заловиш този съвременен Морфей и ще го убедиш да помогне на каузата ни?
Устата на Тейт се изкриви.
– Не, Кат. Ще го направиш ти, защото, като за начало, той се намира в Охайо.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!