Глава 23
Картър не направи нищо на Тереза. Една вечер го попитах какво мисли да прави по въпроса. Той само отговори, че неговите хора я следват. Когато попитах какво ще стане, ако тя отиде в полицията, той сви рамене.
― Едва ли ще се стигне дотам. Тя просто се притеснява за теб, а ако все пак реши да го направи, първо ще се обърна към Ноа. Аз все пак имам сърце, Ема.
Но Тереза така и не направи нищо, и трябва да призная, че стана това беше огромно облекчение за мен. Минаха две седмици, нямаше и помен от Франко Дънван нямаше новини. Той изчезна безследно и интуицията ми казваше, че тялото му никога няма да бъде намерено. По новините нямаше никаква информация и доклади за случилото се онази нощ. Това ме накара ме да се замисля колко други събития се скриваха от всички нас. Не бях питала изобщо за Франко и реших, че съм в безопасност, когато Картър един ден каза, че от сега нататък само двама пазачи ще ме придружават вече. Мен това ме устройваше. Много неща се промениха, включително и аз. На работата всичко стана различно. Никога не съм разговаряла много с други момичета, а сега говорихме още по-малко дори. Когато исках да пия кафе въобще и не поглеждах кой е в залата за отдих. Просто си взимах кафето и се връщах в кабинета си.
Новата ми длъжност ми харесваше. Сега вече можех да се разпореждам със своето собствено време, а г-н Хъдсън не стоеше постоянно над душата му. Сега аз станах неговият шеф и той беше този, който трябваше да ми докладва. Бях мека към него, но знаех, че ако се наложи мога да използвам позицията си. Надявах се този ден да не дойде.
Работихме в тясно сътрудничество с Тереза. Дружелюбието и пресъхна и това беше съвсем логично, дори не й се обидих. Това единствено означаваше, че тя бе послушала молбата на Ноа. Веднъж попитах Картър дали продължава ли утринните спаринг срещи с Ноа, и той ме изненада като каза „да“. Мислех си, че приятелството им също ще да е тръгнало надолу, но се оказа, че връзката им си остана същата, сякаш нищо не се бе случило.
Беше краят на седмицата и щях да си тръгвам. Но когато излязох на улицата и видях чакащата ме кола, се обърнах към Майк. Той и Томас оставаха с мен. Те винаги бяха там. Имаше и други, но ми харесваше да знам, че те пазят живота ми, по-голямата част от времето. Ръката му се отдръпна от вратата на колата и той каза.
― Може би искате да пиете кафе тази вечер?
Кимнах и се обърнах назад. Минах през залата и се отправих към кафето. Картър беше заминал отново. Но за разлика от миналите пъти, когато не ми казваше къде и защо заминава, този път ми каза в навечерието на заминаването си, че отива в Япония. Бил действал като посредник при сливането на компании за създаване на нови интернет програми. Аз кимнах. За мен имаше значение само кога щеше да се върне и той ми каза, че ще му отнеме поне един ден. Тази раздяла беше най-дългата от онази нощ, когато уби Скот Греъм.
Влязох в кафенето и видях Аманда на гишето. Тя подаде знак до някого, молейки го да заеме нейното място, и ми посочи масата в задната част от заведението. Винаги седяхме там. Когато я видях да взима две чаши и каничката с кафе, бях изпълнена с топли чувства. Беше страхотно, че се връщаме към нашата нормалната комуникация. Почувствах че все още имам приятелка.
― Нови дрехи? – Попита тя, отпускайки се на столът. Аз изчаках да напълни и двете чашки, и отговорих.
― Повишиха ме. И това изисква по солидно облекло.
Но това беше само половината от истината. Носех дрехите, които бяха купени за мен от Картър, когато започнах да живея с него. Една вечер, след секс, аз го попитах откъде идват тези перфектни за мен неща. Той отговори, че ги бил поръчал, още когато дойдох при него в Инфинити, за първи път. Тогава той вече е знаел, че ще бъдем заедно. Вместо да му отговоря, го придърпах към себе си и той отново ме облада. Почти не спахме тогава. Спомняйки си онази нощ, отново се изпълних с желание.
― Така, значи ще ми разкажеш за новия мъж в живота ти? – Аз почти изпуснах чашата.
― Ох… съжалявам? – Аманда завъртя очи.
― Добре, Емс. На челото ти е написано. Дори сега ти се изчерви. Аз не съм глупава. Кой е той, казвай? – Тя поклати глава и се усмихна лукаво. – Моля те кажи, че не е Бен. – Аз се усмихнах леко смутена, но отговорих.
― Господи Аманда, сега ще сънувам кошмари. Можеш ли да си представиш? Събуждаш се и виждаш как той шари потен из апартамента? – Тя се изкикоти.
— И не носи нищо друго освен шорти? – Тя наду корема си, както винаги правеше Бен. Той облягаше ръцете си на бедрата и стоеше, преструвайки се, че коремът му е по-голям, отколкото е. Бен винаги се опитваше да ни убеди, че не е само кожа и кости. И двете в един глас се изкикотихме гръмко. Аз поклатих глава и добавих.
― Струва ми се, че сега ще ми призлее.
― На мен също. – И тя отново се изкикоти.
― А помниш ли как ни каза веднъж, че е обмислял да се присъединих към бойния клуб, но не го е направил защото не е искал да осакати някой от бойците?
― Да, да. Също каза, че ако се бие по техните правила, ще бъде нечовешко към другите бойци. – Тя отпи глътка от кафето си и поклати глава.
― Той беше такъв идиот.
― Да, точно. – Тогава тя въздъхна.
― Нищожество ли съм, след като той ми липсва? – В този момент цялото забавление изчезна и аз почувствах пустота.
― Липсва ми Мелъри. – Аманда затвори очи и наведе глава. Постави чашата на масата и се опита да прочисти гърлото си от надигащата се тежест. Аз разбрах тези емоции. Аз също усетих някои от тях. Тя продължи да говори с тих глас.
— Мелъри се беше променила, Емс. Каквото и да й е направил онзи, и това което ти направи с него, предполагам я беше променило. Тя не беше предишната Мелъри, когато те изчезнаха.
Бях обзета от моментен гняв. – Мелъри никога нямаше да си тръгне без да каже и дума. Но аз ги изоставих първи. Нямах право да й се сърдя. – Тогава признах.
― Мисля, че случилото се бе променило всички ни. – Тя избърса една сълза от бузата си и изстена.
― Никога няма да е същото, нали? – Погледът й задържа моя. В него проблясваше очакване. Тя искаше да й кажа, че всичко ще бъде наред. Че нашата компания ще се възстанови. Но не беше вярно. Не можех да разбера как да я излъжа убедително. И само промърморих.
― Ние… можем да живеем както преди. – Но очите й се затвориха от разочарование.
— Ти си се променила, Емс. Нищо няма да е като преди. Ти сега си друга. Мисля, че това, което направи, промени и теб. – Тя отвори очи и ме погледна мрачно, хапейки за момент устната си и довърши. – Изглеждаш сякаш част от теб е умряла.
Една част от мен наистина умря.
– Мисля, че така се случва, когато убиеш човек. – А тя избърса поредната сълза. А кафето беше вече съвсем изстинало.
― Мисля да се преместя. – Каза тя умислена.
― Как така, къде? – Прониза ме остра болка от чутото. Тя сви рамене и отговори с разочарование.
— Може би ще се прибера вкъщи. Предложиха ми позиция като учител в моят град и ще мога да се грижа за майка си. Изглежда, че тук вече нищо не ми остана.
Аз не исках тя да си тръгва. Не исках да загубя още един приятел, частица от стария ми живот. Тя ме погледна и попита.
― Ти какво мислиш? – Поколебах се, преди да и отговоря. Но в крайна сметка реших да й кажа истината.
― Аманда… не искам да си тръгваш. Надявах се, че можем отново да бъдем приятелки. – Тя отмести чашата си и се облегна на столът умислено. И каза.
— Не знам, Емс. Истината е, че не знам. Всичко е толкова странно. Нуждая се да намеря нови приятели. Нямам дори идея къде…
― Преместих се при Картър Рийд – избухнах емоционално, прекъсвайки я. А тя премигна, вцепенен от думите. – Господи. Сега тя знае. – Прехапах устната си и зачаках нейната реакция. – Какво ще каже тя? Какво ще направи?
Тя ме погледна объркано, без да знае какво да каже в първия момент.
― Хм… какво? – Очите й светнаха. – Картър Рийд? Онзи красавец от новините! -Изглежда, че тя беше възхитена.
― Еха… искам да кажа… зашеметена съм. Той е красив и богат. С него ли живееш? Стига бе, Ема. Нищо чудно, че не каза нищо. Той е най-добрият от най-добрите – примижа тя. – Чакай малко, вие се срещате, така ли? Имам предвид, той не те използва само за секс? – Аз поклатих глава, потискайки усмивката си.
― Не, Аманда. Аз го обичам. Много го обичам. – Беше толкова хубаво да споделя това с някой, който не мисли, че Картър ме лъже. Тогава й признах.
― Нямаш представа как ми липсват разговорите ни. Толкова много ми липсваш, Аманда. – Тя покри ръката ми със своята.
― На мен също, Ема. – Още една сълза се търкулна по бузата й. – И ти ми липсваш, Емс. – Тя се усмихна плахо. – Може би ще вечеряме заедно в петък? Почакай малко, този ден е за срещи. Добре, може би в четвъртък. Хайде да измислим нещо. О, между другото. Оказва се, че понякога можем да ходим в Инфинити, така ли? Би било готино.
Засмях се, чувствайки облекчение.
― Той има и ресторанти. Можем да ядем във всеки от тях по всяко време.
― Еха. Уау Емс. Добре, – тя кимна. Устните й отново трепереха от емоции. Значи ето къде си била през цялото време, нали? За да избягаш от Франко. Ти си отишла при него и той те е защитил. – Аз кимнах положително. Погледът й стана умислен, тя отново въздъхна и мрачно добави.
― Бен не беше получил онези пари за работа, нали? – Дори не беше нужно да ме поглежда. Тя вече знаеше отговора. – Съжалявам, Ема. Толкова много съжалявам. – Тогава тя зададе въпрос, на който аз не можах да отговоря, но исках също да знам отговора.
― Къде биха могли да отидат, когато заминаха? – Аз не знаех, но не губех надежда, че Мелъри е добре.
* * *
Картър се върна на следващата нощ. Той ме събуди, когато легна в леглото и аз погледнах часовника. Беше три сутринта. Ръката му падна върху бедрото ми, той ме придърпа към себе си, положи глава в извивката на шията ми и ме целуна. Ръката му погали кръста ми и след това се плъзна нагоре. Обхвана гърдите ми в ръката си. Прокарвайки палец по зърното ми, той промърмори.
― Япония беше скучна. – Желанието ме обхвана моментално. Чувствах как зърното ми се втвърдяваше от неговите докосвания.
― Радвам се, че се върна. – Той застана над мен и ме погледна. Очите му бяха потъмнели от страст, погледът му застана на устните ми.
― Аз също.
После наведе глава, а сърцето ми затрептя, готово за неговата целувка жадно за неговите устни. Когато влезе вътре в мен аз се надявах, че никога няма да свикна с това колко жива се чувствам близо до него. По-късно, когато ме прегърна силно сгушвайки се, се чудех дали той ще може да излекува тази част от мен, която беше умряла.
На следващата сутрин той ме попита дали съм добре. Аз оставих чашата си с портокаловият сок на масата. И отговорих.
― Защо питаш?
― Защото те познавам. И знам, че нещо не е наред.
Яростна вълна от любов ме заля в този момент. Всепоглъщаща и внезапна. Задушавах се от силата й, не можех да говоря. Исках да го защитя. Исках да защитя нас и бях готов на всичко. Той видя всичко в очите ми и ме върна в спалнята. Докато ме спускаше на леглото, той ме огледа отгоре до долу. Неговата ръка се плъзна през косата ми и обви ръце около тила ми.
― Знаеш ли колко много те обичам?
Отново бях обзет от емоциите. Успях само да кимна. Имах буца в гърлото. Въздъхнах, задъхвайки се, дърпайки го към себе си.
― Толкова силно колкото аз те обичам.
На следващата вечер ме заведе в един от неговите ресторанти. Това беше едно от изключителните заведения и докато той ме водеше през салона, не бях изненадана да видя няколко от известните личности на града. Всичко в този ресторант излъчваше разкош. Когато минахме близо до тоалетната, оттам излязоха три момичета със зашеметяваща красота. Едната опита да заговори Картър, но той не й обърна внимание и ме дръпна към малките стълби в дъното. Отидохме на втория етаж, за съществуване на който не подозирах. Вторият етаж беше само за отбрани личности. Имаше една дълга маса на целия етаж. И можехме да наблюдаваме първия етаж през стъкления под, но никой не можеше да ни вижда. Тогава си спомних, че видях огледален таван, когато ние
бяхме още долу.
Когато седнахме, готвачът дойде при нас. Картър ни запозна, а аз бях изненадана от начина му на общуване с подчинените. Той не се показваше фалшиво дружелюбие. Картър наистина уважаваше дори бих казала, че обичаше този човек. След като готвачът си тръгна и сервитьорът донесе бутилка вино, аз го попитах
― От къде го познаваш? – Картър изчака, докато сервитьорът напълни чашите ни и си тръгна.
― Помниш ли когато ти разказах, как отидох в склада на Маурицио? Ето това беше Харви. – Аз измърморих учудено
— Не каза ли, че той е приятелят на баща ти? – Усмивката на Картър изчезна.
― Той никога не одобряваше действията на баща ми. Мисля, че той ми помогна онази вечер от чувство за вина, че не беше спрял стареца. – Аз настръхнах, когато си спомних някои от най-лошите моменти, когато Картър идваше да спи на нашия диван.
― Той е можел да те защити от него. – Тогава очите му срещнаха моите и той промълви.
― Ти ме защити от него. – Аз затаих дъх.
― Ти и Ей-Джей. Вие ми дадохте дом, когато имах нужда от такъв.
― Но защо тогава се връщаше отново и отново при него?
― Защото обичах баща си. – Тъмнината проблесна в очите му. – Бях глупак, но Харви ми спаси живота. Той ми даде трети дом след като загубих теб и Ей-Джей.
― Никога не си ме губил, Картър. – Той продължаваше да ме гледа в очите. И тихо каза.
― Изгубих те… пуснах те, за да можеше да живееш нормално. Аз не исках такъв живот за теб.
― Такъв живот? – Махнах с ръка около ресторанта.
― Не… животът, който би трябвало да водиш, ако те бях взел със себе си. В началото беше много трудно. Накараха ме да правя страховити неща, Ема.
― Знам какво правиш и не ме притеснява. Аз никога не ще те изоставя. Никога няма да погледна настрани. – Взех чаша, отпих вино и му отговори.
― Щеше да ми е все едно. Сега също не ми пука. – Той ме погледна с търсещ поглед. А аз продължих.
― Знам кой си, Картър. Аз съм единствената, която те познава!
Назад към част 22 Напред към част 24
