Джанин Фрост – Тази страна на гроба ЧАСТ 7

Глава 7

Погледнах към тесния път пред нас, гъстите дървета от двете му страни придаваха на района естествено уединение.
– От всички възможни места, предполагаш, че е дошъл тук – промълвих аз. – Ако изобщо ни пуснат да влезем през вратата, ще се учудя.
Боунс се усмихна в моя посока, докато насочваше колата от пътя към чакълената алея. Отворената порта на около километър напред беше единственият индикатор, че този път води до нещо различно от задънена улица.
– Ще влезем. Повярвай ми.
След като преминахме през верижната порта, пред нас се откри голям склад. Отвън изглеждаше изоставен, прозорците бяха заковани с дъски, а на празния паркинг имаше само няколко парчета боклук. Ако нямах свръхестествен слух, нямаше да доловя музиката, която се носеше от звукоизолираните стени, но откъси от песни се носеха по вятъра, докато невидимите врати периодично се отваряха.
Боунс заобиколи отзад. След като се озова зад склада, се видя друг паркинг, този път пълен с коли. Заради необичайната му клиентела истинският вход на клуба беше тук, а овехтелият образ на склада отпред беше поставен само за да възпира случайно преминаващите шофьори.
– Защо просто не си останем тук, докато той излезе от клуба? – Попитах. – Ако влезем вътре, може да ни разпознаят.
Бях оставила годежния си пръстен в хотела, в който се настанихме, но не бях боядисала косата си и не бях направила нищо друго, за да прикрия външния си вид. А външният вид на Боунс означаваше, че той се откроява, независимо какъв цвят е косата му.
Той сви рамене.
– По-добре е да ни разпознаят. Ще бъдем в Охайо само още няколко дни, но ако ни видят да посещаваме често кръчми, има по-малък шанс онези гули да си помислят, че им се заканваме. Ако беше така, щяха да очакват да останем скрити.
Той имаше право. В крайна сметка очаквах да останем скрити.
– Освен това. – Нещо студено блесна в очите на Боунс, въпреки че гласът му остана лек. – Ако си мислят, че не виждаме никаква опасност, някои от тях може да се окажат достатъчно глупави, за да се опитат да ни нападнат. Ще трябва да запазя само един жив, за да проверя дали зад тези нападения стои Аполон. – Размърдах се на мястото си. Поставете ме в пряка битка и нямах никакви угризения да стана смъртоносна, но когато ставаше дума за разпит, за какъвто говореше Боунс, ми се искаше да има по-добър начин. Разбира се, нямаше. Не и когато ставаше дума за немъртвите, а ако нещата трябваше да се объркат, за да се спре потенциално въстание на гулите… ами, просто ме наричайте Ханибал Лектър.
В огледалото за обратно виждане проблеснаха фарове, когато друга кола влезе на паркинга. Тини и Лепенката щяха да следят от тук. Това означаваше, че няма да има изненадваща засада по-късно, когато ще излезем от клуба, което ме направи по-спокойна.
Боунс паркира и аз излязох, като изчистих няколко прашинки от полата си в цвят на въглен. Беше по-тясна, отколкото предпочитах, и освен това достатъчно ниска, за да разкрие пъпа ми няколко сантиметра от корема ми с горнището тип маншет, но целта беше да изглеждам по-заинтересована от забавлението, отколкото от борбата.
От високите до коляното ботуши можеше да се очаква да съдържат едно-две остриета, но само много внимателен човек би забелязал, че текстурата на токчетата ми е нещо различно от кожа. Или пък слабите очертания на гърба ми под горнището като нещо повече от сутиен без презрамки.
Боунс също беше облечен така, сякаш единствената му мотивация беше забавлението. Блузата му с дълги ръкави беше изцяло от черна мрежа, а кристалната му кожа се разкриваше повече, отколкото беше покрита с материала. Кожените панталони висяха ниско на бедрата му, достатъчно тесни, за да загатват за предимствата му, но с достатъчно гъвкавост, за да не затрудняват движенията му. Изцяло черният ансамбъл, съчетан с тъмната му коса, само правеше бледата му кожа още по-поразителна в сравнение с нея, привличайки погледа към мускулестата плът, която разкриваха стотиците малки дупки.
Той улови продължителния ми поглед там, където свършваше изгледът на кожата му и започваше предната част на панталоните му – и ми намигна с лукава усмивка.
– Задръж тази мисъл, любима. Ако имаш късмет, ще се върнем в хотелската си стая и ще се изкъпем в джакузито преди изгрев.
Ако все още бях човек, може би щях да се изчервя. Логиката казваше, че трябва да съм преминала етапа, в който е очевидно, че мислено събличам и чукам собствения си съпруг. В края на краищата вече не бяхме в най-ранния разцвет на връзката си. Но когато Боунс се приближи, а тъмните му очи блестяха с отенъци на зелено, по кожата ми все още пробягваха ситни тръпки, сякаш това беше първа среща. После всичко в мен се напрегна от очакване, когато той застана възможно най-близо, без да се докосва, само дъхът му се удряше в кожата ми, докато говореше близо до ухото ми.
– Казах ли ти колко прекрасно изглеждаш тази вечер?
Вълна от топлина заля подсъзнанието ми, сякаш нервните ми окончания току-що бяха докоснати от най-топлата ласка. Ръцете ми бавно се свиха в юмруци, докато устоявах на желанието да го докосна, наслаждавайки се на нарастващото напрежение между нас. Да, това беше различно от първия замайващ етап на привличане, който изпитвах към него, но това не намаляваше въздействието му върху мен. Напротив, желанието, което изпитвах, беше по-богато, по-силно и далеч по-опияняващо в комбинация с властта, която Боунс имаше над сърцето ми.
Ароматът му се задълбочи, тази смесица от изгоряла захар и мускус ме примамваше с доказателството, че той изпитва същите чувства като мен. Снощи, след като напуснах комплекса, бях твърде емоционално потисната от състоянието на Дон и новите смъртоносни стремежи на майка ми, за да съм в любовно настроение. Освен това трябваше да информираме Фабиан, да се преместим от пещерата и да заведем призрака обратно при Дейв в Тенеси, преди да се върнем отново в Охайо. Това не оставяше почти никакво време за нещо повече от това да вземем няколко часа сън, преди да се отправим към днешните дейности.
Сега обаче ми се искаше да бяхме прекарали още около час в хотелската ни стая, преди да тръгнем за този клуб. Коментарът му за ваната с джакузи накара някои откровени образи да затанцуват в съзнанието ми. Като например как опустошително щеше да изглежда Боунс, обгърнат само в джакузи – а след това само в моето тяло.
Друга мисъл си проправи път в съзнанието ми. Защо да чакаме? Задната седалка на колата ни е само на няколко метра …
– Знаеш ли, в допълнение към способностите ти за четене на мисли, може би съм попила малко курвенско поведение от кръвта ти – казах, като поклатих леко глава. Трябваше да е така. Обикновено не бих си и помислил да го правя на паркинга, когато имахме репортер, който да заловим вътре, и двама немъртви приятели само на няколко десетки метра.
Тихият смях гъделичкаше врата ми, докато невидимата ласка на аурата му се засилваше.
– Успокой се, мое не биещо сърце.
Греховността в тона му говореше, че ще бъде твърде отворен за идеята да забави появата ни вътре в клуба – и да направи мехури в ушите на Тини и Лепенката – ако избера този вариант на задната седалка. Направих крачка встрани, като реших, че е в интерес на бързо намаляващото ми благоприличие да не го докосвам, докато не влезем безопасно в клуба.
Въпреки че и там се криеха възможности…
– Да отидем да намерим приятеля ни репортер – казах аз, а думите се затрудниха, когато вятърът накара аромата му да ме облее с вълна от ухание на похот и възбуда. Не можах да устоя на един бърз, копнеещ поглед към колата, преди да си ударя един мислен шамар. Хората трябва да се спасят, а лошите гули трябва да се спрат, помниш ли?
Боунс пое дълъг дъх, което ме накара да се запитам дали въздухът не е оцветен и от моята възбуда. Вероятно. Ароматът беше по-очевиден показател за желание за вампирите, отколкото за хората – мъж с ерекция в панталоните.
– Добре – каза той, а единствената му дума беше с нотка на грубост. После сгъна аурата си, невидимата енергия около него намаля, докато останаха само слабите тръпки на средностатистически вампир. В същото време връзката ми с неговите емоции прекъсна, така рязко, както мобилен телефон прекъсва обаждане. Само много старите вампири или Майсторите имаха способността да маскират нивата на силата си, което ги правеше още по-опасни. Боунс може би искаше в крайна сметка да бъдем разпознати, но изглежда, че за начало щяхме да влезем незабележимо.
Изкачихме се до входа на „Хапчето“. Опашката от хора, чакащи да влязат, беше по-малка от обикновено, но аз отдадох това на факта, че беше сряда вечер, а не уикенд. Не чакахме отзад, липсата ни на импулси беше същата като това, че сме във ВИП списъка тук. Но щом се приближихме достатъчно, за да ни забележи високата, мускулеста жена-бияч, тя протегна ръка.
– Останете тук. Версес е ядосан на вас двамата.
Боунс подари на вампира най-очарователната си усмивка.
– Стига, Трикси, той не може все още да е сърдит от този дребен инцидент.
Устата ѝ се отвори невярващо, показвайки позлатените си резци.
– Незначителен? Вие разрушихте паркинга!
– Поне го доведи, за да може сам да ни каже да се махаме, ако така се чувства – отвърна Боунс, все още със същата усмивка без усилие.
Трикси издаде раздразнителен звук, но излая коментар, с който каза на някого, когото не можех да видя, да доведе собственика. След няколко мига се появи едър черен гул, с напълно неприветливо изражение на лицето.
– Имаш доста наглост да се връщаш тук… – започна Версес.
– Хайде сега, приятелю, това не беше по наша вина и ти го знаеш – прекъсна го Боунс, като го потупа по гърба.
– Можеше да се случи на всеки, но ние сега сме тук само за да си пийваме и танцуваме.
Ако беше възможно, тъмните черти на вампира потъмняха още повече.
– Не си мисли, че понеже сме приятели от осемдесет години, съм достатъчно глупав, за да повярвам в това. Това място е предназначено да бъде място за прекъсване на враждите за всички наши видове. Никакво насилие на територията на заведението, а паркингът все още е територия!
– Наистина съжалявам за това, което се случи преди, но този път няма да огънем дори сламката за пиене по грешен начин – подхванах аз, като подарих на Версес най-печелившата си усмивка.
– Наистина – добави Боунс, като собствената му усмивка се разшири. – Залагам на честноста си, приятелю.
– И на кредитната ти карта, ако нещо се изцапа – отвърна Версес, преди да изпусне едно хъмкане. – Добре. Влез, но не ме карай да съжалявам. – От пръв поглед дори хората, които не усещаха вибрациите, които излъчваха немъртвите покровители, можеха да се досетят, че „Хапчето“ не е типичен клуб. Музиката също така не беше болезнено силна за ушите ми – още една отстъпка за изострените сетива на вампирите и гулите.
Но най-забележителната разлика беше, че баровете не бяха единствените места, където посетителите можеха да получат напитки. В кабинките, на дансинга и дори в ъглите двойки се държаха в прегръдки, които при по-внимателно вглеждане бяха по-скоро хищнически, отколкото страстни. Ароматът на кръв ароматизираше въздуха със слаб, меден привкус, който вероятно гъделичкаше вкусовите рецептори на Боунс, но не правеше нищо за моите, защото това беше човешка, а не вампирска кръв.
– Колко време искаш да чакаме, преди да се разделим? – Промърморих на Боунс, след като се отдалечихме от Версес. Ако се случеше собственикът на Хапчето все още да ни наблюдава, не можеше да се случи да стане подозрителен, ако веднага се разделим, след като сме подчертали, че сме тук само за отдих.
– Да започнем с няколко питиета. След това може би можеш да си напудриш носа и да поемеш по дългия път обратно. След това ще намеря някого, от когото да си взема глътка, и ще бъда доста придирчив в избора си – отвърна той със също толкова мек тон.
Звучеше ми като план. В края на краищата и двамата щяхме да разпознаем репортера от пръв поглед, ако беше тук. Позволих на Боунс да ме поведе към бара, доволна, че засега в главата ми се въртят само мислите ми. Надявах се, че при големия процент немъртви посетители в този клуб, ако започна да долавям някакви блуждаещи мисли, няма да се почувствам претоварена като в мола. Предполагам, че има предимства да посещавам места, пълни с хора от моя вид, вместо да имам около себе си предимно хора.
Моят собствен вид. Колко странно, че сега се чувствах така. Първите шестнайсет години от живота си бях прекарала, без да знам за смесеното си наследство, а следващите шест години мразех вампирите, докато не срещнах Боунс. Сега, на двайсет и девет години, бях пълноправен вампир от по-малко от година, но почти не си спомнях какво беше да мисля за себе си като за човек. Не се бях чувствала така, откакто майка ми за първи път ми каза защо съм различна от всички останали.
– Джин с тоник, плюс едно уиски, чисто – каза Боунс на бармана.
Странно, но това ме накара да се усмихна. Някои неща все пак не се променяха.

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!