Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-6

Репхайм

Всички го погледнаха с подозрение. Репхайм мразеше това, но го разбираше. Бил е враг. Беше убил един от тях. Бил е чудовище.
Истината беше, че все още можеше да бъде чудовище.
Когато започна третият час и една професорка, която се казваше Пентазилея, прочете и след това говори за книгата на древен вампир на име Рей Бредбъри „451 по Фаренхайт“ и за значението на свободата на мисълта и изразяването, Репхайм се опита да придаде на новите си човешки черти вид на внимание и интерес, но умът му се изплъзваше. Искаше му се да слуша професорката и да не се притеснява за нищо повече от това, което тя наричаше „разшифроване на символиката“, но промяната от момче в гарван го обсеби.
Тя беше колкото болезнена и ужасяваща, толкова и вълнуваща.
И не помнеше почти нищо от това, което се бе случило с него след това.
От този ден и от превръщането му в гарван му бяха останали само образи и усещания.
Стиви Рей беше излязла с него от дълбоките глинени тунели до най-близкото до депото дърво – онова, което не толкова отдавна им беше послужило за спасение от палещото слънце.
– Върни се вътре сега. Зората идва, разсъмва се – беше ѝ казал той, докосвайки нежно бузата ѝ.
– Не искам да те оставям – каза тя, обви ръце около него и го прегърна плътно.
Той си позволи да отвърне на прегръдката ѝ само за миг, след което внимателно я отпусна около себе си и я поведе твърдо обратно към сенчестия, градински двор до затъмнения вход на мазето.
– Слез долу. Изтощена си. Имаш нужда да спиш.
– Аз ще гледам, докато ти не станеш, хм, знаеш. Птица.
Тя прошепна последната част, сякаш ако не я изрече на глас, това щеше да промени дали е така. Вероятно беше глупаво, но го накара да се усмихне.
– Няма значение дали го казваш, или не. Това ще се случи.
Тя въздъхна.
– Знам. Но все още не искам да те напускам.- Стиви Рей бе протегнала ръка напред, към светлата утрин, и го бе хванала за ръка.- Искам да знаеш, че съм тук за теб.
– Не вярвам, че една птица знае много за човешкия свят – каза той, защото не знаеше какво друго да каже.
– Ти няма да бъдеш обикновена птица. Ще се превърнеш в гарван. А аз не съм човек. Аз съм вампир. Червен.
Той чу в гласа ѝ хлипане, от което сърцето му се разтуптя.
Репхайм целуна ръката ѝ.
– Ще знам. Давам ти клетвата си. Винаги ще намирам пътя към теб.- Тъкмо се канеше да я бутне през входа на мазето, когато отвратителна болка разкъса тялото му.
Поглеждайки назад, той осъзна, че е трябвало да я очаква. Как може да не е болезнено да се превърнеш от човешко момче в гарван? Но светът му беше изпълнен със Стиви Рей и простата, но пълна радост да я вземе в ръцете си, да я целуне, да я държи близо…
Той не бе отделял време да мисли за звяра.
Поне щеше да е подготвен следващия път.
Болката го бе разкъсала. Чу как писъкът на Стиви Рей повтаря неговия собствен. Последната му човешка мисъл беше да се тревожи за нея.
Последната му човешка гледка беше как тя плаче и клати глава напред-назад. Беше се протегнала към него, тъй като животното напълно бе заменило човешкото. Спомни си как разпери криле, сякаш се протягаше, след като беше затворен в малка килия. Или клетка. И полетя.
Помнеше как лети.
По залез слънце се бе озовал студен и гол под същото дърво до депото. Току-що бе навлякъл дрехите си, които бяха оставени грижливо сгънати за него на малко столче, когато Стиви Рей изскочи от мазето.
Без никакво колебание тя се хвърли в ръцете му.
– Добре ли си? Наистина ли? Добре ли си?- Повтаряше тя, докато го изучаваше и опипваше ръцете му, сякаш търсеше счупени кости.
– Добре съм – увери я той. Тогава разбра, че тя плаче. Той взе лицето ѝ в ръцете си и каза:- Какво има? Защо плачеш?
– Толкова те боля. Крещеше, сякаш те убиваше.
– Не – излъга той.- Не беше толкова лошо. Просто беше изненадващо.
– Наистина?
Той се усмихна – как обичаше да се усмихва – и я придърпа в прегръдките си, целувайки русите ѝ къдрици и успокоявайки я.
– Наистина.
– Репхайм?
Професорът извика името му и Репхайм се върна в настоящето.
– Да?- Отвърна той със собствения си въпросителен тон.
Тя не му се усмихна, но също така не му се подиграваше и не му правеше забележки. Просто каза:
– Попитах какво според теб означава цитатът на седма страница. Онзи, в който Монтаг казва, че лицето на Клариса има светлина, която е като „крехък млечен кристал“ и „странно удобна, рядка и нежно ласкава светлина на свещта.“ Какво, според теб, се опитва да каже Бредбъри за Клариса с тези описания?
Репхайм беше абсолютно изумен. Един професор му беше задал въпрос. Сякаш той беше просто някакъв ученик – нормален – също като другите – приет. Чувствайки се нервен и напълно изложен, той отвори уста и отговори първото нещо, което му дойде наум.
– Мисля, че той се опитва да каже, че това момиче е уникално. Той признава колко специална е тя и я цени.- Веждите на професор Пентасилея се вдигнаха и за един ужасен удар на сърцето Репхайм си помисли, че може да му се присмее.
– Това е интересен отговор, Репхайм. Може би, ако се занимаваш повече с книгата и по-малко с други неща, отговорите ти ще станат от интересни до невероятни – отбеляза тя със сух, вещ глас.
– Благодаря – заекна Репхайм, а лицето му се затопли.
Пентасилея кимна леко с глава в знак на благодарност, преди да се обърне към ученика, който седеше по-напред в класа, и попита:
– Ами последният ѝ въпрос към него в тази сцена: „Щастлив ли си?“ Какво значение има това?
– Добра работа – прошепна Деймиън от бюрото си до Репхайм.
Репхайм не можеше да говори. Той само кимна и се опита да разбере внезапната лекота на духа, която изпитваше.
– Знаеш ли какво се случва с нея? Това специално момиче?- Шепотът дойде от младежа, който седеше точно срещу Репхайм. Той беше нисък, мускулест мъж със силен профил. Репхайм лесно видя презрението в лицето му, когато го погледна през рамо.
Репхайм поклати глава. Не, той не знаеше.
– Тя е убита заради него.
Репхайм се почувства така, сякаш го бяха ритнали в корема.
– Дрю, имаш ли коментар за Клариса?- Попита професорът, като отново повдигна вежди.
Дрю се смъкна небрежно напред и повдигна едното си рамо.
– Не, госпожо. Просто дадох на птичето момче някаква представа за бъдещето.- Той направи пауза и погледна през рамо, преди да каже:- Бъдещето на книгата, тоест.
– Репхайм.- Професорът изрече името му с глас, който беше станал твърд. Репхайм се изненада, когато усети силата му върху кожата си.- В моята класна стая всички ученици са равни. Всички се наричат с правилните си имена. Неговото име е Репхайм.
– Професор Пентасилея, той не е вампир – каза Дрю.
Ръката на професора се спусна върху горната част на подиума ѝ и цялата стая завибрира от звук и енергия. – Той е тук. Докато е тук, в моята класна стая, с него ще се отнасяме като с всеки друг вампир.
– Да, госпожо – каза Дрю и почтително наведе глава.
– Добре. Сега, след като това е ясно, нека обсъдим творческия проект, който ще правите за мен. Искам да оживиш избрания от теб един от многото символични елементи, които Бредбъри използва в тази прекрасна книга. . .
Репхайм се държеше съвсем спокойно, докато вниманието на класа се откъсваше от него и вампира Дрю обратно към книгата. Тя е убита заради него се въртеше в ума му. Смисълът на Дрю беше ясен. Той не говореше за герой от книга. Имал е предвид Стиви Рей, че тя щеше да бъде убита заради него.
Никога. Докато си поемаше дъх, нямаше да позволи на нищо и на никого да навреди на неговата Стиви Рей.
Когато звънецът ги освободи от час, Дрю срещна погледа на Репхайм с непоколебима омраза.
Репхайм трябваше да се въздържи да не го нападне. Враг! – изкрещя старата му природа. Унищожи го! Но Репхайм стисна челюст и отвърна на погледа на Дрю, без да мигне, когато младежът мина грубо покрай него.
И не само очите на Дрю го гледаха с омраза. Всички те му изпращаха погледи, които варираха от враждебни през ужасени до уплашени.
– Здравей – каза Деймиън и излезе с него от класната стая.- Не позволявай на Дрю да те притеснява. Той имаше нещо общо със Стиви Рей. Той просто ревнува.- Репхайм кимна и изчака, докато излязат навън и се отдалечат на разстояние, което не се чува от останалите ученици. След това тихо каза:- Това не е само Дрю. Става дума за всички тях. Те ме мразят.
Деймиън му направи знак да го последва малко встрани от пътеката, после спря и каза:
– Знаеше, че няма да е лесно.
– Това е вярно. Аз просто…- Репхайм се спря и поклати глава.- Не. Просто е вярно. Знаех, че за другите ще е трудно да ме приемат.- Той срещна погледа на Деймиън. Вампирът изглеждаше измъчен. Скръбта го бе състарила. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Беше изгубил любовта на живота си, но ето че проявяваше доброта към Репхайм.- Благодаря ти, Деймиън – каза той.
Деймиън почти се усмихна.
– За това, че ти казах, че това няма да е лесно?
– Не, за това, че ми показа доброта.
– Стиви Рей е моя приятелка. Добротата, която проявявам, е за нея.
– Тогава ти си забележителен приятел – каза Репхайм.
– Ако наистина си момчето, за което Стиви Рей те мисли, ти ще откриеш, че когато си на страната на Богинята, ще намериш много забележителни приятели.
– Аз съм на страната на Богинята – каза Репхайм.
– Репхайм, ако не вярвах в това, нямаше да ти помагам, независимо колко ме е грижа за Стиви Рей – каза Деймиън.
Репхайм кимна.
– Това е справедливо.
– Хей, Деймиън!- Един от червените вампири, необичайно малко момче, се втурна към тях, погледна Репхайм и добави бързо:- Здравей, Репхайм.
– Здравей, Мравка – каза Деймиън.
Репхайм кимна, неудобно от целия процес на поздравяване.
– Чух, че този час имате фехтовка. Аз също!
– Имам – каза Деймиън.- Репхайм и аз тъкмо…- Той направи пауза и Репхайм наблюдаваше как през лицето му преминават няколко емоции, завършващи със смущение.
Той въздъхна тежко, преди да каже:
– Ами, Репхайм, Дракон Ланкфорд е професорът по фехтовка.- Тогава Репхайм разбра.
– Това не е добре – каза Мравката.
– Може би все още е на заседанието на училищния съвет – каза с надежда Деймиън.
– Мисля, че е най-добре да остана тук, независимо дали Дракон отсъства или не. Ако дойда с теб, това само ще доведе до. . . – Гласът на Репхайм се изчерпа, защото единственото, което му хрумна, бяха думи като: хаос, бой и катастрофа.
– Неприятности.- Деймиън запълни тишината вместо него.- Вероятно ще предизвика неприятности. Може би трябва да пропуснеш фехтовката за днес.
– Звучи разумно – каза Ант.
– Ще те изчакам.- Репхайм направи смътно движение към изпълнената с дървета площ около тях. Не бяха далеч от една от училищните стени, където точно в каменната фасада имаше особено голям дъб, под който имаше пейка от ковано желязо.- Аз ще седя там.
– Добре, ще дойда да те взема след часа. Следващият час е по испански език. Професор Гърми е приятен. Ще ти хареса – каза Деймиън, докато двамата с Ант тръгваха към къщата на игрището.
Репхайм кимна, махна с ръка и се накара да се усмихне, защото Деймиън продължаваше да го поглежда притеснено през рамо. Когато двамата червени най-сетне се изгубиха от поглед, Репхайм отиде до пейката и седна тежко.
Радваше се на времето, прекарано сам, когато можеше да не се пази – да остави раменете си да се отпускат и да не се притеснява, че другите ще го гледат. Чувстваше се като такъв пришълец! Какво ли си е мислел, когато е казал, че иска да бъде нормален, да ходи на училище като всички останали? Той не беше като всички останали.
Но тя ме обича. Мен. Такъв, какъвто съм, напомни си Репхайм и мисълта му го накара да се почувства малко по-добре – малко по-лек духом.
После, понеже беше сам, го каза на глас.
– Аз съм Репхайм и Стиви Рей ме обича точно такъв, какъвто съм.
– Репхайм! Не!
От клоните на дъба долетя шепотният, получовешки глас. С ужасно чувство на страх Репхайм вдигна очи и видя трима гарвани, трима от братята му, които седяха там и го гледаха с шок и недоверие.

Назад към част 5                                                                     Напред към част 7

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!